Сали Боуман
Любов в старото абатство (17)

13
В палацо Джулия

Светлините идват отгоре; златото се разлива от полукръглото прозорче на вратата; тя е пребоядисана в блестящо черно; има блестящо бронзово чукало във формата на делфинче и — може ли да е истина? Да, може — има сандъчета за цветя на прозорците. Значи тук са настъпили промени, откакто съм бил за последен път — нищо чудно, след като съм анатемосан и не съм стъпвал в тази къща от… от колко дълго? Девет години. Мога да бъда абсолютно точен. Бях тук за последен път преди девет години на тържеството по случай кръщенето на втория син на Джулия и Ник — Том. Аз бях кръстник на Том (много смел избор от страна на Ник, като се има предвид яростната опозиция от страна на Джулия). Фин беше кръстницата. Преди девет години. Веднага след това тя отиде да работи някъде в чужбина и не съм я виждал оттогава. Праща ми картички за Коледа. На последната имаше червеношийка.

Стоя на предното стълбище, докато Ник плаща на таксито. Моторът му ръмжи, около това сега тъй желано място в Айслингтън се носи странно размазана мъгла — du cote de chez^[1] Ник. Добре дошли в палацо Джулия.

Когато той отключва вратата, чувам как някой се упражнява на цигулка; катери се и слиза по гамата. Едно куче излайва за поздрав също някъде отгоре, но не се появява. Когато за последен път видях Том, той беше на пет — Ник успя да уреди тази наша среща така, както и всички останали — заведохме Том в зоологическата градина. Трябваше да се преструваме, че уж сме налетели случайно един на друг, в случай че инспекторът Джулия откриеше кой е купил на сина й сладолед и кой е гледал пингвините с него и татко му. Не съм виждал кръщелника си оттогава, въпреки че много го обичам — той е едно меланхолично малко момче, световен експерт по динозаврите — отрупвах го с пластмасови динозаври, обикалях цял Лондон в търсенето на нови модели.

Минаха четири години, откакто го видях за последен път, но сега по всяка вероятност няма да го видя. Той е горе с бавачката си, а вече е време за лягане. Ник само ще надникне, за да му каже лека нощ, после ще дойде при мен в кухнята. Той се срамува да ме погледне в очите, когато ми съобщава това. Стои нерешително в коридора и не знае къде да си дене ръцете. Изпитвам съжаление към Ник, но не го обвинявам. Не искам да му причиня неприятности. Ако Джулия открие, че съм бил тук, ще вдигне страшна врява. Освен това мога да си представя на какво приличам. Някакъв скитник, някакъв луд за връзване — само ще изплаша Том. Не, по-добре без мен.

Оставам долу. Тук също има промени — тази кухня, този храм на готварското изкуство, сега заема целия първи етаж. Тя е с размер на… — ами няма да сбъркам, ако кажа на модерна зала за танци. Подът е покрит с варовикови плочи, осветлението е толкова сложно, че можеш да се занимаваш с него часове. Играя си с няколко халогенни и реостатни лампи. Без съмнение тук е царството на Джулия: прекалено е пищно и разкошно.

Ник не ме кара да чакам дълго. Появява се скоро: свалил е шлифера си, също и сакото, махнал е вратовръзката, ръкавите на ризата му са навити. Сега не прилича на известния онколог, какъвто е, а много повече на моя приятел отпреди години, оня, с когото си поделях апартамента, когато за пръв път дойдох да живея в Лондон. Ник винаги е бил всичко, което аз не съм — например дисциплиниран, принципен, резервиран. Винаги е бил прекалено практичен — предполагам, че това помага, когато си женен за Джулия. Обещаната храна изведнъж се появява отнякъде: седя на огромната маса, с чаша „Делфик Спринг“ — най-вкусната минерална вода, която някога съм пил, а Ник приготвя цяло царско угощение.

Отваря един хладилник — той е великолепен, с размерите на хладилниците в моргата. Изважда оттам пластмасов мегаефективен контейнер; на него има ръчно написан етикет. Домашната супа на Джулия — какво ли лекарство ще бъде това? Слага питателната супа в купа от криптон върху печка „Ага“^[2] с размери на Гаргантюа (разбира се тук трябва да има „Ага“ и нищо друго). Има — не мога да повярвам на очите си — три вида хляб: някакъв кръгъл италиански, друг набучен с розмарин и чесън, домашен и на бучки, който смътно ми напомня ирландския хляб; и огромен, миришещ на мая, ронлив кафяв самун. Една хранителна троица, която Джулия навярно е успяла да забърка между задълженията си да бъде перфектна съпруга и майка, да ръководи империята си и да приеме последната си награда като телевизионна водеща от първа величина.

Ник може би усеща погледа ми върху самуна. Може би подозира сатирична реплика от моя страна или просто си спомня, че предпочитаният от мен хляб бе еластичният, бял като сняг „Итърналоуф“ — едно чудо, което не мухлясва дори в моята кухня.

— Хляб от черно брашно — обяснява с лека нотка на извинение в гласа. — Специалитет на Джулия. Ще ти подейства добре. Органичен. От камениста почва, така мисля.

О, и аз мисля същото, Ник. Дори знам откъде идва житото за този хляб: от Аркадия, от нивите на нашето детство в Съфолк, ето откъде. Дъждовете, който го напояваха, не бяха киселинни, а земята бе наторена, но не с химически торове. Земята беше подслонена и запазена от брулещите ветрове от древни каменни зидове, които осигуряваха убежище на малките птички, зверчета и пеперуди. Житото се жънеше на ръка, а не от някакъв чудовищен, вонящ на бензин комбайн. То се събираше на златни ръкойки, които се трупаха на кръстци, където бог го сушеше със собственото си слънце, а моите татко, дядо и прадядо бяха отговорни за вършитбата и веенето. Баба ми събираше класовете, останали след жътвата, и си тананикаше една многозначителна песен, и аз се обзалагам, че шиеше чувалите за мелницата, където някакъв тип, излязъл от разказите на Чосър, уверяваше, че земята е най-важна за качеството и вкусната плътност на брашното. Този хляб е олицетворение на Англия. Той е моето минало — а Ник и аз сме последната генерация, за която то е истина. Като малки деца ние наблюдавахме залеза на Аркадия. Сега тя е изчезнала за всички.

Каква депресираща мисъл. Младите студенти все още могат да я възкресят, напомням си. Те винаги могат да прочетат Томас Харди или, ако това представлява прекалено голямо напрежение, каквото вероятно е четенето за младежите в днешно време, да гледат готварското предаване на Джулия по телевизията.

Какво ли е, мисля си, докато наблюдавам как Ник разбива яйцата с тел — какво ли е да живееш в такова съвършенство? Какво ли би си помислил той, ако го заведа в моята бърлога, в един друг Лондон, който е само на миля и нещо оттук: дюнер кебап с двуседмична давност, пилешка масала и голям бургер, мухлясващи в кухненската кутия; мивка, пълна с мръсни, неизмити съдове, защото съдомиялната машина е отказала да работи преди няколко века? Какво би направил той с вкиснатото мляко, със зеленясалия хляб? (Да, дори „Итърналоуф“ понякога мухлясва.) Какво ли би казал за един бюфет, който пъшка под тежестта на сосовете „Найси-Спайси“ — правих рекламната им кампания и наказанието ми е да живея няколко столетия с продукта им — и милион прашни бурканчета от праисторически „Херби топингс“, всички натежали от глутамат и хранителни добавки? Дали ще реши, че и аз съм пресрочил срока на годност, също като тях? Или ще се хвърли в хлътналото кресло, ще приеме едно силно питие, ще хрупа ядки и чипс, ще се усмихва със старата си удивителна усмивка и ще говори — ще говори с часове до полунощ, до два, до три сутринта. И двамата ще бъдем щастливи като крале, както бяхме някога, преди Джулия.

Наблюдавам го крадешком. Той сипва от супата в две елегантни купи и тя наистина мирише превъзходно. Поставя на масата чинии с вкусни неща — сьомга, която не е виждала рибарник, сьомга, която не е била хранена с розова боя, сьомга, която е плувала свободно в незамърсените океани. Яйцата са снесени от щастливи кокошки — щастливите кокошки на Стела, онези, които обикновено аз и Фин хранехме вместо нея. Сиренето е от мандрата на Флора Макайвър, марулята е отгледана от моя татко, а шунката е от някоя ровеща в овощната градина, валяща се в калта свинска принцеса — една от онези 260-паундови тежки шопари, които полковник Едуардс (от индийската армия, в момента о.з.) отглеждаше в онази земя с изгубено съдържание, наречена мое детство.

Това е един празник. Това е мило. Това е великолепно и трагично. Защото, наблюдавайки как Ник сръчно, пъргаво и спокойно прави тези приготовления, аз виждам изражението в очите му — той не може да го скрие от мен. Познавам го прекалено добре — и разбирам, че също страда от безрадостност. Ник ми е приятел в страданието — и това ме шокира, когато го осъзнавам. Кога стана това, Ник? — мисля си. Кога си се променил, кога оптимизмът на младостта е бил избърсан от лицето ти, както уравнението бива избърсано от черната дъска?

Всъщност е очевидно: ако не бях тичал толкова бързо цели две десетилетия, щях да видя това много отдавна, преди доста време: десет минути след сватбата му с Джулия.

— Щастлив ли си, Ник? — питам го, някъде по средата на празника. Не знам защо този въпрос неочаквано изскача от устата ми: имах намерение да го питам за Фин, всъщност търсех начин да докарам разговора до нея. Знам, че тя продължава да поддържа връзка с него и със сестра си Джулия. Що за глупав въпрос: щастлив ли си? Кой пита това? И кой ще отговори честно на този въпрос?

— От време на време — отговаря моят приятел, което според мен е много честно и със сигурност по-вярно, отколкото бих отговорил аз. Ако бяха попитали мен, щях да кажа: „Амиии, напоследък имах известни препятствия, дребни усложнения, но вече съм ги преодолял и нещата са на път да се оправят“. Или нещо точно толкова идиотско и слабоумно. Но аз имам склонност да лъжа за собственото си съществуване. Никой няма да ме накара да призная, че се чувствам зле, или да кажа, че не съм добре. Черната депресия, дълбоката потиснатост, безнадеждната мизерия, загубата на самоувереност, невъзможността да спя, алкохолната зависимост, изгарящото познание за собствените ми грешки, провали и глупост, чувството за присъщото безсмислие на света, странното ми презапасяване и зависимост от дрога, въжета, бръсначи и барбитурати? О, не! Това не се отнася за мен. Когато една врата се затваря, винаги се отваря друга — това е моето мото.

— Кога беше сигурен, че си щастлив? Истински щастлив, Ник? — питам и за моя изненада, защото очаквам той да промени темата, Ник ми отговаря — сякаш въпросът е занимавал мозъка му напоследък. Той седи срещу мен: в края на четирийсетте, тъмнокос, красив, сериозен, отмерен, разумен и с вродени добри маниери. Слепоочията му са посивели и това допринася още повече за добрия му външен вид. Добър човек, добър лекар: мога да си представя колко облекчени се чувстват пациентите му, когато за пръв път спрат очите си върху него. Жените сигурно са привлечени, жените неизменно биват привлечени от него. И без значение колко сте болни, той ще ви вдъхне надежда. Дори ако не ви предпише лекарство, вие ще знаете, че грижата за вас ще бъде образцова, до края — а краят, както той ви е уверил, ще бъде лек и достоен.

Ник се мръщи.

— Добре — казва той. — Ние с теб бяхме щастливи като деца, това е очевидно.

Пускам „това е очевидно“ покрай ушите си. Ник израсна в огромна къща от времето на крал Джордж с предани, любещи и културни родители. Той учеше в Кралския колеж в Лондон, където завърши първи по успех във випуска. Винаги носеше изгладени дрехи, косата му беше чиста и спретнато подстригана. Баща му го лекуваше, когато беше болен. Майка му ръководеше женското дружество, местната партия на торите и енорията. Слушаше концерти по радиото. Те имаха книги. Знаеха разликата между добро и лошо. Госпожа Марлоу например знаеше, че не е правилно едно болно от любов момче на четиринайсет години да купи шишенце парфюм „Улуърт“ като подарък за рождения ден на Фин Мортланд. Не, момчето трябва да направи правилния избор. Подаръкът трябваше да бъде нещо не лично и подходящо. Послушах този съвет. Купих й една символична книга. Тридесет години по-късно все още съжалявам.

Доктор и госпожа Марлоу не пиеха, освен по чаша шери или вино през натоварените дни и ваканциите. За разлика от баба ми те не прекаляваха в кръчмата на Максън; за разлика от баба ми, те не вярваха в телесното наказание — което бе толкова унизително. Бяха разумни и перфектни: Никакви пет шилинга на седмица, сложени настрани за прилично погребение, никакво издухване на половината заплата на Джо заради вълнението при залагането на коне. Никакво потапяне или далдисване, никакво купуване на кредит, никакво пооткрадване, мамене, ограничаване и икономисване. Никаква тиранична баба, която те пощипва за убеждаване, никакъв тъжен, скърбящ, изолирал се от света баща. Никакви гниди, глисти, никакви отчаяни усилия за поправяне на акцента, на дрехите, на маниерите на масата… Трябва ли да припомня на Ник, че нашето детство, колкото и златно и прекрасно да бе в спомените ни, не бе никак еднакво? Мълча си. Ник ми е скъп. Той е верен, лоялен и винаги е бил такъв. Мисля си за това как седим край онова езеро в абатството. Ник иска да улови костур, а аз — акула. Да, Ник, бяхме щастливи тогава. Бяхме. Определено.

— Ти беше щастлив в Кеймбридж. Аз бях щастлив в Кралския. Думата щастие обаче, така или иначе, е обезценена. — Ник продължава да се връща назад през пропилените десетилетия. Намръщеното му изражение става още по-тъжно. — И след това, когато споделяхме един апартамент. В работата… ами да, в работата аз винаги съм бил…

„Всеотдаен“ е думата, която търси. Но не я използва. Вместо това с обичайната си скромност свива рамене и казва:

— Работата ми помага. — Ник не обича да говори за себе си и сигурно напълно е загубил този навик, живеейки с Джулия. — Мога да променя живота на хората, поне понякога мога. Когато работя, съм погълнат изцяло, трябва да бъда — така че щастие и нещастие са неуместни понятия. Наистина.

Не мога да го гледам в лицето. Поглеждам към масата. Аз променял ли съм живота на хората? Да видим — писал съм думи, които са се загнездвали в мозъците им, думи, от които да не могат да избягат. Да, аз съм там, в килерчетата на човешките мозъци, омешан с несвързани откъси от Шекспир, мръсни песни, отделни запомнени фрази от комедии, жълтите нарциси на Уърдсуърт и футболни резултати; струпан съм на един куп при Елвис и Фаб Фор^[3], и онова, неприличното — „Май Уей“^[4]. Аз съм там сред отломъците, наред с филмови сцени, народни мъдрости и поговорки, остроумни забележки, цитати, политически лъжи, порно и монархически скандали. Съжалявам, но никой, който веднъж е чул рекламата на „Найси-Спайси“, няма да я забрави, колкото и набожен да е той или тя. А сега познайте кой написа тези безсмъртни стихчета? „Никога няма да бъдете сами със Странд“; „Гаден, но готин“; „Vorhsprimg durch technik“^[5], както казват в Германия; „Така или иначе“; „Трудът не е работа“; „Хващай се за работа внимателно“; „Да ти покажа ли страх в шепа прах?“.

Да, с моите несравними попадения и аз съм допринесъл нещо за колективната културна супа. О, и съм направил популярни много продукти, подпомагайки развитието на световната икономика. Очевидно. Кой помага на консуматора в консуматорското общество? Кой ти помага да пазаруваш, докато не паднеш от изтощение? Кой възпламенява повторно желанията ти, когато си в смъртна опасност? Аз. Или поне го правех, докато вече просто не мога да продължа, защото това бяха пълни лайна и ме е срам.

— А извън работата? — настоявам, защото е необходимо да накарам Ник да продължи да говори. Ако той спре, може да започне да ме разпитва и разговорът ще се завърти върху мен — а това е последното нещо, което искам.

— Когато се ожених — отговаря той, ставайки да донесе някакви плодове, и се обръща така, че не мога да видя лицето му и не мога да чета в очите му. — Когато се родиха децата ми…

Отново сяда. Настъпва тишина. Двете деца на Ник имат огромна разлика в годините, което може да бъде, а може и да не бъде многозначително. Дъщеря му Фани бе родена седем месеца след сватбата и сега трябва да е почти на двадесет. Имаше някакви проблеми с нея, но не съм запознат с подробностите. Тя напусна след една година Оксфорд, после отиде в чужбина, откри отново себе си, докато беше в Судан или в Юкатан — изглежда това е модерният начин да откриеш наново себе си — и пак се върна в университета. Да, сега учи в един от онези университети, които жени като Джулия смятат за безопасни заместители на Ъксбридж^[6] — университети като Дърам или Единбург. После се роди Том, той е на девет години. В такъв случай означава ли забележката на Ник, че е бил щастлив за последен път преди девет години, или не означава нищо? Забелязах, че прескочи през брака си доста набързо — и това не ме изненадва. Без съмнение имаше добри причини да се ожени за Джулия, но съм сигурен — винаги съм бил, че те нямаха нищо общо с любовта му към нея.

Вземам си ябълка от купата пред мен. Отхапвам едно парче. Връхлита ме повърхностна вълна от меланхолия. Ябълката мирише сладко; тя е сорт „Макстън“, една стара разновидност — сигурно съм сред малкото хора, които биха я разпознали моментално. Нищо особено на външен вид, но ухае като онези ябълки, които берях в овощната градина на братята Доджет. Харесвах и обичах тези братя ергени, които са мъртви от двайсет години. Всички дървета, които бяха засадили, наторявали, кастрили, отглеждали с любов, вече ги няма; дърветата бяха прекалено големи, трудни за обиране, неикономични, и освен това в производството на плодове няма пари — поне така чух. Няма субсидии, няма търсене; всички, с изключение на Джулия, купуват вносни. Необходим бе само един ден — един човек и един багер за един ден, за да ги изкорени и изгори.

Някога работех на надница за двамата братя, които винаги бяха много мили с мен. Помагах им при торенето през зимата, при беритбата през лятото, при съхраняването на плодовете върху дървените лавици в хамбара, където уханието на ябълки бе силно, толкова силно, че още мога да го доловя тук, на тази маса. Обикновено с мен идваше Фин. През пролетта, когато дърветата цъфтяха, имаше едно дърво, на което двамата се катерехме. Фин в овощната градина: Господи, споменът е непоносим.

— При събирането на ябълки има правилен и неправилен начин — казвам с мъртъв глас, с акцента на мъртвите братя. Акцент, който имах аз самият. — Помниш ли, Ник?

— Помня. — Протягайки се през масата, той поставя ръка върху моята, един жест на солидарност, на близост. И аз неочаквано се чувствам изморен. Изключително, безкрайно изморен, толкова изтощен, че няма да мога да вдигна крака си и да го поставя пред другия.

— Съжалявам — изричам. — Добре съм, наистина. След минута ще се чувствам отлично. Просто съм уморен. Мисля, че е от храната. Не съм свикнал да ям такава добра храна, а също и от срещата с теб. Да те срещна толкова неочаквано, гледайки портрета…

Колебая се. Все още искам да му разкажа за гласа на Мейси. Все още искам да му обясня откритието, което направих. Но то е загубило своята бяла жарава. Вече не е толкова ясно, вече е замъглено и сиво. Какво да му кажа? Че Лукас може да е използвал елементи от библиотеката в рисуването на фона на картината? Е, и какво от това? Какво следва от това? Че съм глупав и буквално възприемам нещата. Помислил съм, че чувам гласа на Мейси? Ще бъде приписано на кокаиновата атака; ще бъде определено като „наркотично пътуване“. Ник може да го нарече халюцинация. Ник е доктор и — не че съм преследван от параноя, но докторите могат да ви изпратят в болница. Искам ли да свърша в рехабилитацията, в някоя модерна клиника за възстановяване и лечение, подложен на програмата „Дванадесет стъпки“? Ник ще плати сметката — със сигурност ще го направи, а аз ще заема своето място във всекидневния цирк редом с анорексични модели, алкохолизирани звезди от сапунени опери и тъжни комедианти.

Казвам се Даниел и съм…

Не, не мисля така. Да сменим темата на разговора.

— Защо беше в галерията, Ник? — питам. — Защо стоеше точно пред тази картина?

— Без причина. — Той поглежда встрани. — Изложбата ще бъде отворена още няколко дни. Отдавна имах намерение да я посетя, но бях прекалено зает. Пропуснах вечерното парти при откриването й — Джулия отиде, но аз не можах. Влязох импулсивно, предполагам — просто минавах оттам.

Не, не си, мисля си аз.

— Ти седя пред тази картина часове наред, Ник. Не погледна нито една друга. Така ли правиш обикновено, когато ходиш, на изложба?

— Вероятно не. Но твоето чувство за време е относително, Дан. Гледах я не повече от десет минути — най-много петнайсет. А тази картина заслужава петнайсет минути от живота на всеки.

— Аз напуснах залата, отидох за дозата си, после се върнах — ти дори не забеляза.

— Бях се отнесъл. Мислех за миналото. Беше ми написал нещо в последното си писмо: „лятото, когато всичко се обърка“. Мислех за това. За нас двамата, когато открихме Мейси в онзи ден върху плочите. За онова, което се случи после — за всичко, което се случи след това. За номерата, които ни играе животът.

Настъпва тишина. Трябва ли да го поправя? Аз бях човекът, който намери Мейси. Ник дотича след минута, минута, която в спомена ми изглежда като цяла вечност. Не казвам нищо — какъв е смисълът? Освен това току-що забелязвам нещо. Ник се колебае. Очите му срещат моите и изведнъж, изневиделица мога да почувствам неговата нужда — нещо, което не съм очаквал. Трудно мога да повярвам, но е така. Радарите ми със сигурност са уловили нещо извънредно: усещам у него готовност за откровение. Осъзнавам, че Ник е готов да ми каже нещо — той изпитва нужда да ми каже нещо. Това е странно усещане: неочаквано мъжът срещу мен се оказва моят двойник. Това не е спокойният и самоконтролиращ се приятел, когото мислех, че познавам; той е като мен — танцува върху опънатото въже, гледа надолу към пропастта.

Залива ме вълна от загриженост, гордост и объркване. Може да не съм идеалният кандидат, който да помогне на някого да се стегне — но няма да оставя Ник. Ще отговоря на годините вярност и лоялност от негова страна със същото. Всичко, което поиска и от което се нуждае — съвет, съчувствие, помощ, утеха — ще го получи от мен. Ще бъда до него, ще се грижа за него. Но какво ли се обърква? Какво би могло да не е както трябва? Поглеждам отблизо лицето му; той не казва нито дума и аз неочаквано разбирам какъв е този неназован, непроизнесен проблем. Изневяра. Това е единственото обяснение за неговото колебание, за срама и болката, които се крият в сянката на очите му. Мисля си, мили боже, най-сетне той е срещнал някоя друга: видял е светлината и „време е да се обадим на адвокатите, благодаря за спомените, чао, Джулия“.

Сбогом и щастливо избавление, доколкото съм запознат. Не съм от най-запалените почитатели на Джулия, така и не разбрах как успя да забие ноктите си в него. Ник заслужаваше някоя много по-добра — и имаше безброй кандидатки, които смътно си спомням: интелигентни жени, красиви жени (е, Джулия наистина е и двете, признавам това), жени, които имаха добри сърца, топли, любящи и принципни (които не са най-забележителните й качества).

Разбира се, след като се роди Фани, Ник бе окончателно заклещен в капана. А когато се появи и Том, вече нямаше мърдане. Не бе възможно да напусне и изостави децата си. Така че той се е преструвал, живял е в лъжа цели две десетилетия и тези двайсет години са му стрували много — сега мога да пресметна цената в очите му. Да си женен за жена, която не можеш да уважаваш, излиза доста скъпо.

Но Том е все още на девет — така че каква ли ще е тази жена, която може да накара Ник да промени мисленето си? Тя трябва да е забележителна, трябва да е някоя изключителна жена. Къде, кога и как я е срещнал? Възможно ли е да е от болницата, където той работи? Ник упражнява и частна практика, така че може да е някоя, която има кабинет на Харли стрийт като него. Жена консултант? Сърдечен хирург? Кой е този образец за съвършенство?

Нямам търпение да ми каже. Чувствам как пламъкът на симпатия и привързаност ме обзема — макар чувствата ми да не са толкова чисти, колкото бих искал. Това е нелоялно: признавам го. Има известна доза триумф: „Върви на майната си, Джулия! Да си го начукаш!“. Има също така и нездраво любопитство, чувство, което презирам и за което съжалявам, но какво да се прави — светостта не ми е присъща, бог не ме е дарил с нея. Вероятно тези долни емоции са били изписани на лицето ми и вероятно Ник ги е видял, защото очакваното признание така и не се състои. Беше готов да говори и, хоп — в последния момент се отказа. Обичайната маска на сдържаност отново покрива лицето му, и аз разбирам, че съм се провалил.

Вместо това започва да говори за мен, да ме разпитва. Какви наркотици вземам? Какво точно вземам и от колко време го правя? Работя ли? Приключил ли съм с уреждането на имуществото на баща ми, или ще се върна в Съфолк, за да довърша тази трудна задача? Какво става с лондонския ми дом? Все още ли се продава? Липсват ли ми пари? Все още ли се връщам към нещастния случай с Мейси? Предписвани ли са ми някакви антидепресанти и какви? Опитвал ли съм се да получа професионална помощ от лекар? Мислил ли съм да се посъветвам с някого?

— Дан, бях шокиран, когато те видях — казва той с огромно благородство и обичайната си любезност. — Аз съм виновен. Трябваше да дойда в Уикенфийлд преди шест седмици. Не биваше да чакам. Чаках, защото ти ме помоли — а това не бе правилно. Не може да продължаваш така. Не можеш ли да говориш с мен? Защо не искаш да говориш с мен?

Ако имаше още една минута, щях да се предам. Щях да го направя. Щях да излея всичко, защото бях стигнал до точката, когато самотата е убийствена, а признанието неудържимо. И колко щях да съжалявам за това след един, след два часа. Не обичам откровенията, не си падам по разкритията. Признания, пфу! Когато гордостта е единственото, което ти е останало, интимниченето не е за препоръчване.

Бях обаче спасен от неочаквано прекъсване. Бях спасен от бавачката. В критичния момент тя извика Ник от стълбите, без да се показва. Том имал кошмар, наистина страшен, събудил се и тя не могла да го успокои. Ако баща му може да се качи горе и да поговори с него…

Ник отива.

Виждам безпокойство и вина, изписани на лицето му.

— Том не спи добре — казва той. — Това е временно; мисля, че се притеснява за училището. А и Джулия не се свърта вкъщи, непрекъснато е навън, аз работя до късно; това не му помага много… Ще ме извиниш ли, Дан? Няма да се бавя, като се върна ще направя кафе.

— Няма проблеми. Кафето е страхотна идея. Кажи му, че го обичам.

Ник отива към стълбите, поколебава се, сетне ги изкачва и изчезва от погледа ми. Аз съм впечатлен. В другия край на стаята има маса, натежала от бутилки: водка, джин, уиски и вино. Той не ме предупреди да стоя далеч от бутилките, дори не погледна в тази посока, въпреки че по време на разговора ни аз погледнах — в интерес на истината, дори няколко пъти.

Не съм свикнал на подобно доверие. Веднага се почувствах по-силен. Поглеждам часовника си — девет и половина е и няма опасност Джулия да се върне преди полунощ. Можем да си говорим поне още един час.

Чудя се и се мая, макар и да ми е малко тъжно, кой ще се пропука пръв. Кой ще си признае пръв — аз или Николас?