Сали Боуман
Любов в старото абатство (24)

19
Падането

Когато Джулия натиска скрития механизъм, панелът се плъзга и ние излизаме в стаята. Светлината е ослепителна. Трябва ми един миг, за да се приспособят очите ми към нея. Един от многото часовници в къщата деликатно иззвънява: шест и половина. Беше ли точен този часовник?

Заставаме до прозорците лице в лице; очите на Джулия бягат встрани, моите също. Не отговорих на последния й въпрос, не мога. Знам, че нещо се случи, но не знам какво е то: връхлетя върху мен от дългото натрупване през деня или от някакво леговище в изоставената нива на нищото; изля се върху нас от въздуха.

За много кратко време, минута или почти толкова, един неизбежен срам, една предсказуема вина ще замъгли зрението ми още повече. Много скоро ще осъзная, че Фин ще се върне и аз ще трябва да я погледна в очите. Но преди това да се случи — докато седя тук край бюрото си в Лондон, измъчван от безсъние в Хайбъри, — аз трябва да погледна отблизо Джулия и себе си в стаята, в която стояхме при тогавашните обстоятелства — защото трябва да бъда сигурен, абсолютно и напълно сигурен, че този акт не е имал нищо общо с падането на Мейси. Възможно ли е той да е повлиял на събитието, което неизбежно се приближаваше към нас и бе отдалечено само с деветдесет минути?

Джулия и аз стоим край прозорците. Два от тях са отворени, но средният е затворен. Сигурен ли съм в това? Да, напълно. Между нас има три крачки. Преди да се върнем обратно в стаята, оправихме дрехите си. Така че сега дори някой да влезе вътре, щяхме да изглеждаме невинни — от разстояние. Но никой не влезе. Аз гледам през прозореца. Осъден съм да гледам през този прозорец оттогава досега и когато и да го направя, винаги виждам една и съща гледка — замръзнал кадър, непроменен през изминалите двайсет години: виждам дядо Мортланд, изтегнал се в люлеещия се стол. Мейси не е там. Виждам лопатката, която е използвала; тя лежи захвърлена на тревата, металната й част блести на слънцето. Манастирът е тих; ние сме на прага на една лятна вечер. Птиците започват да пеят, когато топлината на деня намалява; сенките се удължават; лястовиците тръгват на лов във високото небе.

Но има една скрита възможност. Сега мога да я съзра и осъзная. Възможно ли е, докато стоим с Джулия там, да ни наблюдава някой невидим за нас?

Възможно е, разбира се. Тогава не беше ми минало през ума: други неща се въртяха в главата ми. Ако някой ни е наблюдавал през шпионката, ние не бихме могли да знаем за скритото му присъствие. Но дори да е имало някой там, а за шпионирането има само двама кандидати — Мейси и Лукас, защо това би имало значение? Нищо незаконно не бе казано или направено от нас с Джулия — онова, което си обменяхме, беше в очите ни.

— Стела и Фин ще се върнат скоро — казва след известно мълчание Джулия.

Тя се обръща към мен и среща погледа ми, един дълъг преценяващ поглед. Чувам звъна на гривните й. Гледаме се в мълчание; минутите текат. Сетне Джулия се протяга и усмихва.

— Господи, толкова е горещо — мисля да си взема една вана, преди другите да се върнат — казва и тонът й е съвсем обикновен, съвсем естествен, така че действителността се размива и аз се питам: Измислих ли си всичко това, наистина ли този панел се отвори, наистина ли се затвори? Тя напуска стаята. Чувам шляпането на сандалите й по стълбите, и след това — много далеч — блъскането на врата. Връщам се в моята собствена стая в противоположната страна на къщата, заслушан в старинните механизми на абатството, които се размърдват, за да съживят водопроводните тръби и те да започнат да вибрират: чувам познато шепнене, хъхрене и въздишане, което значи, че ваната започва да се пълни. Мисля си: дали това не са онези звуци, които Мейси интерпретира като молитвите на монахините?

Аз също искам да се изкъпя и го правя. Коленича в пет-шест сантиметра ръждива хладка вода и измивам деня от себе си. Огледалото ми казва, че не съм си измислил тази среща в тъмното. Джулия е оставила следи по мен. Мога да скрия белезите от ноктите й, но не мога да променя очите си. Опитвам се да се усмихна на лъжеца в огледалото. Знам какво предстои да се случи: Фин ще подуши вината ми и когато погледне в очите ми, тази вина ще бъде потвърдена.

Връщам се долу. Когато стигам до коридора, виждам Джулия — преоблечена, парфюмирана и напрегната. Тя пресича шахматния под.

— Виждал ли си Мейси?

 

 

Очаквах въпроси — жените винаги задават въпроси след секс. Или поне жените в това село. Но не и този въпрос. Поглеждам я сконфузено. Чувствам ли тревога? Не, не мисля.

— Мейси ли? Не, защо? Беше в манастирския двор. Може да се е разходила до трапезарията. Вероятно си говори с Лукас — той може би я рисува отново.

— Не е там. Дядо е заспал и когато се събудил, била изчезнала. Викал я, но тя не отговаряла. Вече е ходил до трапезарията. Лукас е там, мотаел се около проклетия портрет; поправял част от него, някакъв квадратен сантиметър, който кой знае защо е решил да промени. Не е виждал Мейси.

— Тогава ще да е в овощната градина — вероятно храни пиленцата. Или в спалнята си — може би е отишла там и чете. Или пък пише своите списъци.

— Проверих. Няма я и там. Обиколих цялата къща — всяка проклета стая. Дядо е отчаян — не можем да я намерим никъде.

— Всичко ще бъде наред. Не може да отиде надалеч. Понякога изчезва — защо се тревожиш?

— Защото се е влошила — цял ден говори за татко. Дядо я накарал да обещае да не се отдалечава, а Мейси винаги изпълнява обещанията си, както знаеш.

— Това е, защото я няма Стела — казвам. — Мейси не обича промените. Предполагам, че е разстроена, това е всичко. Добре, добре — отивам да я търся. Ти провери отзад, аз ще мина отпред. Не може да е отишла далеч. — Настъпва мълчание, внимаваме да не се погледнем в очите, но внезапно го правим.

— Джулия… — започвам, но преди да успея да кажа още нещо, преди да мога да изкажа хилядите оправдания и извинения, които вече съм намислил, тя ме изпреварва.

Пита:

— Искаш ли Фин да узнае?

Поглеждам я начумерено и възмутено.

— Какво си мислиш? Разбира се, че не — отговарям и тръгвам.

— Не е най-галантният отговор.

— Съжалявам, но е истина. Слушай, Джулия…

— Няма нужда. Знам какво възнамеряваш да кажеш. Добре тогава. — Тя ме поглежда дълго и студено. — Не се е случило. Заклевам се да мълча. Можеш ли да мълчиш и ти?

Колебая се. Не искам да лъжа, най-малко Фин — а мълчанието включва лъжа. Но има ли значение една голяма лъжа, когато лъжа на дребно и по малко всеки ден? Защо да не лъжа за действията си, след като лъжа за това кой съм през по-голямата част от времето? Докосвам парчето плат, което все още е в джоба ми, и ме обзема гняв. Защо не бивало да лъжа Фин? Нали тя ме лъже.

— Мога да си държа езика зад зъбите. Имам достатъчно опит — отговарям.

— И аз тъй съм чувала. — Лицето й остава безизразно. — Значи се договорихме. Сега върви и потърси Мейси. — Тя се обръща.

— Джулия, не е толкова просто. Не си отивай. Виж, ти започна всичко. Вината е твоя. Трябва да знам защо… — Посягам да хвана ръката й. Тя ме отблъсква.

— Без въпроси, Дан. Каквото и да ме питаш, със сигурност няма да получиш отговор — не и от мен. Казах ти: мразя обясненията. Още повече мразя оправданията. Сега върви и свърши нещо полезно. Мейси ти е много предана. Ако я повикаш, тя вероятно ще излезе оттам, където се е скрила. Побързай. Трябва да я намерим преди да се е върнала Стела.

Джулия тръгва към задната част на къщата. Гледам как преминава по шахматния под. Слушам шляпането на сандалите й. Изчезва от погледа ми; вратата се затръшва. Доколкото знам, Джулия държи на думата си. Никога няма да каже на никого какво се случи, нито пък аз. Събитията, които станаха по-късно този ден, отдалечиха тази случка, докато тя се превърна за мен в призрак на среща, в преживяване, замъглено и неуловимо като полузабравен сън. Дори и така, през всички години след това въпросите, които никога не зададох, онези, на които тя отказа да отговори, остават.

Понякога летя със самолет или очаквам телефонно обаждане и неочаквано откривам, че съм в абатството през онзи последен ден. Виждам себе си като млад; вървя към манастирските дворове, за да търся Мейси. Слънцето все още грее; моят свят всеки миг ще се промени. Започвам да викам името й. Но все още не съм разтревожен или загрижен за положението на Мейси, а за моето собствено. Преживявам повторно тъмнината и топлината, хладната ръка, изненадата и двойствеността. Чувствам топлината на секса да изгаря мозъка ми.

Вече се опитвам да се освободя морално. Вече си търся извинения за онова, което направих. Това ми помага да прехвърля вината върху Джулия. Кучка, мисля си аз, курва, безпътна мръсница. Искам да я последвам, да я намеря, да я чукам отново — и да й покажа кой е господарят. Джулия използва секса, но всъщност иска власт — а в тази игра могат да играят двама. Представях си една различна Джулия, покорна нейна двойничка, една Джулия, която ми се моли да не я изоставям, Джулия, молеща ме за още.

Стоях там, гледайки шарките, които арките на сградите оформяха върху тревата. Знаех, че съм предал Фин. Знаех, че съм предал и себе си. Ако моята любов към Фин не ме определяше, какво друго? Нямаше нищо друго. Но ако аз обичах Фин, как бих могъл да извърша онова, което направих? Кой съм аз? — питах се. Къде съм? Не знаех кой съм.

Вървях и виках името на Мейси, търсех едно невидимо момиче. Вървях по пътя. Подминах стария тенис корт, прекосих храсталаците, заобиколих езерото, което някога е било рибарник за метоха. Търсих навсякъде, където се сетих, надникнах във всички стари скришни места, които бях използвал като дете. Първоначално раздразнено, после с нарастваща тревога, виках името на Мейси отново и отново.

Опитах се да си спомня какво носеше тя него ден и се сетих, че беше облечена в нейната синя рокля, онази с наборите, нейната рокля на свободата, подарена й от дядо й преди няколко години. Това беше най-хубавата й рокля — тъкмо нея Мейси носи на портрета, на който Лукас рисува сестрите; небесносиня, старомодна детска рокличка, от онези, които вече рядко се срещат. Мейси ще носи тази синя рокля във вечността.

Завърших кръга и отново стигнах до манастирските поляни. Те бяха тихи. „Къде си?“ — извиках. Една птица запя; друг отговор нямаше.

 

 

Няколко минути по-късно, повече от двайсет години по-късно, все още вървя около манастирските сгради и викам името на Мейси. Правя втората си обиколка като надничам в заплетените шубраци от храсти и рози покрай стените, когато се появява Джулия. Тя и дядо й идват заедно откъм ъгъла на къщата: мога да подуша техния страх от десет стъпки разстояние. Лицето на Джулия е пребледняло; дядото диша тежко. Той спира и се подпира на скамейката. Притиска ръка към сърцето. Сяда.

— Някаква следа от нея? — пита Джулия, тичайки към мен.

— Никаква. Тъкмо обиколих къщата…

— Ходи ли до езерото? — Тя застава до мен. Понижава гласа си, така че старецът да не чуе.

— Да. Ходих. Джулия, казвам ти, не е там.

— Мейси не може да плува. О, божичко!

— Джулия, тя не може да бъде там…

— Може. Може да бъде навсякъде. Всичко може да й се случи. Дядо и аз обиколихме зеленчуковата градина, влязохме в кафеза за плодове, в овощната градина. Търсихме я навсякъде — обиколихме къщата още веднъж. Няма никаква следа от нея. Никога не е правила така. Трябва да се е случило нещо. Ако може да ни чуе, щеше да се появи, когато я викахме.

— Възможно ли е да се е върнала в трапезарията?

— Не. Би трябвало да е чула гласа ти. Аз го чух, а бях на цял километър разстояние. Лукас щеше да я изхвърли така или иначе. Дядо казва, че рисувал като луд онова проклето небе на фона, искал да промени някакъв глупав детайл. Ако е зает с работа, кръвта на Мейси може да изтича на прага, но той няма да й обърне внимание. Не очаквай никаква помощ от негова страна.

— Може ли да е тръгнала към селото?

— Съмнявам се. Магазините са затворени. Защо ще ходи там? Селяните само я зяпат и говорят шепнешком зад дланите си. Глупави, тъпи селяни — мразя ги и в червата.

Очите й плуват в сълзи. Аз съм един от тези селяни, мисля си.

— Не плачи, Джулия — утешавам я. — Успокой се. Хайде да помислим трезво. Не може да е отишла далеч. Когато я видях за последен път…

— Кога? Кога я видя за последен път?

— Когато влязохме с теб в библиотеката — часовникът удари шест. Погледнах през прозореца и тя беше там, на тревата. — Млъквам. Двамата се споглеждаме.

— А когато излязохме? — пита след доста мъчителна пауза тя.

— Тогава не я видях. Дядо ти все още беше там, но нея я нямаше.

— Това беше преди един час. Повече… Връщам се при езерото.

— Джулия, тя не е там. Казах ти. Обиколих го цялото…

— Можеш ли да виждаш под водата? — Лицето й се изкривява. — Може да имаш вътрешно око, Дан — но дали е достатъчно добро? Не мисля така. Знам, че нещо не е наред — мога да го видя в очите ти.

И тогава — тревогата и страхът са заразителни — аз наистина почувствах, че нещо не е наред: усетих го така, както плувецът усеща течението да го дърпа към дълбоката вода, далеч от безопасността на брега.

— По дяволите, отивам да взема Лукас — казвам. — Той може да ни помогне. — Но Джулия вече тича. Чувам я да обяснява:

— Дядо, скъпи, ти стой тук. Ще проверя още веднъж градините. Не, моля те, не идвай с мен. Не изглеждаш добре. Защо не останеш тук, в случай че Мейси се върне?

— Грешката е моя — чувам го да се вайка, докато приближавам към него. — Не биваше да сядам. Веднага щом го направих — денят беше уморителен, и тя коза тика. Просто капнах. Ти върви, Джулия! Аз ще те настигна. Какво можем да направим? Къде може да е отишла, Дан? Обещах на Стела, че няма да я изпускам от очи. Дадох й честната си тържествена дума. Ако нещо се случи, никога няма да си простя.

Ставаме трима, мисля си. Наблюдавам как Джулия тича, а старият човек със слабото сърце става от пейката. Нещо, което той току-що каза, ме кара да настръхна. Познавам Мейси, знам, че е способна на лукавство.

— Дядо — казвам. — Я чакай. Каза ли нещо Мейси, когато ти седна? Преди да задремеш.

— Не. Не си спомням. Бях толкова изморен, Дан. Не можех да мисля правилно. Тя искаше да свърши с тази нейна пергола: „Трябва да свърша това днес“, мисля, че така каза. Беше много сладка. Замислена. „Изглеждаш уморен, дядо. Защо ли не взема да ти донеса стола? — добави също. — Може да се излегнеш в него и да ме гледаш как копая още дупки за пилоните.“

— Къде постави стола тя, дядо? На сянка ли?

— Не. Аз предложих там. Но тя не искаше. Смяташе, че ще настина. Така е, знаеш, че циркулацията на кръвта ми не е каквато беше. Ето защо Мейси придърпа стола на слънце — наслаждавах се на следобедното слънце. Беше топло и хубаво. Сетне тя се умълча, стана тихичка като агънце, Господ да я благослови, и преди да се усетя, съм се унесъл.

Не казвам нищо. С бавна, препъваща се крачка той тръгва след Джулия. Изглежда не осъзнава важността на онова, което току-що ми каза и се надявам да не се сети колко преднамерено е било това действие на Мейси. Но аз вече съм наясно, че тя е искала да избяга от своя благосклонен затвор и, с малко измама, го е направила. Но защо е искала да остане сама? Къде е била през последния час? Какво е правила? Вдигам очите си към двайсетте и едно очи на южното лице на абатството.

След минута съм отвън, пред трапезарията. Прозорците й са широко отворени, вратата е залостена. На нея има прикрепена бележка, която гласи: „Отивам да плувам“. Значи промените в портрета вече са направени. Не е присъщо на Лукас да обяснява отсъствието си и аз се чудя за кого ли е предназначена тази безлична бележка. Вече знам. За Фин, разбира се.

Връхлитат ме ревност и гняв, надигат се като жлъчка в основата на гърлото ми. Тръгвам към прохода под свода в разрушената стена, която някога е маркирала границите на метоха. Заставам там, в топлата косо падаща вечерна светлина, оглеждам поляните за една синя рокля. В стърнището, оставено от комбайна, чучулигите се хранят; това е часът за биене на църковните камбани и докато стоя, чувам първия звън. Църквата и женският метох са запазени, така че монахините на Мейси, нейните вечно бдителни, безсмъртни сестри, сигурно някога са стояли тук; ако е било така, ето какво са чували: шест камбани звънят в прослава на Бога; на един Бог, в когото аз не вярвам, а те са вярвали.

Много надалеч виждам неясна гола фигура край Черния ров. Мисля си: значи е истина, Лукас е отишъл да плува. Фигурата вдига ръце, скача и изчезва. Възможно ли е Мейси да се е върнала в Гората на монахините, или по някаква причина да е отишла пак на кучешкото гробище? Оглеждам алеята и папратите в края на горичката, където се разхождах днес следобед. Виждам, че някой — един мъж, се е облегнал на портата.

Той се размърдва и аз осъзнавам, че е Ник. Сигурно идва към абатството. Крещя името му; той се обръща, вижда ме и вдига ръката си за поздрав. Прекалено далеч е, за да ме чуе, затова правя нетърпеливи жестове, с които го викам да дойде. Той също ми дава знаци и тръгва по пътя. Не го изчаквам. Не го чакам, защото във въздуха вече се е случило нещо: въздухът се е променил по начин, който ми е познат и от който се страхувам. Промяната е безкрайно малка, като размах на крило, дори само на едно птиче перо, промяната не е повече от лекото докосване на перце, едно кратко усукване, един завой във времето, но аз я познавам от най-ранното си детство. И поради липса на по-добро име съм възприел името, с което го нарича Бела. Това е, така да се каже, моята дарба.

Тя идва с вълна от адреналин. В един миг ставам напрегнат като струна: аз съм тетива, готова да изстреля стрелата. Връщам се в двора, гледам заключената врата, кратката бележка и шестте прозореца — бих искал те да говорят. Отивам до тях и се надвесвам към сенките отвъд. Мирише на маслени и темперни бои, на голямото платно, подпряно на отсрещната стена, стоят трите сестри Мортланд. Джулия, Фин и едно малко момиченце в синя рокля. Мейси ме гледа право в очите: страхът, който изпитвам в този миг, е огромен.

Хуквам обратно към къщата и въпреки че съм много бърз бегач, днес това не ми се удава. Не мога да видя нищо зад черните тисови стени от двете страни на пътя. Разкъсвам като взрив тишината на манастирските сгради. Те са с избелели цветове и гравирани със заплаха. Виждам случайната шарка от плитки дупки в почвата, блясъка на захвърлена лопатка. Обръщам очите си към прозорците на абатството, двайсетте и едно очи на южното му лице. И там, в централния прозорец в параклиса на Светата дева нещо се размърдва, една бледа неясна форма — и аз изведнъж разбирам, че това е майка ми: тя се е върнала.

Покривам лицето си с ръце. Когато отново поглеждам, фигурата на майка ми я няма, виждам само стъкло и отблясъците на слънцето в него. Поглеждам встрани. Очната ми леща успява да обхване този двор, един последен бавен и дълъг поглед, търсейки невидимото, търсейки нещо, за което знам, че е лошо. Сканирам закърпените и променени стени на абатството — розови тухли, камък и кремък; сканирам пълзящите растения, прилепнали към тези стени, и храстите, свили се в краката им. Камбаните все още бият в долината; мога да чуя виковете на Джулия и дядо Мортланд. Под арките на манастира, където съм застанал, сенките са дълбоки и започват да ми говорят. Най-близката до мен арка е надупчена и износена; по камъните й цъфтят лишеи, извили са се към върха й, където стълбът среща сводестия покрив на манастира, а там има гнездо на лястовички — кал, сламки и една едва видима малка зееща човка.

Никога не съм чувствал подобна неутешимост и безнадеждност, никога преди или след това. Колко секунди са изминали? Една, две? Много е кратко. Връщам се обратно на тревата. И тогава, в самия край на окото ми, в най-далечната периферия на зрението ми нещо се размърдва. То е като Икар в онази картина на Брьогел, един малък, обърнат наопаки детайл, една грешка в далечния ъгъл на света. Вляво от мен е гнездото. Вдясно — нещо малко, нещо мълчаливо, нещо ужасно, което започва да пада.

Мейси не вика, нито аз. Шокът забавя нейното падане, така че за възприятието ми има един момент, в който тя все още се люлее във въздуха; миг, в който вярвам, че въздухът ще я задържи. Дори когато я виждам да се приземява върху камъните под ужасен, неестествен ъгъл, ръцете и краката й все още летят във въздуха, а земята я подхвърля, огъва и отново тръшва долу, аз все още не чувам и не разбирам нищо: в главата ми звучат толкова много гласове. Моята дарба ми погоди номер — очаквах болка, страхувах се от смъртта, но мислех, че Фин е изложена на беда. Докато тичам през тревата, все още вярвам в това, макар да знам, че е невъзможно: Фин не е тук, тя не носеше синя рокля. Стигам до Мейси. Все още не мога да проумея станалото, но мигновено виждам колко ужасно е счупена. Струва ми се, че надавам вик. Отпускам се на колене. Мейси лежи по гръб, ръцете и краката й са разперени, а очите — затворени.

Тя издава странен, нисък, мучащ звук и сетне настъпва тишина. На устните й се пукат розови мехурчета. Една лъскава лента се простира като наметало под раменете й. Вдигам едната й ръка и я разтривам. Започвам да повтарям името й. Ръката й ми се струва топла — трябва да е жива, но топлината се отдръпва. От очите и ушите й тече кръв, от ноздрите се процежда някаква безцветна течност. Не знам името на тази течност, но се страхувам от нея: знам какво е.

Навеждам се над Мейси, единственият ми инстинкт е да я предпазя, да я завия, но нямам нищо, с което да я покрия. Започвам да разкопчавам ризата си, когато чувам тичащи стъпки през манастирския двор. Чувам вика на Джулия и пресекналия писък на един стар мъж, но Ник пристига първи.

— Не я докосвай, не я мърдай, не бива да я движим — нарежда той.

Сетне коленичи до мен и поставя опитните си лекарски пръсти на шията й. Знам какво ще ми каже. Но правилата тук бяха нарушени, точно както бе станало при моето раждане, така че Ник ми съобщава, че е жива, че все още диша.

— Повикай линейка, Дан — подканва ме той. Сваля сакото си. — Сега. Веднага. Бързо! Тичай!

Докато тичам, препъвайки се, към коридора, вдигам очи към прозорците на параклиса на Светата дева. Средният, който преди беше затворен, сега е широко отворен. Вдигам телефона. Чувам ръмженето на автомобилен мотор по пътя да се промъква в задната част на къщата. Стела и Фин са се върнали — върнали са се за това.

Докато набирам номера за трети път, часовникът киха, колебае се и бие осем часа.