Сали Боуман
Любов в старото абатство (19)

15
Любовни и сексуални затруднения

Довличам се до вкъщи. Изпълзявам целия път по Апър стрийт, страдайки и тъгувайки за баба, която крадеше храна за мен, която задигаше книги за мен. Ние имахме само една книга в нашата барака — Библията. В библиотеката на абатството имаше две хиляди — Мейси и аз веднъж ги преброихме. Докосвам с пръст снимката на Фин в джоба ми. Пресичам шосето в детелината на Хайбъри и Айслингтън — тук му е мястото да отида под колелата на някой десеттонен камион: доста трудно е да не го направя.

Започвам един уморителен преход през Хайбъри Фийлдс — поляните не приличат на онези от моето детство. Някогашните пасбища са се свили през вековете: сега са намалели до малък, лошо осветен градски парк с изровени асфалтови алеи; тревата е покрита с кучешки лайна. На всеки два метра има табели, предупреждаващи хората да не правят разни неща: да не карат скейтборд или велосипед, да не пускат кучетата си от каишката и да не им позволяват да замърсяват околната среда. „Не убивай, не цапай и не досаждай“ — някой ден ще сложат и такава табела.

На ъгъла под моята къща има малка група младоци, облечени в костюми на бегачи с качулки.

Тези — качулатите, винаги са там; те ту намаляват, ту се увеличават, броят им се променя, но по принцип са винаги там. Трудно е да се каже какво правят — през последните няколко седмици прекарах несъразмерно количество време да ги наблюдавам. Всъщност, освен да се обаждам по телефона, без да получавам отговори, да съзерцавам колекцията си от бръсначи и бръснарски ножчета или да пиша отново автобиографията си, нямам какво друго да правя. Тази банда вероятно прави сделки; а може би просто си висят там. Един от тях — сигурно е водачът им, тарторът, мисля, че се казва Малк — напоследък се е сдобил с мобилен телефон, от онези, каквито имат всички юпита банкери. Той е с размер на тухла и постоянно е залепен на ухото му. С кого говори толкова?

С този Малк постигнах известен прогрес. Моята улична репутация се е подобрила. Когато минавам, той обикновено ми хвърля един празен поглед, а сега вече ме вижда. Днес следобед, когато тръгвах с оптимистично настроение към моето фиаско с „Вундербар“, минах покрай него, вдигнах ръка и казах: „Здрасти, Малк“. При което той вдигна ръка и отвърна: „Здрасти, пич“ — за пръв път забеляза моето съществуване. Това бе първият човек, който се обърна към мен през последните пет дни. Бях му благодарен.

Аз се уча бързо. Сега казвам: „Здрасти, пич“, докато се промъквам рачешки в гробовната светлина, чудейки се дали Малк и компания ще ми се отплатят с въже или бръснарско ножче. Малк издава животински звук, а неговите качулати приятели — мисли за тях просто като за монаси, казвам си, — та неговите качулати приятели пляскат с ръце. Те започват да си удрят дланите един на друг, като правят неприлични жестове и се хилят. Малк казва: „Машпостител“, което се нуждае от превод. Но аз го разбирам. Означава „Имаш посетител“.

Много смешно, Малк. За щастие, макар че съм постоянно търсен (животът е един безкраен празник) от млекаря, който се обажда веднъж седмично, и от боклукчиите, които винаги чукат на вратата ми, сега не съм в настроение за каквито и да е среднощни посетители. Онова, за което наистина имам настроение, е да си сложа главата в газовата печка. Така ми действа Джулия. Не е особено приятно да подслушваш и да чуеш не особено добри неща за себе си, да ти напомнят колко си бил недодялан, колко си прокажен. Искам да се върна, да почукам на вратата й и да й кажа: „Аз се промених, Джулия“. Глупости! Това не е никак мъдро. Продължавам да вървя. Чувствам онази, вече позната болка в гръдния кош.

Извървявам още няколко метра до моята къща. Моята много голяма къща, купена в момент на безумие; моята разнебитена къща, за която платих прекалено много осем секунди преди пазарът на имоти да започне да пада; моята неремонтирана къща, която беше върхът на желанията ми преди две години: моята къща — един четириетажен позор, свидетелство за високомерие. Една ипотека в размер, равен на дълговете на целия Трети свят — лихвени проценти, които скачат все по-високо, закъснявам с плащанията, заплашва ме загуба на собствеността, при което единственото сигурно нещо е, че поне ще се отърва от нея. Изправен съм пред банкрут, но всичко е наред. Банкрутирал съм на много по-важни поприща. Мога да се справя с това.

Близо до вратата стои последната табелка „Продава се“. Един от многото ми съседи маниаци има зъб на такива табели. Той води истински кръстоносен поход срещу тях. Веднага след като я поставя, той отрязва пръчката, на която стои. Последната изтърпя цели двадесет и четири часа — истински рекорд. Сега вече е отсечена и захвърлена до градинската стена и — какво е това? Аз наистина имам посетител. Спирам и гледам с недоверие. На стената, необезпокоявана от среднощните лондонски рискове като бандата на Малк, седи млада жена. Едно момиче, едно красиво и привлекателно момиче, доколкото мога да видя на светлината на уличната лампа. Облечена е като екзотичен градски воин. Държанието й изглежда добродетелно и разумно.

— Най-после — казва тя, като става от стената. — Чакам вече цял час, Дан.

Изглежда истински огорчена. Никога не съм срещал това момиче. Дали съм си уговорил среща с нея? Не е възможно. Освен доктори, погребения и „Вундербар“, моят живот е зона, напълно лишена от срещи през последната година. Тя изкачва стълбите след мен; някак си успява да се промъкне през предната врата. Аз я затварям под подмятанията, подсвиркванията и дюдюканията на бандата на Малк, запалвам лампата в коридора и я разглеждам.

Тя ми отвръща, без да й мигнат късогледите очи. Не показва желание да ми помогне, но бавно и с неохота споменът започва да се процежда: той е смътен. Още по-лошо — той е смътно обезпокоителен. Последна среща — в някакъв клуб или на парти преди около сто години. Имаше предизвикваща епилепсия мигаща светлина, пиене и кокаин на корем. Имаше транс, екстаз и техно. Присвива ме гадното усещане, че е имало танци — и още по-гадното, че аз съм танцувал. Тогава тя бе облечена като нимфа; сега е облечена като екзотичен кикбоксьор, но дори така я разпознавам. Момичето с амилнитрата.

Има ли си име тази омайница, тази Цирцея^[1], която ми даде магическото средство за удължаване на оргазма? Мисля, че си има някакво момчешко име, нещо напомнящо честност, и изведнъж се сещам.

— Франки^[2] — казвам, бързайки след нея — това момиче не се мотае, вече е влязла в моята всекидневна и разглежда личните ми предмети върху полицата над камината.

— Франки — повтарям. — Моментът наистина не е подходящ.

Е, казвам нещо подобно. Точните думи нямат значение, защото амилнитратната нимфа въобще не ме слуша. Тя разглежда предметите на полицата: една китайска сфера от слонова кост и стара книга на символите до нея. Взема ги; оглежда ги внимателно; после разглежда мен. След една междупланетна пауза моите думи изглежда стигат до нея.

— Не е вярно — отвръща тя. — Моментът е съвсем подходящ, Дан. Хвърлих карти таро тази вечер и те бяха, как да кажа, недвусмислени?

Тя извършва два гряха в едно изречение. Има два модерни трика, които не мога да понасям: единият е слабоумната въпросителна интонация, при която изявленията се произнасят с повишаващ се накрая глас сякаш са били въпроси. Другото е използването на израза „как да кажа“ като пунктуация. Знам, че е педантично, знам, че е старомодно, знам, че е прекалено консервативно и тъжно — но, по дяволите, аз пиша или поне го правех. Аз работя с думите и ме е грижа за тях. Така че педантът в мен би трябвало да покаже на това момиче вратата, как да кажа, веднага. От друга страна, тя потиска една усмивка и в очите й играят весели пламъчета, може би тези трикове са нарочно обмислени. Може би с тях иска да ми напомни нещо или ме закача, или се шегува с мен, като ме поднася; в такъв случай трябва да знае за моите педантични странности… сигурно аз съм й ги казал.

Неочаквано истински се притеснявам. Какво ли друго съм й казал? Какво ли друго съм направил? Паметта ми подсказва, че срещата ни е била кратка, ограничена само до онзи клуб и дансинг. Но моята памет не е надеждна и може да бъде много милостива към мен: тя има склонността да редактира нещата. Така че може би срещата ни е имала продължение. Може би това момиче и аз сме ходили някъде. И на това място, където и да е било то, са се случили известни интимности — като например признание за моите предразсъдъци относно чистотата на езика или споменаване на моята мъртва баба и картите таро.

Едно нещо не ми харесва: как сме стигнали от езика и картите таро до амилнитрата? Това е доста голям скок. Как така и защо на дневен ред е излязъл въпросът за оргазма? Със сигурност ние не сме… няма начин аз да съм… защото момичето е младо. Трудно е да се прецени на колко е години, но е достатъчно младо, че да бъде извън определената зона на мъж като мен. Тя има вид на Лолита, но аз не съм Хъмбърт Хъмбърт^[3]. Може би наближава двайсет или още е в средата на тийнейджърската възраст? Аз съм в лошо състояние и сензорите ми са дали на късо — имам проблеми с определянето на възрастта й. Не ми помага и фактът, че тя носи тонове грим, но мисля, че е достатъчно млада да ми бъде дъщеря, и дори преди заминаването ми за Тайланд, преди Токио, когато тази среща трябва да се е състояла, дори тогава, когато скачах и рикоширах като топка за пинг-понг, дори тогава имах стандарти. Или не?

Стаята започва да се замъглява. Времето забавя своя ход, както при автомобилна катастрофа. Опитвам се да изследвам лицето й. То ме обезпокоява и влудява. Лицето и фигурата й. Тя има спираща дъха фигура и интелигентно лице и като капак на всичко необикновените й, преценяващи очи ми изпращат послание. Имам чувството, че получавам съобщение по морзовата азбука — нещо като вълнуващ взрив на семиотиката^[4].

„Ти не мислиш онова, което аз си мисля, че мислиш, нали?“ — изпращам обратно морзово съобщение. „О, напротив“ — идва моменталният отговор.

Гледам момичето няколко века. Гледам предметите в ръцете й. Изражението й е непроницаемо; тя държи моето минало в дланите си, а то крещи към мен. Неочаквано осъзнавам, че това не ми се случва за пръв път. Бил съм в подобна ситуация и преди: тогава успях да се справя, но сега не мога. Преди две години се събудих в четири сутринта в една непозната стая; събрах пръснатите си дрехи, излязох на пръсти от непознатото легло и я оставих да спи. Без бележка, без обаждане по телефона, без каквито и да е реакции, освен едно ново осъзнаване и разбиране на безсмислеността, малко срам и неопределимо, но продължително запознаване с тъгата.

Да, това е открито, сурово и студено място — територията на любовно — сексуалните затруднения. Бил съм там, видял съм го, купил съм си за спомен тениска с надпис „Цената на Духа“ — и нищо, нищо на света няма да ме принуди да се върна пак там.

„Няма начин“, пращам морзовото си съобщение аз. И нещо умира в очите на момичето. Вземам внимателно двата предмета от ръцете й, поставям ги обратно върху полицата над камината. Момичето, младата жена не казва нищо. Отдалечава се от мен.

 

 

Поставям символичната книга на мястото й. Тя е смачкана и избеляла, но надписът вътре е все още ясен. Разглеждам написаното от едно момче преди толкова много години: „Желая ти щастлив 14-и рожден ден, Фин! Моля те, използвай това, за да си купиш една наистина страхотна книга! Искрено твой, Даниел Нън“.

Почеркът на момчето е закръглен и неоформен. Все още правя сложни заврънкулки в опашките на буквите, както бях научен в селското начално училище. Какво ме е накарало да напиша „искрено твой“? Защо съм се подписал Даниел — и съм добавил фамилията си? „Какво искаш за рождения си ден, Фин?“ — попитах я седмици преди това. „Онова, което искам най-много, е шишенце парфюм — отвърна тя. — Нарича се «Табу», Дан, и го продават в «Улуърт».“

Дали Фин беше толкова скромна, защото знаеше, че имам малко пари, макар да бях спестявал месеци наред? Може би; но мисля, че наистина искаше парфюма „Табу“ — беше евтин, миришеше силно, сексуално и като за възрастни. Но аз не й го купих. Майката на Ник ме разубеди. И това беше много лесно: аз живеех в състояние на постоянен раболепен терор да не направя нещо грешно, да не кажа нещо грешно, да не се представя като — ами да, като обикновен дребен блюдолизец. Така че послушах госпожа Марлоу и купих този „не личен и подходящ подарък“. Не можах обаче да се насиля и да й го подаря: чувствах се като предател.

Подпрях книгата на стената над камината. Поставих резбованата китайска сфера от слонова кост до нея. Когато я вдигнах, нейните вътрешни сфери се завъртяха. Още нещо, което баба ми задигна от абатството: тя ми го даде, когато бях на седем години, няколко седмици преди семейство Мортланд да напусне Мексико и да се върне у дома. „На кого ще му липсва, Дани? Ако попитат, ще им кажа, че се е счупила. Внимавай сега и я пази.“

Пазя я и до днес. До днес никой не знае, че имам тази сфера, нито дори Фин, нито Джулия, нито Ник, и Лукас също. Лукас може да е събрал елементите от параклиса на Светата дева в библиотеката във фона на картината „Сестрите Мортланд“, но никога не е виждал трите сфери от слонова кост върху стената олтар над камината. Просто защото до това лято там имаше само две: третата беше скрита и така бе години наред. Тя беше част от тайния склад, приютил моите свещени реликви за Фин; под дъската на тавана в стаята, която споделях с баща ми в старата, изкривена, полусрутена, мръсна колиба на семейство Нън.

Толкоз по въпроса за моите теории, мисля си, толкоз за причинените от наркотици, изпълнени с безсъние интуиции и проницателност. Обръщам се, чудейки се дали амилнитратното момиче също не е нематериално. Да, ама не. Не съм си я измислил, нито съм си я представил. Тя е истинска и все още е тук. Разхожда се до другия край на тази дълга стая — тя се простира от предната до задната стена на къщата; еркерният прозорец в оня край гледа към Малк и неговата банда, или би гледал, ако не бяха спуснати капаците; еркерният прозорец в този край гледа към джунглата в задната градина.

Да, тя се разхожда там, лъкатуши по голите дъски, изследва кутиите и кашоните, които никога не съм разопаковал, и оглежда единствената мебел в стаята. Това е едно голямо, остроръбесто модерно канапе, купено в Милано преди две години, когато бях там между два полета. Трябваше да го изпратя с кораб през океана — така правех тогава. Не мога да си спомня защо го купих, освен че бях в магазина, видях го и в един миг си представих бъдещето му. На това канапе щях да седя с жена си и децата си: едно щастливо семейство, заето със семейни работи. Какви работи? Мисля, че щяхме да разопаковаме украшения. Да, така е — щяхме да украсяваме коледната елха.

Господи, какво щяхме да правим след това — да пеем коледни песни? Гледам канапето. То е бяло, изчистено като форма и не е удобно. Не разбирам защо онзи, другият Даниел го е харесал — въпреки че Франки проявява интерес към него. Тя го разглежда, отива по-близо — сега виждам, че не стои много стабилно на краката си. И сяда.

— Значи все още си на къмпинг? — пита. — Все още не си разопаковал багажа си?

Това „все още“ нещо ме тревожи. Да не би да е била тук и преди? Ако сме ходили някъде след клуба — а аз съм почти сигурен, че сме, — дали не съм я довел тук? Кажи ми, че не съм го направил… В този момент знам, че не съм, това не е възможно. Тогава притежавах тази къща само на хартия, но не бях се пренесъл месеци наред, след като най-накрая се върнах от колапса, от наркотичните ми лудории в Токио. В деня, в който се преместих, ми се обади Макайвър. Веднага напуснах Лондон и отидох край леглото на болния ми баща в Уикенфийлд.

— Все още? Какво искаш да кажеш с това? — питам, приближавайки към нея. Коя е тя? Защо е тук? Хубава е, тази пънки Цирцея. Има гъста лъскава коса, боядисана в неестествен, неопределен златисто червен цвят. Кичурите са усукани и оформени на шипове, намазани с гел и закопчани с блестящи фиби и клипсове с камъни, от ушите й висят няколко сребърни халки, а на лявата й ноздра има малко блестящо камъче. Има очи на Нефертити, зелен поглед, прекалено гъсти мигли, и няма лунички. Носи много сребърни гривни, те дрънкат при всяко движение. Ноктите на ръцете й, боядисани в яркочервено, са изгризани. Дългите й слаби бедра са обвити в джинси и ботуши на кикбоксьор. Носи нещо от рода на корсет от епохата на крал Едуард под мекото и луксозно кожено яке. Не мога да определя акцента й, който е стандартен за младежта — с леко провлачване на гласните, което предполага, че е придобит, а не естествен. Дали работи в пиар агенция? Мисля, че може би това парти е било за най-новата гънс-енд-рейп рап група и тя сигурно ги е представила пред някаква младежка аудитория. Да, рап групата, която изсвири поддържащата музика за една от моите реклами. Да ти покажа ли страх в една шепа прах? Не, не тази реклама, някоя друга.

— Ти каза, че се местиш — отговаря на въпроса ми тя. — Когато се срещнахме на онова парти — и това беше, как да кажа, преди петнайсет месеца? Достатъчно време, за да разопаковаш багажа си. — Начумерва се. — За какво ти е това въже? Защо имаш толкова много въже, навито ей там? Това да не е някакъв вид изкуство?

— Не, взех го, за да подсиля кордите на прозорците. Всички са се изтъркали. Трябва да бъдат заменени и затова ми трябва манилско въже… — Изведнъж се сещам нещо и спирам: „Ранен гигантски сорт Котър“ — когато човек лъже, изпада в прекалено много детайли. — Франки — продължавам, — не съм сигурен защо си тук, нито откъде знаеш къде живея, но вече е късно и аз имах тежък ден. Така че независимо какво казват твоите карти таро, чувствам, че трябва да си вървиш.

— Не знаеш защо съм тук? — изражението й, наранено и оскърбено, става недоверчиво. — О, страхотно, много ти благодаря, Дан. Сега се чувствам наистина добре дошла. Е, добре: тук съм, защото ти ми каза да дойда. Ти каза: Франки, след три часа трябва да хвана самолета за Банкок и това е ужасно тъпо. Сега, когато те намерих, не искам да те изгубя. Ще отсъствам няколко месеца, но няма да забравя тази нощ. Няма да забравя и теб. В секундата, когато се прибера у дома, трябва да се видим и да говорим — така каза. И след това ми даде това.

Тя бърка в джоба на якето си и вади оттам визитна картичка. Вземам я и я разглеждам — несъмнено моят почерк, несъмнено моят адрес — и несъмнено, без значение колко ще си блъскам и измъчвам мозъка, никога, никога не съм произнасял речта, която тя току-що ми цитира. Поглеждам я несигурно: въпреки добрата храна на Ник и всичката пречистваща вода, която изпих, все още не съм сигурен, че е тук. Все още се надявам, че това може да е някакъв остатъчен ефект. После виждам, че не е; моите халюцинации наистина са болезнено правдоподобни, но сега това момиче халюцинация реагира по неправдоподобен начин. Очите й се пълнят със сълзи и тя започва да плаче.

— Ти не си спомняш — изхлипва тя. — Ето какво означавам за теб. Спомни си само името ми — и това е всичко. Не си спомняш как си говорихме, никога преди не съм говорила с никого така — не мога да повярвам, че си забравил всички онези неща, които ти казах — и които ти ми каза. За това, че си израснал в Съфолк и че майка ти е умряла, че баба ти е циганка и има вътрешно око — то се наричало дарба — виждаш ли колко добре си спомням всички подробности? Но аз имах цяла година да мисля за това. Мислих всеки ден, мислих за теб всеки ден. Колко удивително изглеждаш, колко страшно секси си. Колко тъжен изглеждаш. Колко забавен можеш да бъдеш. Имам предвид, как да кажа, сериозно забавен. Защо да го крия? Аз те обичам.

Сега сълзите се стичат по лицето й. Ръцете й, с трогателно изгризаните нокти, треперят. Мога да видя, че говори каквото мисли — или вярва, че е така, което е почти същото. Мога да видя, че наистина е млада, прекалено млада, за да е успяла да си изработи необходимата защитна кожа. Прекалено млада, за да рискува да бъде абсурдна. Също така мога да видя, и би трябвало да го забележа по-рано, че не е трезва. Или й е трябвало да пийне за кураж, за да произнесе тази реч, думите на която са леко завалени, или се е надрусала здравата. Гледам я и не знам какво да правя. Не мислех, че имам още вини за разкриване, а ето че сега се появява още една.

— Франки — започвам, опитвайки се да бъда внимателен. — Съжалявам, но не си спомням нищо. Има причини за това. Тогава не бях в добро състояние, не съм и сега.

— Мислиш ли, че не знам? — Тя се изправя обезпокоително на крака. — Мислиш ли, че не го виждам? Ето защо съм тук. Мога да ти помогна. Мога да те излекувам. Добре, не е необходимо да бъде любов, ти може би не си готов за това, спокойно, разбирам. Можем просто да правим любов, нали? Къде е амилнитратът, който ти дадох? Ти обеща да го запазиш за… знаеш за какво.

И пред удивения ми поглед тя разгръща коженото си яке и започва да разкопчава онова черно нещо, приличащо на корсет. Разкопчава го цялото до долу. Има красиви рамене, удивителни гърди, гривните й дрънчат. Рязко се отдръпвам.

— Франки — казвам с твърд глас, — направи това упражнение обратно. Облечи си веднага якето. Седни на канапето и се стегни. Ще ти направя кафе. Когато го изпиеш, ще се почувстваш по-добре. Ще поседим малко тук и ще поговорим разумно, сетне ще ти повикам такси и ти ще си отидеш у вас, ще се наспиш и ще забравиш всичко, което се е случило. Повярвай ми, говоря от горчивия си опит — това е най-доброто нещо, което можеш да направиш.

Произнасям горе-долу тези думи. Речта ми не е толкова гладка и е по-малко банална, но по същество е същата. Когато тя не предизвиква никаква реакция, я повтарям с малки вариации. Като че ли има някакъв ефект, защото Франки се успокоява и нещото, приличащо на корсет, отново е закопчано. Обаче все още има няколко остатъчни проблема. Откривам, че съм остарял с още няколко хилядолетия. Откривам, че тя е неотстъпчива и упорита, това амилнитратно момиче.

— Да си ходя вкъщи? — казва, като ме гледа тъжно. — Аз нямам дом. Спях на пода при онова момче, но се скарахме и той ме изхвърли. Ако не мога да остана тук, нямам къде да отида. Ще свърша, бродейки по улиците. О, Дан, наистина е ужасно — толкова съм нещастна. Животът ми е една голяма кошмарна каша. Имаш ли нещо за ядене — прегладняла съм като вълк.

През мъглата от умора започвам да чувам алармени звънци. Започвам да разбирам, че може би Франки ме манипулира. Но аз съм изморен, изтощен, направо съм празен. Подозирам, че онова, което говори, е 90% измислици и 10% истински неприятности, но мога ли да бъда сигурен? Да предположим, че греша. Тогава? Не мога да изоставя едно надрусано момиче на нежните милости на Малк и компания. Освен това напоследък в главата ми се въртят само момичета, изпаднали в беда, и това пред мен ми напомня за едно друго, което познавах някога, много отдавна… Сигурен съм, почти съм сигурен, че е Мейси. Нямам представа защо: между тях няма никаква физическа прилика, начинът им на изразяване не може да бъде по-различен, но въпреки това мога да видя някакво смътно сходство, някаква призрачна сянка, някаква неправилна координация, неуловими като ехо. Не искам да причиня каквато и да е допълнителна вреда, дори неумишлено. „Бяхме слепи за нещастието“, беше ми написал Ник.

Така че накрая, след още молби и сълзи, аз се предавам: съгласен съм Франки да прекара тази нощ, но само тази нощ на моето миланско канапе. С изключение на тази малка отстъпка, оставам твърд и непреклонен. Направо е удивително, не мога да повярвам: чувствам се почти бащински настроен. Да, превръщам се в оня баща на семейство, който си представях по-рано. Това е далеч, далеч по-добро от всичко, което съм правил досега, казвам си, докато правя успокояващото нескафе и тършувам, за да открия някакъв не съвсем вкаменен сладкиш с джинджифил и мед, после се качвам тежко горе и се връщам с одеяла и възглавници. Настанявам Франки на миланското канапе. Изгасвам лампите. Казвам й да поспи и със смътно чувство за прогреса, който съм постигнал, и за неизбежния героизъм, който ще проявя, се отдалечавам към вратата. До този момент умората ме е повалила: преминах през огледалото; престъпих в нереалността. Дългият ден ме хваща и събаря. Бутах канарата нагоре по планината през целия дълъг и предълъг ден и сега не мога, не искам да бутам дори и само един сантиметър още.

— Ти си бил влюбен в нея, нали, в това момиче, за което е книгата? — пита Франки с изморен, презрителен, приглушен глас. — Прочетох го на лицето ти. Все още ли си влюбен в нея?

— Спи, Франки — отговарям. Наистина не я слушам. Стоя на вратата, гледам сенките в коридора. Чувствам се стар, неописуемо стар: аз съм Тирезий^[5]. Навън се върти някакъв хеликоптер, сигурно е полицейски. Патрулира по лондонските улици в търсенето на досадници, пияници, убийци — обичайните заподозрени.

— Фин. Това е странно име. Коя беше тя, тази Фин?

— Някоя, която познавах някога — отговарям, осъзнавайки, че това е самата истина. — Живеехме в едно и също село, когато бях дете. Тя беше едната от три сестри.

— Защо го казваш толкова тъжно? Тя умряла ли е? Изгубил ли си я?

— Не, не е умряла — отговарям. Гледам в тъмното, слушам хеликоптера — сега е по-ниско и все още кръжи в небето. — Но стана нещастие, случи се ужасно нещастие.

— С Фин ли се случи нещастие?

— Не, с най-малката сестра. Името й беше Мейси. Падна от един висок прозорец.

— Уби ли се?

— Не. Не се уби. Ако беше, може би това щеше да бъде по-милостиво. Но тя оживя. Все още е жива — в известен смисъл.

— Това е ужасно. Тя… къде живее? В дом ли?

— Да, в много добър дом. Там живеят монахини, те се грижат за нея.

— Това наистина е тъжно. Ходиш ли да я видиш?

— Не, не ходя. Вече не. Сега спи, Франки.

— Не искаш ли да ми кажеш какво се случи?

— Лека нощ — отвръщам, и затварям вратата.

Качвам се по стълбите в моята стая. Заключвам вратата. Нямам вяра на Франки и не искам неочаквани посещения. През тънките завеси уличните лампи са нашарили стените със затворнически райета. Лягам на леглото, прекалено съм уморен, за да се събличам. Изминалият ден нахлува в главата ми като море и аз чакам търпеливо, докато вълните се успокоят. Отпусната, бездействаща вода; хеликоптерът продължава да кръжи.

Върху сандъка срещу леглото има запечатана дървена кутия с формата на куб с дължина на страната двайсет сантиметра. В нея е прахът на Джо. Той беше метър и осемдесет и осем висок: когато ми дадоха кутията, размерите й разбиха сърцето ми, а теглото, по-скоро безтегловността й, ме ужаси. Трябва да върна този прах в Уикенфийлд. Ще направя онова, което трябваше да сторя още преди седмици. Ще го направя скоро, обещавам си. Последното задължение на сина: да погребе праха на баща си в полетата или в горите, които той обичаше, или в градините на абатството, където се грижеше за зеленчуците. Лапад и коприва — сега тези градини са обрасли с лапад и коприва; Джо ми спомена за това в едно от писмата си. Писмата, които обикновено прочитах бегло; писмата, които сега знам наизуст — прекалено късно, разбира се.

Затварям очите си и най-сетне съм сам, най-сетне съм на спокойствие. Наблюдавам последния ден през онова последно лято в абатството. Все още не съм чист, но съм по-чист, отколкото бях седмици наред. Мозъкът ми се чувства измит и прозрачен. Почти съм стигнал до онова бяло място, което е другата страна на изтощението.

Последният въпрос на Франки се върти в главата ми; хеликоптерът се върти навън. Споменът е случаен, жесток, хлъзгав и лъжлив.

Ставам и отивам до перваза на прозореца. Вземам бял лист хартия и молив. Мисля си: Какво се случи в онзи последен ден, Дан? Нямаше ли признаци? Какво се случи? Кажи ми какво се случи.