Сали Боуман
Любов в старото абатство (39)

32
Кръгове

— Този обяд е приготвен по рецептите на Джулия — каза Вероника, целувайки ме по бузата. — Реших, че трябва да ядем в кухнята — не мога да понасям тази неприветлива трапезария. Виж, Джулия, ремонтирах тази стая преди три години. Надявам се, че я одобряваш — красива е, нали?

Беше красива. Една огромна, прохладна, с каменен под кухня. Стените бяха боядисани с една от моите бои — да, Дан, мисля, че бе „Чучулига“, а с друга, наречена „Речна рибарка“ — бяха подновени бюфетите.

— Съвсем в твой стил — додаде Вероника, като се изчерви. — И обядът също. Взех рецептата от последната ти книга. Джулия, обожавам тази книга. Рецептите са толкова интелигентни и шик, и освен това са вкусни и никога не се провалят.

— Те са замислени така, че да бъдат съвсем прости — отговорих. Червенината по лицето на Вероника се засили. Нямах намерение да я обиждам, че е глупачка. Подобни забележки, казани без умисъл, ми бяха спечелили репутацията на рязка жена. Аз имам остър език. Надявам се поне да не съм злобна.

— Стаята е идеална, Вероника — казах бързо, опитвайки се да поправя стореното. — Справила си се много добре — и слава богу, че няма да бъдем в тази трапезария. Винаги съм я мразила.

— Надявах се Еди да е тук — продължи Вероника, докато режеше босилек и го слагаше в супата. — Той се върна от Оксфорд за уикенда, но излезе с приятели. Каза, че ще се опита да се върне преди да си тръгнеш — сякаш са минали векове, откакто не си го виждала, трябва да е бил в началното училище. Надявам се този обяд да бъде повече от обикновен, толкова е страшно да готвя за теб — по дяволите, босилекът не е ли прекалено много, как мислиш?

— Количеството е точно колкото трябва — казах, докато я наблюдавах. Вероника се бе променила. Трябва да бе на четиридесет и три-четири години. Още не бе загубила момичешката си привлекателност. Беше леко понапълняла, откакто я видях за последен път, но тъмната й блестяща коса, сега къса, бе добре подстригана и лъскава; все още притежаваше благородните си маниери. Но овдовяването й преди да е навършила трийсет години я е закалило, беше вплело стоманена нотка в характера й. Сега тя участва в комитети, ръководи имението, работи в безброй благотворителни организации и кампании, поддържа светостта на партията на торите и провежда кампании от името на местните ловци. Тя е господарка на всичко и изглежда доволна от това положение. Мисли консервативно и се облича консервативно, както е било предопределено от възпитанието й. Мислех за описанието на Дан за техния любовен роман. Казах си: „Вероника и аз нямаме нищо общо“.

Както скоро щях да открия, бях подценявала и не бях разбирала Вероника — и бих го правила дълги години. Допуснах същата грешка, която бе направил и Дан — провал във виждането и въображението — това е дефект, с който повечето от нас са прокълнати. Слепи за злочестината — едно късогледство, което сполетява мнозина. Ядях отличната студена супа на Джулия, паят на Джулия (пай, включващ фазан; не беше сезонът, така че сигурно беше замразен, но аз ти прощавам, Вероника). Беше направила хубава салата с дресинга на Джулия, и пудингът бе с джин и желе „Джулия“, което бях измислила в момент на вдъхновение. Не беше го докарала на гъстота (две лъжици желатин са прекалено много, Вероника), но дори и така беше добър. Реших, че никога вече няма да напиша друга готварска книга, дори да живея сто години. Чаках: тя щеше да доведе разговора до Дан по време на кафето, знаех си. Така и стана.

— Ще ми кажеш ли какво се случи, Джулия? — попита моята домакиня, седнала срещу мен. — Прочетох във вестниците, че…

— Те не могат да съобщят много неща. Това е sub judice^[1] — отговорих. Когато аз и Вероника проведохме този разговор, процесът предстоеше, делото вероятно щеше да се гледа след месеци.

— Искам да го чуя от теб. Смъртта му ужасно ме натъжи. Направо ме съсипа. Дан беше такъв изключителен човек… Веднъж ми гледа на ръка, казвала ли съм ти това?

— Не, не си спомням — отвърнах предпазливо, но си беше истината.

— Стана в болницата, когато ходихме да видим Мейси, не си ли спомняш? Дан ме покани да отида с него и да пием чай в кафенето. Тогава бях толкова млада и неопитна; вероятно ще прозвучи глупаво, ако го кажа, но веднага реших, че съм привлечена от него. Едмънд и аз щяхме да се женим, разбираме — сватбата бе само след няколко седмици, защото Вайълит настояваше да я ускорим. Мисля, че се страхуваше да не би Едмънд да се уплаши и да се откаже… — Тя се намръщи. — Никога не й мина през ума, че аз мога да се откажа. Не можеше да предположи, че малката Вероника би могла да осъзнае, че Едмънд не е чак толкова велика партия в края на краищата. Но се случи точно това. Почти бях стигнала до решението да се откажа от проклетата сватба. Дан ме помоли да не го правя. Знаеш ли какво ми каза, когато ми гледа на ръка, Джулия?

— Нямам представа. — Ставаше ми ясно, че предметът, който Вероника искаше да обсъдим, не бе смъртта на Дан. Неговата смърт сякаш не я засягаше.

— Каза ми за страховете и несигурността, които чувствам — продължи с широко отворени очи тя. — Той видя всичко това, Джулия. И ми каза още, че не трябва да се страхувам или да бъда боязлива — тогава бях ужасяващо боязлива, — защото вътре в себе си съм носела голяма сила. Той каза, че съм имала добър източник на сила. Щяла съм да се науча да я използвам някой ден, но трябвало да бъда внимателна и да я използвам разумно.

Аз оглеждах масата. Познати думи: бях чувала Бела да използва почти същите. Така че ти си бил любезен, Дан, помислих си. В този случай си бил любезен.

— Никога не забравих това. Никога. Все още си го напомням, всеки ден. Ако съм в беда, мисля за неговите думи. Мисля също и за Дан — мислих за него всеки ден цели двайсет и три години. Мисля, че ще го правя и следващите двайсет и три. Просто желая… — Гласът й секна. Очите й се напълниха със сълзи. Погледнах встрани: сълзите са заразителни.

— Аз го обичах. Обичах го толкова много. Трябва да ти призная нещо, Джулия. Вероятно не би трябвало да ти го казвам, особено на теб, но се надявам, че няма да имаш нищо против. Имах любовна връзка с Дан. Преди да се омъжа. — Тя се поколеба, като ми хвърли един бегъл поглед. — Много страстна връзка. Той… истината е, че Дан отчаяно искаше да се ожени за мен. Но аз просто нямах кураж да разваля годежа си. Бях прекалено уплашена какво ще си помислят хората и се страхувах много от Вайълит. Това бе опустошително за Дан. И ме кара да се чувствам толкова виновна сега, Джулия… Продължавам да мисля, че ако той знаеше колко много го обичам…

— Не бих се измъчвала толкова, Вероника — отвърнах. Чудех се дали наистина си вярва и от колко време си го е измислила. — Без съмнение той се е излекувал от разочарованието. Хората го правят. Нали знаеш: „Мъжете умират от време на време и червеите ги изяждат — но не от любов…“

— Моля? — Тя ме погледна неразбиращо, с празни очи. Усетих враждебността й.

— Просто цитат. Тогава Дан беше много млад — не много по-възрастен, отколкото си била и ти. На тази възраст сърцата са гъвкави.

— Да, разбирам, никога не съм била особено силна с цитатите. Това глупаво училище, в което учих. За разлика от теб не съм толкова начетена. Разбира се, Дан не престана да ми повтаря колко си умна, как вие двамата харесвате едни и същи книги, една и съща поезия…

— Говорил ти е за Фин, не за мен. Ти си ме объркала със сестра ми.

— Наистина ли? Не мисля. Няма значение — радвам се, че го приемаш така, Джулия. Притеснявах се, че може да се разстроиш.

— Да се разстроя, защото си имала любовна връзка с Дан? Не. Защо трябва да го правя?

— Ами, защото винаги съм чувствала, че между вас има нещо. Беше очевидно. Забелязах го в болницата. Видях начина, по който те гледаше. Дан винаги отричаше, разбира се, макар че аз го питах и разпитвах. Не можех да понеса да не знам истината, винаги съм мразела да я крият от мен. Не съм ревнива — ни най-малко, и никога не съм била. Просто обичам хората да бъдат искрени с мен…

— Тогава ще бъда искрена — отвърнах, ставайки. — Между мен и Дан нямаше никаква любов. Напротив, Дан не ме харесваше — както и много други хора.

Поколебах се: все още усещах враждебност. Затова предложих:

— Времето ме притиска. Ще отидем ли да видим тези стаи?

 

 

Вероника ме заведе горе. Вървяхме по великолепни дълги коридори под погледа на предците ми. Походката й беше бърза и жива. Аз я следвах много по-бавно. Мислех за показанията: как човек ги събира, как ги сравнява, как претегля изявленията на различните свидетели. Така или иначе в главата ми се въртеше едно нещо: все още обмислях и планирах какво трябва да кажа на процеса и как да наложа моята версия за престъплението, така че да бъде приета от всички.

Мислех за показанията, които ми беше дал Дан, за новите доказателства, които получих след прочитането на дневника на Мейси, и за последното съобщение, което току-що чух — не бях сигурна, наистина, как да го класифицирам. Не вярвах на Вероника, но бях тъжна, че толкова скоро след смъртта на Дан тя реши да ме посвети в личния си живот. Ако можех да повярвам, че мотивът й е чисто самозащитен, че иска да сподели с мен измислицата, която смята за утешителна, бих могла да го приема. Но това не бе точно така: чувствах, че Вероника таи в себе си злост — тя се надяваше разкритието й да ме нарани. Не ми се случваше за пръв път. Много жени не ме харесват.

— Тези стаи… — започна тя, като спря в далечния край на западното крило. — Всички тези спални и дрешници. Погледни ги, Джулия. Не са ли ужасни? — Отвори една врата. — Това беше стаята на Едмънд. Господарската спалня, както биха се изразили ужасните агенти по недвижими имоти. Макар че в къща като Елде няма подобно нещо. Тук всички спални са господарски. Може би има поне трийсет и пет. Вероятно някой ден ще ги преброя.

Влязох в спалнята на Едмънд. Вероника ме бе накарала да се чувствам неловко, а тази стая засили усещането. Не можех да разбера защо тя я описа като ужасна: със сигурност не беше такава. Добре осветена и с добри пропорции; ламперия по стените, прекрасни прозорци. Стаята изглеждаше доста приятна. Не се долавяше присъствието на Едмънд, пространството носеше анонимността на стая за гости. Легло с четири табли и стари копринени драперии — твърде тъмни, вероятно от тъмнозелен копринен брокат. Две кресла, едното от които почти сигурно „Чипъндейл“. Не виждах нещо лошо в това.

— Туид — каза Вероника сърдито и отвори вратата на гардероба, след което я затръшна. — Той носеше туид зиме и лете. Костюмите му все още висят тук. Трябва да съм луда — защо не ги изхвърлих? Ще ги опаковам и ще ги изпратя в Оксфам.

— Не смятам, че тази стая се нуждае от ремонт — отбелязах. — Доста е обикновена, но ти би трябвало да очакваш това в Елде. Всъщност е красива по своя си начин, Вероника. Не разбирам защо искаш да я промениш. Стаи като тази е най-добре да бъдат оставени каквито са.

— Така ли мислиш? А какво ще кажеш за тази? — И като отвори една свързваща врата, която водеше към малко антре, ме заведе в друга спалня, с по-деликатно легло с четири табли.

— Тази беше моята. Вече не е. Но когато се омъжих, когато Едмънд беше още жив, спях тук. Какво мислиш за нея, Джулия?

— Вероника, не разбирам — започнах. — Това е хубава стая. Не е възможно да искаш да я промениш… — Огледах се наоколо: ръчно рисувани китайски тапети от осемнайсети век, леко поизбелели, но все още изключителни. Дълбок еркерен прозорец в ниша, който гледаше към парка и езерото, нишата бе с място за сядане. Прекрасни мебели, великолепен килим… Направих малка обиколка. Не видях нищо погрешно или излишно. Огледах драпериите на леглото, които са били тъмночервени, мрачно тъмночервени. Огледах прозореца, стените. Вероника ме наблюдаваше. Започнах да се досещам, че тя всъщност не иска да ми покаже този декор. Тогава се обърнах и видях гърба на вратата, през която бяхме влезли. Тя свързваше стаята със спалнята на съпруга й и на нея имаше пет болта.

Върнах се в спалнята на Едмънд и спрях като закована. Видях онова, което би трябвало веднага да забележа, но го бях пропуснала сред изобилието от архитектурни и декоративни детайли. На масата до далечния край на леглото имаше малка, черно-бяла снимка, поставена в сребърна рамка. Прекосих стаята и я взех в ръцете си. Беше снимка на Мейси, на около девет години, направена тук, в Елде. Тя стоеше на дългата алея между прочутите цветни лехи на Вайълит, онези лехи, в които бе определила десет растения с латинските им наименования и бе възнаградена от Едмънд с десет шилинга. „Правилно Мейси, а сега накъде?“ „Можем да отидем отново до Пущинака“ — отговаря му тя.

— Той беше обсебен от нея — произнесе Вероника. Тя влезе в стаята след мен. — Напълно обсебен. Искаше аз да съм тя.

Настъпи тишина. Стаята стана гореща и прекалено малка. На снимката моята сестра собственоръчно беше написала: На Едмънд от Мейси. Почеркът й, закръглен и твърд, не можеше да бъде сбъркан.

— Това ли искаше да ми покажеш, Вероника? — попитах. Чувствах се болна и несигурна. — Това ли трябваше да променя? Не е по силите ми, а и вече е малко късно, не мислиш ли?

— Предполагам, че е така. — Тя сви рамене. — Не знам наистина защо те доведох тук. Беше глупаво. Тези стаи би трябвало да останат, каквито са. Не би трябвало да променям нищо. Ще ги оставя на молците — тази проклета къща гъмжи от молци; те ядат всичко, минават през всичко. Молци и личинки, и яйцата им, ядат, растат, ядат — ето виж! — Тя удари с ръка по тъмнозеления копринен брокат. Изтръска завесите в горната част на леглото. Пет или шест малки облака молци излетяха, прехвърчаха в ивиците светлина, падаща през прозореца, завъртяха се, спуснаха се и се завряха в тъмния балдахин над леглото. Дрешни молци — Tineola bisselliela, чувам шепота на Мейси.

— Вайълит отлично знаеше какъв е Едмънд — каза Вероника. — Мислеше ме за глупава и наивна, смяташе, че няма да разбера колко е порочен. Възрастен мъж, който боготвори малко момиченце — при това не съвсем нормално момиченце. Не мога да й простя това, Джулия. Заклех се, че ще й го върна, но сега тя е мъртва. — Вероника удари завесата за последен път. Един последен сребърен облак молци излетя в слънчевите лъчи. Вероника се опита да ги хване, но не можа. Просто плесна с ръце, а в тях остана само въздух.

Въздъхна дълбоко и се опита да се успокои.

— Ти си права — продължи с равен глас. — Трябва да оставя всичко точно както си е. Хайде да слезем долу. Денят е толкова хубав. Можем да пием чая си навън.

— Не мисля, че ще остана. — Върнах снимката на мястото й. — Казах ти, че ще отида да видя Мейси и не искам да закъснявам.

— Не мога да си представя, че посещението ти ще промени нещо — отвърна ми тя и аз долових подигравката в гласа й — сега беше явна, очевидна. — Има ли някаква промяна с Мейси? Знае ли дали е сутрин или следобед? Може ли да те разпознае?

— Монахините ще ме очакват, дори ако Мейси не ме очаква. Ще вървя, Вероника.

Излязох от стаята и се върнах по дългите коридори. Вървях бързо, Вероника ме настигна чак на стълбите и ме хвана за ръката.

— Не можеш да си отидеш — задъхано и сърдито ми се сопна тя. — Не си ми казала за Дан. Ти обеща да ми разкажеш какво се случи.

— Трябва ли? Синът ми и аз бяхме пред къщата на Дан, когато…

— Защо бяхте там?

— Отивахме да го посетим. Той беше кръстник на моя син. Живееше доста близо до нас в Лондон… — Слязох по стълбите. Вървях бързо, Вероника ме следваше по петите.

— Бил е кръстник на сина ти? Не знаех това. Често ли посещаваше Дан?

— Не. Виж какво, наистина трябва да тръгвам.

— Аз често му пишех, знаеш ли. — Тя спря. — Никога не изпратих тези писма, но му писах години напред. Трябваше да кажа на някого какво е да живея тук, да бъда омъжена за Едмънд. Все още ги пазя. Бих могла да ти ги покажа.

— Вероника, какво ще постигнеш с това? — Копнеех да се измъкна, щеше ми се да не бях идвала въобще. Но виждах, че тя всеки момент ще избухне в сълзи. — След това само ще съжаляваш — продължих малко по-внимателно. — Това са лични писма и трябва да си останат такива, не мислиш ли?

— Искаш да кажеш да бъда дискретна?

— Това е един от начините да забравиш.

— Колко уверено го казваш. Ти винаги си сигурна за всичко, нали, Джулия? Толкова сигурна, толкова съвършена, толкова студена. Не знаеш какво е нещастие, нали?

— Ако бях нещастна, нямаше да го афиширам. Виж какво, Вероника — съжалявам, но закъснявам. Наистина трябва да вървя. — Бутнах я настрани и излязох през входната врата на Елде.

— Искам да се срещнеш с Еди. Казах му, че ще си тук. Джулия, не си отивай… — Тя изтича след мен и ме хвана на външното стълбище. Опитах се да се отскубна и да се извърна, но преди да го направя, тя видя лицето и сълзите ми.

— Знаех си — каза, като хвана ръката ми. — Ти ме излъга и по-рано. Дан никога не ми каза, а сега и ти мълчиш. Трябва да разбера. Не можеш да криеш от мен — изписано е на лицето ти. Имаше нещо между вас, между теб и Дан, нали?

— Добре. Да, имаше — отговорих. — Веднъж правихме любов. Това е всичко. Само веднъж. Едно чукане, Вероника. Край на историята.

 

 

Отблъснах я и почти тичешком отидох до колата си. Седнах в нея и подкарах бързо по трикилометровата алея. Очаквах да видя портата, а нея все я нямаше. Когато най-накрая я стигнах, почти щях да се блъсна в друга кола, която също караше бързо и идваше насреща ми. Натиснах спирачките, убих скоростта до спиране на съскащия чакъл.

Не бях закопчала колана си и бях изхвърлена напред от инерцията. Лицето ми се удари в ръката, която вдигнах, за да се защитя. Ръката ми се удари в кормилото. Изправих се бавно. Къде беше портата? Сега колата ми бе обърната в обратна посока. Гледах в тази погрешна посока, погледът ми беше замъглен. Сигурно колата ми се бе завъртяла. Лицето ми бе ударено, но изглежда не бе особено сериозно наранено. Просто натъртено, помислих си. Просто контузено. Сетне чух един сърдит глас, който каза: „Какво направихте, по дяволите — едва не ни убихте“, и погледнах нагоре. И видях Дан да върви към мен.

Успях да отворя вратата и да изляза. Не можех да стоя много стабилно на краката си. Небето се клатеше над мен като замаяно. Наблюдавах Дан, който крачеше към мен — носеше износени стари джинси, бяла риза и бе болезнено, ужасно млад. Гледах го как върви към мен, същият Дан от онова последно лято в абатството. Лицето му се оживи, когато ме позна. Направих крачка към него и се препънах. Той ме хвана. Когато се озовах в ръцете му, го чух да казва:

— Джулия?

Той каза: „Джулия? Вие сте Джулия, нали? Господи, съжалявам. Едва не се блъснахме. Можете ли да вървите? Облегнете се на мен — аз ще ви помогна“.

Така че аз се облегнах на него и той ми помогна да отидем до неговата кола и да седна на кожената седалка, а краката ми още трепереха.

— Наведете се напред — посъветва ме. — Бяла сте като платно. Няма да припаднете, нали?

Покорно се наведох напред. Видях обувките му и те ме изненадаха: никога не бях виждала Дан да носи такива мокасини. Гледах обувките и тесните крачоли на джинсите му. Изправих се, небето се нормализира и повече не се въртеше. Същата височина, същото телосложение, съвсем същите очи и коса.

— Мисля, че ще е най-добре да се върнем в къщата — предложи той. Клекна така, че лицата ни се озоваха на едно ниво.

— Джулия? Госпожо Марлоу? Ударихте ли главата си? Да нямате сътресение на мозъка? Мисля, че сте в шок. Моля ви, не плачете. Имам някъде телефон. Сега ще се обадя вкъщи. Господи — това беше моя грешка. И двамата карахме много бързо. Но аз закъснявах, бях обещал да се върна навреме, за да ви видя…

— Ето че се видяхме сега. — Хванах ръката му. — Не се обаждайте. Дайте ми една минута.

 

 

Е, и аз имам моята религия и вяра, също като теб, Дан — и за една минута или горе-долу толкова дойдох на себе си. Гледах твоя син, знаех, че е твой: приличаше на теб като близнак. Можех да направя изчисленията: младият мъж, който учеше последна година в Оксфорд, както ме информира Вероника по време на обяда, този млад мъж през юни щеше да навърши двайсет и три години. Бил е заченат по време на горещниците през август, в предния пост на Вайълит на Итън Скуеър от настоятелната Вероника. Не се учудвам вече, че тя така настояваше и гореше от желание да остана и да се срещна със сина й: искаше от мен да видя това доказателство за трайната й връзка с Дан. Знаеше, че не беше възможно да се усъмня кой е баща му.

Спомних си какво бе написал Дан. Август в Лондон: тъжен аромат, звън на гривни. Гледах това момче. Исках той да узнае кой е бил баща му. Исках да знае за теб, Дан, за Уикенфийлд, за Джо, за Бела и за Оушън. Исках да му разкажа всички тези истории — но знаех, че нямам право. Разкрития като това могат да нанесат непоправима вреда, а аз не желаех да навредя: всичко, което ти, Дан, веднъж пожела на моя син, аз желаех на твоя. Желаех му с цялото си сърце вечно щастие, нищо да не го нарани или да му причини болка, и истинско осъществяване в живота.

Това желание беше мощно, интензивно и силно. Колко странно. Стоях там, благодарях и му казвах, че тази едва избегната катастрофа беше моя грешка; че след миг ще мога отново да шофирам и че наистина бързам — отивам да посетя сестра си.

Ние стояхме край колата, гледахме към парка в спокойната пролетна вечер. В далечината блестеше езерото с малкия храм на Артемида. Младият мъж до мен, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите, гледаше тази идилична картина доста намръщено — тя очевидно не стигаше до сърцето му, не го вълнуваше; той не показваше никакво задоволство от собствеността си. Нейният син „фитилджия“, както го нарече Вероника, щеше да наследи всичко това на двайсет и пет години. Синът на Дан щеше да притежава имението Елде на семейство Мортланд и благородническата титла.

— Какво смяташ да правиш с всичко това? — попитах. Гледах как един лебед се плъзга плавно по повърхността на езерото. — Всичко това, какво ще го правиш?

— Един Господ знае. — Направи нетърпелив жест. — Само той. Последната ми идея е да го подаря на Националния фонд. Не искам да тежи на шията ми. — Погледна ме косо, така както някога правеше баща му. — Но моля ви да го пазите в тайна. Това е просто мисъл, идея, но, в името на Бога, не казвайте на майка ми.

— Нима ще го направите? — попитах. Беше много млад, казах си наум.

— Така мисля — отвърна Еди, — може би. Видял съм какво може да причини на хората.

— А аз съм видяла какво може да причини липсата на пари на хората.

— О, парите — той се усмихна. — Не се тревожа за тях. Имам мозък. Винаги мога да ги спечеля. Както вие, Джулия.

Можех да чуя как Дан казва тези думи — и как ме поглежда със същия умен поглед, като погледа на сина си. Казах:

— Най-добре да вървя, Еди. Ще закъснея.

Пожелах му всичко хубаво. Сбогувах се и обърнах колата си. Излязох от портата и се концентрирах в пътя пред мен. Не погледнах назад. Знаех какво ще видя, ако го направех. Моят живот в огледалото за обратно виждане: нямах желание да изследвам този път или да обсъждам пропуснатите възможности и обрати по него.

Трябва да съм спокойна, когато видя Мейси — ако не съм спокойна, тя веднага усеща и това може да причини трудности. Карах двайсет километра до дома и бях там по-късно, отколкото бях планирала. Пролетната вечер тъкмо падаше.

 

 

Когато пристигнах монахините тъкмо бяха приключили молитвите за вечерня. Изчаках в коридора до статуята на Дева Мария. Сложих ръце върху синята мазилка на роклята й. Монахините ми казаха, че Мейси е навън в градината. Работела върху последната си мания, както ми обясниха с усмивка. Бях запозната с маниите на Мейси. За няколко години тя бе обсебена да оцветява в червено и прекарваше часове наред с червен молив в ръка, оцветявайки листове хартия. Цветът трябваше да бъде равен и гладък. Трябваше да стига до краищата на листа. Ако бъдеше прекъсната, докато все още имаше пропуски и бели петна, следваше избухване и лошо настроение.

След червения период имаше син, после черен. Сетне следваха успоредни линии, после решетки. Обсебването от решетките продължи доста време, почти пет години. Всички червени, сини и черни листове, всички успоредни линии и решетки бяха запазени внимателно в папки в спалнята й. Сега, казаха ми монахините, насочвайки ме към терасата, сега манията и са кръгове. И колко великолепно занимание било това, допълниха те, държало я заета часове наред. С минаването на годините Мейси можеше все по-добре да управлява мускулите си и да рисува съвсем свободно идеални кръгове. Е, не бяха толкова идеални, колкото биха били с пергел или шаблон, но бяха внушителни. Знаела ли съм, попита ме една от монахините, че японските майстори се учели да рисуват прецизно точно по този начин? Те чиракували и само когато усъвършенствали тази техника, се смятало, че са достатъчно умели, за да започнат по-сложни рисунки. Можело да минат години преди да започнат да рисуват предмети, да не говорим за хора.

Мейси никога нямаше да премине към по-сложни рисунки. Прекосих терасата и излязох на поляните. Тази сграда, сега вече отесняла за предназначението си, беше приятно място. Това може да се види само в Англия. Напомняше ми за абатството. Поляните гледаха към зелени ниви в тясна долина и река, която течеше през нея. Вечерта бе толкова спокойна и тиха, че чувах шума на реката, докато вървях. Спрях до Мейси, която седеше на инвалидния си стол пред малка масичка. Бе поставена така, че залязващото слънце да я огрява, и бе засенчена от един напъпил розов храст. Мейси се бе навела над масичката с молив в ръката. Цяло тесте листове, всеки един с почти идеално нарисуван кръг, лежеше до нея. Листове с нарисувани кръгове, кръгове от нищото, празни. Чудех се колко ли часове са минали откакто ги прави.

Взех стола и седнах срещу нея. Тя не забеляза моето присъствие — обикновено ставаше така. Чаках, заслушана в реката. Мислех за собственото си бъдеще и какво щяхме да решим аз и Ник, когато се върна в Лондон. Мислех за децата си, мислех какво ми показа Вероника в онези спални горе и какво можеше да означава то. Мислех за сина на Дан. Той ми липсваше, моят загубен завинаги Дан, липсваше ми остро и болезнено.

Не бях спокойна въпреки усилията си и мисля, че това бе усетено от Мейси. Тя вдигна глава и ме погледна. Тъмносините й очи се спряха върху лицето ми, без да ме разпознаят, както обикновено. Гледах сестра си, която така и не порасна повече, моята малка сестричка, която сега е едно дете на трийсет и шест години. Тя не може да говори, нито да общува. Изпуска се. Нейният ляв крак, който бе много лошо счупен на две, е в метални скоби. Висока е около метър и четирийсет. Лявата й ръка разви артрит и е грозно подута и изкривена. Светлата й коса е посивяла леко на слепоочията. Лицето й няма бръчки, то е ведро и ясно; погледът й е спокоен; понякога, както бе разбрал Дан и както го бе уловил Лукас в картината си, той изглежда гибелно опасен. Реакциите й са непредсказуеми, а настроенията — необясними; те преминават по лицето й като облаци по небето. В този момент небето изглежда спокойно.

— Дан умря — казвам. Думите ми не са обмислени. Казвам ги, без предварително да съм го планирала. Просто мислех за Дан и името дойде само на устните ми. Мейси не реагира. Спокойният й поглед се премества — сега спира някъде в пространството над лявото ми рамо.

— Мислех, че трябва да ти го съобщя — продължавам, оправдавайки собствената си глупост. Кое бе следващото нещо, което трябваше да направя? Да й кажа ли и за смъртта на Фин? Да й кажа ли за моя собствен живот? Да й поискам ли съвет дали трябва да се разведа, или да опитам да запазя брака си? Трябваше ли да й кажа за измамата и за лабиринта от изтървани възможности? Да я помоля ли да ми обясни болтовете на вратата на Едмънд и старата снимка? Да я попитам ли защо Дан реши да умре, преди да се намеся — защото предполагам, че бих могла? Да помоля ли Мейси за последно да разнищи миналото, да ми каже какво се случи? Защо тя скочи, защо всичко през онова лято тръгна зле? Да я помоля ли да ми обясни смисъла на всичко? Със същия успех бих могла да говоря на някой камък или на въздуха.

— Монахините ми казаха, че рисуваш кръгове — казвам. Смятат, че си много добра, Мейси.

Ненавиждам покровителствения си тон и отчаянието, които долавям в гласа си. Мисля, че Мейси също не ги харесва, макар че вероятно си въобразявам това. Лицето й приема изражението на презрение, което помня много добре. Тя продължава да гледа над рамото ми.

Така че аз се връщам назад: правя онова, което обикновено правя, когато идвам тук по време на ежемесечните ми визити. Започвам да говоря за миналото. Извиквам спомените за тази жена дете, която няма спомени. Казвам: Помниш ли, когато бяхме на пикник край езерото в абатството, Мейси? Помниш ли службата за погребението на татко и цялата врява, която вдигна Стела за надгробната плоча и за надписа върху нея? Помниш ли как Стела се заключи и ние й носехме разни дарове, за да я изкушим? Помниш ли, когато видя за пръв път Дан, преди който и да е друг от нас — едно диво момче, надничащо през стъклата на прозореца в църквата?

Помниш ли как вървяхме през гората на моя шестнайсети рожден ден — аз имах нова бяла рокля с корави фусти и английска бродерия. Помниш ли Бела и колибата й, розовото малеби и снимките на Оушън? Помниш ли картите таро и кристалното кълбо, пилетата и токачките, и как Фин ги кръщаваше с имена? Помниш ли как гледахме Джо да оре и брояхме птиците и браздите?

Помниш ли твоите монахини и нашите първи колела, помниш ли как Дан ни учеше да караме по Акр Лейн и колко бяхме бързи; помниш ли книгите, кучетата и миризмите, нашите вечери и разговори, и плановете, и надеждите, и страховете; можеш ли да си спомниш Уелхед; можеш ли да си спомниш Холиспринг? Помниш ли нивите и брястовете, и чучулигите?

Мейси, помниш ли цялата любов и болка, и загубата й, помниш ли как те свива сърцето, моля те, спомни си, Мейси, защото ако не го направиш, аз съм единствената останала от нас, която помни, и когато аз си отида, няма да остане никой. Всичко ще изчезне като сън и на никого няма да му пука: то няма да има значение за никого и защо би трябвало да има?

Мейси, отговори ми, казвам; моля те, просто само веднъж, отговори ми, защото за пръв път в живота си аз не знам къде отивам и какво да правя, нито знам коя съм. Говори с мен, Мейси.

Чувам тези думи. Чувам тишината, шума на реката и песента на птица. След топлината на деня въздухът се захлажда. Гледам сестра си.

Вниманието й е привлечено. Тя вече не се взира в пространството над рамото ми. Главата й е наведена над листа хартия; дебелият молив е стиснат здраво в юмрука й. Езикът й е прехапан между зъбите в израз на съсредоточаване. С твърда, стабилна ръка Мейси рисува един перфектен кръг върху чистия лист хартия пред нея.