Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

2. Ню Йорк

През май 1996 взехме самолета на „Балкан“ и пристигнахме на летище „Кенеди“, Ню Йорк. Влизането в Америка се оказа не толкова лесно дори с одобрените документи за зелени карти. Вкараха ни заедно с багажа в една зала с няколко гишета и започна едно безкрайно чакане. Дойде голяма група индуси, изпревариха ни. Още някакви китайци, хайде — също пред нас.

Една картина ни направи тягостно впечатление. Мъж и младо момиче, вероятно дъщеря му, стояха приковани с белезници за един парапет през цялото време, докато бяхме там. Имаха съвсем приличен вид, та можеше да се предположи, че нещо с визите им не е било наред. Но само за това да ги заковат?! Изобщо, тогава усетихме, че ако сгазиш лука, в Америка пипат здраво.

С нас пътуваше една млада жена с детето си, тригодишно момиченце. Тя само протестираше (пред нас), че американците са бездушни, че в България това нямало да се случи и т.н. Бързаше да хване връзка за Вашингтон, където мъжът й я чакал. Не успя, часът на излитане мина. Как ли щеше да се оправя цяла нощ? Като й дойде реда, поех спящото дете, докато тя вися поне 20 минути на гишето. После тя ни изчака, та да мислим заедно какво да правим. По едно време тича един служител, който знаеше за нейния проблем, и вика, че имало извънреден самолет за Вашингтон, но заминавал след 20 минути от съседния терминал. Оставих жена ми с багажа на една пейка, инструктирах я да не мърда, грабнах детето, майката подкара количката с нейния багаж. Голямо бягане беше, но успяхме. Едва се добрах, капнал от умора, до пейката при жена ми.

По-нататък беше лесно, въпреки че Рафи беше в Чикаго с жена си и никой не ни посрещна. Криво-ляво се довлякохме с метрото до адреса — една солидна сграда в центъра на Манхатън, в артистичния квартал Гринич Вилидж. Портиерът, предупреден за нас, ни даде ключа и се настанихме на деветия етаж.

Апартаментът хубав, слънчев, всичко точно. За местоположението нямам думи. Излизаш на „Девета улица“. Наляво — на 3 минути пеш „Бродуей“. Надясно — пак 3 минути — „Пето авеню“. Легенди. На 5 минути — „New York University“, до него — градинката „Washington Square Park“ и спирка на метрото. По-хубаво не може да се желае.

Ню Йорк е основан през 1625 г. от холандски преселници, които го нарекли Нови Амстердам. Поради това настоящето синьо-бяло-оранжево знаме на града се смята наследник на тогавашния холандски флаг. Година по-късно директорът на холандската колония купил целия остров от местното племе делауари. Предполага се, че индианците са били пияни, защото им е било платено с вещи на стойност 24 долара, сега еквивалентни на 500 до 700 долара! Понастоящем теренът на остров Манхатън се оценява на 49 милиарда!

Дали, обаче, сделката е била толкова неизгодна, колкото изглежда? Всъщност, понякога алкохолните пари водят до мъдри решения. „In vino veritas“ (латински — „Истината е във виното“). Вождовете или шаманите може би са имали някакво прозрение, защото полезните неща, които са придобили имат безкрайно по-голяма стойност от онова, което техните събратя от материка по-късно са получавали — владетелите на необятните американски простори рядко са били компенсирани за земите си. По-често те самите са заплащали на белите завоеватели с живота си.

Още няколко думи за географията на централната част на Ню Йорк. Островът е продълговат, разположен между две реки, които текат от север на юг. Западният бряг на острова се мие от водите на Худзон (или Хъдзън), а на изток е Ийст ривър (в превод — Източна река). Оттатък, още по̀ на изток, доста далече, е летището „Кенеди“ или, както американците му казват, „Джей Еф Кей“, според инициалите на Джон Кенеди. А от другата страна на Худзон е друг щат — Ню Джърси с няколко малки града — Джърси-сити, Нюарк и др. В Манхатън има около 190 улици в посока изток-запад, назовани с номера, нарастващи от юг на север. Те са напречно разположени спрямо теченията на двете реки. А надлъжно, в посока север-юг, са разположени 12 авенюта. „Първо авеню“ е до Ийст ривър, а последното, „Дванайсто авеню“ — до Худзон. Ориентирането според номерата е много лесно. Например, „Сентрал парк“ се намира между 59-та и 110-та улица и е ограничен още от 5-то и 8-мо авеню. Веднага става ясно, че е наистина „централен“.

На другата сутрин тръгнах сам из Ню Йорк, естествено по „Бродуей“ на север. „Бродуей“ е с направление север-юг, но върви косо, извива и пресича всички улици, и почти всички авенюта. Дълга е около 20 км. На прочутия площад „Таймс скуеър“ си купих билет за екскурзия с автобус. Разгледах Даунтаун (в превод Долен град), който е всъщност южната третина от Манхатън. Северната се нарича Ъптаун (Горен град), средната — Мидтаун (Среден град). В останалите американски градове обикновено целият център се нарича Даунтаун. А тук Манхатън се възприема като център, разделен на три части. Моята екскурзия включваше и разглеждане на Статуята на свободата и Уол стрийт.

Това беше първият ден. После имаше време и за посещение на „Котките“, един прочут мюзикъл, на който не дадохме висока оценка. Вероятно причината беше лошата постановка и неразбирането на текста. Изкачих се и на най-високото място в Манхатън — небостъргача Емпайър стейт билдинг, на Пето авеню. Горе, на площадката, се снимах на фона на кулите близнаци на Световния търговски център, които на 11 септември 2001 бяха разрушени. Не мога без вълнение да погледна тази снимка. И също така не мога да не си спомня, как някои се радваха през този ужасен ден. За голямо съжаление, това не са били само палестинците, които скачаха като маймуни от радост, че загиват техни врагове. По-късно разбрах, че доволни от тази човешка трагедия, са били много от „антиамериканците“. Ще наричам така всички, които мразят Америка. По-късно ще се върна подробно на въпроса за отношението към най-силната и богата страна и ще се опитам да анализирам чувствата, които тази сила и богатство предизвикват, както и за последствията от това отношение.

Впечатленията ми от хората в Ню Йорк. Много любезни, отзивчиви до такава степен, че от желание да услужат, могат да те пратят неволно за зелен хайвер. Става дума, ако ги питаш за някоя улица или обект. Общоизвестно е, че американците се усмихват повече от европейците, което често се тълкува като фалш. Не съм съгласен с подобен извод. Какво значи да бъдеш любезен, както с познати, така и с непознати? Според мене това значи да отговаряш с усмивка на въпросите, да не показваш раздразнение, ако ти досаждат, да се стремиш да услужиш, дори ако това би ти коствало загуба на време. Моето отношение се споделя и от други. Катрин, французойка, съпруга на българин, е много доволна от учтивостта на американците, сравнена с тази на нейните сънародници или на българите. Тук навсякъде, много често, се чува израза „Thank you!“ (благодаря) и отговора му „You are welcome“ (моля или „няма защо“). Нерядко се отговаря пак с „Thank you!“, все едно „и аз благодаря“. В магазина, като отидете на касата, почти винаги ще ви попитат „How are you?“ („Как сте?“) или „What are you doing today?“ („Какво правите днес?“). Отговаря се „I’m fine. How are you?“ („Отлично, а вие как сте?“) или „I’m doing well. How are you?“ („Добре съм, а вие как сте?“). На отговора-въпрос също се отговаря, вече без въпрос. Интересно е, че вместо „I’m doing well“ по-често се чува граматически неправилното „I’m doing good“. Все едно да кажете „добър съм“ вместо „добре съм“. Единствената дума, която се използва по-често от благодаря е окей. Толкова ми е омръзнала, че гледам да я казвам колкото може по-рядко. Но няма как — например, ако в магазин или офис някой мине пред мене или покрай мене, дори да не ми пречи, почти винаги ще каже „Excuse me!“ (Извинете!). Трябва да му отговоря „окей“.

Отивайки за кратко напред, ще разкажа един случай в Сарасота, Флорида. Движим се с кола и търсим някакъв адрес. Спираме на червен светофар и нашият водач пита шофьора на колата до нас за адреса. Онзи веднага — „карайте след мене“ и потегляме. Заведе ни почти до края. Може ли да тълкуваш това като фалш? Може, разбира се, особено ако си „антиамериканец“. Някои нашенци казват, че американците били фалшиви, защото само се усмихвали и не желаели сближаване. Че кой си ти, та да изискваш един непознат да те кани на кафе или на нещо повече? Ти тук по улиците каниш ли наляво и надясно? Не, ама там е друго — казваш „там на мене ми се иска да ме поканят, а ако не го правят, значи са фалшиви“. Не само смешно, а и глупаво.

Във връзка с това бих добавил още и впечатлението ми от Кийт, съпруг на Таня, една от нашите близки приятелки от Лос Анджелес. Толкова любезно отношение към познати и непознати не съм виждал. Мислех, че това той е научил от къщи — семейството му е доста издигнато, висша класа, може да се каже. Веднъж той ме запозна с няколко свои колеги от следването. И досега се чудя, кой на кого е повлиял. Защото те всичките се държаха с мен по подобен начин. Само да си отворя устата с моя лош английски, и те млъкват. След като се изкажа, веднага — най-голямо внимание: да, Иво, ти мислиш така, аз мисля… и т.н. А току-що сме се запознали. Струва ми се, че в университета са ги учили на добро държане в обществото или нещо подобно. Това не е само от домашното възпитание, от първите седем години, дето се казва. Някой пак ще каже — да, това потвърждава, че те са фалшиви, че си слагат маски, както едно време във висшето английско общество. Може, въпрос на тълкуване. Но на мен ми харесва да се държат с особата ми по този начин.

Ще отбележа и една американска черта, която не може да се адмирира. У нас, в България, както и между българите в Америка, е прието да си услужваме, като вземаме близки в колата и ги откарваме там, където ни помолят. При американците не било така. Хората се страхували, че ако попаднат в катастрофа и пътникът пострада, възможно е той да поиска парична компенсация. Тъй като става дума за суми от порядъка на милион долари, шофьорите избягвали да возят дори приятели. Това не може да е сто процента вярно, по-скоро се пазят тези, чиито близки са се опарили. Естествено, не мога да не отправя критика към системата, която позволява подобни издевателства. Най-вече към адвокатското съсловие. Това са лешояди, които най-напред се интересуват от имотното състояние на виновника за катастрофата. Ако човекът има някаква къщичка, адвокатът налита и започва да го гони по съдебен ред, докато му я отнеме. Разбира се, има много фалшификации — пострадалият се оплаква от несъществуващи болки и т.н. Част от взетите от нещастния шофьор пари отиват за баснословния хонорар на адвоката, друга за подкуп на доктора, който издава фалшиво медицинско, остава и за „пострадалия“.

Същото може да се случи и ако пострада пешеходец. В правилника за движение пише, че трябва да му се осигурява предимство, дори когато пресича неправилно! Поради това повечето шофьори спират отдалече, като видят пешеходец да се кани да пресича. При завой, ако минеш пред него, рискуваш голяма глоба, дори той да е още далече от тебе. Някои наплашени шофьори дори не смеят да завият зад пешеходеца, а го изчакват да се качи на тротоара. Затова, където има много пешеходци, десният завой се прави трудно като левия. Ако си зад този, който изчаква пешеходците, изпускаш зеления светофар. Казват, че дори трябва да внимаваш да не уплашиш пешеходеца, защото може да те съди за психическа травма. И ще те осъди като нищо! Вероятно затова пешеходците в Ню Йорк много смело пресичат улиците, където им се ще. Направо се хвърлят между колите. Никой не ги глобява, а шофьорите са свикнали, спират и ги чакат. Същото не може да се каже за Лос Анджелес, където са малцинство и могат лесно да бъдат глобени. Тук няма такива тълпи по улиците, както в Манхатън, Ню Йорк.

Чувал съм от българи и друго обяснение за нежеланието на американците да качват близки в колите си. Не било удобно да молиш някого за подобна услуга, защото трябва да уважаваш времето му. „Time is Money“ (времето е пари).

Очаквах улиците на Ню Йорк да бъдат мрачни. Както съм чувал или чел, слънцето трудно прониквало между каменните грамади на небостъргачите. И това ми се струва преувеличено. Ако нямаше слънце, вероятно така щеше да изглежда. Но нима София при надвиснали облаци или мъгла е приветлива? Ню Йорк е хубав град. Много сгради имат интересна архитектура, някои не са красиви, но дори и те придават някакъв характерен облик, който в никакъв случай не мога да оценя като неприятен. А на някои точно така им се струва. Въпрос на вкус или на предубеждение. Очаквах и друго — небостъргачите да ме „притискат“, отново понятие, почерпено от книги и слухове. Нищо подобно, когато небостъргачът е до теб, изобщо не го виждаш. Когато е далеч пред теб, той е като фон, като част от пейзажа.

За да не помисли читателят, че преувеличавам от любов към Америка, ще разкажа, как намерих най-високия. Разхождам се вече два дена из града и изведнъж се сещам, че не съм видял една от легендите на Ню Йорк, мечта от детството. Отварям картата и виждам, че Емпайър стейт билдинг се намирал на Пето авеню! Минал съм покрай него няколко пъти, без да го забележа, като покрай някоя ниска сграда. Защо не ме е „притиснал“, както трябва, че да ми покаже, колко са лоши небостъргачите? Както казах по-горе, качих се на най-високата площадка. Стоях там около час, снимах във всички посоки. Гледката беше невероятна. На изток — Ийст ривър, зад нея квартала Бруклин. На север — Сентрал парк и по-далече — квартала Бронкс. На запад, зад Худзон с впечатляващия мост Вашингтон бридж — красивия зелен щат Ню Джърси. На юг — кулите близнаци на Световния търговски център, които вече не съществуват. Зад тях остров Манхатън свършва, двете реки се събират, за да се влеят в Атлантическия океан. Там някъде, на едно островче в залива, съвсем дребна се вижда Статуята на свободата.

Нашите домакини се върнаха от Чикаго, но нали работеха, нямаха много време за нас. Заведоха ни на италиански ресторант, където храната беше не само много вкусна, но и в такова количество, че се наложи да поискаме кутии и да си я носим вкъщи. Обичайно за Америка. В този ресторант се убедих, че вероятно никога няма да разбирам както трябва американския език. Помолихме келнерът да изброи какво се предлага в менюто. Той си изпя урока с някаква бясна скорост. Аз нищо не разбрах. Рафи каза, че и той на места е пропуснал смисъла. Само жена му Милена разбра всичко. Може би защото момчето беше имигрант от Босна. Ако беше истински туземец, вероятно и тя би се затруднила. Рафи е завършил английска филология в София и беше в Ню Йорк от 6 години, където преподаваше английски в колеж! Щом и той закъса, представете си ние с жена ми как сме били.

Така изкарахме една много приятна седмица. За съжаление тя бързо свърши. Отново на летище „Кенеди“ — самолет — София. Остана един красив спомен от хубавия Ню Йорк и от слънчевото време, което беше голям шанс.

Скоро след като се прибрахме, зелените ни карти пристигнали по пощата у Рафи. През лятото на 1997 един негов приятел ни ги донесе. Какво да правим с тях? Жена ми стана неспокойна. Трябва, казва, да ходим всяка година до Америка, за да си „поддържаме“ зелените карти.

Няколко думи за жена ми. Тя е изключително активна личност. На тази нейна активност, която понякога наричам хиперактивност, всъщност дължим заминаването и оставането ни в Америка. Тя притежава и необикновени способности да убеждава, да привлича вниманието върху себе си. Често съм виждал, как я слушат едва ли не със зяпнали уста. И да й вярват за някои неща, които, между нас казано, не са за вярване. Покойните ми родители я наричаха магьосница. Аз също я смятам за нещо подобно, в смисъл че може да внушава, каквото си иска на почти всеки, когото набележи. В резултат тя притежава един голям контингент от обожатели, готови да я обявят за най-желания лекар, съветник по всички въпроси, събеседник или просто добра приятелка. Заради големите й успехи в най-различни области много от близките сме я обявили за велика жена. Разбира се, има хора, за които тя е обект на завист. За съжаление такива се срещат и между нашите познати. А най-жалкото е, че ги има тук-там и между приятелите. Във връзка с това понякога възникват и много неприятни ситуации. Ще направя едно отклонение от основната нишка на разказа, за да изложа отношението си към завистта.