Сали Боуман
Любов в старото абатство (22)

17
Гората на монахините

Каквото и да е това, което се движи пред мен, то не е човек. Нито един човек не може да се движи през тази млада горичка с такава грация. Възможно ли е да е кошута? В гората има сърни, макар че те са страхливи и аз рядко ги срещам. Можеше ли да бъде Мейси, която си играе някаква игра с мен? Папратите създават непроницаема преграда: техните зелени листа, накъдрените им стъбла, отрупани с прашни кафяви спори — двайсет милиона върху едно малко листо (Мейси ми довери тази информация), са на височината на сърцето ми, а аз съм висок метър и осемдесет и осем; те лесно могат да скрият някой по-дребен, дете или жена. Листата трепкат. Познавам добре тази гора: когато бях на седем години, Джо ме доведе за пръв път тук да стрелям по гълъби. Веднъж застрелях и фазан, занесох го на Стела. Но гълъбът и фазанът не търсят убежище сред папратите и моят глас сигурно е прогонил сърната надалеч. Придвижвам се мълчаливо като стъпвам внимателно, разделям листата на папратите, гледам и се ослушвам.

Гората е по-гъста от обикновено. Колкото повече навлизам навътре, толкова светлината намалява и папратите оредяват. Претъпкано е със заплетени, тъмни млади дръвчета, недоразвити диви чемшири, лески и къпини. Взирайки се през зелените сенки, зървам отново движение: нещо бяло, нещо бързо — което отново изчезва. Прекалено е бързо и тихо, за да е дете, нали? Колебая се, ослушвам се. Завъртам се наляво и намирам пътеката, която помня. Тя се вие между дърветата и свършва в едно сечище, където руините от постройката, която монахините някога са изградили, все още стоят. Минали са години, откакто съм бил в тази част на гората. Заставам нерешително на пътеката.

Мисля за монахините. Те са принадлежали към цистерцианския орден: носели са бяло, а не черно. Мисля за трите скелета на новородени бебета с броеници в ръчичките им. Все още се чувствам свързан с тях, моето древно нежелано семейство; тази гора винаги е била в състояние да ме накара да се чувствам дете.

Ник и аз често си правехме бърлоги тук. Дразнехме се и се предизвиквахме един друг кой има повече кураж да си построи бърлогата близо до сечището, където бяха намерени бебетата. Но никога прекалено близо, въпреки цялата ни храброст. Веднъж и само веднъж останахме да спим в гората и понеже бяхме по-големи и твърдо решени да бъдем смели, направихме лагера си в центъра на сечището. Първоначално се смяхме на нашата по-раншна боязливост, но само докато падна мракът. С настъпването на тъмнината нервите ни не издържаха и се предадохме. Лежахме един до друг в скаутската ни палатка, двама юноши, вцепенени от страх и ужас. Бухалите бухаха, вятърът свиреше в листата — но ние не бяхме уплашени от тези звуци, които ни бяха познати, бяха естествени и имаха обяснение. Нищо не се случи — нищо, което можехме да назовем с думи. Все пак никой от нас не спа и по взаимно съгласие повече не повторихме този експеримент.

Гората е тиха. Въздухът се завихря от лекия бриз. Имам неприятното усещане, че дърветата дишат, че някой невидим ме наблюдава. Започвам да се придвижвам тихо по пътеката: сега мога да видя нещо на известно разстояние пред мен — нещо малко и бледо. То не изчезва докато се промъквам, но като че ли се раздвижва, сякаш е хванато, сякаш трепери.

Вървя крадешком към него, приближавам. Докато се движа, забелязвам, че пътеката се използва — това ме учудва. Гората на монахините е частна собственост; освен това има репутацията, че е обитавана от духове — така че никой от селото не би посмял да припари тук. Джо и аз сме единствените, които идват. Нима е някой бракониер? Дали Лукас не я използва? Той идва и си отива, когато си поиска, така че е напълно възможно. Няма съмнение, че някой със сигурност е ходил по тази пътека, и то неведнъж.

Спирам. Дърветата са неподвижни: нито едно листо не трепва. Над главата ми изпищява реактивен самолет, излетял от Дийпден. Оглеждам тъмната гора от всички страни, не мога да видя нищо; освен собственото си дишане не долавям друг звук. Оттук не виждам и сечището; то е по-нататък, зад следващия завой на пътеката. Но мога да го видя с вътрешното си око, с окото на мисълта си: груб кръг от случайно подбрани камъни, ниски порутени стени, обрасли с бръшлян, зеленикава водниста светлина, която се процежда през него. Въздухът мирише на гнили листа, на богата почва, земята под краката ми е като гъба. Има обрасъл с трева насип и една кръгла площадка с дебел мъх — мъх, който е наситено смарагдовозелен. Преди да пристигнат онези археолози обикновено мислех за това място като за приказен, вълшебен кръг, омагьосано място, сега не мисля така.

Протягам ръка към малкото трептящо, развяващо се нещо, което зърнах. Сега се убеждавам, че е достатъчно реално — това е парче плат, набито като на кол върху счупена клонка; парчето плат е почти квадрат със страна осем сантиметра. Първоначално не го разпознавам. След това разбирам какво е и светът започва да се променя. Освобождавам го от клона и го държа в дланта си. Тънък бял индийски памук с втъкани нежни яркочервени листа и цветя. Шарката е толкова деликатна, че прилича на вени, на капиляри.

Познавам този десен. Той е от една рокля на Фин. Купих й тази рокля по силата на внезапно завладял ме импулс в Кеймбридж преди няколко месеца; не беше скъпа, можех да си го позволя. Беше в едно от онези нови магазинчета, които напоследък се появиха като гъби след дъжд, все повече и повече; магазинче, в което продават ароматни пръчици, кристали и лечебни камъни. Магазин за хипита, предполагам; Фин я видя на витрината и ахна, а аз настоях да я пробва. Стоях вътре, вдишвайки дима от жасмин и пачули, докато тя потъна в тъмния ъгъл със завеса и след това се появи преобразена. Смееше се: „Не съм сигурна, Дан, това аз ли съм, или не съм?“. Така че помня тази рокля — и помня кога за последен път я беше облякла. Носеше я преди три седмици, в нощта, когато вечеряхме в манастирския двор, нощта преди ежегодното посещение на семейство Мортланд в Елде.

Късно същата нощ, много късно, когато небето бе препълнено със звезди, Джулия пусна своите плочи, своите калифорнийски дългосвирещи плочи, с тяхното дисонантно, неустоимо, предизвикващо халюцинации виене. Киселинна музика: Грейс Слик като Алиса, преследваща Белия заек през подземния свят на съзнанието. Танцувах с Фин на тези дисакорди. И в сенките, ревнив и уплашен, защото бях забелязал как я гледаше Лукас, я целунах, целунах я по вече забранения ми начин — по-дълбоко и по-страстно, отколкото я бях целувал преди. Когато накрая се откъсна от мен, тя ме изгледа с такъв измъчен поглед, сякаш искаше да ми каже нещо или да запечата лицето ми в съзнанието си. После ме остави и отиде да си легне — в нейното легло. Не можах да я склоня да дойде в моето.

Но тя може би не е отишла в леглото си, може би е дошла тук. А ако е дошла тук, в тъмнината, с абсолютна сигурност знам, че не е била сама. „Видели са ви — каза ми полковник Едуардс. — През нощта в гората…“ Още тогава трябваше да се досетя. Аз никога не съм водил Фин тук, но някой друг го е сторил. Загледах глупаво парчето мек плат: то беше многозначително, то говореше с недомлъвки, това късче памучен плат. Една от тях е, че Фин ме бе гледала в очите и ме бе лъгала.

Пъхам доказателството в джоба си: ще й го покажа по-късно, когато се върне, когато я обвиня — не че съм в състояние да мисля, нито да реша нещо. Аз подарих тази рокля на Фин. Дадох й сърцето си. Слизам надолу по пътеката, опитвам се да препрочета собственото си минало. Когато тя ми каза това, може ли да е мислила обратното? Когато направихме онова, дали то не означаваше за мен едно, а за нея нещо съвсем друго? Може ли да не означават нищо всички изминали години?

Препъвайки се, слизам по пътеката. Минавам през портата. Гледам пейзаж, който никога досега не съм виждал, една непозната, чужда долина. В далечината комбайнът изчезва по пътя към някакви хамбари. Обръщам се и срещам Мейси за втори и последен път този ден.

Тя не е сама. Върви към мен, държи бутилка мляко и букет цветя; от едната й страна е Лукас, а от другата дядо й. Поглеждам към Лукас, моя приятел — той е по-слаб и хилав като телосложение в сравнение с мен, и не толкова висок, косата му е по-къса от моята и е тъмнокафява, не черна; но ние носим почти еднакви дрехи и осъзнавам, че при лоша светлина спокойно може да бъде сбъркан с мен от селските шпиони. Повечето селяци дори не знаят за съществуването му, те са свикнали и очакват да видят мен с Фин: виждали са ни години наред. Не мога да обеля нито дума. Лукас изглежда странно, носи лопата и коса. Когато ме вижда, спира и се усмихва. Гледам тези призраци и въздухът се успокоява. Започвам да разбирам, че тези тримата наистина са тук. Мейси пита дядо си колко е часът и той й отговаря, че е пет без четвърт.

Мейси се мръщи. Виждам, че Лукас изглежда относително свеж. Дядо Мортланд, натоварен с отговорност от осем и половина сутринта, излъчва напрежение, побелял е от изтощение. Знам накъде са тръгнали, защото съм бил и преди на тези експедиции: те отиват на поклонение в кучешкото гробище. Когато стигнат там — то е още по-нататък в северния край на гората, — ще окосят плевелите и малките каменни паметници на поколенията кучета на семейство Мортланд ще бъдат изтъркани и почистени от прахта и мръсотията. Ще бъдат украсени с цветя. Млякото ще бъде обредно излято върху земята. Сетне Мейси ще изрецитира списъка на кучетата: тук има поне дванайсет поколения мъртви домашни любимци и списъкът не е никак къс; ще трае известно време. Не е толкова страшен като връзката на Касандра с Аполон и неговите връзки с всички останали гръцки божества, за които някога сте чували, но е достатъчно страшен — последния път, когато присъствах, четенето отне почти час.

Когато ме вижда, Мейси рязко спира. Започва да говори и — това може да бъде тревожен знак, макар и невинаги — говори бързо. Речта й е адресирана към въздуха над лявото ми рамо; Мейси рядко гледа някого в очите, когато говори.

— Дан — вика тя. — Надявах се да те видим. Дядо и аз прекарахме отличен ден. Цяла сутрин четохме за мидите и мекотелите. Сетне дядо ми направи сандвич за обяд — той прави много хубави сандвичи. Изядох го почти целия. Започнах работа по моята пергола — спомняш ли си, че ти говорих за нея? Изкопах дупки за пилоните. Трудно е, защото земята е много твърда, но напредвам. След това дядо ми каза, че заслужаваме малко почивка, така че се разходихме до трапезарията да видим Лукас. Той ни направи най-освежителната чаша чай. Сега отиваме да посетим кучешкото гробище, което е силно пренебрегвано и изоставено. Татко никак не е доволен от това. Не бива да забравяме мъртвите, казва той. Трябва да ги почитаме и успокояваме. — Поема си бърза глътка въздух. — Ако не го правим, те стават неспокойни. Татко казва, че стават самотни и гладни — там долу в земята.

Тя прави пауза. Настъпва тишина. Чувствам прилив на съжаление към нея, дълбоко и внезапно, като удар в слънчевия сплит. Споменаването на баща й по този начин е нещо ново. Значи сега той също се е присъединил към редиците на невидимите, с които Мейси си говори през повечето време. Погледът на дядо й среща моя; болката в очите му е кървяща. Той боготвореше своя единствен син, боготвори и Мейси. Лукас въздъхва. Аз не съм поздравил Лукас, дори не съм погледнал към него. Ако го погледна може или да го ударя и убия, или да се срина и да се разплача.

— Мейси — казва той по-внимателно и нежно, отколкото съм очаквал. — Престани. Знаеш, че разстройваш дядо си. — Лукас се навежда така, че лицата им са едно ниво; лицето на Мейси е маска на упоритостта. — Помниш ли, какво си говорихме преди? Няма небеса, нито рай, нито ад, нито ангели, нито духове. Мъртвите не говорят с нас, Мейси. Знаеш това отлично.

— Спомням си тази дискусия — отговаря тя. Гласът й е рязък и остър, изпълнен с презрение. — Но ти си един неверник, Лукас, колкото и много да знаеш. Ти грешиш: мъртвите са навсякъде и ти би могъл да ги видиш, ако не беше наполовина сляп, ако се научиш да използваш очите си. Ето какво не е наред с твоя портрет — ти ги остави извън него. Не го осъзнаваше, нали? Добре, погледни го отново. А мъртвите наистина говорят с мен, защото знаят, че мога да ги разбера и да изтълкувам казаното от тях. Мога, мога. Мога, нали, Дан?

Лицето й е зачервено и ядосано. Тя цялата трепери от възмущение.

— Разбира се, че можеш, Мейси — отвръщам успокоително. Когато се случват такива избухвания, най-добре е да не й се противоречи. Ето защо го казвам. Воден от най-добри мотиви, давам умиротворителен отговор, като поглеждам през рамото си към гората. Мисля си, че това може да е истина, вероятно тя наистина чува и разбира мъртвите. Не се чувствам нормален, дори не знам какво означава думата „нормален“ — нямам причина да приема, че това малко момиче е смахнато, чалнато, сбъркано, ненормално или лудо? Какво са духовете? Какво означава да бъдеш обсебен от духове? Ето, аз мога да видя един призрак: Фин, потънала в сенките, която стои до Лукас и го прегръща; никога не съм познавал майка си, а тя все още ме преследва.

Отговорът ми изглежда успокоява Мейси.

— Хайде, скъпа — казва дядо й и в този момент аз му се възхищавам повече, отколкото някога съм правил, защото той е стар и личи, че е на края на силите си. Понякога Мейси може да бъде тиранична; но аз никога не съм го виждал да губи търпението си с нея. И сега не го изгуби. — Хайде, Мейси. Дай на стария си дядо ръчичка. Имаме работа да вършим, забрави ли?

И тя припва с него, очевидно утешена. Лукас, за моя изненада, не се спасява от тази експедиция; и той тръгва с тях. Може би ме избягва.

— Когато дядо за пръв път дошъл тук през деветстотин и деветнайсета — започва Мейси, гласът й се носи надалеч, — притежавал ловджийско куче — шпаньол. Кръстил го Изабела, на името на нашата прародителка, която основала абатството. Обикновено викали на кучето Изи. Имала голямо потомство и живяла тринайсет години…

Аз се обръщам и тръгвам към къщата.

Това беше последното изречение, което чух от Мейси. Тогава то беше без значение. Сега се носи като ехо и се блъска в стените на мозъка ми. Докато прекосявам манастирските дворове виждам многобройни малки дупки, направени в тревистата площ. Те са дълбоки няколко сантиметра: един кос вече е използвал едната, за да си направи гнездо. Първоначално съм изненадан и учуден, сетне осъзнавам, че това трябва да са дупките за пилоните на бъдещата пергола на Мейси. Има поне четиридесет. Разпръснати са безразборно по цялата морава.

Поглеждам към прозорците на библиотеката — средният е затворен, другите два са отворени. Пресичам плочника покрай къщата, влизам в коридора и прекосявам шахматните квадрати. Часът е пет и петнайсет. Часовникът на стената отмерва четвърт час, когато минавам покрай него.