Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

6. Сарасота (продължение)

И така, в края на ноември потеглихме за Ню Йорк, където трябваше да преспим и на другия ден да продължим за Сарасота. В Института бях уредил колеги да поемат лекциите и упражненията ми с уговорката да завършат семестъра без мен. Предчувствието ми казваше, че няма да успеем да се „закачим“ в Америка и че ще се приберем след месец-два. Но имаше и някаква безумна надежда, че там ще попаднем на някаква находка и ще останем. Глупости.

В Ню Йорк ни посрещна някой си Владо, син на пациентка на Руми. Закара ни с автомобила си до квартирата си в Бронкс, квартал на север от Манхатън. Там живееше с приятелката си, българка. Не знам откога беше в Америка, но английския го беше научил с Ню Йоркски акцент. На другия ден сутринта се разходихме малко по мразовитите улици на Манхатън и следобед Владо ни закара на летището.

В Сарасота ни чакаше Вили. С колата ни закара до жилището си в един комплекс от двуетажни апартаменти, много добре уреден, с фитнес зала, басейн, пералня. Адресът бе на Крокърс лейк булевард (бул. „Крокодилово езеро“). Езерото си го имаше, дори нашите прозорци гледаха в него. Там вероятно нямаше крокодили, само чапли се разхождаха по брега. Зелени поляни, дървета, цветя. Но по-късно няколко пъти минахме по брега на едно друго езеро и аз прочетох на една табела, че трябвало да се внимава за крокодили!!! Една вечер казах на Руми, че крокодилите обичат да излизат по тъмно и тя хукна да бяга. Но това беше после. Първото впечатление след пристигането беше отлично, така и предадохме на дъщеря ни Мариана в София.

По-късно възхищението ни значително се понижи. Почнаха едни жеги — декември и януари бяха като нашите юли и август. Горещо и влажно, едно неприятно съчетание. Ходиш по улиците на този малък, но разхвърлян на огромна площ град, потиш се. Като влезеш в автобуса, трябва непременно да си облечеш нещо. Шофьорът, обикновено дебелак (или дебелана), надува така климатика, че можеш да замръзнеш. Веднъж бях забравил да си взема пуловер и така простинах, че кашлицата ми мина след повече от два месеца, вече в България.

Няколко думи за Сарасота. Това е град в северната част на Флорида, на брега на Мексиканския залив. Още малко по̀ на север и на североизток са известните Санкт Питерсбърг и Тампа. Както стана дума по-горе, климатът е горещ и влажен, дори през януари. А през лятото ставали такива жеги, че по сведения от една местна дама, не можело да се изминат повече от 50 м. на слънце! Това вероятно е преувеличено, но съдете сами — зимните месеци са „сезона“, тоест времето, когато цяла Флорида се напълва с екскурзианти и курортисти. През лятото остават предимно туземците, свикнали да понасят този адски климат. Сарасота е разлят на голяма площ, както повечето американски градове. Теренът е равнинен. Отникъде не можеш да видиш никаква панорама, никакъв що-годе приличен изглед. Това вероятно се отнася за цяла Флорида, защото най-високата точка на този полуостров е 250 м. над морето! Можехме да видим малко по-далеч от носа си само от магистралата, която понякога се издига сравнително високо над околния терен. Иначе се движиш по шосето, от двете ти страни — плътна гора, джунгла, от която от време навреме се появява къща или няколко къщи. На платното няколко пъти видях прегазени животни, големи колкото кучета. Обясниха ми, че били ракууни или миещи се мечки. Веднъж изминах няколко километра в жегата и срещнах само две сродни души — пешеходци. Единият беше баща с детето си, другият — младо момиче, бягащо за здраве. Естествено, и двамата ме поздравиха. Момичето изглеждаше направо щастливо от срещата и още отдалече се развика „хай!“. Вероятно се радваше, че не е само във флоридската пещ.

Смята се, че американците се поздравяват по-често от останалите нации. Някои го обясняват с големите и рядко населени пространства. Често една среща с непознат е събитие. Началото на това чувство вероятно е от пионерските времена, от заселването на Новия свят. Сега също може да се случи непознат да те поздрави дори на главната улица в града. Правилото било — ако двама души си срещнат погледите, трябва да се поздравят. Силно впечатление ми направи една възрастна двойка, която срещнахме в центъра на Сарасота. И двамата типични бели американци, и двамата — руси. Като се усмихнаха срещу нас, викат „хай“, и те щастливи като момичето, бягащо за здраве на пътя. Може би им хареса жена ми с нейната ярка руса коса. Казали са си, тази е от „наш’те“. Вероятно, покрай нея и аз съм минал за „техен“.

А като стана дума за бели американци, нека да отворя една скоба и да разкажа за понятието ВАСП (WASP). Думата wasp (произнася се приблизително уосп) значи на български оса. Разбира се, с главни букви означава нещо друго. Американците са не по-назад от руснаците в съкращенията. В случая дори не са се задоволили само с едно значение.

Най-напред, още от 1941 г., по време на Втората световна война, две млади жени, летци от Американската армия, предлагат жените пилоти да бъдат използвани масово във Военновъздушните сили, но не за бойни, а за транспортни задачи, например за пренасяне на стоки от заводите до авиационните бази, както и да бъдат инструктори при обучението на младите пилоти. Идеята е била да се освободят повече мъже за бойната авиация. Така се ражда организацията ВАСП — Women Airforce Service Pilots (WASP). В превод — жени пилоти в служба на Американските военновъздушни сили. Хиляди млади момичета пилотират и по този начин освобождават хиляди летци за фронта. Ако искате да видите, как са изглеждали някои от тях, потърсете в Интернет енциклопедията Wikipedia. Ще се убедите, че между тях е имало красавици, достойни за Холивуд. Може би създателите на съкращението, което значи оса, са имали предвид не женското очарование, а женската амбиция, активност и непримиримост. Във всички случаи названието е голяма находка. Не мога да не се възхитя и от патриотизма на тези момичета, които се посвещават на една твърде опасна, предимно мъжка професия, в името на победата.

Второто значение не е така добре мотивирано, но има пряка връзка с темата. WASP идва от White Anglo-Saxon Protestant (бял англосаксонец, протестант). Тоест, отнася се до бели американци от английско, ирландско, уелско или шотландско потекло с протестантски религиозни убеждения. Първоначално се е прилагало само към т.нар. елит. Работниците, например, не са били причислявани към WASP, независимо от англосаксонския си протестантски произход. Понастоящем тази група е разширена и включва бели американци, потомци на германци, холандци, скандинавци и други националности, независимо от социалното положение. Тези възрастни, които ни поздравиха на главната улица (Main Street) на Сарасота имаха вид на истински ВАСП.

Продължавам с нашите похождения. С всичкия си акъл почнахме да си търсим работа. В супермаркета „Пъбликс“ ни казаха, че ще ни назначат. На другия ден се явихме на интервю, разпределиха ни на различни длъжности. Още отначало ни предупредиха, че работното време ще бъде плаващо. Това не толкова, но несъгласуването между двама ни беше голямо неудобство. Руми отиде някъде да я инструктират, а мене ме почна един младеж. От кучешкия лай, наречен американски език, с който ме заля, разбрах само няколко думи. Чудех се, защо толкова често повтаря нещо като „ка̀жуъл“. Доста по-късно разбрах, че едно от значенията на тази дума е „небрежен“. Може би се бяха наплашили от небрежни работници, та вземаха мерки. Този път не успяха да проверят, доколко новоназначените са небрежни, защото след инструкцията ние с жена ми решихме, че не можем да почнем веднага и помолихме да отложим назначението. Наистина имаше проблеми. Плаващото работно време, на всичко отгоре несъгласувано между двама ни, изискваше да разполагаме с кола, а и не знаехме, къде ще намерим квартира. Разстоянията бяха големи.

Опитахме и на още едно място по обява от вестника. Някакви богаташи търсеха семейна двойка, която да се грижи за имота им. Не бяхме съвсем наясно със задълженията, но отидохме на интервю чак в съседния град Брейдентън. Баровецът ни поразпита и каза, че трябва да изслуша конкуренцията и ще се обади, ако ни одобри. Беше почти очевидно, че няма да ни хареса, защото за тази работа много по-добри са по-малко образованите, а те не липсваха, особено между мексиканците. Така и стана — не се обади.

Аз отидох по обява във вестника в една фирма, където ме разпитаха за всичко — раждане, образование, какво съм работил и т.н. Изпитаха ме, какво мога на компютъра, всъщност само на Word. Бяха посредници. Казаха, че засега не могат да предложат нещо подходящо, но ще се обадят, ако намерят. Не дадоха големи надежди. За мен бе ясно, че няма да стане нищо, но жена ми настояваше да не се отказваме. Така че, вместо да се отправим направо към летището, почнахме да търсим кола и квартира. Вече беше прекалено да висим на главите на нашите любезни домакини.

С колата работата беше трудна. Можехме да си позволим да отделим не повече от 500 долара, недостатъчно за надеждна кола. За жилище — намерихме по обява едно предложение за стая от къща. Отидохме там с колата на една нашенка. Собственикът, виетнамец, почна да ни разпитва — къде живеем, какво работим и др. Под давление на жена ми и нашата водачка казах, че работя нещо с компютри. Той обаче, дай телефона! Дадох му номера на посредниците, които ми търсеха работа. Продължи да ни разпитва — образование, езици. Като му казах, че говоря френски, веднага дигна телефона, набра майка си и ми даде слушалката да съм разговарял с нея на френски! Хитрец, нали Виетнам беше френска колония, възрастните често бяха франкофони. Издържах проверката и той каза, че е съгласен да ни вземе за квартиранти, да дойдем на следващия ден да подпишем договора. Прибрахме се вкъщи. Същата вечер се обади и каза, че съм го излъгал за работата си, тоест там му казали, че не работя при тях и отменя уговорката. Проверката с френския очевидно не е била достатъчна. Така пропадна една от малкото възможности за намиране на жилище.

Всички знаем поговорката „всяко зло — за добро“. Какво щеше да стане с нас, ако бяхме наели квартирата? Вероятно щяхме да почнем работа в супермаркета за нищожните 6 и 1/2 долара на час. Щеше да бъде задължително да купим кола, някоя таратайка, която щеше да ни проваля при ходенето на работа. Какви проблеми още щеше да има, не може да се отгатне. Все пак, един можеше да се предвиди — зимата беше туристически сезон, а щеше ли да има работа през лятото? Вероятно — не. Изобщо, сигурен съм, че провалът щеше да бъде пълен. А сега успяхме да се отървем със сравнително малки загуби.

Както можеше да се предположи, и двамата бяхме узрели за връщане у дома. Така се зарадвахме, когато виетнамецът ни изряза, че решихме още на другия ден да резервираме места в самолета. Преди да тръгнем решихме да се простим с познатите българи, между които беше и едно младо момиче, Мариана, бивша стюардеса в „Балкан“. Сега тя работеше в „Dillards“ на щанда за бижута. Това е един голям магазин, обстановка — супер лукс, блести от чистота, в средата на първия етаж — водопад. Мариана получаваше сравнително добра заплата, изглеждаше доволна от живота си в Америка. Като й казахме, че след два дена заминаваме за България, най-неочаквано избухна в плач. Не спира, сълзите се леят, а тя само повтаря „завиждам ви благородно“. Скъса се от рев, едва я утешихме. Не помня, какво я е спирало да посети родината, макар и за малко. Явно не е могла, и това дълго я е потискало. Някои не изпитват толкова силна носталгия и си живеят дълги години на другия край на света. Ние сме като Мариана, не знам как бихме приели една подобна съдба.

Освен за носталгията, този случай ми напомня и за моето тълкуване на завистта, изложено по-горе (нали Мариана повтаряше „завиждам ви благородно“). Нека критично настроените към моето тълкуване читатели погледнат следното: