Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

18. Казака, Долината на смъртта (Death Valley)

Ще се спра подробно на гостуването на моя приятел, не само защото беше за мен един от приятните спомени, а и поради факта, че Георги Казаков е в много отношения една забележителна личност.

Казака е две години по-стар от мен, също строителен инженер. Запознах се с него през 60-те години чрез съпругата му Кети Попова, която ми беше колежка в кат. „Техническа механика“ на ВИАС. Още тогава той беше много изявен като инженер. По-нататъшната му кариера беше направо зашеметяваща. Първо зае висок пост в Министерството на земеделието, после замина за Кувейт, после за Нигерия. Навсякъде — на отговорни длъжности с високи „капиталистически“ заплати. Вече писах за гостуването ми в Спарта, Ню Джърси, където си беше купил къща. Наскоро той с много хумор описа интересния си живот в мемоарите си „Реалност и илюзии на един луд работар“.

Успехите си Казака дължи не само на професионалните си качества. Не по-малко важни са личните. А те при него могат да се обобщят с две думи — чаровен мъж. За тази титла са необходими: интелигентност, привлекателна външност, дар слово и артистичност. Той притежава всичко това и то в такава степен, че няма жена или мъж, който да не се възхищава от него. Това се потвърди в два случая и тук, в Лос Анджелес, по време на краткото му гостуване.

През май 2007-а Казака ми се обажда, че тръгва на пътешествие с кола от Форт Колинс, щат Колорадо, където е на гости при приятел, и може да мине през Лос Анджелес. Отговарям, че с удоволствие ще го посрещна, жена ми е в България, няма проблем с настаняването. Пристига той, на другия ден тръгваме по туристическата програма.

Показах му няколко от най-интересните обекти. Ще се спра на посещението на музея Рейгън, т.нар. „Библиотека“ (President’s Library). Намира се на около 60 км в северозападна посока, на един висок хълм, на самия му връх, откъдето се открива фантастична гледка във всички посоки. Неслучайно е била любимата резиденция на каубоя президент, където той е избрал да бъде вечното му жилище. Има много интересни експонати — портретите на всички американски президенти, снимки и филми за Рейгън и жена му Нанси и др. Може да се разгледа и истинския президентски самолет „Еър форс 1“, поставен в едно огромно хале. Винаги ми е било интересно да разглеждам музея. Правил съм го пет-шест пъти с различни гости. Веднъж един от тях, приятелят на внучката ми Гришо, много се впечатли от разните представяния на Рейгън и каза: „Така са го докарали, че не може да не го заобичаш!“

Казака не пропусна да очарова една млада американка, служителка в музея. Не знаеше как да изключи светкавицата от фотоапарата си, тя се зае да му помага, накрая ги снимах двамата. Личеше си, че й беше приятно да разговаря с моя приятел и да се снима с него. Нямаше как, той си е такъв, неотразим.

Вторият случай на успех на Казака пред жените беше накрая. Вечерта преди заминаването му гостувахме за кратко на две нашенки от блока, на които помогнахме да качат някакъв багаж. На другия ден следобед ние бяхме вече изминали 400 км, бяхме разгледали „Секвоя парк“ и препускахме към „Долината на смъртта“. Аз бях на кормилото, Казака спеше. Мобифонът ми звъни. Обажда се едната дама, младо момиче, няма трийсет години: „какво правите, как е твоят приятел?“. Добре сме, викам, сега наближаваме Бейкърсфийлд (тя го знае — град на около 150 км). „О, жалко, така рано сте тръгнали.“ След малко се обажда другата дама, отново подобен разговор! Очевидно този интерес не е към моята персона. Та ето, това е Казака — 75 годишен дядка, но очарователен за жените.

А ние решихме да тръгнем двамата съвсем инцидентно. Предната вечер, след разговора с двете дами, продължихме вкъщи с поливане на предстоящата раздяла с водка. По едно време ми хрумна, че сутринта можем да тръгнем заедно, да минем да видим секвоите и „Долината на смъртта“ и да продължим до Лас Вегас, който беше на пътя на моя приятел. После лесно можех да се прибера оттам с обществен транспорт. Казака се зарадва на предложението. Така потеглихме рано-рано двамата.

Няколко думи за националния „Секвоя парк“, едно забележително място, което посетихме с него. Там растат най-високите дървета в света (отново американското „най“, този път — с право). 110 м. височина, 10 м. — в диаметър, това са рекордите на секвоята. Не мога да не си спомня художественото описание на Илф и Петров в техния пътепис „Едноетажна Америка“ — когато влезеш в тази гора, виждаш, че фразата „човек — това звучи гордо“ вече не е валидна; тук е в сила израза „дърво — това звучи гордо“. Пред тези гиганти обикновените борове изглеждат дребни. Такова сравнение лесно се прави, защото гората е смесена. Някои дървета си имат имена. Най-известното е „Генерал Шърман“, на което, за съжаление, височината не може вече да се види — мълния го е прекършила на две. Това се е случвало доста често и с други дървета, някои са се запалвали, но след като са горели известно време, все пак са оцелявали. Често за туристите има оформени пътеки — не разрешават да се ходи свободно между дърветата, за да не се нарушава екологията на гората.

За сведение на софиянци и гости на София — могат да се видят две секвои в парка на Боянската църква. Садил ги е нашият цар Фердинанд преди около 100 години. След още някакви си 3 хиляди вероятно ще заприличат по размери на събратята си от Калифорния. Но и сега са големи и хубави, прави като свещи, заслужава си да се разходите до Бояна. Ще ги познаете по червения цвят на кората и по внушителния размер.

Привечер ние с Казака стигнахме до мечтаната „Долина на смъртта“. Преди да навлезем в нея се насладихме на изключителна гледка от високо — пред нас се разстилаше долината, заградена от чукари и хълмове. Зад нас се извисяваше планината Сиера Невада. Долу се виждаха скали и равнини. Последните изглеждаха бели от солта, отлагаща се след изсъхването на блатата, образувани вследствие проливните зимни дъждове. Спуснахме се към едно от малкото населени места, където трябваше да пренощуваме. Това бяха няколко къщи, едната от които мотел. Цената беше доста солена, но нямахме избор. Настанихме се, почетохме малко брошурите за парка (тази пустиня, също като много други, носи, и то с право, названието „Национален парк“). Преобладаваха страховити предупреждения — че не трябвало да се тръгва сам в едно от най-горещите места на планетата, че не трябвало да се включва климатика на колата, а понякога, обратно, да се пусне отоплението!!! Представете си — при 45–50 градуса да се грееш на парното! Предположих, че това беше реклама по американски — да се плаши туристът колкото може повече, за да се поддържа интереса у него. Наистина, от всичките тези страхотии, само една е завършила трагично. Една млада двойка тръгнала пеш по пясъчните дюни, напечени от жаркото слънце. Момичето бързо се уморило и предложило да се връщат. Приятелят й, обаче, не искал и да чуе. То се прибрало само. Когато рейнджърите (това са хората, заети с охраната и поддържането) разбрали, веднага организирали спасителна акция. Намерили безразсъдния катерач на дюни, но не успели да го спасят — починал след няколко часа.

На другата сутрин се спуснахме до дъното на долината, 70 м. под морското равнище, и разгледахме набързо няколко интересни обекта. Височината „Забриски пойнт“, известна на българския киноман от едноименния филм на Антониони, в момента беше в ремонт.

Ще добавя и какво видях при второто си посещение на Долината. С брат ми разгледахме доста от красотите й. Има изключително разнообразие на скални форми, на пясъци, каменисти корита. Колкото и невероятно да звучи, в тази пустиня има и растителност. Дори видях и снимах едно малко жълто цвете, което възприех като символ на живота в царството на смъртта. Вероятно утринната роса поддържа тези полусухи храсталаци. От една височина, близо до „Забриски пойнт“, се любувахме на разноцветните скали, наречени „Палитрата на художника“ (Artist’s Palette). Изкачихме се и на най-високия връх Данте (Dante’s Peak), 1670 м. над морето, откъдето се откри фантастична гледка. Насреща — снежните върхове на високата над 4000 метра Сиера Невада, пред нас, долу — цялата долина, дъното — на места бяло от солта, отлагана след изсъхването на водата. После слязохме до най-ниската точка, 70 м. под морското равнище. Там винаги си стои нещо като езерце, голяма локва, от свръхсолена вода, наречено Bad Water (Лоша вода). Жегата си беше, както му е редът — към 45 градуса на сянка.

Какви мисли минаваха през главата ми. Ето, при тази адска жега ние спокойно се разхождаме. Знаем, че след няколко минути ще се приберем на хладно в колата. В туристическия център климатикът също работи здраво. А как преди 100 години хората са издържали, работили по цял ден? Например, добивали са минерала боракс, суровина за получаване на алуминий. Запазени са вагонетките, с които са го извозвали от мината. Между другото, собственик на тази мина е бил поляка Забриски, на когото е наречен хълмът „Забриски пойнт“. А още по-рано, преди да дойдат белите колонизатори, индианците също са посещавали многократно Долината. Откъде са вземали вода да напоят конете си? Не мога да си представя, но за мен всичко това отново потвърждава, че няма прегради пред търсещия човешки дух.

Така, след като се насладихме на прекрасната Долина на смъртта, ние с Казака препуснахме към Лас Вегас. Там пристигнахме към обяд. Той ме закара до автостанцията и продължи по маршрута си към Форт Колинс, Колорадо. Доста път му предстоеше, но беше издръжлив. После ми каза, че видял чудни красоти, изкачил се с колата до 3000 м. над морето в Скалистите планини.

Аз пък се ориентирах към „Хрътката“, тоест компанията за автопревози Grey Hound, „Сивата хрътка“ (виж Първата част и описанието на Мони). Качих се на една хрътка и след няколко часа си пристигнах у дома. По пътя видях за втори път мираж на едно и също място.

Ще разкажа подробно за първия път. Това беше година по-рано, когато се връщахме с брат ми и един приятел от Лас Вегас. Малко след като навлязохме в Калифорния (Лас Вегас е в Невада), спускайки се към град Бейкър, забелязахме отдясно голямо езеро. Изненадахме се — откъде езеро в тази пустиня? Наоколо само храсталаци и тук-там по някое дърво кактус „Джошуа трий“. Но нито за миг не се усъмнихме в автентичността на езерото. Викаме, защо да не спрем да видим това чудо? Отбиваме и тръгваме по улица Lake View, тоест „Гледка към езерото“. По едно време гледаме — насреща пише Jail (затвор) и улицата се задънва. А не, ще го намерим това езеро! Заобикаляме и продължаваме без капка съмнение. Но вече градът свършва — пътуваме по път, който според нашите представи, трябваше да минава по левия бряг на „езерото“. След два-три километра разбираме, че природата си е направила майтап с нас. Но да беше само природата! Ами тези шегобийци от Бейкър? Да кръстят улицата „Гледка към езерото“! Кой знае колко наивници се хващат редовно на тази въдица. Между другото, бейкърци са построили най-големия термометър в света, 10 метра, вижда се от магистралата. Титулуват града си „Врата към Долината на смъртта“, въпреки че трябва да блъскате с колата още час и половина, докато наближите Долината. Американски изхвърляния, реклама. Естествено, има ефект — повишава се интереса към това място.

Така че, връщайки се от Лас Вегас, за втори път видях този мираж — „езерото“ при Бейкър. Но очевидно трябва да бъде следобедно време и слънцето да пече. Когато още два пъти минах оттам, нямаше тези условия, нямаше и мираж.