Сали Боуман
Любов в старото абатство (27)

21
Двойни неприятности

Джулия ми подарява една замръзнала усмивка.

— Това е твое, нали? — Подава ми куфарчето. — А сега може ли да получа снимката на сестра ми? Онази, която си задигнал от моята дъска миналата нощ?

— Тя е горе — казвам и го казвам храбро.

— Тогава се качи и я вземи.

Качвам се горе. Изваждам снимката от джоба на вчерашния си костюм и се връщам. Не ми отнема много време — най-много една минута, но през нея аз се убеждавам, убеждавам сам себе си, че всичко ще се оправи. Наистина, началото не е добро, но мога да се справя с него. Предоставя ми се възможност да покажа на Джулия колко много съм се променил, колко далеч съм стигнал. Това е моят шанс да направя поправките, да оправя нещата: това е една дадена ми от Бога ранно утринна възможност — точно от вида, от който се нуждая в този първи ден на моя нов живот.

Тази оптимистична грешка, защото това е грешка, е същата, която съм правил и преди — която фактически правя, откакто съм се родил, така че би могло да се предположи, че съм си взел поука. Но аз не съм: докато тичам нагоре и надолу по стълбата, мисля за Джулия, каквато ми се яви предишната нощ. Тази Джулия е пред очите ми с абсолютна яснота. Стои там — млада, красива и двойствена жена. Отново сме на оня таван в абатството. Вдъхвам нейния тъжен парфюм, чувам звъна на гривните й. Когато изваждам снимката на Фин, тази Джулия ме вика, маха ми с ръка.

Благословен с поглед назад в миналото, едва сега виждам къде сбърках тогава. Толкова е ясно — защо ли съм бил толкова сляп? Не би трябвало да обвинявам Джулия за случилото се оня ден в тъмнината — ние бяхме еднакво виновни, — а и защо изобщо използвам думата „обвинение“? Нека да изследваме повторно извършеното от нас, нека да изстържем отровната вина, която се приписва на подобни действия от векове, целия този фалшив, потаен християнски страх и отвращението към секса, които хиляди поколения са възприели под диктата на Бога. Нека премахнем и другите паразитни наслагвания, като например няколко хилядолетия женомразство, сексуални стереотипи и полови отклонения; със сигурност нямаме нужда от тях — те само пречат на виждането ни, така че можем да ги изтрием. Нека да се отървем от мръсната пяна на вкоренени лингвистични закостенялости — думи като „прелюбодеец“ например — няма място за тях, вън! Нека да изстържем цялото жалко мракобесническо натрупване на псевдоморал и консерватизъм и да ги изхвърлим завинаги на боклука, където им е мястото. След това нека изхвърлим всички трудове на Зигмунд Фройд. И какво ще ни остане? Един неженен млад мъж и една неомъжена млада жена, извършващи полов акт. Накратко казано — чукане.

Чукане, което и двамата искахме; чукане, което ни достави дълбоко и истинско физическо удоволствие. Толкова ли е лошо? Грешно? Какво неприемливо и грозно има в него? Нищо. Нищо. Нищо. Двайсет и кусур години по-късно, в една по-просветена ера, мога да гледам на този инцидент с нови очи. Освен всичко друго, мога да видя колко необикновен беше той.

Връщам се в коридора, снимката на Фин е в ръката ми. Знам защо мъжът, който бях тогава, реагира по този начин, знам защо той се чувстваше ядосан и отвратен. Но аз вече не съм този тъжен мъж. Аз съм нов човек. Аз съм либерален и ляв, член на лява партия. Аз съм платежоспособен, евангелист, морално, сексуално и политически радикален индивид с визитна картичка. Не съм онова тъмно, архаично нещо, което бях, онова създание, разкъсвано от демони. И този нов човек, този нов Адам, дължи на Джулия и нейния пол извинение. Спешно и наложително.

Дали ми минава през ума, докато стоя в коридора, че докато моето съзнание следва тази приятна траектория, съзнанието на Джулия може да е тръгнало по друга? Не, не ми ми хрумва нищо подобно. Но тогава аз не разбирах, докато не стана прекалено късно, че през повечето време съм бил на погрешна дължина на вълната, извън обсега за радиоконтакт с останалия свят, докато съм търсел обезумяло, налудничаво, подивяло този контакт от съвсем различна галактика.

— Джулия — казвам, като спирам на прага. — Джулия, съжалявам.

Подавам й снимката. Сигурен съм, че ще й стане ясно: не се извинявам заради себе си. Извинявам се от името на целия мъжки пол за последните две хилядолетия. Продължавам:

— Виж, Джулия. Съжалявам, че дойдох у вас снощи, макар да знаех, че не ме искаш там. Съжалявам, че вдигнах във въздуха еспресо машината — ще купя нова. Съжалявам за онази реклама „Така или иначе“, съжалявам, че се скарахме. Съжалявам за всичките пъти, когато съм казвал нещо лошо, мислил съм нещо лошо и съм вършил нещо лошо. Имаше един момент — мисля, че имаше такъв, когато ти и аз можехме да тръгнем по друг път. Но не го направихме. Не мисля, че съжаляваш за това — искам да кажа, я ме виж. Но се опитвам да се поправя, опитвам да се променя. Спомняш ли си онова време в абатството, в мансардата, когато боядисвах стените? Приемаш ли извинението ми? Оставаме ли приятели? Бих искал отново да бъдем приятели, Джулия.

Очаквам от нея да поеме ръката, която й подавам. Тя не го прави. Посланието не стига до съзнанието й. Гледа ме сякаш съм луд за връзване. Взема снимката, слага я в чантата си и вади оттам нещо — но не мога да видя какво е.

Гледам я несигурно. Тя не е в най-добрата си форма — изглежда така, сякаш не е спала цяла нощ. Бледа и изморена, косата й е разрошена, но дори без грим и със сенки под очите, пак е красива.

— Джулия, много си красива — казвам.

— Моля те — отвръща тя, връщайки се моментално към настоящето. — Спести си комплиментите. Не съм чак такава глупачка. Защо задигна тази снимка?

— Не знам. Наистина, не знам. Фин не отговаря на писмата ми. Тя много ми липсва. Направих го импулсивно.

Този отговор, изключително честен, изглежда я задоволява. Устата й се свива и процежда:

— Аха, разбирам. Това също ли беше импулс? Или ти трябваше повече време за размисъл?

И ми показва какво държи в ръката си — малкото нещо, което извади от чантата си. Виждам, че е листче за записки, смачкано и сетне изгладено. На това листче с моя почерк, с моята ръка е написано съобщение. То гласи: „Джулия, внимавай! Мъжът ти мисли да те напусне!“.

Става още по-лошо.

— Нали разбираш — продължава със спокоен глас Джулия, — след като ти си тръгна, имаше доста неща за почистване. Както очевидно се досещаш, ти извърши саботаж с моята кафемашина и след като се измъкна, тя избухна — сигурна съм, че ще сметнеш това за доста забавно и удовлетворително. Имаше кафе навсякъде — по тавана, по стените, на пода. Когато приключих с чистенето на тази каша, измих цялата кухня и изхвърлих всичката мръсотия — която ти сътвори — в кофата за боклук. И там, сред черупките от яйца — защото моят глупав съпруг наистина ти бе направил бъркани яйца и бог знае още какво — намерих това. Така че си помислих да намина и да те попитам откъде имаш тази информация. Заради това ще закъснея за снимачната площадка, с което ще причиня неудобство на целия си екип, но бих искала да изясня този въпрос. Заинтригувана съм, Дан. Ти явно имаш някакво вътрешно познание. Защо смяташ, че съпругът ми ще ме напусне? Какво ти е казал Ник?

— Нищо. Той не ми е казал нищо. Ей богу, Джулия, честен кръст — ние изобщо не сме говорили за теб.

— Тогава значи имаш друг източник на информация?

— Не, нямам. Виж какво, не знам защо го написах — то не означава нищо. Бях малко надрусан и — това просто беше една глупава шега, беше реакция на бележките, които ти бе оставила на Хуанита или както там й беше името. Написах го, после видях колко е тъпо, затова го смачках. Не допусках, че може да го намериш. — Спирам за миг. Усещам как се оплитам все повече и повече. — Повярвай ми, Джулия. Това е истината. Мислих за теб цяла нощ.

— Колко странно. И аз мислих за теб цяла нощ. Мислех си какъв неудачник си, колко неприятности причиняваш, и как, без значение какво ще се случи, аз никога, никога, никога няма да те допусна отново в живота си. Мислех как не мога да те понасям, защото си лъжец, глупак и фустогонец, защото си женкар и винаги си мислиш, че можеш да разчиташ на прочутия си чар и че каквото и да направиш, ще успееш да изклинчиш и да се измъкнеш от отговорност. Е, искам да ти кажа, че от мен няма да успееш да изклинчиш. Така че не ме лъжи. Ник ти е казал нещо, нали? Знам, че трябва да ти е казал нещо — ето защо престани да го защитаваш. С кого се вижда той? Колко дълго продължава това? Коя е тя? За бога, женени сме от двайсет години! Имаме две деца. Том е само на девет. Хайде, говори!

Случва се нещо ужасно. Гласът на Джулия трепери. Под думите й се надига и извира вълна от емоция и тя е изключително мощна.

— Джулия, недей! — започвам. — Мамка му. Джулия, моля те, не плачи! Виж, моля те, не плачи. Обещавам ти, давам ти думата си, Ник не ми е казал нищо. Нищичко!

— Така или иначе не ми пука — казва тя, но от гърлото й се изтръгва: — Да живееш с този човек, е все едно да живееш с паметник.

Вцепенявам се и млъквам. Когато се съвземам от шока, казвам доста твърдо:

— Ти не мислиш така, Джулия. Повярвай ми, изобщо не мислиш така.

И неочаквано, без да знам какво друго да направя, вдигам ръце и я прегръщам. Джулия за миг замръзва и аз си мисля, че ще ме зашлеви. Но от очите й започват да текат сълзи; тя въздиша, ругае, издава някакъв накъсан звук и се хвърля сляпо в прегръдката ми. Заравя лицето си в рамото ми и горчиво хлипа. Тези сълзи ме впечатляват: напоследък открих колко ми е трудно да повярвам, че първокласната Джулия, императрицата, която диктува тенденциите в стила на живот на цял Лондон, може да плаче — че от очите й може да се леят различни от крокодилските сълзи. Бях убедил себе си, че е студенокръвна, безсърдечна, първокласна кучка. Това не беше правилно от моя страна: в края на краищата бях виждал Джулия да плаче и преди. Видях я как плака горчиво за Мейси и за дядо си, когато най-накрая ударът го повали — стана само няколко месеца след падането на Мейси.

Не ме бива много в ситуациите, когато жените плачат. Не знам какво да правя. В миналото това обикновено ме ядосваше; сега ми напомня, че съм неадекватен като утешител. Но правя каквото мога. Правя най-доброто, на което съм способен. Мърморя нещо успокоително. Изричам любезните хвалебствия, от които всички се нуждаем в подобни моменти — открил съм кои са те, защото аз самият напоследък копнеех за тях и трябваше да ги науча през дългите месеци край болничното легло на Джо. Галя по гърба кашмиреното палто на Джулия, галя и косата й — нейната прекрасна коса, която тя, също като Фин, е подстригала момчешки късо. Златото в нея е прошарено с фини сребърни нишки. Гледам над главата й към черната лимузина с нейния невидим шофьор. Моторът й работи; гаден мирис на бензин се носи над плевелите в предната ми градина. Вече е почти светло. Студено е. Отдалеч долита ръмженето на трафика, звуците на града, на големия звяр; ръмженето на кракена^[1], който се събужда.

Чувствам се странно, почти съм замаян; стоя на собствения си праг и утешавам Джулия. Казвам си, че съм полезен, поне това. Жените обичат да има рамо, на което да поплачат, обичаше да казва Джо. Това бе една от неговите основни мъдрости, в които вярваше. Не че Джо — целомъдрен вдовец от пет десетилетия, знаеше много за жените. Поне така подозирам. Все пак моите утешения очевидно са ефективни и имат някакво въздействие; гледам на случващото се някак отдалеч, като през тънко стъкло, усещането вероятно се дължи на липсата на стимуланти. Джулия като че се успокоява — аз също се чувствам по-спокоен, почти доволен, което е голям успех, казвам си. Не е точно както планирах този първи ден от новия си живот, но се справям. В минутата, в която Джулия ще се съвземе, ще я изпратя до колата й и това ще бъде всичко. А ако Ник я мами, да си признае сам: аз ще стоя далеч и настрани от това. Ако се намеся — Джулия е напълно права, — положението ще се влоши още повече. Това е друг урок, който съм научил. Макар че не мога да разбера защо се случват тези странни неща; защо моята намеса винаги провокира някакви катастрофални къси съединения? Откакто съм се родил винаги става така.

Хлипането на Джулия спира.

— Ти си много слаб, Дан — казва с приглушен глас, главата й лежи на рамото ми. — Ти си болезнено слаб, а по-рано беше толкова силен. Какво е станало с теб?

— О, нали знаеш! Възрастта, годините. Разни такива неща. Наркотиците не помагат много за добрата форма.

— Спря ли ги? — Тя се отдръпва, вдига лице и ме гледа внимателно.

— До вчера не бях. Днес ги спрях, но е едва шест часът.

— И това е нещо. Радвам се. — Тя се колебае, сетне се отдръпва. Приглажда косата си, носи една-единствена сребърна гривна на тънката си китка. Поглежда към улицата.

— Доста е на показ тук — казва. — Последния път, когато ме прегърна, бяхме на по-скрито и не така очебийно място. Преди много години; разбира се. Извинението ти се приема. И аз също ти се извинявам. Не трябваше да се нахвърлям така върху теб още рано сутринта. Обаче много работя, дълги часове — знаеш какво е. Бих искала… — Колебае се за миг. — Най-добре да си вървя, Дан.

— Трябва ли? — чувам се да казвам. — Трябва ли да си вървиш? Не можеш ли да накараш твоя екип да те почака още малко? Мога да ти направя кафе, Джулия. Дори мога да ти приготвя закуска. Ще се сдобрим с бекон и яйца. Би ми харесало. Чувствам, че ние…

Не довършвам изречението. До този момент Джулия ме гледаше някак замислено; имах чувството, че е готова да се съгласи. Но изведнъж нещо зад мен привлече погледа й. По лицето й премина изражение на ужас и пълен шок, сякаш не можеше да повярва на очите си. Сякаш беше видяла призрак.

Оглеждам се назад и откривам, че Франки, моята амилнитратна нимфа, е избрала най-неподходящия от всички възможни моменти, за да се появи. Бях напълно забравил за нейното съществуване, но сега тя излиза в коридора и търка сънено очите си. Боса е и скъсаните джинси са свалени. Носи онзи черен дантелен корсет и дантелени гащички. Прилича на най-еротичната мечта на повечето мъже по време на пубертета, но не и моята. Зле избран момент! Може ли унижението да бъде фатално? Чувствам, че да.

Франки криви краката си и охка при допира им до студените керамични плочки на пода. Протяга се изкусително и се примъква като малко момиченце към мен. Отправям й поглед, който би изпепелил почти всички жени в радиус от четирийсет метра. Но Франки е направена от по-корав материал.

— Чувствам се страхотно, Дан — казва тя. — Сега се нуждая от един душ. След това можем да се върнем в леглото и да се чукаме като за световно, какво ще кажеш?

В този миг вижда Джулия. Двете се гледат втренчено. Всичката кръв се отдръпва от лицето на Джулия и тя възкликва:

— Фани? Не мога да повярвам! Господи! Фани, какво правиш тук?

— Ами не е ли съвсем очевидно какво правя — отвръща бързо Франки. — Просто прекарах нощта тук. И не очаквах да открия майка си на прага, когато се събудя.

Настъпва страшна тишина. Много дълга тишина. Нарушавам я:

— Мисля, че има някаква грешка.

Казвам го веднъж. Казвам го два пъти.

Малко по-късно изричам и други умни неща като: „Почакайте за минута“ и „Само една секунда“, и „Нека да останем спокойни“. Също така: „Франки, защо не се облечеш?“ и „Джулия, повярвай ми, не си прави прибързани заключения“. Само че никоя от двете не ме слуша. Те вероятно не могат и да чуят нищо, защото са прекалено заети да плачат, да викат, да крещят… знаете как го правят жените.

 

 

Следва сцена. Тя е гръмка. Тя е епична. Тя е като написана от Софокъл драма, сапунена опера и Вагнер, взети заедно.

Според свидетелските показания на съседите това е най-доброто, най-великото нещо, което се е случило на Хайбъри Фийлдс от 1308 година насам. Тя спира ранните минувачи, разхождащи кучетата си, и те заковават на място. Възрастната двойка от съседната къща се появява по халати и гледа в почуда. Шофьорът на Джулия излиза от колата, приближава, но размисля и се оттегля. Малк и неговите весели приятелчета изникват от някаква алея, заемат позиция и зяпат, като подхвърлят отвратителни коментари. „О, я виж, това е онази хубавица от телевизията“, коментира старата клюкарка от другата съседна къща, надничайки през градинската ограда, и Франки — също така Франсис, също така Фани Марлоу — се ядосва и пуска гласа си на воля.

— Махай се оттук, тъпа стара краво — вика с пълен глас тя, появявайки се в пълния си блясък на стъпалата, което предизвиква хор от дюдюкане, освиркване и ругатни от страна на Малк и компания. — Вървете да се шибате, задници такива — обръща се и към тях тя. — Начукайте го на майка си — крещи, като прави жестове, пълни с толкова цинична агресия и безсрамие, че дори аз съм шокиран.

Боже, боже, какви неща научава човек, когато е младши пиар на рап група. А Джулия с побеляло лице, след като вече за петнайсети път е казала на Фани да се облече и да излезе от тази къща веднага, заявява:

— Стига толкова! Ще се обадя на баща ти. Той ще се справи с теб.

Тя изважда от чантата си една от онези тухли на юпитата банкери. Тази тухла е дори по-голяма от тухлата на Малк. Издърпва антената и започва да набира номера.

— О, това е страхотно, това е просто велико! — дере се с цяло гърло Фани. — Ти си истинска кучка! Ти командваш живота ми, винаги се месиш, къде ходя, с кого говоря, защо не се върна в университета и не взема проклетата, тъпа и никому ненужна диплома като всички останали! Не мога да дишам от теб! Мразя те! Защо да не спя с Дан? Защото е достатъчно стар, че да ми бъде баща ли? Е, и какво? Аз съм на деветнайсет, за бога! Какво да правя, да остана девствена ли? Какъв ти е проблемът? Знам какъв — ти го искаш за себе си! Ти искаш всеки мъж, когото видиш, нямаш търпение да ги сваляш всичките и те да те боготворят! Е, аз открих един, който не те боготвори! Той те мрази — винаги те е мразил! Той не иска теб, иска мен — и можеш да кажеш това на татко, когато му се обадиш.

— Може ли и аз да кажа нещо? — намесвам се. — Може ли да уточня нещо?

— Не, не може — крещи Електра^[2], докато Джулия започва да говори на тухлата. — Просто стой настрани, тъпак такъв! Махам се оттук! До гуша ми дойде.

Тя изфучава навътре. Вратата на всекидневната се затръшва. След две секунди Електра се появява напълно облечена. Дрънкайки с гривните си, тя ме избутва безцеремонно, заобикаля Джулия и излиза на улицата. Джулия продължава да говори по телефона. Не мога да чуя какво казва. Не мога да чуя трафика, нито виковете и свиркането на Малк и тайфата му. Не чувам нищо. Аз съм в едно бяло, далечно, пусто място и си мисля: „Това беше. Толкова за първия ден от моя нов живот; това наистина е краят на приятелството ми с Ник“.

Джулия приключва с телефона. Прибира антената, минава по алеята и се обръща към мен. Отправя ми един дълъг поглед с блестящи очи.

— Не мога да повярвам, че ти, че дори ти си стигнал до там — изрича със заплашителен глас. — Ти ме нарани жестоко в миналото. Но Фани? Тя е дете. Винаги те е обожавала. Как можа да го направиш?

— Джулия, нека да ти обясня. Може ли да кажа поне една дума, моля? — започвам. — Не знаех, че това е Фани. Представи ми се под името Франки. Как бих могъл да я позная? Не съм я виждал от девет години — когато я видях за последен път, тя беше дете. А ако сега все още е дете, то аз съм папата. Ще ме изслушаш ли за секунда?

— О, моля те! Никога не съм чувала нещо по-неубедително и смешно. Казваш ми, че моята дъщеря се е преструвала на някой друг?

— Да, да! Точно това направи. Защото знаеше отлично, че ако бях разбрал, ако бях открил коя е, щях да повикам Ник след две секунди. Джулия, чуй ме, кълна ти се, тя прекара нощта на дивана — сама, съвсем сама. Срещал съм я веднъж на някакво парти — само веднъж, Джулия. И това беше преди много време, преди месеци. Снощи тя неочаквано се появи на вратата ми, изневиделица — и ми изигра една сцена, която сега мога да определя като достойна за „Оскар“. Завъртя ме на пръста си. — Правя пауза. Спомням си всички онези въпроси, които ми задаваше за Фин. — По дяволите, завъртя ме на всичките си пръсти! Здравата ме преметна. Но най-важното беше, че гаджето й я изгонило. Каза, че ако не я подслоня и я оставя на улицата, ще отиде наистина там…

— Няма да слушам това — прекъсва ме рязко Джулия. — Хайде, Дан, можеш да измислиш нещо по-добро. Фани не се е появила просто така на вратата ти. Тя снощи си беше вкъщи и ти си говорил с нея, нали? В мига, в който Ник е отишъл горе при Том, в минутата, когато те е оставил сам, ти си видял своята възможност. Влязъл си при Фани. Омагьосал си я, заложил си на прочутия си чар и си я навил да дойде тук. Това е очевидно!

— Какво? Какво? Не мога да повярвам на ушите си! Джулия, чуй ме! Дори не знаех, че Фани е у вас, за бога! Може ли да възстановим събитията? Пристигам в дома ти. Том е горе е бавачката. Ник ми приготвя вечеря. Ние седим долу в кухнята и си говорим. Само двамата. Сетне около девет и половина невидимата бавачка вика от горния коридор и казва…

— Каква бавачка? Тя беше свободна снощи. Фани гледаше Том.

— Джулия, не знаех това. Повярвай ми, не съм видял Фани, не съм говорил с Фани…

— О, стига, Дан. Очевидно е било лесно да я убедиш да се срещнете — тя винаги си е падала по теб, не се преструвай, че не го знаеш. Не си си губил времето, обзалагам се. Фани напусна къщата, когато аз се прибрах, видях я с очите си да се измъква, когато таксито ми спря пред нас. Тя ме излъга, разбира се. Каза ми, че отива в някакъв клуб. Знаех, че е по-добре да не споря с нея, и я оставих да върви. А ти нямаше търпение да я последваш, нали? Не се изненадвам, че толкова бързо затръшна вратата. И какво ще кажеш за помощта и доверието на Ник — в мига, в който е излязъл от стаята, ти си си определил среща с дъщеря му.

— Каква среща? На какъв език говорим? Чети по устните ми, Джулия: не съм разговарял с Фани у вас, не съм я канил тук и когато тя се появи изневиделица, дори не я познах. Не знаех, че е тя. А тя отлично е знаела това. Беше разстроена, добре де, изглеждаше разстроена — и аз просто се опитах да бъда любезен. По дяволите, опитах се да й помогна. Не съм сторил нищо! Не съм я докоснал с пръст. Направих кафе и й дадох бисквити. Край! Това е всичко.

— Разбирам. Значи твърдиш, че дъщеря ми е лъжкиня и фантазьорка, така ли? Хвърляш вината върху нея. Какъв страхливец си ти, Дан! За бога — знаех какъв си още когато бях на единайсет. През целия си живот си бил фустогонец — чукаше всяко глупаво и услужливо момиче от Уикенфийлд до Ипсуич, нямаше нито една, с която да не си легнал. Защо мислиш, че Фин скъса с теб? Знаеше какъв си и не можеше да го понесе. Кой би могъл? Ти никога нямаше да се промениш, щеше да останеш през целия си живот един преоценен Казанова, един донжуан с намалена цена! Жените си споделят, нали го знаеш? Не искам да мисля колко сърца си разбил и колко живота си объркал с твоята суета и с вечната ти жажда за едно бързо евтино чукане. Повръща ми се от теб! Мразя и се отвращавам от мъже като теб. И не си въобразявай нито за секунда, че не знам защо си направил това. Повече от очевидно е: защото е моята дъщеря. Как смееш да стоиш тук пред мен и да изричаш лъжи? Чух какво ти каза тя — Джулия идва по-наблизо. Сега е на по-горното стъпало.

Тези смешни, гротескни и обидни неистини са повече, отколкото мога да понеса.

— Добре. Достатъчно — казвам. — Остави ме да се изкажа и аз, може ли? За пръв път в живота ми грешката не е моя. Фани е — е, добре, тя е в беда, меко казано…

— Моля?

— Тя е объркана, Джулия…

— Да не би да твърдиш, че дъщеря ми е откачена?

Като сдържам желанието си да кажа, че Фани е обезумяла дяволска котка, най-отровният тийнейджърски тип, с който (за мое нещастие) съм се срещал, изричам:

— Виж какво, Джулия, тя има проблеми. Това е повече от очевидно. На тази възраст хората имат такива проблеми — ти би трябвало да го знаеш. Това няма нищо общо с мен. Бях въвлечен в някакъв конфликт, който не мога да разбера, защото дъщеря ти излъга и лъжеше през цялото време, без да й мигне окото. Да, мисля, че можем да кажем, че тя е просто малко объркана и настроена революционно. Нека да наричаме нещата с истинските им имена — тя е манипулаторка, която не казва истината. Това се дължи на твоите отношения с нея и няма нищо общо с мен, и можеше да си помислиш, преди да въвличаш и Ник…

— Да не искаш да кажеш, че това не засяга съпруга ми? Най-добрият приятел на Ник чука дъщеря му и не е необходимо да го уведомя за това, така ли?

— За бога, Джулия! Не съм я докоснал! Не искам Ник да бъде наранен. Ценя високо неговото приятелство, много повече, отколкото ти изобщо някога си разбирала…

— Ти си гнусен, презрян лъжец! Не знаеш какво е приятелство!

— Затова не горя от нетърпение да му обясня, че неговата дъщеря е една малка промискуитетна лъжлива кучка, която се появи тук настървена за секс. Че тя е точно, ама съвсем точно, едно към едно, копие на проклетата си майка, с други думи…

Грешка. Джулия ме гледа с поглед, който е на хиляда години. Преди да успея да кажа още нещо, тя вдига телефона тухла в ръката си и ме удря яко право в лицето.