Сали Боуман
Любов в старото абатство (5)

4
Смесени двойки

Часът свърши. Моето време изтече.

— Добре, добре, добре — казва Лукас, като оставя молива. Лукас слушаше внимателно този епизод от нашата история, но не съм сигурна дали го разбра — нито дали му хареса. Това е възможно, защото какъвто си е неверник, той не приема подобни истории на сериозно — и прави голяма грешка, от моя гледна точка. Но подозирам, че едно нещо със сигурност не му хареса. Не беше особено умно от моя страна да споменавам за онзи поглед. Почувствах го. Понякога мисля, че Лукас въпреки всичките си таланти и гениалност ревнува от Дан: те са приятели, но има един остър ръб в това приятелство, който не мога да проумея.

Двамата се срещнали на връх Архангеловден през първия си семестър в Кеймбридж, стаите им били на един и същи етаж в „Тринити“, така че оттогава станали неразделни, като братя. Джулия бе направила опит да се присъедини към тях, докато учеше в „Нюнхам“, но тя бе една година преди тях и никога не им стана толкова близък приятел, колкото Фин. Лукас и Дан буквално осиновиха Фин в секундата, в която пристигна в „Гъртън“. Станаха известни като „Бандата на тримата“ или като „Не-Светата Троица“ — бяха неразделни. Така че Лукас сигурно завижда на Дан, а не ревнува, реших аз. Със сигурност завижда заради славните му предци, пък и кой не би му завиждал? Аз му завиждам.

— Значи само една карта остана с лицето нагоре? — пита той, като затваря скицника си, преди да успея да надникна в него. — Мисля, че мога да отгатна коя е била.

— Сигурна съм, че можеш — отговарям иронично. Не обичам, когато хората подценяват историите ми — това е самонадеяно, нагло и ме дразни. Затова му казвам, че точно както предсказаха картите, на другия ден умря моят любим хамстер. Всъщност това се случи две седмици по-късно, но картите могат да виждат напред и надалеч — с години — в бъдещето, и аз чувствам, че малко доизкусуряване е напълно честно. Във всеки случай, доколкото знам, но подозирам, че Лукас не знае, картата Смърт не означава смърт — поне не в обикновеното значение на думата. Работата е, че ние изживяваме смъртта непрекъснато: например, когато умира любовта или когато умира надеждата, или невинността — и когато умира сърцето.

Картата може би показваше някоя от тези видове смърт. Трябваше ли да кажа това на Лукас? Реших, че не е необходимо. Добрите историите изискват симетрия и щастлив край.

— Казваше се Хамиш и умря в агония — добавям. (И това не бе пълната истина. Просто се бе обърнал с краката нагоре. Хамстерите правят така.)

Лукас заявява, че това е изключително интересно, че вече уважавал Бела и гледал на нейната дарба по нов начин и т.н., и т.н., но съм убедена, че ме иронизира. Хората винаги ми се присмиват — това наистина е много досадно.

— Засега стига — добавя той, като поглежда часовника си. — Отивам да плувам. Утре по това време, нали?

— Не мога да дойда утре — напомням му аз. — Отиваме в Елде. Отиваме да видим Усойницата. Казах ти, това е ежегодната ни визита. Ще отсъстваме цял ден.

Лукас свива рамене. Той е прекалено зает с нещо друго и освен това не се интересува от Усойницата, нито от нашите семейни проблеми — парите не означават нищо за него.

— Тогава вдругиден — отвръща незаинтересовано. — Бягай оттук, Мейси, и бъди добро момиче.

Казваха ми „бягай оттук“ по десетина пъти на ден.

— Това е удивително, Мейси — рече дядо тази сутрин, докато му обяснявах за простите числа. — Ще ми разкажеш по-късно, скъпа. Мачът ще почне всеки момент. А сега бягай оттук — може би Стела има нужда от някаква помощ в кухнята?

Беше прав: Стела наистина се нуждаеше от моята помощ. Тя цени помощта ми; обича да знае къде съм и й харесва да бъда до нея. Обелих доматите вместо нея — първо ги потопих във вряща вода и гледах как кожичката им се набръчка. Обелих много сръчно осемдесет и седем и й разказах историята за Марсиас^[1], който бил одран жив от Аполон.

Стела имаше главоболие, изглеждаше уморена и разтревожена.

— Каква жестока история, Мейси — каза, като погледна часовника си. — Аз ще довърша, скъпа. Време е да се върнеш обратно в трапезарията. Не бива да оставяш Лукас да те чака. Бягай оттук!

Това беше сутринта. Сега Лукас седи на прага на трапезарията и ме гледа как се отдалечавам. Предполага се, че ще се върна право в къщата — това е правилото. Но аз казах на Стела, че Лукас ще ме рисува два часа, а не един — така че имам цели шейсет минути свобода. Три хиляди и шестстотин секунди. Монахините не одобряват постъпката ми, те клатят глави и цъкат с език. Малките момиченца не бива да лъжат — а да лъжат майките си… О, няма ли край тази упоритост, това проклето коварство?

Аз се промъквам покрай тях, като гледам встрани. Отивам към къщата и после, когато подминавам стената на манастира и съм сигурна, че Лукас не може да ме види, завивам обратно. Имам си план. Тази къща и тази градина са толкова древни, тук има вековни тайни пътеки — и познаването им е полезно в случаи като този. Има само един път към ателието му, доколкото знае Лукас. Той граничи от всички страни с непроходими стени от тисово дърво и е застлан с чакъл. Води от манастирските сгради към монашеската трапезария, където се влива в малък двор, също покрит с чакъл. След това продължава през старата порта на метоха към поляните извън заградената земя на манастира. Пресича един дълбок ров, който някога е бил отбранителният ров, и слиза към долината и селото. Така че всеки, който приближава убежището му, от която и да е страна и посока, ще бъде видян или чут — поне така си мисли и вярва Лукас. Той винаги държи едното си ухо нащрек, настроено така, че да чуе издайническите стъпки върху чакъла: да, ама днес няма да ги чуе!

Сестрите, които са основали този метох, били силно набожни — толкова набожни, че избрали да отхвърлят всякакъв контакт с външния свят. Но аз не съм единствената бунтарка тук: някои измежду тях също са се бунтували или са били по-малко набожни, отколкото изглеждало, защото са измислили и построили тайни входове към своята територия — и два от тези входове, или може би изходи, все още съществуват. Единият е в ъгъла на параклиса на Светата дева, сега библиотеката. Построен е в стената и води към спирала от тайни стълби. Другият е в далечния край на манастира — точно него ще използвам сега.

Спирам само за да проверя дали някой не върви след мен, или ме следи, макар че е само пладне, ето защо съм сигурна, че за известно време съм в безопасност. Стела е в кухнята, приготвя обяд за племето. Дядо е в библиотеката, слуша по радиото мача по крикет. Бела е приключила с оправянето на леглата и метенето на праха под килимите; вече трябва да е на път, към селото. Покатервам се върху една от подпорите, което ми дава изглед към цялата къща и към градините под нея. Тази южна страна на метоха е висока три етажа: има двадесет и един прозореца, двадесет и едно очи. Те мътно блещукат. Онези в библиотеката, където видях Дан да се материализира през онзи далечен ден, са широко отворени. Мога да чуя обработения мъжки глас, който неизменно придружава английските лета: „И Д’Оливейра приближава крикет линията“, казва гласът. Дядо слуша тези глупости. От Стела няма никаква следа, от нейна страна не съществува никаква опасност, докато не стане един часът. Тя приготвя талятели^[2] за обяд. Ще бъде напълно ангажирана да разточи тестото и да го прекара през последната си придобивка, една дяволска машина. Или ще чете на масата в кухнята, както обича да прави, докато тенджерите къкрят на печката. В момента чете Джейн Остин: „Менсфийлд парк“ за двадесет и четвърти път.

Поглеждам надолу към градините: имам планове за тях. С изключение на зеленчуковата част и тази с меките плодове — за които се грижеха Стела и Джо Нън и които процъфтяваха — те са в окаяно състояние. Най-позорно изоставени.

В моето въображение там трябва да се постави пергола^[3] — вече съм избрала розите, които ще се увият по нея; има поляни с диви цветя, разсадник и цветни лехи. Аз ще бъда градинарят — и за това е необходимо въображение. Дори нещо повече — двойно въображение. Когато другите хора погледнат градините на абатството, те виждат неопитомена дива природа, рози, превърнали се в шипки, оплетени в неразривна връзка бурени, треви, поникнали в настилката, все такива неща. Моите очи са по-зорки: аз виждам една подредена райска градина. Ще започна да я създавам още това лято — другата седмица може би. Скоро.

Междувременно: къде са Джулия и Фин? Отговор: безопасно заети на стария, разоран и тревясал тенискорт под мен. Играят на смесени двойки с Дан и неговия приятел Николас Марлоу. Ник вече е младши доктор в една лондонска болница. Взел си е една седмица отпуск и е отседнал в стария пасторски дом при родителите си, но прекарва повечето време тук с нас. Той е партньор на Джулия. А Дан партнира на Фин.

Мачът едва ли ще продължи дълго и резултатът е неизбежен, решавам. Оценявам играчите така: Ник играе твърд, надежден, клубен тенис; Джулия има лош, коварен сървис и среден бекхенд; тя е настроена яростно състезателно. Дан има моменти на ексцентричен блясък, понякога е великолепен, но за разлика от останалите никога не се е обучавал — и това си личи. Фин може да тича като Атланта; тя е изключително грациозна и подвижна, така че обичам да я наблюдавам, нейната мотивация е несъществена. Това е просто игра, казва високомерно тя, на кого му пука кой ще спечели?

На Джулия й пука, например докато гледам, тя прави един от нейните не особено почтени горни сървиси със завъртане, прицелен към несигурния бекхенд на Фин. За моя изненада — едва мога да забележа топката, а и на този корт подскачането й винаги е непредсказуемо — Фин успява да го поеме с ракетата си. Удря високата топка — вероятно случайно, но може и умишлено, при Фин човек никога не знае — и това е удар, изигран с голяма грациозност. Топката лети, сякаш плува напред с бавно, високо, прекрасно завъртане. Тя прелита над Ник, който е до мрежата, и над Джулия, която се протяга за нея, но не я достига. Ей сега ще излезе, мисля си аз, но не го прави: в последния момент сякаш се поколеба и се пренасочи. Приземява се върху прясно очертаната базова линия с бяло облаче.

— Лав-фифтийн^[4] — вика Дан.

— Добър удар, Фин — хвали я високият тъмнокос Ник Марлоу. Той е облечен в традиционния бял екип; и е повече спортист, отколкото партньор, както предпочита Джулия. Тя се зъби срещу слънцето и не казва нищо. Готова е да сервира отново, този път към Дан.

Гледам Дан, който стои на базовата линия, очаквайки да получи топката. Маниерът му на игра е безгрижен. Дан се е променил. Кеймбридж, където има успешна, завидна кариера, го е променил. Той има големи планове — да стане прочут филмов режисьор. Вече не изглежда несръчен или недодялан, и отново е красив — „О, този цигански вид на рокзвезда“, казва Джулия по своя студен и неодобрителен начин, но на мен не ми пука какво мисли или се преструва, че мисли Джулия. В моите очи Дан отново е един от малките принцове на Оушън. Отново е пуснал косата си дълга, така че непокорните цигански къдрици стигат до яката на ризата. Играе тенис с бяла памучна риза и изтъркани сини джинси. Той е висок, мургав, мускулест и силен. Не носи гуменки и кафявите му крака са боси. Изглежда безгрижен, изглежда способен на всичко — и гласът му отново се е променил. Съфолкският акцент е изчезнал напълно, но гласните вече не са болезнено железни. Сега е невъзможно да се определи откъде е родом: не може да го причислиш към нито един английски окръг, нито да определиш образованието или класата му, както обичат да правят някои хора (например Усойницата). Ако човек не знае за циганския му произход, може да си помисли, че е ирландец и притежава ирландски чар. А Дан никога не би разкрил, че не е така.

Джулия му се озъбва, вдига потъмнялата си до златисто ръка, посреща високата топка и я забива в централната линия. Дан дори не успява да придвижи ракетата си.

— Футфорт^[5] Джулия — извиква той с ленив предизвикателен глас. Джулия прави двойна грешка. Когато загуби търпение, играта й става по-агресивна и не се цели толкова точно. Нещата невинаги са такива, каквито си представям, че са, напомням си аз, и понякога, не много често, тълкувам грешно ситуацията. Може би този мач ще продължи по-дълго, отколкото съм очаквала — и може би резултатът му не е толкова сигурен, в края на краищата.

Гледам моите дългокраки сестри още няколко секунди и тогава си спомням за плана си. От свободата са ми останали петдесет минути: не бива да губя повече време. Скачам от подпората и се извивам така, че да мина под дъгата от къпини в ъгъла под нея. Сред тях съм си направила малък отвор за пълзене и не е много бодливо. Само една драскотина: облизвам напъпилата кървава капка върху ръката си. Шест стъпки навътре и достигам онази част от стената на манастира, която сега се е разпаднала. Тук някога са били вратата и тайните стълби. Тайната част на абатството: увисвам на ръце над стръмното, където е бил ровът. Сетне се пускам. Падам десет стъпки, приземявам се върху мочурливата почва и се завъртам като парашутист — никакви наранявания. Пълзя по дължината на стария ров, една дълбока дупка, която следва външната линия на стените на манастира. Направила съм си добре утъпкана пътека тук, скрита от високата трева, храсти бъз и преплетени храсталаци глог. Накрая стигам до моето идеално Място за шпиониране — Огромното черно тисово дърво (Taxus baccata), посадено от моя баща, когато е бил момче. Никой не го е подрязвал, откакто той умря.

Дървото е високо най-малко петнайсет стъпки и дебело дванайсет. Когато лягам под черните му клони, ставам невидима — и имам безпрепятствен изглед към трапезарията, прозорците и вратата й. Лежа там, обгърната от топлина и мрак. Уханието на тисовото дърво е остро. Тези дървета растат добре в гробища, казва Бела. Те обичат богатата почва на гробищната земя. Чувам далечен изстрел: някой стреля по зайци или гълъби, някой е излязъл на лов или просто броди безцелно из нивите.

Когато бях малка, Стела ме научи, че стиховете могат да лекуват нервите. Причината била концентрацията. „Момчето стоеше на горящата палуба, докато всички, освен него избягаха“^[6], пея си аз. Преминавам към сложните стихове на „Хайявата“^[7]. Започвам любимата си част „Духовете“, нейният ритъм е плавен:

… Тогава сенките спряха да плачат,

спряха да ридаят и да оплакват,

и казаха с нежни гласове:

ние сме духовете на онези, които са си отишли,

душите на онези, които някога бяха с теб.

От царствата на Чибиабос

трябваше да дойдем, за да те подложим на изпитание

и да те предупредим…

Най-сетне се появява Лукас. Под мишницата си носи сгъната хавлия — значи наистина възнамерява да плува. Той стъпва на чакълестата пътека и вдига лицето си към слънцето. Мисля си колко тънък и рязък, и гладен изглежда с разрешената си коса и тясно напрегнато лице. Интересните му светлокафяви очи са близко разположени: прилича на ястреб или на керкенез — и също като тези птици е самотен. Лукас избягва другите хора. Той обича да бъде сам. Харесва му да ловува сам, или поне аз така си мисля. Бих искала да знам след какво е тръгнал на лов и защо.

Той затваря тежката врата на монашеската трапезария и — да, заключва я. Слага ключа в джоба на старите си, изцапани с боя панталони, и тръгва по пътя към долината надолу. Минава под огромната арка, където някога са били портите на метоха. Високите оградни стени, които са подкрепяли тази арка, сега са разрушени, а над дупката ров има само една талпа. Лукас минава по нея, прекосява рова и изчезва от полезрението ми. Изчаквам точно пет минути и още двадесет и осем чертички.

След това, когато вече знам, че съм в безопасност, слизам от дървото и бързо се упътвам към прозорците. Не мога да повярвам, че е заключил и затворил всички, не и в горещ ден като днешния, нали?

Онова, което ми е необходимо, е само една малка дупка, само един от шестте прозореца да бъде оставен незатворен докрай. Мога да вляза и да изляза през нея за секунда — и да видя какво рисува Лукас в скицника си. Ще видя Мейси такава, каквато той я вижда. Искам го толкова много, че чак спирам да дишам. Ще видя неговата версия за мен — ще видя неговото виждане за сестрите Мортланд.

Слънцето бие право в главата ми. Един реактивен самолет от американската въздушна база в Дийпден надава остър писък някъде ниско в небето. Гръмотевицата от самолета кара въздуха да вибрира, от крилете му сякаш излитат светкавици. Проверявам всеки прозорец. Всеки е отблъскващо затворен. Той е затворил също и външните капаци. Пълзя по стената, извивам врата си, бутам и дърпам — и неочаквано ме обзема безпокойство. Ами ако Лукас се върне? Да речем, че е забравил нещо и се върне да го вземе? По-добре да проверя, за да съм сигурна.

Притичвам до арката на входа. Очите ми обхождат алеята, чак до Акр Фийлд. Сега има по-малко огради от жив плет. Господин Макайвър, на когото дядо продаде фермата за наематели и почти цялата ни земя, се е заел с нещо, което сам нарича „рационализация“. Акр Фийлд не е променено и все още си е пасбище, но петте полета зад него — те са съвършено различни. Нънс Фийлд, Грандейдж, Пикстоун, Уилхед, Холиспринг — произнасям имената им под носа си. Границите им са установени от векове, а за една година ефективният Ангъс Макайвър ги е заличил напълно. Създал е една огромна и безгранична житна прерия, простираща се на цели петдесет акра. Дивите орхидеи в Уилхед никога вече няма да цъфтят.

Сега, когато плетовете ги няма, мога да виждам много надалеч. От дясната ми страна се простира Гората на монахините, която лежи между руините на манастира и Холиспринг. Тя е силно обрасла, но пътеката до зловещата сграда, която монахините са направили тук, едва може да бъде забелязана. От лявата ми страна е реката, която се вие надолу из долината — и там няма никаква следа от Лукас. Къде ли е отишъл?

Присвивам очи и оглеждам внимателно. Покривите на къщичките; трите нови бунгала в покрайнините на селото; „Боровете“, където полковник Едуардс отглежда и възпитава своите огромни шопари; градините на стария дом на пастора; ябълковите градини на братята Доджет; хамбарите на Ангъс Макайвър, пътят…, но Лукас не се вижда никъде. Тогава решавам да го проследя. Той предпочита да плува в Черния ров, вероятно защото водата там е по-малко замърсена, отколкото в реката: водата на реката обикновено тече студена и чиста, но сега е тинеста и цялата покрита с мръсна пяна. Лукас не облича бански костюм — това може да е другата причина. Черният ров е по-малко посещаван от хора, отколкото реката, където неколцина глупави ентусиасти все още се опитват да ловят риба от време на време.

Виждам една малка, бяла, гола фигура да вдига ръце и да скача. Водата на Черния ров е ледена — значи съм в безопасност. Връщам се тичешком към прозорците и какво откривам? Откривам, че Лукас е допуснал грешка. Третият прозорец вляво е затворен, но капакът му е открехнат. Има една тъмна тясна дупчица, само процеп, така че ако се покатеря на перваза и залепя лицето си към стъклото, ще мога да различа бледата форма, изпъкваща на най-големия статив. Това е портретът. Трябва да е той. Лукас сигурно е работил върху него. Параваните са преместени.

Притискам лицето си към стъклото. То е горещо от слънцето, изгаря бузите ми. Една муха бръмчи в ухото ми. Луничав паяк, изплел капана си между колоните, се оттегля в края на мрежата. Наблюдава ме с пречупващите си очи, които са като скъпоценни камъни. Почти мога да видя нещо. Почти, ако успея да изчистя ъгъла си на зрение поне още малко. Премествам се по перваза и опитвам отново. Очите ми се приспособяват към тъмнината вътре. Вдигам ръка, за да ги заслоня от слънцето. Закрепвам се върху перваза, който е толкова тесен, че едва запазвам равновесие. Сега имам идеален ъгъл за наблюдение. Вглеждам се внимателно.

Закачен на статива, внимателно подпрян по начин, който Лукас сигурно предварително е изчислил така, че да може да се чете, стои голям бял картон с изписано съобщение. То гласи: МЕЙСИ, МАХАЙ СЕ ОТТУК.

Скачам на земята. Опечалена съм. Вие ми се свят. До ушите ми отново достига изстрел от пушка. Отдалеч мога да чуя, че Стела ме вика. Това е предателство. Лукас ме е предал. Болна съм от разочарование.

Тогава при мен идва моята майка игуменка, както прави винаги, когато съм в беда. С леки стъпки, съвсем тихо по чакъла, до мен застава зеленооката Изабела. Тя взема моята гореща ръка в своята студена длан и нежно избърсва очите ми. Ние вървим една до друга напред, после назад. Разхождаме се, докато се успокоя. Ще му го върна на Лукас, решавам аз. Ще му го върна тъпкано! Ще си плати той. Няма да научи повече никакви тайни от мен. И ще загуби — защото сега никога няма да му разкажа моята най-голяма тайна, онази, която пазя вече седем години.

Почти щях да му я издам тази сутрин — защото нещо ми тежеше и исках да споделя тежестта с някой друг. Но сега съм щастлива, че останах няма. Че не я казах. Хак му е, така му се пада заради „Махай се оттук, Мейси“ и заради катинарите, и заради нахалното съобщение на картона: той не заслужава да знае истината; разбирам го едва сега. Никога няма да му кажа какво видях в кристалното кълбо на Бела, и никога няма да му кажа защо кълбото се счупи. Тайната ми ще остане вечно неразкрита — това е моето решение.

Изабела накланя главата си с мълчаливо одобрение. „Мейси, къде си?“ — вика Стела, вече по-отблизо. Мога да чуя тревожните й стъпки по чакълестата пътека.

Часът е един. Ние сме тук. „Аз съм тук“, отговарям.