Сали Боуман
Любов в старото абатство (30)

24
пвс^[1]

 

Пациентите, предопределени да излязат невредими от комата, обикновено се връщат в съзнание през първите две до четири седмици. Мейси не го направи. Какво означаваше това? Попитах Ник — тогава той и аз споделяхме апартамента в Айслингтън; той работеше в университетската болница, същата, където лекуваха Мейси, макар и не в отделението, в което тя лежеше, закачена към мониторите, безмълвна и неконтактна.

Ник отново ми обясни. Беше го правил вече много пъти: чертаеше ми диаграми; повтаряше за пореден път, че почти със сигурност има необратими увреждания на мозъчната кора, в онази част от мозъка, използвана за познавателни функции на по-високо ниво. Въпреки че Мейси вече можеше да диша без помощна апаратура и въпреки че се бе появил цикъл спане — будно състояние и въпреки че понякога тя се усмихваше, понякога плачеше, а понякога издаваше странни мучащи звуци, това не означаваше, че мозъкът й функционира нормално, нито пък че някога ще функционира.

Тя не реагираше, не отговаряше на звук, докосване и светлина. Усмивките и сълзите, гримасите, случайните моменти, когато хващаше ръката на Стела като отговор на нейни думи, не означаваха нищо. Животът на Мейси се поддържаше чрез гастрономична тръба — тя не бе в състояние да преглъща. Ако тази тръба бъде отстранена — и това решение трябваше да бъде взето, ако не настъпеше подобрение, Мейси щеше да умре от глад, по-точно от жажда. Дехидратацията щеше да сложи край на нейната история, но последното й пътуване щеше да бъде улеснено с най-новите, най-добрите лекарства.

Мейси плуваше в онова, което сега бихме могли да наречем ПВС — постоянно вегетативно състояние. Този термин все още не е изобретен — дълбока кома беше изразът, който тогава използваше Ник. Състоянието й остава мистериозно, казваше той. Диагнозата бе поставена с клинични средства — и имало случаи, когато пациенти в дълбока кома са излизали от нея и са се връщали в съзнание; после Ник цитираше различни статистики и проценти. Първата година, особено първите три месеца били критични: през това време 52% от пациентите се подобрявали; 18% от тези случаи можело да се класифицират като „добри“; в 33% пациентите оставали с инвалидност, която можело да бъде от сериозна до слаба. На това място винаги го прекъсвах. Не спирах да мисля за останалите 48%, онези, които оставаха будни, но безчувствени; живи, но мъртви, онези, които никога не изплуваха на повърхността.

Стела отказваше да приеме тези обяснения, но тогава Стела бе в състояние на пълно отрицание — състояние, което познавам много добре.

— Докторите не разбират Мейси — повтаряше ми тя отново и отново. — Това било ненормално, онова било ненормално — за пръв път ми казаха, че Мейси е ненормална, когато бе само на три годинки, и оттогава все това повтарят. Тя не е ненормална, тя е просто различна.

— Стела — казвах аз, колкото може по-любезно. — Стела, това не е съвсем същото. Знаеш го.

— Мога да я върна обратно — повтаряше яростно тя. Беше нощ и бях дошъл на посещение след работа. — Мога да я върна обратно. Знам. Просто трябва да намеря правилните думи, правилната книга — нещо, което да стигне до нея… — Погледнах книгата, която четеше на Мейси, когато влязох. Беше „Джейн Еър“, един роман, който Мейси не обичаше. Всъщност тя въобще не харесва романи. Онова, което обича Мейси, са сценарии. И поезия. И факти.

— Може би ако опиташ с Библията — предложих, преструвайки се, че не виждам сълзите, които се търкаляха по бузите й. — Или „Златното съкровище на Полгрейв“, или нещо историческо, или Дарвин — „Произход на видовете“ може би, „Пътешествие с Бийгъл“…

— Но, разбира се — възкликна Стела, като ме прегърна. — Колко съм глупава, Дан. Не мисля правилно. Точно това ще направя. Ще кажа на дядо да ми ги изпрати…

Следващия път, когато отидох в болницата, Стела седеше с библия в скута и една история на Френската революция на болничното шкафче. Не четеше нито една от книгите. С изопнато лице разказваше на Мейси как тя, Стела, за пръв път срещнала съпруга си Ги, срещнала го една вечер по време на войната близо до портите на стария метох.

При различните си посещения чух този неправдоподобен любовен роман да се повтаря доста често. Чух подробностите за едно почти толкова невероятно странстване, което го предшестваше. Това странстване бе прекъсвано и отново подновявано благодарение на съществуването на неомъжените й лели — броят им изглеждаше умопомрачителен. Но кой бях аз, че да разпитвам за тези моми? Историята на Стела никога не се различаваше с повече от фраза, тя се превърна във всекидневно присъствие. И един ден — би трябвало да е било в края на септември, Мейси отговори. Бях там и го видях. Бяхме стигнали до мястото, където Стела, седнала край гроба на Джейн Остин в катедралата в Уинчестър, в ръка с копие от „Менсфийлд парк“, чува шепота в църквата за обявената война. При думата „война“ Мейси направи една от нейните странни и страшни гримаси с устни. От отворените й очи потекоха сълзи, а ръката й, стисната в ръката на Стела, помръдна.

— Тя реагира, Ник — казах аз по-късно същата нощ. — Видях това с очите си. Нещо се случи.

— Възможно е, Дан — отвърна уморено и малко раздразнено той, беше работил осемнайсет часа в раковото отделение. — Но по-вероятно не означава нищо. Казах ти: Мейси има неволни спазми. Видял си движение и мислиш, че е предизвикано от дума или докосване. Не е. В този случай няма причина и следствие. Това е произволно, случайно действие. Съветвам те да го запомниш. Не се поддавай на въображението и сантименталността, Дан. Те няма да помогнат.

Винаги съм имал проблем в свързването на причина и следствие. И макар че не признах на Ник, не приех тази диагноза. Това бе онази примитивна част в мен, подчинена на инстинктите — вероятно моята циганска жилка, — както съм свикнал да я определям, — която се придържа към друга, по-различна вяра. Познавам Мейси от най-ранното й детство. Бях свидетел на нейния особен начин на мислене и нейната непокорна, неподатлива на обработка воля през едно десетилетие. Когато седях край леглото й в болницата, си мислех за нейните верни компаньонки, нейните невидими монахини, и за дисциплината, която те спазваха. Спомних си обясненията й за това как е разделен денят им — бдения, хвалебствени молитви, причастие и т.н. Мислех си за времето, което бе избрала да скочи и за участието на вечернята в този избор, и почти бях уверен, че лекарите грешат. Чувствах, че Мейси може да говори, но е избрала да не го прави. След като бе избегнала смъртта, тя бе поела обет за мълчание. Това не бе заради увредената мозъчна кора — беше дисциплина, нещо от този сорт.

 

 

Късно една вечер през септември останах сам с Мейси. Стела отиде да си вземе малко чай; сестрите бяха в другия край на отделението. Взех малката й ръчичка в моята и се наведох над леглото. Мейси миришеше на болничен сапун и на спирт за разтриване. Видът й сви сърцето ми от болка. Заговорих тихо, като гледах право в нея.

— Мейси, знам, че ме чуваш. Знам, че искаше да умреш. Но ти не умря и това твое мълчание — то е ужасно. То разбива сърцето на Стела и на дядо ти. Цялото семейство — всичко се обърка, Мейси, откакто направи това. Всички толкова много те обичат. Ти липсваш страшно на всички. Върни се оттам, където си се заключила сама, върни се и говори. Знам, че можеш. Моля те, Мейси. Заради любовта на Бога! Мейси, говори!

Чаках. Нямаше дори най-малък намек за движение. Очите й, които бяха отворени, останаха неподвижно фиксирани в пространството. Провалът ме огорчи, остави ме ядосан и нещастен — моята смешна, жалка суета също бе наранена. За момент бях повярвал, наистина бях повярвал, че е възможно да бъда онзи, който ще направи чудото. Сега мисля, че Мейси сигурно е усещала тази моя суета, стремежа на егото ми, а молбата ми не е била чак толкова чиста и искрена, колкото бих искал. Като се има предвид нейната мания за точната степен на безгреховност, тя сигурно е усетила и най-слабото отклонение. Не бих могъл да я заблудя.

След това започнах да я посещавам по-рядко.

 

 

Един месец по-късно, началото на октомври; вторият месец от падането на Мейси. Ситуацията в болницата е непроменена: няма никакво подобрение. Междувременно последствията от падането са прекалено явни. Дядо Мортланд получи първия от сърдечните си удари; Фин се грижи за него в абатството, защото той е прекалено слаб, за да го напусне, но наближава Архангеловден и тя трябва да се върне в Кеймбридж, в колежа „Гъртън“. Трябва да се наеме болногледачка, тъй като дядото не може да се обслужва сам; никой не знае колко ще струват услугите на тази жена, това е поредният от многото растящи разходи.

Стела отказа на предложението на Усойницата да предостави къщата на Итън Скуеър на нейно разположение; Усойницата бе силно разочарована. Стела, която може да бъде много упорита, избра да се настани в една стая в дома на свой приятел — стара бохемска къща на Тотенхам Корт Роуд близо до болницата. Този приятел — литератор, издава доста критично, дори ругателно литературно списание; то е малко, както и тиражът му. Стела казва, че го била познавала вечно; „била поддържала връзка с него от години“ и сега той бил така любезен да й позволи да плаща седем лири и десет шилинга на седмица за една мизерна стаичка, в която не може да завъртиш дори котка: това е с една лира повече, отколкото Ник и аз плащахме за две стаи в Айслингтън. Подозирам, че този мъж може би е някоя от многобройните неомъжени лели на Стела от периода на литературното й странстване една година преди брака. Но не казвам нищо.

Джулия, която виждам рядко и прилежно избягвам, започна работа в „Обзървър“, бракониерства от „Сънди Таймс“ и вече печели известна популярност. С ярост открих, че Джулия наистина може да пише. Служи си доста умело с отровната кама на писалката: насочва я към някой известен мъж (а нейните редактори са достатъчно умни да използват точно това). Красивата Джулия фиксира този мъж със своите сини като синчец очи и го омагьосва. Когато той е напълно обезоръжен, заслепен и покорен от нейната много сладка глупост, тя получава цитатите, които ще го провалят. Трябва да призная, че в работата си тя е смъртоносно забавна. Не мога да й простя това. Моето отвращение от нея се задълбочи, след като научих, че живее фактически безплатно в един апартамент на Портобело Роуд. Две „скандални кралици“ притежават този апартамент и — според Джулия — сделката се състои в това, че тя им глади ризите, или може би роклите. Не вярвам в тази сделка, нито в сексуалната ориентация на притежателите на апартамента. Не бих се обзаложил, че е точно така.

А аз? Е, аз все още не съм направил онази реклама, която ще ме изстреля в Холивуд — още е много рано. Работя в агенцията, която исках: работата ми включва правене на чай и кафе, сортиране на пощата и да бъда унижаван. Тази седмица получих моята първа експериментална задача — да напиша материал за каталога за поръчки по пощата. Този каталог, предназначен за по-едрите дами, се отличава с хиляда вариации на една рокля, подобна на палатка. Вече съм научил, че стандартът за този вид материали е максимум петнайсет думи. Всяко изречение, по-дълго от двайсет и пет думи, е неприемливо Дикенсово. Параграфи, по-дълги от петнайсет реда, са отблъскващи за едрите дами и не само за тях, така че ги избягвам. Аз съм проницателен: излязох на улиците, за да направя собствено проучване на пазара. Спирах едрогабаритни дами пред магазините и ги разпитвах какво искат от своите дрехи. Тези едри сладурани са големи майтапчийки, много са забавни: една предложи да отидем у тях, и щяла да ми покаже. В резултат на моето проучване, рекламата ми гласи следното: „Дами, искате ли да се чувствате удобно и да изглеждате като момиче за милион долара? Искате ли да накарате пулса на мъжете да подскача? Искате ли едно хубаво гъвкаво коланче на кръста? Ето го и отговора…“.

Пиша на Фин веднъж в седмицата и й се обаждам често, макар че е трудно. Първо: Ник и аз все още нямаме телефон вкъщи, защото прокарването на линия е процес, който май изисква три години и включва преговори със сложността на лабиринт. Второ: в „Гъртън“ има само един телефон, близо до будката на портиера. Така че аз трябва да се обадя от уличен телефон и докато намерят Фин и тя ми отговори, апаратът гълта около лира във вид на пенита. Коридорите на „Гъртън“ са дълги като проповед; отговорите на Фин са кратки и неясни като на пророчица.

Междувременно работата в рекламната агенция ме научи, че външният вид не само на по-едрите дами се нуждае от ревизия. Моят също. Имиджът ми вече е преминал през повече поправки и настройки, отколкото помня: бил съм Елвис, бил съм беглецът от Борстал (виновно е средното училище), бил съм Джеймс Дийн, в комплект с пакета цигари, пъхнати в навития ръкав на ризата — връх на шикозността! Бил съм рокер и Мик Джагър, бил съм крайно хипи — никога не бях сигурен кое е правилното и дали изборът ми е сполучлив. Сега, благодарение на заплатата, която получавам, се стремя да бъда еклектичен с помощта на магазините на Оксфам. Оксфам е мястото, където това може да се постигне.

Когато Стела ми се обади в работата в началото на октомври и ме помоли да отида на другия ден в болницата, веднага се съгласих. Започнах да обмислям какво да облека. Да, знам, знам какво ще си кажете, но младостта може да бъде тривиално обсебена и глупава. Освен това тази визита беше ключова: Фин щеше да бъде там, а аз не бях я виждал от седмици. И Усойницата, която се месеше и дърпаше конците, която унижаваше Стела от първия ден, също щеше да бъде там. Стела се опасяваше, че Вайълит свиква съвет и иска публично разглеждане на въпроса. Нямам търпение да се срещна с лейди Вайълит — една жена, която мразя и от която се отвращавам задочно от много години. Планирам да убия този дракон пред Фин и така да спечеля безсмъртното й възхищение. Планирам какво ще кажа и се обличам съответно и подходящо. Дали приличам на Свети Георги? Дали приличам на рицар? Не съвсем.

Издокарвам се в дълго палто от туид, купено от Оксфам, ушито от първокласен шивач. Под него нося кадифеното си сако от „Ози Кларк“, купено на Кингс Роуд, сако, което струва две седмични заплати. Външният ми вид е допълнен от джинси, старинна риза, бродиран колан, нямам вратовръзка. Косата ми, разрошена в небрежен, артистичен безпорядък (трябваха часове, за да го постигна), стига до яката на ризата.

Влизам тихо в отделението за пациенти в кома. Един поглед към Мейси и се засрамвам от себе си. Завесата, която отделя леглото й от другите обитатели, е дръпната. Фин не е тук. Тук е Джулия. И Стела, която е в състояние на очевиден стрес. Една жена, която може да бъде само Усойницата, стои в края на леглото на Мейси. Тя носи палто от норки. И перли. И безупречен туид. И обувки, които нашепват за ръчна изработка. Присъствието й е застрашително, а също и гласът. Този акцент — мислех си, че е умрял отдавна с праведна смърт.

Грешил съм. Този акцент и поведението, което върви с него, са живи и здрави. За пръв път в моя закътан живот наистина разбирам значението на термина „управляваща класа“. Готов съм да я мразя — и Усойницата е готова за същото. Когато влизам, тя прави пауза и се обръща. Леденосините й очи се спират върху мен. Трябва й само една секунда, за да премине с бръснещ поглед от главата до петите и по-малко от една, за да ме отпише. Не мисля, че в този момент е наясно кой съм. Стела, със своя обикновено объркан начин на поведение, не я е предупредила, че Дани — нашето приятелче, циганчето, ще се присъедини към конференцията. Но Вайълит не се нуждае от обяснение — тя може да ме помирише от сто метра, точно както аз мога да помириша нея. Ние сме смъртни врагове преди да сме обменили и една дума. Виждам как регистрира факта, че блуждая от неправилната страна на пътя, от грешната страна на вечния водораздел. Това парвеню не би трябвало да е тук в нейно присъствие, но — след като вече съм, след като трябва да издържи моята странност и принадлежност към работническата класа за кратко — остава само да ме постави на мястото ми.

Английската висша класа е груба и нечувствителна — или поне такъв е моят опит с нея. А грубостта на Вайълит е направо номер едно на стълбицата на победителите. Когато Стела започва несръчните си объркани обяснения, които решително са отхвърлени и пренебрегнати, Вайълит се обръща към мен, вкарва крайчетата на все още облечените си с ръкавици пръсти за много кратко между моите, измъква ги, преди да се е изцапала, отклонява ледения си син поглед и, след като ме захвърля във външните граници на невидимото, се обръща към Стела, прекъсва я безцеремонно и казва:

— Стела, да продължим. Ела на себе си. Вече говорих с консултанта на Мейси. Не съм впечатлена. Трябваше да доведеш тук моя човек, но ти, разбира се, никога не слушаш. Дори и така ситуацията е ясна. Прогнозата е много лоша. Е, Стела, съгласна ли си с това?

Ах ти, гадна путко, мисля си. Ти богата, завита с норки, безчувствена, гадна путка! Лицето на Стела представлява маска на нещастието: тя цялата се изчервява и очите й се пълнят със сълзи. Джулия, браво на нея, трябва да призная това, светкавично се намесва, преди да успея да направя същото.

— Стела е в много по-благоприятно положение да прецени състоянието на Мейси от теб, Вайълит — казва тя. — Напомни ми, моля, колко пъти си идвала на посещение?

— Два пъти. И те бяха достатъчни.

— Моля те, не се чувствай задължена да идваш трети път — срязва я безмилостно Джулия. И тогава, наистина точно тогава аз осъзнавам, че там присъства още една жена — млада жена, която седи невидима зад палтото от норки на Усойницата. Една млада жена, която Вайълит очевидно няма намерение да представи на селянина.

Тази девойка сега се изправя на крака. Виждам, че е на деветнайсет или двайсет години. Има тъмна коса до раменете, захваната с кадифена панделка като на Алиса. Облечена е с една от онези блузки с якичка и цвят на печен сладкиш, които Джулия презира от дън душа, и розова жилетка. Има сладко, но съвсем незабележително лице и благородно държание. Хайде да се опитаме да познаем: девствена дебютантка^[2] в стила на петдесетте години.

— Вайълит — казва с нежен глас тя, като поставя ръката си върху норките. — Моля те, не бива да разстройваме Стела. За всички ни е ужасно тежко.

И, което е удивително, намесата на това момиче е далеч по-успешна от масираната фронтална атака на Джулия. Вайълит спира, после потупва ръката й.

— Да, добре, Вероника, скъпа — съгласява се тя. — Може би си права. Трябва да обсъдим това спокойно и тук не му е мястото. Прости ми, Стела. Винаги говоря онова, което мисля, нали знаеш. Изминалите два месеца не бяха леки за никого от нас.

Сетне настъпва суматоха — действия, по време на които Вайълит настоява Стела да я придружи до чакалнята, където двете могат да говорят насаме; Джулия държи тя да придружи майка си и успява да надделее над Вайълит. Усойницата ме изключва от обсъждането; това става преди да съм се усетил.

Момичето с нежното лице и аз сме оставени да седим в единия край на леглото на Мейси. Очите й са затворени: тя може би спи, но може и да не спи. Момичето с нежното лице, което сега е оцветено в розово, ми подава ръката си и ми обяснява коя е. Тя е Вероника, бъдещата булка на Едмънд Мортланд, внука на Вайълит и неин наследник. Осъзнавам, че това мило и благородно момиче ме гледа по изумителен начин, като хипнотизирана, начин, който познавам и намирам за досаден. Може би, предлага с извинителен тон тя, докато другите говорят, бихме могли да слезем долу и да пием по чаша чай в неприятното и депресиращо кафене на болницата.

 

 

Намираме пътя до кафенето по стълбите надолу през болничния лабиринт.

— За какво по-точно е това обсъждане? — питам Вероника, когато сядаме. — Защо е толкова необходимо?

— Вайълит мисли, тя смята… че е настъпил моментът, когато… Когато трябва да се вземе решение. — Колебание. — Решение дали лечението трябва да бъде прекратено. Опитах се да споря с нея. Все още се надявам, че Мейси ще се оправи — ужасно е човек да я гледа в това състояние. Но Вайълит е толкова настоятелна. Тя е пресметнала всички вероятности предварително.

Подавам купичката със захар на това дете, което отново се изчервява и отказва, и през цялото време се чудя защо Вайълит прави това. Този вид интервенция изглежда неоправдана дори за човек, толкова злобен като Вайълит.

Предлагам на Вероника цигара. Тя приема една и аз я запалвам.

Не е пушачка: издава я нервното, неопитно пуфкане. Въпреки това прие цигарата и мисля, че знам защо. Глупаво малко същество. И понеже нямам друга причина, освен досадата и ленивото любопитство дали ще проработи, дали ще подейства или не, аз превключвам и пускам в ход чара си. Научил съм се как да го правя. В рамките на пет минути, дори по-малко, и на това толкова неподходящо място, при цялото тракане на чаши, миризма на мазна храна и гранясал кейк, мога да се уверя, че той действа. Вероника бърбори, забележките й са придружени с краткотрайни, пикиращи погледи в моя посока, сякаш съм някакво екзотично създание зад решетки в клетката на зоопарка; едно създание, което може да се окаже очарователно и приятно развлекателно, а може да се прояви като смъртоносно или крадливо.

Тя ми разказва, че сватбата трябвало да бъде ускорена: първоначално смятали да изчакат до пролетта и било планирано много по-голямо тържество, но при тези обстоятелства това било неприемливо. Така че сега сватбата щяла да се състои тихо и кротко през ноември.

Хич не ме интересуват тези сватбени планове. Чувствам се нещастен. Мисля за Фин и се чудя защо, след като е обещала да дойде, не го направи.

— Първоначално бях разочарована — бърбори Вероника. — Но съзнавам, че Вайълит е права, разбира се. Освен това така е по-добре за Едмънд и мен. През медения месец ще отидем в Париж, после в Рим. Безумно съм развълнувана. Никога не съм била в Рим.

— Отдавна ли познавате Едмънд? — питам съвсем незаинтересовано.

— От цяла вечност. Едмънд е по-възрастен от мен с осем години, което не е много, наистина. Вайълит и баба ми са ей така. — Тя преплита два пръста. — Винаги съм го познавала. Но той е ужасно срамежлив, а и аз също, така че ни трябваше малко време, за да разберем как се чувстваме. Сетне Едмънд трябваше да събере смелост, за да ми предложи, разбира се…

Тази детинска откровеност е очарователно трогателна. Не мога да повярвам на подобна наивност.

— И колко време продължи това, Вероника? — питам сухо.

— Години — тя силно се изчервява. — Мислех, че може би ще ми предложи, когато завърших гимназия, защото бе толкова сладък и мил с мен, когато за пръв път отидох там. Беше такава гадна дупка, като затворнически лагер. Едмънд знаеше колко бях нещастна и ми пишеше, освен това обикновено идваше и ме извеждаше на обяд… а баба беше сигурна, че е лудо влюбен и че просто изчаква, докато стана по-голяма. Но рождените ми дни идваха и си отиваха. Когато бях на шестнайсет, ме пропъдиха за цели две години в онова ужасно училище в Швейцария — и тогава Едмънд трудно можеше дори да ми пише, така че изоставих надеждата си. Всъщност срещнах един човек в Швейцария и бях доста влюбена в него… — Тя ме поглежда. — Но накрая нищо не излезе. Когато се върнах у дома, баба каза, че тя и Вайълит ще имат военен съвет…

Моето мълчание и невнимание най-сетне са забелязани. Историята на Вероника спира със заекване. Тя се извинява. Казва, че съжалява, разбира, че ме е отегчила. Минали са само петнайсет минути, но не мога да поема повече от това празноглавство. Мисълта за Вайълит, която плаши с надменността си Стела, дори и в присъствието на Джулия, ме кара да бъда неучтив.

— Може би трябва да се кача горе — предлагам. — Досега трябва да са приключили обсъждането.

— О, не! Не го правете все още — моли ме пламенно тя. — Не е възможно да са свършили — вие нямате представа как говори Вайълит. Стела ще бъде добре, Стела всъщност е доста корава, не мислите ли? Тя има Джулия, а Джулия е супер, нали? Толкова е красива. И умна. Кара ме да се чувствам ужасяващо глупава и старомодно облечена. — Тя млъква. Аз не казвам нищо. — Освен това — продължава момичето, изчервявайки се отново. — Не е честно. Аз ви разказах толкова много за себе си — а не знам нищо за вас. Откъде познавате семейство Мортланд? — Колебае се. — Приятел ли сте на Джулия? Чудех се… Мислех, че може би…

— Да съм приятел на Джулия? Не. Не и в този смисъл на думата. По-скоро обратното.

— Близо ли живеете до Уикенфийлд? Говорите като… не съм сигурна. Помислих си, че може би сте ирландец.

— Не. Роден съм и съм израсъл в селото. Баща ми беше селскостопански работник там. Баба ми бе чистачка в абатството. Познавам Джулия и Фин от деца.

Чудя се каква ще бъде реакцията й и тя не ме разочарова. Трябват й няколко секунди, за да се съвземе.

— Съжалявам — успява да продума накрая. — Не съм предполагала. Мислех си — външният ви вид, говорът ви… Очите ви са толкова черни, и косата също.

— Имам циганска кръв във вените. Баба ми ме отгледа, а тя е чиста циганка. Така че можете да направите кръст върху дланта ми със сребро, Вероника, и ако го направите, ще отгатна бъдещето ви.

— О, небеса — подигравате ли ми се? Не мога да кажа кога го правите и кога не. Циганска кръв? Истина ли е? Не вярвам, че можете да предсказвате бъдещето. Не вярвам в такива неща… наистина. От друга страна, понякога имам странно предчувствие за нещо. Или за някой… чувството е толкова променливо. — Тя едва-едва ме поглежда. — Случвало ли ви се е и на вас, Дан?

— Да, случвало ми се е — отвръщам тържествено. Трудно ми е да запазя лицето си сериозно и знам, че би трябвало да спра сега — не храня никакви лоши чувства към нея. Но ме обзема някакво изкушение да продължа да я притеснявам, да видя дали синът на селския работник ще може да преодолее двете години в скъпото швейцарско училище и възпитанието, което трябва да я е научило да стои на разстояние от типове като мен. Изкушението е прекалено силно. А възможностите са толкова забавни. — Вие избирате, Вероника — продължавам. — Мога да ви предскажа бъдещето, но кажете по кой начин? С карти таро, чаени листенца или на ръка?

— Амиии, чаят тук е в пликчета — отвръща, усмихвайки се тя. — А и не вярвам, че носите тесте таро в джоба си. Освен това тези карти са толкова страшни. Едно момиче в училище имаше и аз ги мразех. Затова предполагам, че трябва да бъде гледане на ръка. — И тя ми подава своята сладка розова длан, на която има огромен годежен пръстен с диамант и сапфири.

— Много време ли ще отнеме? — пита, останала без дъх.

— Силно се съмнявам — отговарям.

И я карам да смени ръцете, защото тя е деснячка и това е ръката, която ми трябва.

Поглеждам я. Хълмът на Венера е мек и закръглен. Линията на живота е дълга. Вече съм разгадал Вероника и тази длан има много малко неща, които може да ми каже и които вече не знам. Обръщам дланта й настрани и изследвам ръбовете. Не вярвам много в гледането на ръка, но според линиите под малкия пръст, Вероника ще се омъжи само веднъж и ще има само едно дете.

— Тъй, тъй, тъй — въздъхвам. — Вероника, у вас има скрити дълбини. Изненадвате ме.

Получил съм добри уроци от Бела и знам, че този подход е изпитан, проверен и безпогрешен: като дете Бела наблюдавала как Оушън го прилага с голям ефект навсякъде — от Йоркшир до хиподрума Епсъм. Не знам случай да се е провалил при жените. Придружавам забележката си с остър поглед на черните си очи — техника, която прибавих към репертоара си.

Говоря известно време. Когато свършвам, Вероника е бледа и изглежда поразена.

— Не мога да повярвам — заеква несигурно тя. — Не мога да повярвам, че ме познавате толкова добре. Ние току-що се срещнахме, а сякаш ме познавате от сто години. Това е неестествено. Не съм срещала друг като вас в живота си. Вие сте изключителен, Дан. Наистина изключителен!

— Аз съм работническа класа — отвръщам. Ядосан съм и раздразнен. — Това може би е изключително за вас. За повечето хора то е само обикновен делничен ден. — Прекалено е просто, мисля си. И уморително досадно.

— Нямах предвид това — казва с моментен проблясък на гняв в очите тя, което ме кара да я харесам повече. — Не казвайте това — то е ужасно. Аз не съм сноб. Не ме интересуват класите. Времето на класите отдавна е отминало.

— Така ли мислите, Вероника?

— Да. — Тя си поема дълбоко въздух. — Бих искала да бъдем приятели. Вие вече ме познавате по-добре, отколкото повечето от моите приятели. Ето… — Тя вади картичка от дамската си чанта и пише на нея. — Това е моят телефонен номер, живея заедно с две момичета от училище — Виктория и Вирджиния. Наричат ни трите В! Имаме очарователно малко жилище в Челси, точно до Кингс Роуд. Бих искала да дойдете и да вечеряте с нас. Обещайте, че ще го направите, Дан, ще бъде толкова забавно! Можете да вземете с вас и вашите карти таро — нямам нищо против да ми гледате с тях. Няма да се страхувам и… — Тя спира да говори. Видяла е изражението на лицето ми.

— Не правя евтини номера по купони. Не съм клоун под наем. Съжалявам.

— Нямах предвид това — защо сте толкова докачлив? Моля ви, просто вземете картичката. Тя няма да навреди на никого. Просто я вземете. Не е необходимо да се обаждате, ако не искате.

Вземам картичката от нея. Тонът й е така настойчив; изражението толкова умолително, но и малко нацупено. Поглеждам картичката, сетне я скъсвам на малки парченца и ги хвърлям в пепелника.

— Лоша идея — казвам. — Много лоша, Вероника. Повярвайте ми.

И това беше истината. Тя, разбира се, не ми повярва.

Без повече приказки ние излизаме от кафенето и се връщаме през лабиринта на болницата в отделението на Мейси, без да си кажем нито дума. Там намираме Вайълит, Стела и сърдитата, с опънато от гняв лице Джулия.

— А, ето те и теб, Вероника — казва Вайълит, когато влизаме. — Чудех се къде си се дянала. В кафенето? Е, надявам се, че не си бръщолевила глупости. Сигурна съм, че господин, господин… — съжалявам, забравих името ви… Но съм сигурна, че ви задържаме…

— Казвам се Даниел Нън — отвръщам. — Напротив, не бързам за никъде.

Леденосините очи на Вайълит преминават още веднъж по лицето ми. Това е кратко сканиране, но аз усещам, че сега вече съм вкаран в паметта. Тя се обръща към леглото, на което лежи мълчаливата Мейси, в същата поза и положение както преди, със затворени очи и без да помръдне. Прикрепените към нея тръбички пулсират, хранят я и отделят излишните продукти. Мониторът премигва.

— Стела, ще ти го кажа за последен път — подема Вайълит. — Запитай се сама: искаш ли това страдание да продължава? Не само за Мейси трябва да мислим. От цялата тази работа Хенри отчайващо се разболя. Ти си изтощена — и ако продължаваш така, ще се сринеш. Това ще бъде ужасно за Джулия и Фин. Така че трябва да се вземе решение най-късно до края на годината, ако ли не и по-рано, според мен. Знам, ти предпочиташ да оставяш нещата както са, но в този случай не можеш. Положението няма да се подобри. Състоянието на Мейси е дегенериращо — и това е очевидно за всички доктори и сестри. То е болезнено ясно за всички, Стела!

Очите на Мейси се отварят. Те се отварят широко в момента, в който Вайълит произнася думата „дегенериращо“. Спират се върху нея в края на леглото. И този поглед — жив, концентриран и гибелен, носи силно послание — точно както е в картината на Лукас. Това е същото изражение на Мейси, което Лукас е успял да улови в своя портрет — никога преди не бях го осъзнавал. Дори Вайълит, която е бронирана, която сякаш е опакована във виртуално импрегнирано самопочитание, не може да му устои. Тя отстъпва назад и издава слабо, нервно възклицание.

Бавно, с огромно усилие Мейси обръща главата си върху възглавницата и поглежда право в Стела. Устните й се движат. Не се чува никакъв звук, но устните й се движат. И започва да мести дясната си ръка по начин, който кара космите на кожата ми да настръхнат. Движи я с прекъсвания, пречат й интравенозните игли, забити в нея, но това движение не може да бъде пренебрегнато или определено като случайно. Тя движи ръката си, която е с бледа кожа, болезнено тънка и със синини, мести я по белите болнични чаршафи, съвсем бавно, само по милиметър. Като че ли ръката й се движи и пълзи по свое собствено желание, макар че изражението върху лицето на Мейси показва интензивна концентрация. Стела, наведена над леглото, стои като парализирана. Ръката на Мейси продължава да пълзи с рачешка скорост към ръката на майка й, спира и пак тръгва. Сантиметър след сантиметър. С едно последно усилие Мейси успява да вдигне пръстите си; те правят паешки прогрес през ръката на майка й и я драскат. Стела обръща дланта си и Мейси я хваща здраво. От гърлото й излиза един нисък ръмжащ звук. Не мога да кажа със сигурност какво означава, но Стела без съмнение разбира значението му.

— Тук съм, скъпа — казва тя. — Тук съм, Мейси. О, знаех, че можеш да ни чуеш. Знаех, че ще се възстановиш… — Тя я взема несръчно в прегръдката си, а сълзите текат по лицето й. — Джулия! — вика. — Дан! Вие видяхте това! Вие сте свидетели. Бързо, иди да намериш сестрата, повикай докторите, веднага — искам и те да го видят…

Междувременно пристигат сестри и доктори от различни специалности. По време на последвалата бъркотия Вайълит изчезва, придружена от безмълвната Вероника. Аз се навеждам през леглото, за да целуна Мейси по челото и да се сбогувам. Чувствам, че този момент е за Джулия и Стела, не за мен — и предупреден от Ник, знам, че подобен явен прогрес не изключва повторно влошаване. Не искам да бъда свидетел, нито да предам моя страх на Стела.

Когато се навеждам над Мейси, тя улавя моя поглед. Гледа ме право в очите със стоманен поглед, сякаш ме вижда за пръв път, сякаш в мен Мейси съзира някой, когото разпознава като неин съучастник, близък или довереник. В изражението й има нещо неумолимо, което ме шокира. Осъзнавам, че сигурно си въобразявам, но въпреки това отстъпвам назад.

 

 

Излизам в болничния коридор. За моя изненада, Джулия идва след мен.

— Не се научи, нали? — казва тя, без каквито и да е предисловия. — Благодаря ти за помощта, Дан. Чай в кафенето! Бедното момиче изглеждаше така, сякаш е било ударено от светкавица. Вероника е мило и добро по душа дете. Тя е символ на необразованата невинност. Признай си поне веднъж, че няма какво да доказваш. Можеш да я въртиш на малкия си пръст. И двамата го знаем.

— За бога, за какво говориш? — питам. — Пих чаша чай и край на историята. И умрях от скука, мога да кажа със сигурност. Каза ми, че ще се жени. Била учила две години в Швейцария й й трябваха още две години, да ми го разкаже. Ако си мислиш, че това момиче е мой тип, значи наистина не ме познаваш. Само миловидност би ме задушила.

— Хубаво, тя е много мила със Стела и не искам да бъде наранена. Освен това аз те познавам, Дан. Виждам през тебе като през стъкло. Ти не можеш да устоиш на желанието си да завоюваш, да побеждаваш.

— Не, не ме познаваш, Джулия! Не знаеш кое е най-важното нещо за мен. Не мисля за Вероника. Мисля за Мейси. Какво ти става? Да не би да ревнуваш?

— Как ли пък не — тросва се тя и се връща в отделението. Вратата се люлее зад нея.

Тръгвам през безкрайния лабиринт от болнични коридори. За няколко минути забравям обвинението на Джулия: мисля за Мейси и момента, в който ръката й започна да се движи; мисля си колко странен, колко объркващ беше този момент. Той накара Стела да се радва; трябваше да накара и мен да се радвам — но не успя. Имаше нещо потайно в тази ръка, движеща се така целеустремено по чаршафа: не можех да определя поради каква причина, но бях хипнотизиран от нея и я намерих за обезпокоителна.

Накрая налучквам пътя към главния вход на болницата и излизам навън; вече пада мрак. Чувам ръмженето на градските зверове — лондонският трафик, звукът на клаксоните; една линейка пристига, синята й лампа свети и се върти. Някаква сянка се откъсва от стената, приближава се и ме дърпа за ръкава. Обръщам се и за мое удивление откривам, че тази сянка е Фин — Фин, която едва мога да позная.

— Дан? — казва тя. — Чаках те толкова дълго. Къде можем да отидем? Трябва да поговорим.