Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

14. Лос Анджелес

По време на търсенето на квартира с колата на Седефка обикаляхме многократно града. Веднъж се запознахме на улицата с един руснак, по-точно руски евреин, около 80 годишен. Каза ни, че ходи три пъти седмично в някакъв Център за възрастни, където го водят с кола, вземайки го от къщи, дават му закуска и обед и след това го връщат пак с кола. Междувременно се организират разни видове забавления. Всичко това — безплатно. Разбира се, безплатен обяд не съществува, все някой трябва да даде пари. Този „някой“ е медицинската застраховка, каквато ние още нямахме. Независимо от това, понеже се очакваше да я получим заедно с пенсията, поканиха ни като гости, да не изпуснат възможните клиенти. Този център по всичко прилича на детска градина, само че за възрастни. Затова го наричаме между нас на руски Детский сад (Детска градина) или само Садик (Градинка).

Руският е основен език там, защото три четвърти от питомците са руснаци и украинци, повечето евреи. Този Садик се оказа нашата първа голяма придобивка, която се осигурява от държавата за възрастните, дори да не са още американски граждани. Ползата не се състои само в храненето три дни в седмицата. Там сме в общество, контактуваме с хора, играем на разни игри, участваме в беседи, разполагаме с Интернет, водят ни на разходки, музеи, организират концерти с участие на питомците. При това общуването не е трудно, защото сме добре с руския език, друго би било на английски. Някои ще кажат, в Америка трябва да се учи английски, не руски. Вярно е, но английският да почака. Когато (или ако) му дойде времето, ще го учим. Криво-ляво, и сега се справяме. Оправданието ни е възрастта. Често казвам, че Свети Петър ще ни пусне горе и без английски.

Междувременно се явих на изпит за калифорнийска шофьорска книжка. Изпитаха ме само на теория, вече за трети път. С „Маздата“ на Седефка големите разстояния на Лос Анджелес не бяха проблем.

Ще опиша накратко географията на този 13-милионен град. Той е разположен на огромна площ. Прорязан е от няколко невисоки планини. Санта Моника (Santa Monica Mountain) го разделя на две части. На север е една голяма котловина (15 на 20 км) — долината Сан Фернандо (San Fernando Valley), по-често наричана „The Valley“, между българите — „Валито“. Има и други няколко по-малки долини, но като се каже Валито, се знае за коя става дума. За този район са характерни високите летни температури. От другата, южната, страна, в полите на планината Санта Моника, са Холивуд, Уест Холивуд, Бевърли Хилс, Уествуд и до брега на океана — град Санта Моника. Тези райони имат статут на отделни градове, които са част от Големия Лос Анджелес (Los Angeles County). County значи буквално графство, но обикновено се превежда като окръг. Така че, окръгът Лос Анджелес се състои от 78 града, слети помежду си. Ако внимавате, може да забележите, че навлизате в друг град само по табелката — например „City of West Hollywood“. Няма, обаче, да видите табелка „City of Hollywood“. Столицата на киното принадлежи на най-големия град City of Los Angeles (4 милиона), който не разрешава на тази машина за пари да се обособи като отделен град. Специално за най-богатия, Бевърли Хилс, не е нужно да гледате табелката. Че навлизате в неговата територия познавате по пътната настилка — щом спре друсането и колата почне да вози като лодка, значи сте там. Много големи пари от данъци влизат в градската хазна, нали това е луксозна жилищна зона за милионери.

От казаното за уличната настилка може да се досетите, че улиците, с изключение на Бевърли хилс, не са идеални. Има доста неравности, което се обяснява с голямото натоварване — много от жителите не знаят друг начин за придвижване освен собствения автомобил. А и автобусите са доста тежки, вероятно заради газовите инсталации. Преди десетина години всички коли на обществения транспорт са минали на газ, с което се е подобрило състоянието на атмосферата над града. Въпреки това, известният лосанджелески смог си остава един от проблемите.

По-надалеч, на югоизток и на юг от планината Санта Моника са разположени центъра (Даунтаун) с небостъргачите и множество други градове. Най-южният е Лонг Бийч, след който може да не забележите, че навлизате в друг окръг — Ориндж Каунти, и той съставен от различни градове. В един от тях, Анахайм, се намира прочутият „Дисниленд“, оригиналният, не множеството копия, изникнали след него във Флорида, Франция и др.

Огромната площ на Големия Лос Анджелес, заедно с Ориндж Каунти, се кръстосват от много пътни магистрали, които тук наричат „фриуеи“. Freeway се превежда по два начина — свободен път или безплатен път. Кое значение са имали предвид, не знам, но и двете подхождат. В много щати магистралите са платени, но в Калифорния, Невада, Аризона и Юта са безплатни, знам го от опит. Излиза, че поне в този случай, в Дивия запад са по-малко алчни.

С тези фриуеи свикнах трудно. Най-напред една колежка ме стресна още от България. Ти не знам какъв шофьор си, казва, но там на магистралите е страшно — 4, 5 или 6 коридора в едната посока, пълни с коли, летящи с над 100 км в час около теб, ужас. И аз, под влияние на тези страхотии, първите няколко дни карах само по улиците. Докато веднъж сбърках и се озовах на фриуея. Какво да правя, стиснах по-здраво кормилото и дадох газ. Защото там не трябва да караш много по-бавно от другите — създаваш опасност за движението, дори е отразено в правилника. Доста време ми трябваше, докато свикна с това да ме изпреварват, а и аз да изпреварвам, и от двете страни. Особено ми беше трудно нощем, когато трябваше да се прехвърля в съседен коридор — не бях сигурен дали колата, която виждам в огледалото, е през един коридор или е в съседния и рискувам да я засека. И досега внимавам много и не бързам да кривна, докато не погледна 2–3 пъти. Не с всички шофьори е така. Например, моят приятел Мишо Кишкилов от първия миг се почувства като риба във вода. Въпрос на две качества — опит и смелост. Затова — ако ви падне да шофирате там, давайте газ и не се притеснявайте. Само избягвайте да шарите наляво-надясно, сменяйки коридорите, както правят някои самонадеяни, които искат да бъдат най-бързи. Една нашенка с подобни навици я глобиха 300 долара, а можеше да й добавят и неделно училище. Щяха като нищо да й утрепят уикендите за два-три месеца, което се случи на една друга приятелка заради пресичане на червено. Както може да се досетите, редът по улиците и пътищата се поддържа с репресии, но законни. Здравата полицейска ръка понякога е много полезна. Аз съм „за“.

Още малко за пътното строителство. На него обикновено му се възхищаваме. Особено впечатление правят „детелините“ при кръстосване и съединяване на магистралите. Направени са със замах — никъде няма т.нар. конфликтни точки, където някоя кола трябва да спре или да даде предимство на друга. Не само това — най-често всички завои са плавни, рядко е необходимо да се намалява скоростта (около 100–120 км/ч). Хоризонталната маркировка е почти идеална — стрелки, прекъснати и непрекъснати линии, всичко има. Пътните знаци са отлични. Например, ако улицата е еднопосочна, забраната така я означават, че само слепият няма да забележи. На добре известния ни знак, бяла линия на червен фон, пише с големи букви DO NOT ENTER (не влизай). Освен това, самите знаци са по-големи от нашия и слагат два — отляво и отдясно, а понякога добавят и още надписи на отделни табели — WRONG WAY (грешна посока). Интересно решение са измислили за някои кръстовища на тесни улици — има четири „стопа“, на всеки ъгъл. Правилото е — който пристигне на своя „стоп“ първи, той потегля, другите чакат.

Ето и някои недостатъци. Настилката не е идеална. Има доста неравности. А най-неприятното ще ви се случи, когато на някое улично кръстовище, колата хвърли такъв къч, че главата ви удари тавана. Затова втория път ще гледате внимателно и ще забележите, че вашата улица се пресича от канавка (макар плитка и заоблена) за оттичане на водата при дъжд! Нещо, което според мен не бива да се допуска. Но няма как — без предупреждение намалявайте скоростта до 5–6 км/ч (при разрешени 60), ако искате да си запазите главата и колата. Няма идеално никъде. А това изпълнение на канавката го наричам най-големия позор за американското пътно строителство.

Когато Седефка се върна, имаше компания, така че не можехме повече да останем при нея — апартаментът беше т.нар. „сингъл“ (само една дневна-кухня). За нас почнаха тежки дни — първо пак у Ганчо, после за две седмици у Янек, чак в Лонг Бийч. Янек е поляк, много симпатичен и услужлив. Прие ни в дома си, където имаше и още една дама, полякиня, и тя бездомна. Едва се събирахме в къщата, която не беше малка, но затрупана с всевъзможни боклуци — маси, столове, шкафове, кревати. От там до Садика бяха над 50 км. Първо автобус, после метро, смяна на друга линия, после още два пъти автобус — общо около два часа път, от 7:30 до 9:30. Четири часа дневно в път! За щастие, през ден, три пъти седмично. Бяхме получили вече пенсиите, по 700 долара всеки и трябваше да уреждаме формалности около медицинските застраховки. Същевременно търсехме квартира, а и искахме да подадем документи за натурализация, за получаване на американско гражданство. Всичко това, дори с кола, отнемаше поне два часа ежедневно, а ние бяхме по автобусите или пеш по улиците.

Доста се измъчихме, докато намерихме квартира на отлично място — в Холивуд, на тиха улица, с южно изложение, на всичко отгоре и евтина — 500 долара на месец! Всичко идеално, освен едно — размера. Дори не беше „сингъл“, по-малка от него, без кухня. За готвене беше приспособено едно антре пред банята, която, за сметка на останалото, беше фантастична — голяма и удобна, с класическа вана. Много бяхме доволни, най-после имахме нещо свое. Полека-лека набавихме и най-необходимото — някои неща купихме по цени втора употреба, други намерихме на улицата, получихме и много подаръци. Подредихме се, скоро дойде и колата. Ганчо ни уреди чрез фирмата на неговите работодатели с един Форд Ескорт 1988 за 2 хиляди долара. Беше февруари 2004.

След като купихме колата, имахме пререкания с Руми. Като казвала, какво сме купили, валят отрицателни мнения. Един казва, какво — Форд, как може, това е лоша кола, на един мой роднина Фордът му се развалил на магистралата(!?). Друг — ама няма автоматични скорости, как може, това е ужасно. И така нататък, все страхотии. А жена ми много се влияе от случайни некомпетентни мнения.

Едната от двете български църкви, „Свети Георги“, има на втория етаж кухня и салон, където след службата обществото се събира на почерпване и културни развлечения. В другата, „Свети Климент Охридски“, съответното заведение е отдолу, в мазето. Та, една неделя ние сме тръгнали към „Свети Георги“ да обядваме с приятелите. Като капак на всичките неприятности около критиките на „новата“ ми кола, тя не пожела да запали! Жена ми: нали ти казах, Ганчо ни е продал кола, която даже не пали, да му я върнеш, и прочее глупости. Викам, колата се е задавила случайно, горещо е, довечера ще запали. Не, та не, лоша е.

Как да е, с автобусите стигнахме до църквата, където критикарите продължиха да ми късат нервите. Видял се в чудо, се обърнах за помощ към Вартан, един арменец от Пловдив, който ни беше съсед в нашия блок. Вартане, викам, помагай — довечера ще дойдеш при колата, ще я разгледаш хубаво, и ще кажеш на жената, че не сме сбъркали, че е добра. Дори да мислиш, че нищо не струва и т.н., ще казваш само хубави неща. Той: разбира се, няма страшно, ще внимавам, ти ме гледай в устата (?), ще ти направя знак. И нещо си криви устните — демек, ще се разберем само двамата. Отиваме тримата при колата. Вартан нарежда: вдигни капака, запали! Гледа умно няколко секунди, с вид на голям майстор, и изведнъж изтърсва: „пълен боклук!“. Аз почвам да се смея, жена ми също. А бе, Вартане, ти какво ми обеща, какво стана? А той: ама не можах да се сдържа, да беше Шеви (има предвид Шевролет), а то — Форд. Няма значение, комичната ситуация разведри жена ми. Изглежда почувства, че Вартан не разбира от коли и се успокои.

По-нататък Фордът се прояви като верен другар, почти нямах неприятности с него. Колкото до „Шевито“ на Вартан, то беше едно камионче, което можеше да се приеме за съвременно превозно средство само с усилие на въображението. Веднъж посегнах да отворя прозореца. Докато Вартан да извика „стой“, и прозорецът падна. Предпазният колан на пътника няма къде да се закачи, трябва да го поддържаш с дясната ръка, уж си се препасал. Външният му вид е такъв, че която и дама Вартан да качи в него, повече тя не пожелава да повтори. Веднъж Вартан кара зад мен на магистралата и казва по мобифона, че щял да ме изпревари. Чакам, чакам — нищо, на Шевито не му стига силата. Да, ама е „Шеви“, не е „Форд“!