Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

33. Антиамериканците

Настроенията срещу Америка не са от вчера. От край време тя е най-мощната в икономическо и военно отношение страна. Само този факт е вече предпоставка за инстинктивна съпротива и отрицание. Което показва още веднъж силата на Нейно величество Царица Завист. Очевидно ролята на това чувство, като резултат от комплекс за малоценност в голям мащаб, е основна.

Ще започна с мои лични впечатления от един познат антиамериканец. През 1989-а и след това той се показваше като войнстващ туркофоб. Одобряваше най-тъпата акция на селския хитрец Тодор Живков за смяната на турските имена. След това защитаваше сляпо действията на сърбите в бивша Югославия, защото се борели с мюсюлмани в Босна и Косово. Изглежда се умори да бъде враг на исляма и се префасонира в антиамериканец и антисемит. Вече нищо против мюсюлманите не може да се чуе от него. Хули само Америка и Израел.

За антиамериканизма са написани огромен брой научни и популярни изследвания. Повечето разглеждат задълбочено проблема и аз ще се възползвам от някои анализи. Разбира се, ще се опитам да добавя и лични интерпретации. Повече ще се спра на потенциалните опасности, криещи се в това явление.

Няма да се връщам много назад във времето. Да започнем от 1945 г. Втората световна война е завършила току-що. Америка е спасила Западна Европа от нацисткия гнет. В последвалите години тя изпълнява две важни роли — първо, оказва изключително интензивна помощ на пострадалите икономики, особено на западногерманската, която е била разрушена до основи. За тази цел е разработен и прилаган в продължение на няколко години т.нар. план Ма̀ршал. Второ, тя организира защитата срещу потенциалната заплаха от още по-опасния агресор — сталинисткия Съветски съюз. Подобно е положението и в Далечния изток, където Япония се съвзема, подпомогната също от Америка, нейния доскорошен враг.

Как може тогава да се обясни враждебността, която възниква в Европа още през 50-те години на 20-тия век? Защо толкова бързо се загърбва естественото чувство на благодарност и се появява омраза? На тези, и на други подобни въпроси, ще се опитам да отговоря, разбира се без претенции за изчерпателност.

Андрей Марковиц (Andrei Markovits), политолог, професор в Мичиганския университет, САЩ, в два свои труда от 2006-а и 2007-а разглежда основите на антиамериканизма, като отделя специално внимание на европейската му разновидност. Той смята, че европейските „леви“, след падането на Берлинската стена, са се оказали в криза, която е поставила под съмнение самата им политическа същност. В действителност тази криза е била предизвикана от дълбоката некомпетентност и морален банкрут, ако не на всички, то на част от „левите“.

Аз ще се съглася с мнението на проф. Марковиц отчасти. Банкрутът на лявата идеология след 1990-а приемам като обяснение за възникването не антиглобалисткото движение, което ще разгледам в следващата глава. А защо антиамериканците се размножават толкова още през 50-те години, значително преди рухването на комунизма? В основата няма как да бъде кризата след 1990-а. В основата е масираната антиамериканска пропаганда, която започна веднага след Втората световна война. Естествено, флагманът беше „великият“ Съветски съюз. Атаките понесе най-напред плана Маршал. Той бе обявен за част от стратегия, която цели „завладяване“ на европейските страни от главната „империалистическа“ сила — САЩ. Фактът, че съвсем скоро на победените Германия и Италия бе позволено да си изберат самостоятелни демократични управления, показва на всеки разумен човек, че понятията „завладяване“ и „империя“ не се отнасят до Америка. Тези понятия имат пряко приложение, разбира се, към политиката на Москва в Източна Европа, където всички опити за откъсване от фактически създадената съветска империя биваха брутално пресичани. Комунистическите идеолози нямаха друг избор, освен да възприемат тактиката „крадецът вика — дръжте крадеца“. Пропагандната им машина, заредена с най-откровени лъжи, се задвижи на пълни обороти. Подчинените на Москва комунистически партии в Западна Европа бяха изпълнителите, подмолните агенти. Левите интелектуалци, не всичките напълно комунизирани, вършеха най-ефективните действия, защото минаваха за честни, хуманни, загрижени за бедните. Техният авторитет беше само временно разклатен във връзка с разкритията за сталинистките зверства. Създаването на легендата за непобедимостта на Червената армия постепенно доведе до появата на още една, по-важна за целта легенда — Съветският съюз, а не Америка, е спасил Европа от фашизма!? Не само Източна, а и Западна. Защото сам, без (или почти) участие на други, е „разгромил хитлеристките пълчища“. Точно това предизвика значително притъпяване на благодарността към Америка. Пропагандата я представяше единствено като главната империалистическа сила, към която не може да се изпитва друго чувство, освен (класова) омраза. Ето основната цел и основното постижение на масираните комунистически лъжи за могъществото на Червената армия.

Едно сравнение. Не е тайна, че във Франция антиамериканските настроения са многократно по-силни, отколкото в Германия. Защо? Германците, победени във войната, би трябвало да мразят завоевателите. А не е така. Предлагам обяснение. Източна Германия беше окупирана от съветските войски. ГДР беше създадена като тоталитарна и мракобесническа държава, най-твърдата комунистическа власт в соцлагера. Гедерманците започнаха масово да бягат при свободните си събратя на запад. До построяването на Берлинската стена се бяха преселили повече от милион. Така се оказа, че в Западна Германия познаваха отлично съветския манталитет и методи. Познават ги и сега. Много трудно един германец би възприел теорията за „непобедимостта“ на съветския войник, съответно за „освободителната“ му роля. Той знае, за какво става дума и от личен опит. Нали германската армия е разгромявала многократно „непобедимите“, и то със значително по-малко човешки ресурси. Наистина, германеца не можеш го преметна така, както можеш да лъжеш един французин или италианец, не усетили „сладостта“ на съветската окупация. Затова и тази разлика — във Франция, ако кажеш добра дума за Америка, може и да те бият. А в Германия, знам от личен опит, стане ли разговор за Америка, от уважение стават прави и стоят мирно, образно казано.

Естествено, най-силни са настроенията в Близкия изток. Националистическите чувства у арабите се разпалват с опашати лъжи, подобни на соцкомунистическите, описани по-горе. Пример — ние, арабите, сме измислили математиката (първа лъжа), поезията (втора), музиката (трета) и т.н. Но тези мръсни неверници, евреи и християни, сега са завладели всичко и се пишат първооткриватели. Ще им дадем да се разберат. Как? Разбира се, джихад (свещена война), с всички средства — масово избиване на неверниците начело с американци и евреи. Ако трябва, с жертване на собствения живот, защото горе ни чака рай със 72 вечни(?) девственици. Затова мъжете да си бронират мъжкото достойнство, та да не се изложат на небето.

Шегата настрана, това за мъжкото достойнство е самата истина. Дори има случаи, когато взривяването на т.нар. „шахид“ (зареден с експлозив терорист самоубиец) е било предотвратявано след забелязване на съмнителна издутина на панталоните му отпред.

Ето, на такива изчадия помагат скромно нашите антиамериканци. Да са живи и здрави да се опомнят по-скоро. Разбира се, не се надявам на разбиране — бацилът на това психическо заболяване е по-устойчив от вируса на СПИН.

Един от главните аргументи за дискредитиране на Америка е нейната подкрепа за Израел. Фалшивият хуманизъм, майсторски раздухван от писатели, журналисти и хора на изкуството, определяше палестинците за жертви на израелската агресия. Вземаха се факти извън контекста на историята, без да се дават причините. Никога не се даваха обяснения защо палестинските лагери се поддържат десетки години с помощи от Европа и Америка, а не се търсят начини за интегриране на няколкостотин хиляди палестинци сред другите 100 милиона араби.

Ще припомня подобната ситуация в България след 1919 г., когато пораженията в Междусъюзническата и в Първата световна война довеждат до приемането на един милион бежанци от Македония. Представете си, шест милиона приемат един милион! Но не ги държат в лагери до границата, при мизерни условия, не ги насъскват да избият враговете и да си вземат земите, а ги разселват из цялата страна и те скоро започват нормален живот. Само след десетина години последствията от войната са почти заличени. Същото става и в Германия след Втората световна война. Три милиона немци от Чехословакия са изселени и, подобно на нашите македонци, са интегрирани сред останалото население. България и Германия постъпват като цивилизовани страни.

А какво правят Сирия, Ливан, Йордания. Те търпят на своя територия, близо до границите с Израел, повече от 60 години лагери претъпкани с нещастници, живеещи в мизерни условия. Те не се обучават в труд. Те се учат от малки само на едно — да стрелят и да убиват евреи. Не мисля, че виновниците са в правителствата на тези страни. Отговорни за този позор на 20-ия и 21-ия век са аятоласите, имамите, духовните водачи на фундаменталисткия ислям. Тази ситуация е идеална за целта им. А последната е, ни повече, ни по-малко, ислямизиране на целия свят. Какво по-хубаво за тях от експлоатацията на мизерията на собствения им народ с цел раздухване на смъртна омраза към Израел, неговият поддръжник Америка и, в крайна сметка, към целия християнски свят.

Често се мисли, че главният виновник за чудовищния акт в Ню Йорк на 11 септември е Осама бен Ладен. Ето какво пише по този повод известната италианска журналистка Ориана Фалачи в книгата си „Ярост и гордост“:

„Кореспондент интервюира някакъв старик: «Какъв е за вас Осама?» «Герой!», възторжено отговаря старикът. «А какво ще стане, ако умре?» «Ще намерим друг», — отговаря човекът също така радостно.

Главният герой на тази война не е Осама бен Ладен. Главният герой е Планината. Тази планина, която за 1400 години не е мръднала от пропастта на своята слепота, не е открила вратите си пред завоеванията на цивилизацията, не иска нищо да знае за свободата, демокрацията и прогреса. Накратко — неподвижната планина, която, въпреки циничното богатство на реакционните си господари (крале, принцове, шейхове и банкери), и понастоящем животува в чудовищната тъмнина на религия, която не създава нищо друго, освен религия. Тази Планина, която тъне в неграмотност (да не забравяме, че в почти всяка мюсюлманска страна неграмотните са над 60 процента). Тази Планина, където единственият източник на информация са комиксите, които се рисуват от продажни художници по поръчка на диктатори имами. Тази Планина, която тайно ни завижда за нашия начин на живот и натоварва нас с отговорност за своята материална и интелектуална нищета.

… Грешат тези, които не забелязват, че конфликтът между нас и тях не е само военен. О, не. Това е религиозен и културен конфликт. И нашите военни победи няма да спрат ислямския тероризъм. Напротив, ще го засилят, изострят. Най-лошото е напред!“

Дали голямата познавачка на исляма иска да ни каже, че не трябва да се борим, за да не „засилваме и изостряме“ тероризма? Не, това не е тенденция в книгата й. Главното, което тя казва, и потвърждава в следващата си книга „Силата на разума“, е да се съпротивляваме с всички средства срещу ислямизацията на света, дори с някои ограничения на демократичните принципи. Пример даде Швейцария. В тази страна има „пряка демокрация“, тоест, ако се инициира референдум по някакъв проблем и идеята получи одобрение повече от 50%, тя става закон. През ноември 2009-а народът се произнесе по предложението да се забранят строежите на минарета! Подкрепата беше стабилна — 56%. Всички леви интелекти в страната побесняха. Да не говорим за реакцията в другите европейски страни — така наречените защитници на правата на човека нададоха вой до небето. Нищо не можеха да направят, за да попречат. Сега швейцарската конституция забранява строежа на минарета. За съжаление нищо от опита на мъдрите швейцарци не може да мине в Европейския съюз. Там, каквото кажат „народните избраници“ в парламентите, това ще бъде. А те и не помислят за подобно радикално решение, защото треперят пред „демократичните“ принципи и още повече пред 54-те милиона мюсюлмани. Аз мисля, че успехът в най-демократичната страна е, все пак, временен. Когато 400-те хиляди мюсюлмани там надхвърлят милион, ще видим.

Кой пречи в най-голяма степен на толкова желаната от аятоласите ислямизация? Разбира се, Америка и Израел. Тук стигаме до най-важното — какво може да последва от неограниченото развитие на антиамериканизма, който винаги върви ръка за ръка с антисемитизма? Точно това, което е станало с Римската империя под ударите на варварите. Само че, за сведение на левите интелекти с антиамериканска закваска, този път няма да пострада само „Американско-еврейската империя“, за което те мечтаят. Ще рухне цялата християнско-еврейска цивилизация.

Припомням две важни дати от историята на Европа. През лятото на 718 г. арабите обсадили Цариград и се надявали скоро да го завладеят, обаче били напълно разбити и изтласкани. Според някои сведения това е станало с решаващото участие на българската войска начело с хан Тервел. Най-важен е крайният резултат — арабите се отказват и повече не се осмеляват да нападнат голямата и силна Византийска империя. Отказват се от Византия, но не изобщо от Европа. Само променят посоката на следващия си удар. Той идва точно след 14 години. Вече завладели Испания, виждат повече възможности за успех срещу раздробената на сравнително малки феодални владения Западна Европа. Събират огромна войска, прехвърлят Пиренеите и нахлуват в Южна Франция. Били са на прага на осъществяването на заветната арабска мечта — ислямизиране на цяла Европа. Тогава Карл Мартел, владетел на Франкската държава, апелира към всички християни да прекратят раздорите и да се обединят срещу заплахата. Успява да събере голяма войска, съставена от различни племена, доскоро враждуващи помежду си — франки, алемани, баварци, сакси, фризи. На 10 октомври 732 г. в епична битка при Поатие арабите са разбити и изгонени окончателно от територията на днешна Франция. Седем века по-късно те биват изхвърлени и от Пиренейския полуостров — от Испания и Португалия.

Битката при Поатие се приема условно като край на арабските домогвания към Европа. Всеки край, обаче, си има край. Нека сега проследим думите на алжирския президент Хуари Бумедиен, произнесени през 1974-а в Женева от трибуната на ООН:

„През 8-и век нашите войски бяха разбити при Поатие. Но сега не е далеч денят, когато милиони ще напуснат южните страни и ще се преместят на север. Те ще отидат там не като приятели, а като завоеватели. Тяхното оръжие ще бъдат децата. Утробите на нашите жени са оръжията на нашата победа.“ Има предвид, разбира се, значително по-големия прираст на арабите в сравнение с европейците. Оттогава имамите навсякъде говорят за Европа: „благодарение на вашите демократични закони и на нашите ислямски закони на шериата, ние ще ви покорим“. Но европейците предпочитат да не слушат. Мислят си, че като зажумят и си запушат ушите, ще им се размине. Само да ги нямаше тези проклети американци и евреи!

До какво доведе безумната омраза към Америка и Израел? Европа вече съвсем реално се ислямизира. Джамиите във Франция и Италия никнат като гъби. Прогнозата на Бумедиен изглежда съвсем реална. Питам се, какво ще кажат всички тези антиамериканци, когато ги задължат да носят бради и чалми, и да се молят на Аллах по пет пъти на ден с вирнати нагоре задници? Дали пак лошите американци ще им бъдат виновни? Нищо чудно пак да се намерят „интелекти“, които да го докажат. Както вече „доказват“, че ислямски тероризъм нямало, че той бил създаден от… американците, разбира се. Когато е добре известно, че Съветският съюз подпомагаше почти всички терористични движения, а в соцлагера имаше места за обучение на терористите. Сега доказват, че Буш е измислил несъществуващите оръжия в Ирак, за да нападне сатрапа Саддам. Може и да е вярно, но аз бих казал, какво от това? Според мен, трябваше да бъде обуздан този кръволок. Отделен е въпросът за целесъобразността на тази война като цяло. Но Буш бил организирал и атаките на 11 септември 2001-а! За което бил подпомогнат активно от лошите евреи. Сещам се и друго — за фантазиите около „доказателствата“, че американците са лъгали за полетите си до Луната. Приказки за малки деца. И аз много обичам приказките, например на Андерсен. Сигурно съм се вдетинил (инфантилизирал, както е модно днес), защото вярвам на този световен майстор на словото. Но, за да повярвам на приказките за лошия чичко Буш, за още по-лошите евреи или за Луната, ще трябва да се вдетиня съвсем, до възраст на бебе.

Ситуацията сега е подобна на тази през 1938 г., когато Хитлер набирал сили и в името на мира му предали Чехословакия. Сега, пак в името на мира, в Европа се правят всевъзможни отстъпки на ислямистите. Примерите са ужасно много. Ето цитати от реч на Герт Вилдерс, председател на Партията на свободата и член на Холандския парламент.

„Във всеки голям западноевропейски град има планове да се построи Суперджамия, която ще направи джуджета всички църкви в района. В много градове, напр. Амстердам, Марсилия, Малмьо (Швеция), болшинството деца до 18 години са мюсюлмански. В много държавни училища в Белгия и Дания на децата се дават само мюсюлмански храни. Във Франция, на учителите се препоръчва да избягват автори, които са оскърбителни за мюсюлманите, включително Волтер и Дидро, също и Дарвин.“

„Понастоящем в Европа живеят 54 милиона мюсюлмани. Изчисления показват, че 25% от населението ще бъде мюсюлманско само след 12 години.

… Има една опасност по-голяма от терористичните нападения, сценарий, при който Америка ще се окаже последното убежище на цивилизования човек. Ислямска Европа означава Европа без свобода и демокрация, пропаднала икономика, интелектуално мракобесие. Военната мощ на Америка ще се загуби, когато нейните съюзници се превърнат във врагове с атомни бомби в арсеналите си. Ако Европа е ислямска, Америка ще трябва самостоятелно да пази наследството на Рим, Атина и Йерусалим.“

Изглежда антиамериканизмът е създаден, за да улесни завладяването на света от наследниците на Мохамед. Ако пък не е така, това означава, че те просто се възползват по гениален начин от ситуацията. А наивниците, смятащи Америка виновна за всичките им нещастия в живота, трябва най-после да се опомнят и да потърсят своя Карл Мартел в лицето на същата тази Америка, която сега ненавиждат. Между другото, името Мартел означава чук! Алюзия за поговорката „на зла круша — зъл прът“.

Накрая ще кажа за Главния антиамериканец. Би било очаквано да говоря за Осама бен Ладен или за някой от неговия калибър. Не, тази титла принадлежи на американския ляв интелектуалец. Естествено е да потърсим достоен представител на това съсловие в Холивуд. Предлагам засега Главен антиамериканец да бъде Майкъл Мур, за когото споменах в главата за американското здравеопазване. Той е кореняк американец, талантлив режисьор, автор на филми, които носят вреда за цивилизацията не по-малка от всяка терористична атака. В един от тях, „Фаренхайт 11 септември“ той на пръв поглед си поставя задача да представи президента Буш като глупак и дебил. Ако човек е достатъчно силно активиран срещу президента, може да отиде и по-далеч — да обяви Буш, ако не за организатор, то за умишлено подкрепящ терора. Чувал съм такива нелепости от нашенски американци (по-точно антиамериканци). Всъщност, намеренията на Мур са по-мащабни. Той иска да внуши на лековерните омраза към капитализма, да ги привлече за съпротива към акциите на правителството. Позната картина от дейността на „левите интелекти“ в периода между двете войни и през студената война. Този човек е впрегнал таланта си в услуга на пацифизма, най-верния съюзник на всеки агресор. Какво по-изгодно противникът да вдигне бялото знаме, надявайки се на милостта на победителя? Мечта за имамите и аятоласите от всякакъв вид. Никой от тях, обаче, с никакви средства, не може да постигне ефекта на филма на Мур. Ето защо аз го квалифицирам като Главен антиамериканец, вън от всяка конкуренция.