Скот Сиглър
Земно ядро (9)

8.

11 август

— Какво искаш да ми кажеш, Сони? — каза Конъл по мобилния си телефон, докато поемаше към Уейн Роуд на излизане от магистралата. — Че трябва да зарежем целия проект заради някаква нещастна история в района?

— Не мисля, че множество убийства и изчезнали хора могат да се класифицират като „нещастна история“, Конъл — отговори Сони. — Мисля, че тази планина е прокълната.

— Прокълната? О, я стига, Сони, не ми казвай, че си суеверен.

— Адски си прав, суеверен съм. По дяволите, Конъл, направо съм пример за суеверен човек.

— Значи ми казваш, че според експертната ти оценка не трябва да припарваме до тази планина? Това ли ми казваш? Че не бива да ходим там, защото имаш лошо предчувствие?

Сони замълча за миг.

— Е, не знам дали бих стигнал чак дотам.

— Добре, защото точно сега хич не ми се слушат такива глупости — каза Конъл. — Ти си предаде доклада, намерил си доказателства за минало изследване за руда и това ще е от помощ за компютърните ни модели. Свърши добра работа. Виж, ако искаш да не доближаваш планината и да се откажеш от двата процента, за мен няма проблем. Това ли искаш?

— Естествено, че не!

— Добре. Тогава повече не искам да чувам тези глупости и очаквам да те видя там.

— Добре, Конъл — въздъхна Сони.

— Ще се видим след няколко дни. — Конъл затвори и отби към главната лаборатория на „Земно ядро“.

Четири години. Толкова отдавна ли не беше идвал в лабораториите на корпорацията? Толкова отдавна, откакто се бе отбил просто да види как я карат там? Навремето не минаваше и седмица, без да се отбие в лабораторията близо до Ромулус, предградие на Детройт, да погледне металите, да поговори с техниците, да се информира за последните техники за проучване, да научи най-новите семейни истории, най-новите клюки в службата. Разбира се, тогава му пукаше. Но беше свършил много повече работа, като просто си стоеше в кабинета в Ренесанс Сентър на телефона и компютъра, отколкото тогава, когато се интересуваше от хората.

Безличната сграда в безличен индустриален район в безлична част на града нямаше никакви табели, което бе характерно за всяко съоръжение на корпорация „Земно ядро“. Отвън изглеждаше като поредната безименна сграда насред гъсто застроения индустриален район.

От три дни никой не беше напускал лабораторията. Първоначално Ангъс бе наредил никой да не напуска, но това нареждане скоро стана излишно, когато служителите започнаха да сглобяват информацията. А когато Ранди се върна от Юта с лаптоп, пълен с данни, въодушевлението се вдигна до небето. Хората спяха на пресекулки, а изискванията на Ангъс изкарваха на бял свят най-доброто от всички.

Ангъс мимоходом спомена на Патрик О’Дойл, че някои от учените имат семейства. О’Дойл веднага се обади по телефона и увери персонала, че са се погрижили за семействата на всички. Бяха назначени служители на корпорацията, които да гледат децата, да готвят, да чистят и да водят и прибират учениците от училище. Съпрузите и родителите се чувстваха виновни, но донякъде се успокояваха, докато работеха с пълна пара в лабораторията.

В момента лабораторията изглеждаше пълна със зомбита, които всеки момент ще паднат. Навсякъде се щураха хора със замъглен поглед, мръсни разрошени коси, намачкани престилки и торбички под очите. Единственият, който все още имаше нормален вид, бе Ангъс Кул.

Конъл остана изненадан колко много се е променила лабораторията. До стените бе наредено ново оборудване, а самата лаборатория вече заемаше още две допълнителни сгради в индустриалния парк.

Техниците го изгледаха очевидно учудено. Той позна някои. Останалите, както установи с изненада, бе виждал само на снимки в служебните им досиета.

Един мъж с арабски черти се приближи към него с широка усмивка. Конъл си спомняше лицето му, но не можеше да го свърже с име.

— Конъл, радвам се да те видя — каза мъжът. Изглежда, искаше да му стисне ръката, но не бе сигурен дали е редно. — Отдавна не съм те виждал.

Ахмед. Казваше се Ахмед. Конъл не го беше виждал от… от… от нощта, когато умря Кори. Ахмед бе присъствал на онова фатално новогодишно празненство. Всъщност преди празненството двамата с Кори бяха вечеряли навън с Ахмед и жена му. Четиримата бяха приятели, а Конъл не бе говорил с Ахмед нито веднъж след онази нощ. Спомни си, че Ахмед му се бе обаждал, спомни си съболезнователните картички и имейлите, с които се бе опитвал да го подкрепи. Конъл не бе обърнал внимание на нищо от това.

— Ахмед — каза Конъл. — Да, отдавна не сме се виждали. Как е… — Гласът му заглъхна. Не можеше да си спомни малкото й име, не можеше да си спомни и фамилията.

— Рана е добре — отговори Ахмед с разбираща усмивка. — Надяваме се, че и ти си добре.

— Да, благодаря — каза Конъл, може би прекалено бързо.

Ахмед кимна. Разбиращата усмивка не можеше да прикрие тъгата в очите му.

— По-добре да се залавям с работата. Ангъс е много взискателен. — И Ахмед се върна на мястото си.

О’Дойл забеляза Конъл, приглади униформата си и бързо дойде при него. Конъл бе признателен за краткото разсейване. Не познаваше О’Дойл… преди.

— Как се справят хората, О’Дойл?

— Добре, господин Къркланд. Наспиват се достатъчно, но господин Кул е истински експлоататор. Напомня ми на моя сержант от едно време.

— Много ли ги тормози?

— Непрекъснато — отговори О’Дойл. — Нищо не го удовлетворява. Неуморен е. Трети ден не е мигнал. При други обстоятелства бих се разтревожил, но я го погледнете.

Ангъс стоеше в другия край на огромната лаборатория и не забелязваше Конъл. Движеше се като машина и не показваше признаци на никаква умора.

— Наричаш това резултати? — почти изкрещя Ангъс на една дребничка чернокоса жена, която държеше куп компютърни разпечатки. Конъл смътно си спомняше името й — някоя си Катерина. Спомняше си, че я бе наел малко преди смъртта на Кори. Лаборантите се сепнаха от грубия носов глас на Ангъс.

— Питам: това ли наричаш резултати, Катерина?

Жената беше на ръба да заплаче.

— Два пъти проверих металургичния анализ. Показва едно и също.

Ангъс хвърли отчета. Страниците хвръкнаха като ято птици и кацнаха на земята.

— Ами провери пак! Тая работа не е за гимназисти, за бога! Пак провери! И по-бързо — с това повтаряне само изоставаш.

— Наистина много мил човек — тихо каза Конъл.

— С нея се заяжда най-много — каза О’Дойл. — Погледнах досието й. Има коефициент на интелигентност 156. Чудя се как ли доктор Кул би се отнасял към един тъп стар войник като мен, ако работех под негово ръководство?

— Не си тъп, О’Дойл. Освен това ти най-вероятно би го удушил.

— Не, сър! — отвърна О’Дойл. — Не бих го удушил… бих го намушкал с нож.

Конъл се засмя и малко се изненада от звука, който излезе от устата му. Смееше се толкова рядко, че му беше странно. О’Дойл бе дяволски добър служител, човек, който само за две години като на игра бе превърнал отдела по сигурността на „Земно ядро“ от посмешище в отряд, който можеше да бъде сбъркан с командоси. Конъл се чувстваше спокоен, като знаеше, че О’Дойл ще е един от първите хора в Уа-Уа.

Конъл тръгна към Ангъс, О’Дойл го последва на една крачка. Ангъс ги видя и на лицето му се изписа изненада, последвана от високомерен гняв. Той приглади престилката си. На ревера му бяха закачени значки с Чарли Браун, Снупи и Пигпен.

— Виж ти, и това ако не е негово величество — каза Ангъс. — Наминаваш да видиш как робите се гърчат, а?

Конъл го изгледа и се зачуди как изобщо някой може да работи с такъв човек и да не го удари в лицето.

— Доктор Кул, надявам се да ми покажете нещо повече от невъзпитано отношение.

Ангъс кимна и буйната му червена коса се люшна.

— Ранди Райт събра изумителни данни от мястото. Открихме доста голяма аномалия от изключително плътен материал на пет километра под земята. Странното обаче е, че не открихме обичайните индикатори при големи залежи на платина. При наличието на пясъка, който господин Макгинес е намерил на повърхността, очаквах да открия биогеохимично доказателство за залежи. Корените на някои растения и дървета извличат елементи от почвата и ги отвеждат към листата. Хвойната например, която е често срещана на това място, може да пусне корени на дълбочина петдесет метра.

— Значи искате да ми кажете, че не сте открили нищо? — попита Конъл.

— Нищо — отговори Ангъс. — Няма биогеохимично доказателство дори за желязо, какво остава за платина или друг ценен метал. А това отговаря и на другите ни проучвания, които показват, че няма металогенно доказателство за залежи.

— Металогенно?

— Минералите в даден район могат да разкрият вероятното местонахождение на неоткрити залежи — каза Ангъс. — Не открихме никакви елементи, които обикновено се свързват с платинени залежи. Освен това не видяхме обезцветяване на повърхността при полетите. По повърхността няма никакви следи — нито от платина, нито металогенни индикатори.

— Значи искаш да кажеш, че като се изключи пясъкът, който е открил господин Макгинес, няма индикатори за платинени залежи?

— Поне не и ако се използват традиционните техники — каза Ангъс. — Но разполагаме с друга информация, с която се сдобихме най-вече от новите томографски техники, които разработих.

— Искате да кажете топографски? — каза О’Дойл.

Ангъс му хвърли презрителен поглед.

— Не, господин О’Дойл, искам да кажа томографски. Топографията е картографиране на повърхността. Томографията е картографиране на самите слоеве, на формите и контурите на различните вещества и на плътността им.

На Конъл му се прииска да изтрие подигравателната му усмивка.

— Ангъс е експерт по томографията. В момента стоите пред един велик човек, господин О’Дойл.

— Брей, какъв късмет имам — каза О’Дойл съвсем спокойно.

Ангъс не обърна внимание на коментара.

— Радарът за проникване в земните пластове, или РПЗ, може да картографира контурите на твърдите пластове, като изпраща радиовълни и отчита времето, за което се връщат. На същия принцип се използват стандартните радари за локализиране на самолети в небето. Съвременните техники позволяват проникване под повърхността от максимум триста метра. Моят нов метод обаче позволява проникване до пет километра. Държа да отбележа, че това е в пъти повече от всеки друг метод на света.

— Придържайте се към темата, доктор Кул — каза Конъл.

Ангъс се обърна към един компютърен терминал и извика графика с гъсти вертикални линии с различна дължина.

— Този връх има аномална плътност — каза Ангъс и посочи най-дългата линия в графиката. — Забелязвате ли колко по-висока е линията от всички останали? Това е така заради плътността. Плътността е наистина голяма, много по-голяма от околните скали, което показва, че ако е метална руда, е с много висока концентрация.

— Какво искаш да кажеш с това „ако е руда“? — попита Конъл.

— Един от проблемите е, че в сигнала имаше много шум — сякаш в планината има области с много малка плътност. Използвахме и геофон, за да си помогнем с отчетите. Детонирахме експлозиви в целия район и направихме отчети на базата на ехото. Това е същото като компютърната томография, но се измерва дължината на пътя на сеизмичните вълни от експлозиите, а не рентгеновите лъчи. Комбинирах тези два метода, за да картографирам целия район.

Ангъс щракна с мишката и на екрана се появи триизмерна картина. В центъра й се виждаше плътна зелена маса, на много места разкривена, но като цяло с правоъгълна форма. Бе оградена с яркожълт контур. От него във всички посоки се разклоняваха бледожълти прилични на вени линии, но повечето сочеха нагоре и настрани от основната маса. Надолу сочеше една-единствена яркожълта линия, която тръгваше от центъра на зелената маса. Картината оставяше впечатлението на неоновозелена морска анемона, която търси храна и простира стотиците си тънки жълти пипала във водата.

Конъл бе свикнал да вижда подобни картини благодарение на невероятния талант на Ангъс, но обикновено екранът бе осеян с многобройни цветове и форми, които представляваха най-различни скали и минерали. Дори изображенията на най-концентрираните залежи показваха поне десетина различни цвята. Като се изключи това, че картата бе силно опростена, той не разбра какви са пълзящите жълти линии.

— Това не е каквото съм свикнал да виждам. Обясни.

— Ами, зеленото е това, което ни трябва — отговори Ангъс.

— А къде са всички други минерали?

— Няма други минерали. Това е най-странното в цялата работа. Тази планина е един голям монолитен безполезен варовик. Има малко желязна руда с ниска концентрация, но това е всичко. Не я показах на картата, за да видим какво всъщност има там. Има само варовик и тази Плътна маса, която смятаме, че изцяло е платинова руда.

— Колко голяма е тази Плътна маса?

— Дълга е около шест километра и половина и широка малко повече от километър и половина.

Конъл изумено повдигна вежди.

— На едно-единствено място?

— На едно-единствено място — отговори Ангъс. — Знам, че е странно, но това още не е най-хубавата част. Жълтите линии — местата с малка плътност — изглеждат твърде меки, за да са скали. И не са скали. Всъщност не са нищо. Доколкото мога да кажа, това са пещери.

Конъл загледа картата. Зелената област, която представляваше дългата шест километра и половина Плътна маса, изглеждаше много малка в сравнение с многобройните жълти линии, които изпълваха екрана. На Картата се виждаше дълбочина от близо пет километра, а много от жълтите линии стигаха долния край на екрана. Някои бяха много тънки, други бяха плътни и непрекъснати. Картата бе осеяна с плътни жълти петна, включително контура около зелената маса.

— На каква дълбочина се намира Плътната маса?

— На 4900 метра — отговори Ангъс. — Почти пет километра.

— Има ли нещо подобно на това в района?

— Не, не сме видели — каза Ангъс.

— Това не ти ли се струва странно?

— Цялата тая работа ми се струва странна. Имаме потенциален залеж на платина, а няма стандартни показатели, че такъв би трябвало да съществува. Освен това, изглежда сме открили най-голямата система от пещери на света.

— Най-голямата на света? — попита Конъл. — Колко е голяма?

— Пещерите в близост и около Плътната маса са необичайно големи. Най-голямата известна единична пещера се намира в пещерната система Карлсбад в Невада и има площ 38 квадратни километра, а височината й достига 76 метра. Пещерите в Плътната маса са много по-големи. Има една с формата на бъбрек, която е може би около 65 квадратни километра, а височината й достига 300 метра. Освен това самата Плътна маса е приблизително 26 квадратни километра. Никога не съм виждал нещо подобно. Никой не е виждал. Направихме невероятно откритие. Досега най-дългата система е Мамутовата пещера в Кентъки. Тунелите й са с обща дължина над 500 километра. По мои изчисления пещерната система на Плътната маса има тунели с обща дължина 1000 километра и около 815 квадратни километра обща площ на пещерите.

О’Дойл подсвирна изумено. Ангъс просто кимна.

Конъл вдигна поглед от картата. Огромната пещерна система бе интересна, но не бе това, което го интересуваше.

— Предполагам, че си поръчал да се направят проби? — Това бе единственият начин да се разбере дали „Плътната маса“, както я наричаше Ангъс, е това, което им трябва.

— В момента се вземат — отговори Ангъс.

— Отлично. — Конъл не харесваше Ангъс, но трябваше да признае, че е адски добър в работата си. — Отлична работа, Кул. Сега разбирам защо ти даваме такава заплата. Подготвѝ се за изследвания на място. Вече съм изпратил доста оборудване там, включително онази твоя експериментална рубиново-лазерна сонда.

— Нали разбирате, че досега никой не е сондирал толкова дълбока минна шахта — каза Ангъс. — Това ще е огромно техническо начинание. Настоящият световен рекорд е малко над три километра. Сондирането е било ръководено от Мак Хендрикс за „Юромайн“. Той е най-добрият. Ако искате да сондирате по-дълбоко, ще ви трябва най-добрият в тази сфера.

— Имам предвид точно него — каза Конъл. Ти имаш да мислиш за други неща. Изготви списък с нужното оборудване. След три дни искам да си готов заедно с хората, които ще ти трябват.

— Три дни? — възкликна Ангъс. — Искате работеща лаборатория на мястото за сондиране след три дни?

— Точно така. Искам пробите да се анализират на място. Можеш ли да се справиш?

Ангъс се поколеба само за миг.

— Разбира се, че мога.

Конъл видя как очите му блеснаха и това изобщо не му хареса.

Вероятно в ума на Ангъс се въртяха спелеоложки мечти и той планираше да изследва огромните тунели под планината Уа-Уа. Конъл знаеше, че трябва да наблюдава Ангъс отблизо и да го държи изкъсо, за да е сигурен, че малкият гений няма да хукне да прави експедиции. Тези мисли обаче бяха прибързани — нищо нямаше значение, преди сондажите да потвърдят откритието.

Конъл се обърна и излезе от лабораторията. Все още нямаше истинско доказателство, но инстинктът му подсказваше, че Плътната маса може да е платинена руда с такива размери, че възможните печалби да се окажат смайващи.

 

 

В главата на Ангъс вече се въртяха всякакви планове за подготовката. Установяването на функционираща лаборатория за три дни насред същинската пустош щеше да е ужасно скъпо и много трудно. Това не го интересуваше, той щеше да намери начин да се справи. Трябваше да се справи. Лабораторията на място предполагаше, че присъствието му там ще е необходимо поне месец.

В мига, в който видя първите компютърни графики и голямата мрежа от жълти линии на екрана, той разбра, че трябва да намери начин да отиде там. Сега Къркланд всъщност искаше от него точно това. За Ангъс жълтите линии представляваха много по-голямо съкровище от платинените залежи.

Жълтите линии показваха най-голямата пещерна система на света — един истински спелеоложки Еверест. Със сигурност никой не бе правил експедиции на пет километра под повърхността.

Ангъс Кул възнамеряваше да е първият.

 

 

— Внимавай — каза Сони. — Това нещо е остро.

Доктор Хектор Родригес хвана тежкия нож с форма на двоен полумесец през дупката в центъра. Всъщност нямаше друг начин да се хване — ножът бе заострен по цялата дължина на полумесеците, както от външната, така и от вътрешната страна. Той успя да промуши само два пръста в дупката. Щом го вдигна обаче, загуби несигурния захват по полираната повърхност, изпусна го и докато падаше, ножът се завъртя и закачи показалеца му.

— О, боже — възкликна Хектор и погледна шурналата по китката му кръв. Кръвта опръска книжата по бюрото му. Той грабна няколко книжни салфетки и ги притисна към раната.

— По дяволите, Хек — възкликна Сони. — Защо не внимаваш?

— О, я млъквай, Сони — отговори Хектор. — Само защото съм професор, не означава, че съм кекав. Най-обикновена драскотина. Не мога да повярвам обаче колко е остро това нещо. Кой идиот би наточил един артефакт?

— Не мисля, че някой го е точил — каза Сони. — Не мисля, че изобщо е пипан, откакто е оставен на съхранение.

Хектор невярващо погледна ножа на бюрото си. Острието бе изцапано с кръв.

— Значи не си го виждал досега? — попита Сони.

— Не съм — каза Хектор. — Никога. Сигурен ли си, че е от нашите архиви?

— Да. Просто си е стоял там в цялото си великолепие.

— Ами… определено е единствен по рода си. — Умът на Хектор трескаво търсеше някакво разумно обяснение. Надяваше се, че потта му не личи. Смяташе Сони за стар приятел, но това не означаваше, че иска да изглежда като идиот пред най-големия покровител на отдела.

Седяха в малкия разхвърлян кабинет на Хектор, забутан в сутерена на археологическия департамент. Персоналът познаваше Сони и винаги бе готов да му помогне. Този път обаче Сони дойде с още един човек — опасен наглед азиатец с тъмни проницателни очи и фалшива усмивка.

По-важното обаче бе ножът. На Хектор му изглеждаше познат, но не можеше да си спомни къде е виждал тази странна форма. Заговори, без да вдига изпитателния си поглед от артефакта.

— Откога е в архивите?

— От четирийсет и втора — каза Сони. — Намерен е от студент в района, който проучвам.

— Как разбра?

— Ама ти направо ме изумяваш — засмя се Сони. — Даже не знаеш какво има тук. Библиотеката и музеят са пълни с най-различни неща, Хек.

— Знам, че са пълни. Просто няма достатъчно време, Сони. Помня, когато… — Хектор спря насред изречението: формата на ножа най-накрая изкристализира в ума му.

— Сети ли се нещо?

— Да, така мисля — каза Хектор. Обърна се към претъпканите рафтове и затършува из тях. — Спомням си тази форма. Една бивша наша студентка е открила нещо подобно. Мисля, че беше в Андите. Сега е доктор. Доктор Вероника Рийвс от Мичиганския университет. Имам статията някъде тук. Май бяха кратки бележки в „Сайънтифик Американ“. — Хектор ровеше из безкрайните купчини хартия и не обръщаше никакво внимание на Сони и Чо.

— Ще оставя ножа тук, Хек — каза Сони. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш дали си открил нещо.

Хектор спря колкото да каже довиждане, но още преди Сони и Чо да излязат, отново зарови из списанията. Знаеше, че е тук някъде, но къде? Местеше куповете от едно място на друго. Сякаш се опитваше да попие разлята вода с мокра салфетка.

Двайсет минути след като Сони и Чо си тръгнаха, Хектор намери въпросното списание. Откритието на доктор Рийвс в Андите не бе отразено в невзрачна статия и не бе в „Сайънтифик Американ“. Бе на корицата на „Нешънъл Джеографик“. Хектор разгърна списанието и видя снимката, която бе изплувала в ума му — снимка на нож досущ като този, който лежеше на бюрото му.

Вдигна телефона и набра департамента по биология. Отговори му мъжки глас с тежък индийски акцент.

— Доктор Хаак слуша.

— Санджи, Хектор Родригес се обажда, от археологическия.

— А, Хектор! С какво мога да ти помогна в този прекрасен следобед?

— Още ли поддържаш връзка с Вероника?

— Доколкото е възможно. Тя още е в Андите. А там няма много телефони.

— Ела тук веднага. Мисля, че ще се наложи да се свържеш с нея още сега.

— Слизам.

Хектор затвори и се втренчи в списанието, изумен, че не се е сетил още щом видя ножа. В края на краищата не се случваше всеки ден работата на бивш студент на „Бригам Йънг“ да краси корицата на „Нешънъл Джеографик“. В статията се виждаше назъбено острие с форма на полумесец на фона на черно кадифе. С бели букви бе изписано: „Серо Чалтел: забравената подземна столица“.