Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

22. Сан Франциско

През лятото на 2005-а брат ми Велислав пристигна за първи път на гости. Жена ми беше в България, та лесно го настаних в нашата стая. Както споменах по-рано, той живее в Женева със семейството си. Имаше много хубава работа и си заработи добра пенсия. Надвил си на масрафа, често мисли за разходки и екскурзии. А Лос Анджелес предлага идеални условия — много близки обекти за еднодневни разходки и по-далечни за екскурзии.

Брат ми е много активна личност, същият като жена ми. Още с пристигането започнахме обиколките. Той извади два пътеводителя и по този начин моята роля на водач стана много лека. За няколко от градските обекти узнах от него. Няма да се спирам на тях, ще разкажа отделно. А сега за първата голяма екскурзия. И двамата бяхме слушали многократно, че най-красивият американски град бил Сан Франциско. Трябваше да проверим.

Наехме кола, защото ни беше страх от моя Ескорт 1988-а. След 540 км пристигнахме, настанихме се в хотел и на другата сутрин тръгнахме из града. Имах една връзка за посещение на остров Алкатрас. Катя, дъщеря на наши приятели от Лос Анджелес, работеше като сервитьорка на корабчето, обслужващо туристите. Напливът беше голям, трябвало да си ангажираш билета месец отнапред. Катето, обаче, ни уреди. Брат ми реши, че понеже в неговия справочник нищо не пише за Алкатрас, значи не заслужава. Така аз отидох без него, той остана да разглежда Даунтаун. Като че ли някой щеше да ни попречи да го видим по-късно.

Какъв е този остров Алкатрас? Допреди близо 50 години е бил затвор, известен, както с прочути престъпници, пребивавали там, така и с драматични, направо невероятни бягства. Брат ми загуби, като се отказа да дойде. Най-напред разходката с корабчето на Катето беше изключително приятна. Тя ме почерпи с една хубава закуска, докато се наслаждавах на гледката на залива — от едната страна — красивия Сан Франциско с неговите квартали, накацали върху хълмовете, от другата — прочутия мост „Златните врата“ (Golden Gate Bridge). А „Скалата“, както още наричат острова, бързо се приближава, та не остана много време за това удоволствие. Наистина, размерите оправдават това название, „Скалата“ — дължина 400 м., ширина — 100.

След като акостирахме, ни настаниха на едни каменни стъпала и екскурзоводът ни разказа много увлекателно за острова — как са го превърнали в затвор, колко било трудно да се избяга и т.н. Да се плува до брега било почти непостижимо поради ниската температура на водата. Изобщо, по целия Западен бряг плуването не е удоволствие, но заливът на Сан Франциско като че ли държи рекорда по студ. А кой е най-известния затворник, пита, знаете ли? Почти всички отговарят — Ал Капоне. Само един вика — Клинт Истууд! Смях — знаем, че прочутият холивудски актьор и режисьор изпълнява главната роля във филма „Бягство от Алкатрас“.

Тук ще избързам малко напред. На другия ден посещаваме Секвоя парк. На връщане към дома замръкваме в градчето Визалия (по американски — Вайзалия), в средата на Калифорнийската долина. Неочаквано попадаме на много изгоден мотел — само 40 долара на вечер. Както обикновено, в стаята има две огромни легла. Но, изненада — от банята се влиза в още една стаичка, само с едно нормално легло. Имало и такива хотели. Брат ми веднага си избра стаичката и бързо заспа. А аз се настаних в голямата стая при телевизора. Сега на никого няма да преча, си казвам, я да видим, какво дават. Пускам и, какво да видя? Започва филмът „Бягство от Алкатрас“! С Клинт Истууд, перфектен, както винаги. Споменът от посещението на острова още не е избледнял, вчера екскурзоводът беше разказал за това прочуто бягство. И сега го гледам на филм, с всички подробности. А те са невероятни. Изобщо, между хилядите опити на затворници да се измъкнат има случаи, които едва ли биха могли да бъдат създадени от фантазията на някой писател. Реалността понякога е по-невероятна и от най-богатата фантазия.

Тези трима души седмици наред копаеха стената, всеки в своята килия. Прикриваха дупките с фалшиви тухли, а отсъствието им не се забелязваше от надзирателя при нощните обиколки, защото всеки си беше изработил кукла, която имитираше спящ човек, завит в одеяло. Тримата се измъкнаха през вентилационната тръба. Преодоляха невероятно трудни препятствия, докато стигнат до заветния бряг. Там навлякоха саморъчно изработените спасителни жилетки и заплуваха към свободата. Или към смъртта. Било е 11 юни 1962-а.

Официално тримата са внесени в списъка на безследно изчезналите, вероятно потънали в ледените води на залива. Но и досега се правят множество предположения, че са се спасили. Дори преди няколко години общественото мнение, трогнато от тяхната съдба, е издействало помилване. Бил е разпространен призив към бегълците да се явят в полицията или в някоя вестникарска редакция. Давани са били и съблазнителни обещания, но уви — никой не се е обадил.

Наистина, има основание за проява на жалост към затворниците от Алкатрас. Разбрах това, още когато гледах килията на Ал Капоне, с кукла, завита в одеяло, същата като тези на бегълците. Не можех да си представя по-ужасно за живеене място. Много тягостно чувство. Снимах с надежда да покажа това на други, да почувстват и те човешката трагедия на затворника. Но бях много изненадан — снимката промени всичко. Цветната фотография давала реална картина! Нищо подобно — на снимката килията можеше да мине за стая в евтин хотел или за бохемска стая изпод четката на някой импресионист. Трябва да опитам как би изглеждала като черно-бяла.

Връщам се към разходките из най-красивия град в Съединените щати. Стръмните улици създават настроение, както в нашето Търново. Но тук мащабът е друг, а и наличието на фантастичния залив с прочутия мост „Златните врата“, внася повече настроение. Този мост го разгледахме подробно — минахме по него, оставихме колата на най-близкия паркинг и потърсихме някаква „Vista Point“ (буквално — „гледна точка“), от която да виждаме по-добре. Нямаше подходяща. Където и да застанеш, както и да се извърташ, все виждаш само част от моста. По едно време забелязах някъде на високо, на един хълм едва се подават главите на хора. За да стигнем до там доста обиколихме с колата, но си заслужаваше. Виждаше се идеално всичко — и моста, и залива, и града. Препоръчвам на туристите без водач да се ориентират наляво от пътя, 101-ва магистрала. Но за да стигнат тази точка, като преминат моста, трябва веднага да се отклонят вдясно, след което да минат под магистралата и по един тесен път със завои да се издигнат до мястото.

Ще разкажа само за още една атракция — прочутото трамвайче „Cable Car“ (кабелна кола). Така е наречено, защото единственото вагонче се тегли от кабел, всъщност телено въже — подобно на въжените линии (дали не беше всъщност верига?). Въжето се движи непрекъснато под вагона, между релсите, скрито в един улей. Ватманът, с помощта на големи лостове, откача вагона от него, когато трябва да спре. И обратно — закача се за въжето при тръгване. Като гледам, какви наклони преодолява, се чудя на тази техника отпреди повече от век, от 1873 г., когато е тръгнало първото трамвайче. Няколко години след началото целият град е бил кръстосан от линии, които са обслужвали отлично пътниците по стръмните улици.

Много забавно е да се наблюдава потеглянето от началната спирка, близо до пристанището. Трамвайчето пристига отгоре, пътниците излизат. Ватманът докарва вагона върху обръщалото — един диск с диаметър малко по-голям от дължината на вагона. После слиза и с рамо го бута в такава посока, че дискът отдолу се завърта, докато опише полукръг. Предницата се явява в обратна посока, ватманът си заема мястото и докарва вагона на спирката.

Даваме по три долара за билет (сега са вече 5). За автобусите от градския транспорт билетите бяха половин долар, сега са 1.50, за възрастни — 0.50. Но трамвайчето си заслужава парите. Ватманът, един масивен мъж, дърпа големите лостове, закача се за кабела, който непрекъснато се движи отдолу, и потегляме. Изкачваме стръмни баири, спускаме се страховито надолу, голямо удоволствие. Разбира се, аз скоро си намирам място на стъпалото (там обикновено е навалица) и изпитвам максимално наслаждение, въпреки студения вятър. Брат ми остава в кабината на завет.

В Сан Франциско има още много интересни обекти, но ние нямахме време да ги търсим. Поразходихме се още малко, смрачи се и се прибрахме в хотела. Решихме да не оставаме на следващия ден, а да потеглим рано, за да имаме време за Секвоя парк. След като го посетихме, преспахме във Визалия, където имах късмета да гледам Клинт Истууд в „Бягство от Алкатрас“, и се прибрахме в Лос Анджелес.