Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

27. Възрастните имигранти

Вече няколко пъти ми се случва да ми казват в очите, че съм получавал даром пенсия, която не съм заслужил. Нещо повече, вземал съм от техните данъци, едва ли не от хляба им. Видите ли, социалната система била много несправедлива. Вземала от трудещите се, давала на мързеливците. Последното не са ми го казвали буквално, но така излиза. Казвали са ми тези неприятни за мен неща няколко българи, но вероятно те са чували същото от американци. Не съм отговарял, защото не съм искал да влизам в спор, който най-често не води до никъде. Веднъж Еди, един добър познат, даже възкликна „как не ви е срам, бе“! На което не намерих друг отговор, освен да му тресна телефона. Вероятно това е най-добрата политика, защото е известно класическото правило „qui se excusat, se accusat“ (латински: „който се оправдава, се обвинява“). Но няма как, и аз съм човек, и аз се подчинявам на теориите на Фройд и Адлер, и аз съм жертва на чувството за вина. Ще трябва да поема риска и да се опитам да се оправдая. Нека читателите проследят и друга една логика. Естествено, очаквам някои да кажат, че това е логиката на дявола, който чете евангелието. Ще го понеса.

Проблемът не е толкова прост, колкото изглежда. Аз работя, плащам данъци, внасям за пенсия, а ти си дошъл от Булгаристан и получаваш незаслужена издръжка. Елементарно. Да видим, така ли е. Дали няма някакви сериозни причини? След няколко години, прекарани тук, и много мислене по въпроса, намерих няколко такива причини. Разбира се, те са плод на едно субективно виждане и няма да бъдат приети от всички. Ще се опитам да ги изложа последователно.

Най-напред искам да подчертая, че темата засяга непосредствено имиграционната политика на страната. Затова нека помислим какви са били вероятните съображения на властите за подпомагане на възрастните имигранти. На пръв поглед — няма такива, това си е чиста загуба за бюджета. Ако погледнем, обаче, глобално, трябва да обърнем внимание на факта, че почти всички тези възрастни хора са бащи и майки на работещи имигранти! А точно те, работещите, са построили всичко в тази страна, това е страна на имигрантите. Ще кажете — но това не са старците, които никога не са работили тук. А какво би станало, ако родителите на младите си стояха всички далеч оттук, в родината? Нямаше ли мисълта на работника да го влече все нататък, той да гледа да изпълнява синовния си дълг? Или ще изпраща пари, или ще си ходи в родината за малко, а може и за постоянно, когато е стъпил вече на краката си.

Ще направя едно сравнение със завладяването на Мексико. Конквистадорите са били всички войници и свещеници, почти не е имало жени. Те зарязват всякаква връзка с Испания, женят се за индианки, създават нови семейства. Само богатите са си позволили да доведат хубавите испанки, евентуално и родителите, и да се заселят в Новия свят. Затова сега преобладаващият расов тип в Мексико е смесеният — бели с индианци.

А пионерите на територията на Щатите и Канада са действали на друг принцип. Преселвали са се цели семейства, заедно с родителите. Това обяснява, защо има толкова много представители на бялата раса без примеси от индианска кръв.

Да се върнем сега на първата възможна причина да се вземе решение за подпомагане на възрастните имигранти. Естествено — за да се задържат младите работници, да не мислят за „стария край“, да си харчат парите тук, да ги влагат в доходен бизнес. Ето така са построени всички тези чудесии, които удивляват днес европееца. Съмнявам се, че Америка би изглеждала по същия начин, ако работниците нямаха до себе си родителите. Така че, да се критикува повърхностно имиграционната политика на най-великата страна, основана и построена от имигранти, е доста рисковано.

Естествено, някои не възприемат горните съображения. Казват, сега са други времената, младите семейства в развитите общества се отделят. Така да се каже, не са свързани със старите, както по-рано. Логично. Но как тогава бихте обяснили разликата в подхода на имиграционните власти, когато син, работещ тук, кани родителите си да живеят при него и обратния случай — когато възрастни канят отрасналите си деца? В първия случай получаването на зелена карта е въпрос на два-три месеца, а във втория — най-малко на 7 години! Не бива да се забравя и обстоятелството, че мнозинството имигранти идват от страни, в които семейните традиции са доста далеч от модерните, със значително по-здрави връзки между поколенията.

Нашата приятелка Седефка, която също получава „незаслужена“ пенсия, има много лесен отговор на въпроса. Казва, моят син работи тук и плаща данъци, значи аз не съм на чужд гръб, той плаща за мен. По принцип тя е права. Отделен въпрос е, дали неговите данъци стигат за нейната издръжка. Вероятно — не, но не е важно, принципът си остава в сила. Ние с жена ми не можем да се оправдаем като Седефка. Нашата дъщеря е в България. Дали ние трябва да изпитваме чувство за вина? Отговорът е — не.

Първото основание за това е най-общо. Ако един работлив българин е тук, то е защото Америка предлага повече възможности от България. Това, което тя предлага включва и съответните данъци. Избора той го е направил, като е преценил, че тук е по-изгодно да работи, отколкото в родината. Само това съображение е напълно достатъчно. Защо гледа в чуждата паница, когато неговата е пълна? Иска няколко стотинки повече, затова. Много е просто.

За да изложа второто, по-важното основание, ще разделя имигрантите на части. Да разгледаме само българите, дошли в Америка след 1990 година. Една твърде малка част от тях са пенсионери като мен. Сега да направим разделение по произход и партийна принадлежност. Наблюденията ми показват, че мнозинството от работещите са бивши членове на Партията или произхождат от партийни, „прогресивни“, семейства. Те или техните бащи, майки, баби, дядовци, деца и внуци са били преди 1990 противници на Америка. Тя е била за тях обект на нападки от всякакъв вид — хули по масмедиите, гласуване на резолюции по партийни събрания, организирани протести пред посолството на САЩ, лозунги от типа „долу ръцете от Виетнам“ и пр. По техните дефиниции отпреди 1990-а да избягаш от социалистическия „рай“ се наричаше предателство. Такива ги наричаха „невъзвращенци“, „врагове на народа“, те подлежаха на съд. Сега те са тук, ползват благата на главния враг, империалистическа Америка. На всичко отгоре, повечето от тях продължават да я хулят по подобен начин.

Аз винаги съм поддържал Америка, още от времето на Корейската война, когато бях 15 годишен. Подкрепях Америка и в така наречената „мръсна война“ във Виетнам, защото това беше борба с комунизма. И, когато загуби войната, бях подлудял от безсилна злоба. Мисля, че един бивш поддръжник на враговете на Америка няма право да негодува, че съм го подяждал. Трябва да гледа на моята пенсия, като на справедлив данък, при това нищожен, за своята партийна и социална принадлежност, за лозунгите „долу ръцете от Виетнам“ и т.н. И да не пожелава лошо на страната, която му дава толкова много, а да се кръсти и да вика „Бог да пази Америка“. Това е според моето понятие за справедливост и морал. Разбира се, всеки си има своята истина. Тази на много няма да хареса.

Накрая да кажа, защо смятам, че и кореняците американци също не трябва да протестират срещу мен. Защото онези имигранти, бивши партийци, плащат данъци, които покриват моята пенсия. Ако не беше имиграцията след 1990-а, националният продукт щеше да бъде съответно по-малък. Така че, американските данъкоплатци нищо не губят.