Сали Боуман
Любов в старото абатство (23)

18
Какво произведение на изкуството…

Пет минути по-късно съм на тавана и боядисвам стените. Бяло, всичко трябва да бъде бяло. Това е табула раса^[1]. Изтриване на миналото: ново начало.

Отворил съм всички прозорци, но тук, точно под покрива, топлината е задушаваща; сякаш не влиза никакъв въздух. Съблякъл съм ризата си и от мене капе пот, целият лъщя от пот. Приключил съм половината от малката стена на комина и мечето вече не работи добре. Пръска капки бяла боя по целия под. Преминавам на четка, боядисвам две ивици — ще трябва да мина поне две ръце, за да покрия годините мръсотия и занемареност — и тогава спирам. Осъзнавам, че това е безнадеждна работа за една безнадеждна личност в един безнадежден свят.

Загубил съм Фин. Фин ме е лъгала. Когато ми казваше: „Дай ми време, Дан“ и „Нищо не се е променило“, тя ме е лъгала. Тя е мислила за Лукас и кога ще може да се види с него в Гората на монахините. Но той е мой приятел, как е могъл да ми стори това? Как е могла тя? Но аз мога да видя съвсем ясно как е могла и защо го е направила. Лукас има талант — дарба, от която Фин се възхищава. Видях как изучаваше работата му, надвесена над него, докато той рисува. Съществува някакво безпощадно нетърпение у Лукас, което аз не мога да постигна. Ако тя извърташе с него, ако започнеше с всички онези „ако“, „но“ и „може би“, които ме подлудяваха, то Лукас просто се оттегляше. „Досаждаш ми Фин“, казваше той и с това сякаш я удряше с камшик и я караше да се строи в две редици. Всички ние се страхувахме да не досаждаме на Лукас.

Лукас ще стане известен, той ще спечели и постигне нещо. Никога не го казва — не е необходимо, но не се съмнява в това нито за секунда: Лукас има повече вяра в себе си, отколкото някой някога е виждал. Той е артист, художник, и за начетената Фин, която е истински книжен плъх, това е неустоимо предизвикателно. Ако беше поет или романист, знам, че нямаше да имам съперник. Но художник! — това със сигурност е по-привлекателно, отколкото някой на опашката за милостиня.

Никога няма да си намеря работа. Никога няма да напусна това проклето място — генетично съм програмиран да остана тук. Ще свърша като работник, подозрителният Дан, тъмният субект, орачът с диплома и титла ВА от Кеймбриджкия университет след името. Това е изкуство, сещам се, докато се подпирам на стената и мисля за Джо и неговите умения. Нагоре по нивата, надолу по нивата, идеални прави редове, перфектни обръщания: цар на трактора „Мейси Фергюсън“ и оранта в Ипсуич; един от малкото останали мъже, които са работили с конете още от момче, един от изчезващите видове, които все още знаят как да се грижат за конете съфолкска порода, изкарвани на показ веднъж в годината за заключителните състезания по оране. Да, тези коне са великолепни животни — огромни, интелигентни, хрисими и силни. Да, трудно е да водиш трактор и да ореш с прецизността и точността на Джо. Да, това наистина е изкуство — но не и за мен.

— Това не е за подобните на нас — каза Джо, когато спечелих място в средното училище. — На твоята възраст аз вече от четири години печелех пари и носех заплата вкъщи — заяви Джо, когато му обясних, че няма да напусна училище и че искам да получавам само отлични оценки. Когато му казах за мястото в Кеймбридж, той беше горд, но объркан и уплашен.

— Откъде това момче се е пръкнало толкоз умно, Бела? — попита той и както обикновено не получи отговор. — Всички тези книги, дето ги учи — никога не съм си падал по книгите. Но ще има букви след името ти, Дани, помисли си само?! Бакалавър по изкуствата. Никой няма да смее да ти се подиграва, така мисля, не и след като получиш тези букви. А ако се опитат — може да се опитат, Дани, най-добре бъди готов за това; внимавай и защитавай своя ъгъл, момче.

Джо вярваше в тези букви, аз не. Тези прочути букви не означават нищо за всички тридесет и пет рекламни агенции. И откъде е дошла тази интелигентност, наистина? Не знам. Бих искал да не ме бе сполетявала; тя е като болест. Причинява ми само неудобство — роден съм малък марсианец и все още съм извънземен. Тази дълга, предълга редица от тъмни субекти — прадеди: страхувам се, ужасен съм да бъда като тях, но това не е обреченост; ако не съм като тях, значи съм ги предал, значи ставам предател, изменник на своя род и фамилия, изменник на класата си.

Боядисвам още една ивица от безнадеждната стена. Защо изобщо правя това? Защо съм тук горе, под покрива, задушавайки се, умирайки от жега, когато има безброй празни стаи на долния етаж, които са далеч по-подходящи? Тези тавански помещения някога са били спалните на монахините. Когато дядо Мортланд ремонтирал къщата, те станали стаи за прислугата.

— Сигурна ли си, че искаш студентите да бъдат настанени тук, Стела? — попитах я, когато ми обясни своя план.

— О, да — отвърна със светнали очи тя. — След като бъдат боядисани и малко подредени, всички ще се влюбят в тях. Ще постелем килимчета и ще преместим някои от хубавите мебели тук, ще намерим картини. Стаите са големи и изгледът е прекрасен. Освен това по този начин ще дадем на студентите лична свобода в известна степен. Възможно е да не искат да се чувстват свързани с нас през цялото време.

Е, добре. Само че през зимата тук е леденостудено и няма отопление. Има само една баня с огромна вана с крака като лапи на хищник с нокти, здравата изпъстрена с ръжда, и бойлер за топла вода, използван за последен път около 1932 година. Той вероятно е покойник. Никой не се сеща да провери. Знам защо Стела реши така, дори би трябвало да се досетя по-рано: в тези стаи студентите ще бъдат възможно най-далеч от Мейси. С повече късмет дори няма да забележат пътешествията, които тя прави, когато всички останали спят, след като е паднал мракът.

Мейси е лунатичка. Тя обикаля насън цялата къща; веднъж влезе и в моята стая. Събудих се и открих, че седи до леглото ми и драска по ръката ми — един малък призрак, дух, една миниатюрна госпожа Рочестър, малък демон в бяла памучна нощница.

— Къде е Дан? — попита тя. — Къде е отишъл Дан?

Трябваше да повикам Фин и двамата я върнахме обратно в леглото й, изминавайки километри по осветените от луната коридори. Нощното светило бе нашарило стените на ивици, очите на Мейси бяха широко отворени и блестящи. Знам със сигурност, че Мейси е лунатичка. Доколкото ми е известно, никога не се е качвала тук на тавана, но кой знае къде се разхожда и какво открива при тези свои нощни експедиции?

Мисля за проспектите, които Стела написа и които дори в момента се разпространяват в лондонските квартали от непривично услужливата Вайълит. Опитах се да помогна за тези проспекти, но когато прочетох какво бе написала Стела, всички празни приказки за семейството и за спокойната, празнична атмосфера в абатството, сърцето ми пропадна. Не можех да се накарам да мисля по този начин, а бе невъзможно да накарам Стела да промени написаното. Тя виждаше това в мисълта си. Онова, което аз виждах, беше грозната и студена трапезария, Мейси седи на масата и й трябва цял час, за да сдъвче едно листо от маруля; Мейси, обгърната от сърцераздирателната атмосфера на будно внимание; Мейси, пишеща своите списъци, задаваща на всеки своите странни и объркани въпроси, хвърляйки се в някоя от поредните си истории… Щеше ли това готварско училище да проработи? Един дявол знае.

От друга страна, аз искам да проработи. Страстно желая да проработи. Трябва да проработи: парите свършват, а Мейси винаги ще се нуждае от грижи; няма друга алтернатива. Искам да проработи, защото, ако животът е справедлив, би трябвало да работи. И защото обичам това семейство. Дай им поне веднъж проклетия шанс, мисля си, и започвам да нанасям боята два пъти по-бързо.

Стигам до капандурата на прозореца, когато чувам стъпки — не, не са стъпки: онова, което чувам, е мекото шляп-шляп на сандали с каишки. Те бягат от мен, което понякога ме натъжава, с боси крака, влизайки в моята стая… Изведнъж се досещам кой върви по коридора.

Това е Джулия. Подпирам вратата с гърба си. През прозореца виждам много далеч Мейси, дядо й и Лукас да вървят към трапезарията. Церемонията за кучетата — по-къса от обикновено — сигурно е приключила. Мейси е решила, че мъртвите са доволни — за момента.

Поглеждам часовника си. Когато Джулия влиза, часът е шест без четвърт. Или горе-долу толкоз.

Тя ме поздравява едва-едва. Мисля, че казва: „Здрасти, Дан“ или „Чудех се дали си тук“. Нещо хладно. Освен това явно смята, че не е необходимо да обяснява присъствието си, но Джулия си е такава: винаги е убедена, че присъствието й е желано.

Продължавам да боядисвам, тя започва да крачи из стаята. Вдъхвам парфюма, който излъчва: той е свеж, тъжен, благоуханен. Чудя се дали аз мириша на пот — неочаквано проумявам, че да. Толкоз по-зле — не съм я канил да идва тук и за разлика от нея съм работил целия ден. А тя се върти из стаята, инспектира стените, които вече съм боядисал, като обелва малки парченца хартия, които са останали.

— Не прави така, Джулия — казвам с раздразнение. — Само ще стане по-лошо.

— Извинявай — отвръща разсеяно тя. — Макар че едва ли може да стане по-лошо. Господи, толкова е мръсно тук!

— Да, точно затова го боядисвам в бяло. Две покрития и ще изглежда съвсем различно.

— Щом казваш. — Тя се мръщи. — Опитах се да убедя Стела да не го прави, знаеш ли? Тя не слуша. Има си нещо наум за тези мансарди. Твърди, че били пълни с добри флуиди — защото монахините са спели тук, предполагам. Точно тук се скри тя, когато за пръв път се върнахме в абатството, знаеше ли това? Мисля, че дори беше точно в тази стая — макар че ми е трудно да кажа, те всички изглеждат еднакво. Заключи вратата и остана тук цяла седмица. Идвахме и чукахме по панелите като й оставяхме малки подаръци отвън.

— Какви подаръци?

— Жертвоприношения. Искахме да я изкушим да излезе. Любимите й неща — цветя, романи и храна! — това беше моя идея. — Джулия прави кисела гримаса. — Фин й носеше книги, Мейси береше диви зюмбюли, а аз й носех храна. Постилах таблата с дантелена покривка. Правех малки сандвичи като махах коричките на хляба — тогава Стела обичаше тези неща, тя живееше на сандвичи. О, и чаша уиски. Американско уиски. Мисля, че беше „Джак Даниълс“.

— Стела не пие уиски — никаква марка.

— Знам. Но баща ми пиеше. Мислех, че то може да помогне. Нещо трябваше да свърши работа. Да я накара да излезе.

— Защо е направила това? Защо се е заключила вътре? — Обръщам се към Джулия. Мисля за полковник Едуардс и една муха бръмчи във въздуха. — От скръб ли?

— Може би. Трудно е да се каже, когато става дума за Стела. Може да е било страх — може да е виждала как бъдещето й се зъби. Само предполагам. Или е прочела това в някоя от нейните книги — може би така е постъпил някой в някоя от нейните книги. Това е повече от възможно. Кой знае защо човек прави нещо? Мразя обясненията, а ти? Те са такъв товар!

Тя се навежда, за да изследва вградения шкаф под стряхата; отваря вратичката, отново я затваря. С появата си тук внесе известно безпокойство, отбелязвам, като я гледам крадешком. Джулия е красива каквото и да облече, но когато направи усилие, както сега, ефектът е невероятен: човек не може да повярва, че е истинска, реална. Понякога си мисля, че красотата е като уродливостта: през нея е трудно да видиш какъв е човекът вътре. Нейната буйна гъста коса е разрешена и блестяща. Стеле се върху гладките й златисти рамена като узрели пшеничени масури. Джулия носи дълга, свободна бледосиня рокля с тънки презрамки, една от нейните рокли в стил „децата цветя“ от „Хейт-Ашбъри“; цветът й подсилва тъмносинята дълбочина на очите й, които са като зюмбюли. И трите сестри имат този цвят на очите. Роклята е почти, но не е съвсем прозрачна. Мога да си представя тялото под нея. Поглеждам встрани.

Защо носи толкова много гривни, мисля си. По четири, дори пет на всяка от голите златисти ръце. Гривните са сребърни, с тюркоази, от племето навахо, със странни неразбираеми знаци, гравирани в метала. Подарък са й от оня полезен приятел на неин приятел в Бъркли, приятеля, чиито писма сега Джулия не поглежда. Всеки път, щом пристъпи, тези индиански гривни се плъзгат към китката й; те звънят ли звънят, когато се удрят една в друга. Дори да не гледам към нея, мога да проследя движенията й: чувам нежен звън, като много далечно, почти въображаемо биене на камбанки или дрънкане на звънчета.

— Такааа, кажи ми какво прави днес — казва тя и е по-близо до мен, отколкото очаквах.

— Престани да се промъкваш зад гърба ми, опитвам се да боядисвам, Джулия.

— Виждам. Извинявай. — Прокарва ръката си по голия ми гръб. Аз рязко се дръпвам. — Добре се справяш. Още само две стени, второ покритие и три стаи. Ще свършиш за нула време. Искаш ли да ти помогна?

— С тази рокля? Не мисля, а ти?

— Винаги мога да я сваля. — Тя отново докосва гърба ми. Прекарва хладните си пръсти по мускулите на раменете ми. — Колко си мургав.

— Престани, Джулия. Не съм в настроение. Горещо ми е, изморен съм, воня на пот…

— Харесва ми. Мирише свежо и мъжки. Кожата ти блести. Приличаш на гладиатор.

Сега вече разбирам — тя си търси белята. Казвам:

— Джулия, я остави тази работа. Главата ме цепи от болка и денят ми бе истинско фиаско — шибана работа. Измил съм около петнайсет милиона прозорци и съм по-богат с две лири. Според твоите изчисления ще ми стигнат за пет секунди живот в Лондон. Сега се махай оттук.

— Ах, да, Лондон. Сърдиш се за тази сутрин. Това е една от причините да дойда тук. Разкайвам се. Наистина съжалявам. Съжалявах през целия ден. Беше лошо от моя страна, не биваше да го казвам — и не знам защо го направих. Освен…

— Освен какво? — Обръщам се да я погледна. Не мога да прочета нищо по лицето й. Рядко мога.

— О, ти знаеш. — Тя свива рамене. — Бях ядосана на Лукас. Раздразнението ми се изсипа върху теб. Също така… — спира за миг. — Ти каза, че съм мързелива. Това ме ядоса, защото не съм. Ние просто правим нещата различно, ти и аз. Работя върху плана си да избягам оттук вече цяла година. Вече всичко си е на мястото и няма какво повече да правя, докато отида в Лондон. Просто си почивам преди финалната фаза. Нямам ли право на ваканция?

— Предполагам, че да.

— Освен това виждам, че не ме харесваш — така си мисля понякога, затова исках да проверя каква реакция ще предизвикат думите ми. Забрави, не е важно. — Тя ми подава ръката си; гривните падат надолу с лек звънлив, бисерен звън. — Приема ли се извинението ми? Оставаме ли приятели, Дан?

— Е, хайде да не отиваме толкоз далеч — отговарям, но стискам и раздрусвам ръката й. Дланта й е хладна и твърда, тя се смее. Не й вярвам, но омразата, цялата ми омраза неочаквано се изпарява. — Аз също трябва да ти се извиня — започвам, но се заколебавам. Има някои неща, за които (колко странно!) е по-лесно да помолиш Джулия, отколкото Фин. Фин е твърде потайна, резервирана; срамува се от въпроси от всякакъв вид, например „Обичаш ли ме“. Това е въпрос, на който тя се съпротивлява да даде отговор, особено сега. Докато Джулия е различна — можеш да я попиташ всичко и отговорът обикновено ще бъде точен и ясен — във всеки случай прям.

— Днес ми казаха нещо за баща ти — започвам. — Нещо, което не знаех. Нещо, което Фин никога не ми е споменавала, не съм сигурен дори, че го знае…

Джулия притихва.

От очите й изчезва каквото и да е изражение.

— За това как е умрял ли? — пита. — Това трябва да е. Най-добре ми кажи.

И аз го правя. Разказвам й за прозорците и за полковник Едуардс, и за онази усойна къща, която вони на самота и на нещо още по-лошо. Казвам й как не съм могъл да взема парите му, как съм стоял отвън, как съм извървял оня безкраен прашен път.

Докато говоря, тя не сваля тъмните си като океански дълбини очи от лицето ми. Сега, когато гледам назад, си мисля, че точно тогава Джулия промени решението си. Мисля, че дойде в мансардата с план, но по време на моята колеблива реч реши да го промени. Всички мои инстинкти ми казват това, но не мога да разбера защо и понеже не се доверявам на умуването след свършения факт, не мога да бъда сигурен.

— Чудя се откъде Едуардс има тази информация — казва по своя разумен и безразличен маниер тя, когато накрая млъквам. — Това те е разстроило, виждам. Не биваше да му го позволяваш, Дан. Той е един противен, злобен човек. Просто трябва да стъпчеш хора като него с обувките си и да ги подминеш. Аз правя точно така.

Джулия млъква за миг. В очите й се появява мимолетна сянка, сетне тя отново възвръща самоконтрола си. Питам се дали изобщо някога го губи?

— Версията не е точна — продължава тя. — Но не е и напълно погрешна. Не беше бръснач: баща ми не би причинил това на Стела. Дори когато е бил на най-ниското стъпало на отчаянието. Не, той закара колата си в едно безлюдно място в планините и прикрепи маркуч към ауспуха. Ченгетата го намериха. Дядо го идентифицира.

— Фин знае ли?

— Да. Но не си го спомня така ясно като мен. Тя почти не помни Ню Мексико. Само отделни случки — например как Стела плаче, раждането на Мейси. Или как е ходила да види татко в последната му клиника, но нищо повече. Беше само на девет. Аз съм доста по-голяма от нея. Там е разликата, предполагам. — Отново замълчава. Тъмните й очи продължават да не се откъсват от лицето ми, преценяват ме. — Не бих повдигала този въпрос пред Фин, ако бях на твое място — продължава Джулия. — Всъщност, ако приемеш съвета ми, не бих притискала Фин за нищо, особено в този момент. Каквото и да си мислиш или чувстваш, Дан, изчакай благоприятния момент.

— Не се нуждая от съветите ти относно Фин — отвръщам троснато, макар да знам, че е права. Никой не може да притиска Фин. Трябва да изчака и да чака, да чака, докато тя сама дойде при него.

— Както искаш — отвръща без злоба тя. — И не казвай нищо на Мейси. Много внимавай за това. Тя вярва в историята за туберкулозата. Не знае истината и не бива да я узнае.

— Не бих си и помислил! Никога няма да кажа нещо, което да я нарани или да й донесе нещастие. Обичам Мейси. Харесвам я, винаги съм я харесвал. Знаеш това.

— Знам — отвръща тя и за мое учудване се навежда напред, повдига се на пръсти и ме целува по бузата. Този тъжен аромат: сякаш се гмуркам във вода. — Какви мускули — прошепва, поставяйки хладната си ръка върху рамото ми, усмихва се и се отдръпва. — Толкова са силни! — Мръщи се. — Изглеждаш страхотно, Дан, знаеш ли?

— Да, сигурно.

— Не, наистина е така. Остави, махни тази четка. Има нещо, което искам да ти покажа. Това е основната причина, поради която дойдох тук, а почти щях да забравя. Една тайна. Няма да повярваш. Ела с мен.

Поглеждам я с недоверие. Гледам как сребърните гривни се плъзгат по ръката й, докато я повдига.

Тя отстъпва няколко крачки и се обръща; сандалите й с каишки шляпат по пода.

— Ела — подканя ме. — Вълнуващо е. Наистина. Трябва да го видиш.

И ме вика с ръка. Хвърлям четката. Избърсвам изцапаните си с боя ръце в джинсите. Навличам захвърлената си риза и докато я закопчавам, следвам Джулия по коридора и навън в следобедната светлина. Подминаваме вратата, която води към шпионката, и се спускаме по някакви стълби. Когато влизаме в библиотеката, където двата високи прозореца са широко отворени, а онези нежни, с майчинско изражение каменни ангели гледат към нас, започва да бие един от многобройните часовници в къщата. Точно шест часът. Фин скоро ще се върне у дома.

Джулия бърза пред мен. Следвам я по-бавно. Подминавам масичката с крак кобра и лъвската кожа. Мейси и дядо й са долу — той е задрямал в люлеещия се стол; Мейси с лопатка в ръка продължава да копае дупки в тревата. Виждам я как сяда на петите си, поглежда нагоре и се взира напрегнато във въздуха. Устните й се движат, тя говори с невидимото, усмихва се, сетне се навежда и отново се залавя за работа.

Светлината е много мека, над главата й прелита лястовица. Обръщам се и откривам, че сега Джулия е в далечния ъгъл на стаята: бърника нещо по стената встрани от камината. Търси онзи панел, който се плъзга назад, същия, зад който стълбите водят надолу към една древна празна стена.

— По дяволите, как се отваряше това нещо? — пита тя. — Изглежда е заяло.

— Не е. Дай на мен. Какво е това? Какво искаш да ми покажеш? Там долу няма нищо, знаеш — само стълби, които не водят никъде. — Отивам до нея и натискам тайния механизъм. Панелът се плъзга с щракане. От сенчестото пространство зад него ни лъхва влажен застоял въздух.

— Ела! Трябва да видиш това.

— Кое? Не разбирам. Дано да не е някой глупав номер…

Джулия поглежда през рамо и се усмихва. Пристъпва в малката тъмна дупка на площадката в началото на старинните тайни стълби. Аз се колебая, но я следвам. И двамата вече сме вътре. Джулия докосва нещо на стената. Панелът се плъзга обратно на мястото си и сега сме от другата му страна, в абсолютна тъмница. Телата ни се притискат едно към друго в пространството с големина на гроб. Тишина. Чувствам внезапен страх, от който се засрамвам — баба често ме заключваше тук като дете, за наказание. Това беше наказанието, от което се страхувах най-много. Тя ме влачеше и шепнеше зловещи истории за монахини, за странстващи монахини, които били зазидани в основата на тези стълби и оставени да умрат в мрака, докато аз хленчех и се молех. Как са умрели? Колко време е траело това? Дали са се задушавали бавно, или са викали дни и нощи — седмици наред, докато са умирали от глад? „Чуй: чуваш ли този скърцащ, дращещ, звук? Това са те, дращят и дерат по стените. Те са след теб, Дани, преследват те. Техните пръсти кървят. Изпочупили са ноктите си. Помисли за това! Сега от тях не е останало нищо, освен кости, и въпреки това опитват да се измъкнат, да излязат след петстотин години.“

Вдишвам влажния въздух. Мога да помириша тъжния аромат на Джулия. Чувствам се леко замаян.

Все още не разбирам защо съм тук. Взирам се в тъмнината, разконцентрирано и несигурно. Очаквам Джулия да извади отнякъде фенерче. Очаквам нещо невиждано: тя сигурно ще ми покаже някакво чудо, разхлабен камък, под който се крие съкровище, кръст за нагръдник, някаква малка реликва или древни надписи, издълбани в камъка, които е открила. Тя леко се размърдва. Чувам как гривните й звънят, когато вдига ръката си; тялото ми реагира преди мозъка — и тогава разбирам.

— Не мърдай — предупреждава Джулия с нисък, тръпнещ глас. — Не прави резки движения, Дан. Тук има място само за двама. Не искам да загубя равновесие. Ако това стане, ще падна по стълбите и ще си счупя врата — а аз нямам такова намерение.

— Надявам се, че знаеш как се отваря този панел отвътре — казвам и моят глас също звучи треперливо, което ми е странно. — Надявам се, Джулия, защото аз не знам.

— Знам. Практикувах го цял следобед.

— Нима? — Мисля, че точно думата „практикувам“ е фаталната. Тя е толкова безсрамна. Произнесена е със студено безразличие, зад което прозира забавление. Пълна е с предположения и възможности и на съзнанието ми му трябват пет замайващи секунди, за да ги изследва. Това е моментът, в който времето спира. Моментът, в който започвам да я искам, да я желая настойчиво, макар че преди пет секунди и през ум не ми минаваше.

Навеждам се бавно и преднамерено към нея, така че тя остава притисната между тялото ми и стената. Хванал съм я в капан. Джулия е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и е по-слаба; аз съм далеч по-силен: мога да направя всичко — сега тя е безсилна. Членът ми се втвърдява срещу нея и по тялото й преминава трепет. Търся шията й и навеждам главата й назад; разтривам с палеца си устните й. Тя издава тих стон.

— Ти каза, че искаш да ми покажеш нещо — говоря с глас, който не е моят. — Е, трябва да ти кажа, Джулия, че не мога да видя нищо, абсолютно нищо тук. Не мога да видя стълбите, нито стената, нито теб. Ти може да бъдеш всеки.

— Не всеки. — Чувствам как устните й се извиват в усмивка. — Аз не съм мъж. Аз съм жена. И смея да твърдя, че си го забелязал. Дай ми ръката си. Има и други начини за виждане и ето един от тях. Аз съм сляпа, ти си сляп. Докосни ме, Дан.

Тя поставя ръката ми между краката си. Под роклята не носи нищо. Влажна е. Прекрасно, възхитително влажна. Мисля си: това не може да се случва, това не е истина. Сетне Джулия неочаквано сграбчва ризата ми, бърка в джинсите ми и аз желая нейната хладна ръка да обхване члена ми, искам я много, искам я толкова настоятелно, че не мога да мисля, чувам или виждам. Докосвам роклята й, сетне гърдите й се озовават в ръцете ми. Хващам едната в дланта си. Поставям устните си върху нея.

— Точно за това мислех горе — простенва Джулия.

— За това ли? За това ли? — мърморя, целувайки устата й и сетне пръстите ми се плъзгат във вагината й. Тя въздъхва и се надига срещу ръката ми.

— Днес, вчера, цялото лято. Ти си мислеше същото, не отричай — шепне тя.

Въздиша и трепери. Плъзга пръстите си в джинсите ми. Чувствам студената хватка на ръката й около члена ми.

— Не, Джулия — казва мъжът, в който съм се превърнал, тъй като докосването й ме кара да избухна от слабините до мозъка. — Никога не съм имал задни мисли.

— Ще имаш след това — мърмори тя и аз усещам меката й мокра уста върху моята. Сетне прави някакво плъзгащо движение, така че за една секунда си мисля, че пада, а в следващата е на колене и меката й мокра уста поема члена ми — никой досега не е правил това с мен. Чувал съм, слушал съм, представял съм си, мечтал съм си, но ние живеем в тъмните векове в селска Англия и доколкото знам, само проститутките правят тези неща; те са забранени, нарушаващи законите, престъпни; единственият начин, по който можеш да ги опиташ, е да си платиш за тях. Чувам се, че стена. Не мога да повярвам на прилива на задоволство, който ме изпълва. Готов съм да свърша, чувствам гърдите й в тъмнината, търкам и галя зърната им доста грубо, устните и езикът й ми доставят цялото онова незаконно райско удоволствие, но точно когато стигам до края, а тя очевидно отлично разбира това — откъде, за бога, се е научила, кой я е научил на това? — Джулия се отдръпва и се изправя, така че тялото ми се търка в нейното, а устата й, която мирише на мен, се впива в моята.

— Чукай ме, Дан — шепне тя. — Пия хапчета. Няма да забременея. Добре дошъл в рая. Представи си, че съм Фин, ако трябва. Не ми пука.

И аз я чукам. Чукам я прав, подпряна на стената в мрака, джинсите ми са наполовина смъкнати, копчетата на ризата ми са скъсани, нейната рокля е увита около кръста й; тези сребърни гривни режат кожата на хълбоците ми, докато тя ме води и бута в себе си, и цялата трепери, и вика. Чукам я върху стената, в поза „треперещи колена“ както я наричат момчетата в училище, а аз никога досега не съм използвал. Винаги съм го правил в легнало положение, мисионерската поза, постигната след безброй часове увещания и молби, седмици наред; петнайсет дни, за да стигна до свалянето на сутиена, още две седмици да се докосна до гащичките, при това само отвън; пиши ги общо шест седмици, и с повече късмет, благодарение на по-щедрите момичета от селото, може да имаш успех и да си направиш чекия. В Кеймбридж — направо забрави за подобни упражнения! Трябва да сложиш годежен пръстен на пръста им, преди да ти покажат горния край на чорапите си. Най-доброто, което бях изпитвал, беше бърз полов акт, съпроводен с вина, страх, лъжа и презервативи. Мисля си, значи така го правят в Калифорния? Значи това е, което там наричат „свободна любов“? И, о, моя скъпа Америка! — аз наистина се чувствам свободен. Свободен от напрежение, разочарование, срам, конфликт и последици; свободен за пръв път. Мисля си: ние сме точно срещу стената на олтара. Мисля си: дали тя прави това и с Лукас? Мисля си: най-сетне. Нищо не си мисля, нищо, нищо. Притискам я към стената, срещу камъните и я чукам жестоко, така както никога преди не съм чукал, или поне не знаех, че мога — и нещо, което никога не съм знаел, че е възможно — Джулия също ме чука, ние двамата се чукаме: това не е услуга, която е гарантирана, и актът няма цена. Джулия е толкова полудяла, колкото съм и аз. И двамата искаме, нуждаем се, жадуваме за него.

Поне веднъж да не мисля за Фин. Поне веднъж. Това са гърдите, устата, вагината на Джулия — и когато свършвам, крещя името на Джулия.

Сетне настъпва крилата тишина, накъсана само от нашето дишане, от нейните слаби, наполовина приглушени и потиснати стенания, и от шумовете от телата ни, влажни, мокри, притиснати едно към друго; двамата треперим, моето семе се стича по бедрата на Джулия, когато се отдръпвам. Целувам отворената й уста. Прокарвам ръка по лицето й в тъмнината. То е мокро и аз не мога да кажа дали е мокро от пот или от сълзи. В тъмнината, невидими един за друг, ние намираме ръцете си.

— О, Господи — проплаква Джулия, когато пръстите ми стискат нейните. Гласът й звучи различно — като че счупен, разбит. — О, Господи, какво стана? Дан, какво направихме?