Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

12. Лос Анджелес, Лас Вегас

Така, към края на октомври 2003-а ние пак тръгнахме. Нашето влизане в Калифорния стана в Лос Анджелес. На летището ни посрещна Ганчо, когото жена ми познаваше от България. Настанихме се в една миниатюрна стаичка при доста неудобни за ползване сервизни помещения. Ганчо и новата му приятелка Моника обаче, бяха много внимателни. Моника е млада мексиканка, с която се разбираме на английски. Тя го владее много добре, за разлика от нас. Ганчо работеше като автомонтьор в един голям гараж. Работодателите му го ценяха много заради „златните му ръце“, както се изрази Мария, с която Руми гледаше баровката от Кларк, Ню Джърси. Умееше да се справя с най-различни автомобилни проблеми. Затова му беше позволено да живее в една къщичка в самия гараж, където работеше. Способен човек и, както се оказа, добър приятел.

Не само ни подслониха с Моника, но и след два дена ни заведоха в Лас Вегас. Отидохме там заедно с една българска двойка. Искаха да подпишат граждански брак (и двамата — за втори път), а това било най-лесно там, в столицата на хазарта, която е в друг щат — Невада. Никакви формалности, двама свидетели и бракът ставал факт само за пет минути. Лас Вегас се смята едва ли не за квартал на Лос Анджелес, в смисъл че по принцип гостите се водят там, въпреки четиристотинте километра разстояние.

Лас Вегас прави силно впечатление на всеки новодошъл. Огромни хотели с огромни казина в тях. По улиците море от светлина, изкуствени водопади, дори „вулкан“, имитация на реактивни самолети и ракети над главите на хората и др. Гледахме представление на морска битка, която завърши с потопяване на пиратския кораб, той целият изчезна под водата. Беше ни много интересно. Същото обаче не мога да кажа при второто и третото ми посещение в този Sin City (Град на греха). Не ми е ясно, как може човек да си губи времето в напразни надежди за голямата печалба в живота или да снове из натруфените с кич улици като гламав. При това трябва да си носи подвижен климатик, ако не иска да се задъхва от непоносима жега. Спасението е отново в тъпите казина, където всичко е нагодено да ти е приятно, докато ти измъкват парите. Дали не са избрали нарочно столицата на хазарта именно в тези атмосферни условия, за да те принудят да висиш като паяк по цял ден пред ротативните машини, покер автоматите и рулетките?

Спахме в хотел срещу сравнително ниско заплащане. Питах Ганчо, колко е платил за паркинга — безплатен е, каза. Изразих учудване, а той: „ти нали плати!“. Имаше предвид, че бях загубил десетина долара на покер машината. Такива са им методите на хитрите капиталисти. За да те прикоткат и после ограбят законно, ти организират даже и екскурзия от Лос Анджелес, с включен транспорт и хотел, всичко за 50 долара. Казват обаче, трябвало да висиш цял ден в казиното, не можело да се шляеш, където ти скимне. Благодаря! Не ми трябват нито прохладните им хотели и казина, нито адските жеги по улиците.

Като оженихме Ани и Ник, заминахме на гости в тяхната къща в град, носещ странното име Двайсет и девет палми (Twenty Nine Palms). Намира се между Лас Вегас и Лос Анджелес, с отклонение на юг, в калифорнийската пустиня Мохаве. Названието град не подхожда много за жилищните квартали, където беше къщата на Ник Бонев. Това са къщи, отдалечени най-малко на 500 метра една от друга. Има обаче водопровод, електричество, пътища, всичко необходимо за нормален живот. Всеки си сади дървета, цветя, които трябва да полива ежедневно. А самата пустиня се оказа много красиво място. Най-напред, това не е пустинята Сахара, която ние си представяме винаги като безкрайно море от пясък. Тук тя е равнина, осеяна с храсти, дребни кактуси и тук-там по някое Джошуа-трий (Joshua Tree), което има странна форма, нещо средно между кактус и дърво. Често израства до два-три метра. Откъде намира вода, като вали само два месеца през зимата, не знам. Може би от утринната роса. Между другото, Джошуа е библейски персонаж от Стария завет, наричан още Иисус Навин.

Гледката е красива и заради планините, които са на няколко километра и на юг, и на север. В южните е разположен един от националните им паркове — Joshua Tree National Park (Национален парк „Джошуа трий“). Ние посетихме една малка част от него, която е разположена в полите на планината, близо до нас. Казват й Indian Cove (Индианско заливче) — комплекс от огромни заоблени камъни, между които растат треви и кактуси. Напомня слабо на Белоградчишките скали. На много места са построени тоалетни, разбира се без вода, химически, но спретнати и чисти. Има винаги екскурзианти с палатки, цели компании. Някои ентусиасти си оборудват жилищата в индиански стил — като истински вигвами. Повечето палатки са обществени. Стоят си там — ако искаш, заповядай, при условие че е свободно в момента. Истинските туристи, както навсякъде, са съзнателни и пазят ред и чистота. Много приятно място, бях там още два пъти. С удоволствие бих отишъл пак. Но не и в Лас Вегас, който ми се вижда простоват. Може да е така и заради загубата на покер машината. Дали щеше да бъде същото, ако бях спечелил? Сократ казва: „Познай себе си!“.

В пустинята около къщата на нашите домакини има доста живот. Разни видове гризачи, зайци, змии. Видяхме гърмяща змия в естествени условия. Вирнала глава на около 30 см от земята, трака с кастанетите на опашката си. Лудият Ник се засили да я лови с голи ръце. Едва го спряхме. Ако го беше ухапала, не ми се вярва да успеехме да го спасим — отровата действа за няколко минути.

След като се прибрахме в Лос Анджелес, се замислихме сериозно за проблемите около оставането ни за постоянно. Седефка, с която Руми се беше запознала при разузнавателното пътуване, ни покани в нейното апартаментче. С нейна помощ почнахме акцията. Отидохме в Социалното осигуряване и подадохме молба за пенсия. Казаха, че трябва да се чака най-малко месец. Седефка трябваше да замине за България. Преди това ни заведе да си извадим лични карти с калифорнийска регистрация на нейния адрес. Даде ни ключове от апартамента и от колата, даде ни и мобифона си, който беше предплатен за разговори.

Няколко думи за Седефка. Когато дъщеря ми се запозна с нея, каза, че е изключителна жена. Дошла в Америка за постоянно, защото и тя като нас изтеглила зелена карта на лотария и, още по-важно, синът й бил от дълго време на много добра работа тук. Това не било първото й идване. То е една много тъжна история. Дъщеря й, която от няколко години работела в Канада, заболяла от рак, преместила се в Щатите и Седефка дошла на помощ. За съжаление, било късно. Момичето починало в ръцете на майка си. Седефка избрала да емигрира, за да бъде по-близо до сина и до гроба на дъщеря си. Бих казал, че тя е една героиня. След ужасната трагедия с детето й, тя не се предава. Остава в Лос Анджелес (синът е в Сан Хозе), сама се справя с прехраната, като работи при болни. Научава постепенно доста добре английския. Явява се на изпит за шофьор, почва да кара кола, при условие че опитът й от България е почти нулев. Колко 65 годишни жени, а и колко мъже, биха се справили като нея? На всичко отгоре помага на много българи в нужда, не сме били само ние. Наистина, една изключителна жена.

За малко ще се спра на въпроса, който много нашенци решават накратко така — българите са най-лоши от всички имигранти. Не си помагат, само клюкарстват и си пречат един друг. Както се вижда обаче от посрещането на Ганчо и помощта на Седефка, това не е така, поне в тези два случая. Не бих могъл да направя сравнение с взаимопомощта при останалите имигрантски общности, това ще се опитам да сторя по-късно.

Така ние се оказахме в много удобна ситуация — с жилище, кола и мобифон. Имаше само един голям проблем, който доста ни притесняваше. Седефка не ни даде ключ от главния вход на блока, защото администрацията не трябваше да ни вижда да отваряме — можело да я обвинят, че взема пари от хората, които е настанила. Затова трябваше да се крием от злобната мениджърка, чистокръвна руса американка. Чакахме някой кореец от блока да отвори, вмъквахме се с него, като измърморвахме някаква благодарност. Повечето от квартирантите бяха корейци — блокът се намираше в Корейския град (Korea Town). Беше особено неприятно късно вечер, когато трябваше да се чака дълго. Толкова бях травмиран през тези 45 дена, че после, когато имахме собствено жилище (под наем, разбира се), дълго не можех да повярвам в щастието, че мога да извадя ключ, без да се оглеждам като престъпник и да се прибера спокойно като бял човек вкъщи.

Едно кратко отклонение за по-любознателните читатели, които биха се заинтересували от историята и географията на: