Скот Сиглър
Земно ядро (41)

40.

09:43

— Изглежда, все пак следят земното време — промърмори Вероника, загледана в релефите във втората ниша. — Ама са умни, нали?

Конъл искаше да я изведе оттук. Може би горе, на повърхността, тя щеше да излезе от това странно състояние.

Вероника се взираше в три големи релефа. Заемаха цял квадратен метър върху закривената стена. На първия бе изобразено Слънцето и познатите девет пръстена с орбитите на планетите. На втория бе показан контурът на планината Уа-Уа, а зад него имаше звезди. Една от тях бе много по-голяма от останалите и се намираше между два върха. На последния имаше подробна карта с тунели и два малки скалопода, които се изкачваха по дълга права шахта.

Конъл веднага позна шахтата.

— Магистралата на Лин.

— Бинго — разсеяно отвърна Вероника. — Дайте наградата.

— А това Полярната звезда ли е? — попита Санджи.

— Бинго и пак бинго — каза Вероника. — Две награди на цената на един фиш. Трябва да е лятното слънцестоене. Тия малки грозници разбират от астрономия. Изглежда, излизат на повърхността веднъж в годината.

— Защо? — попита Санджи.

— Може да следят за врага, може да гледат към звездите за спасителен кораб, може и да гледат дали сме вдигнали нов ресторант за бързо хранене — каза Вероника. — Защо кучето си лиже топките? Защото може.

Устните й замърдаха беззвучно. Конъл осъзна, че тя брои точките под големите релефи. Вдясно от точките имаше редове със странните писания на скалоподите.

Едно бързо преброяване показа, че точките са подредени в 144 колони и 79 реда. Конъл започна да брои последния непълен ред.

— Деветдесет и пет — изпревари го Санджи, сякаш прочел мислите му. — Общо 11327 точки. По една за всяка година, в която са излизали на повърхността?

— Бинго, бинго и пак бинго — каза Вероника.

— Боже мой — промълви Санджи. — Виж как някой от символите вдясно от точките се повтарят. Това са техните числа, Рони! Виждаш ли схемата? Мисля, че използват дванадесетична система.

Погледът на Конъл бе привлечен от характерен символ в подробната карта с тунелите. Разпозна кораба с форма на клечка за уши — от долния му край тръгваше дълга вертикална линия. Вътре в самия кораб, над тунела, имаше голям сферичен предмет. За разлика от картата на Ангъс, тази нямаше ограничителна линия в долния край. Конъл разгледа релефа и сравни големината на кораба с тази на шахтата. Пресметна, че шахтата е дълбока над трийсет километра. В долния й край имаше поредица пещери около някакъв кръг. В пещерите имаше тънки стълбове. Релефът създаваше впечатлението, че макар да изглеждат малки поради мащаба, тези стълбове поддържат огромната тежест на планината, кораба и дори земята около него.

Под изображението на шахтата, чак до пода, имаше поредица релефи. На първия бе изобразена сферата и нещо, което приличаше на правоъгълна конзола. На втория сферата падаше надолу в шахтата. На третия бе изобразена експлозия — експлозия, която разбиваше тънките носещи стълбове и ги пръсваше като кристални чаши. Четвъртият релеф показваше как корабът и пещерният комплекс пропадат от собствената си тежест. На последното изображение в поредицата имаше нещо като наводнение. Течността запълваше тунелите и скалоподите избухваха в пламъци.

— Санджи — каза Конъл, останал без дъх. — Виж това!

Санджи се загледа за миг, после се ококори от изненада.

— Господи! Те няма да се спрат пред нищо, за да спрат неприятеля си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вероника. — Ще наводнят тунела ли?

— Няма да го наводнят — отвърна Конъл. — Това е магма. Ще пуснат тази сфера в тунела. Тя ще избухне близо до мантията. Тунелите, в които бяхме, пещерите, корабът… всичко… ще се срути и магмата ще го залее.

— Това е невъзможно — каза Вероника. — Виж на каква дълбочината трябва да е. И без това се намираме на пет километра под земята. Не е възможно да стигнат такава дълбочина.

— Ако съдим от видяното досега, старите скалоподи са знаели какво правят — отговори Конъл. — Не мога да си представя да изобразят нещо, освен ако не е вярно.

— Адска машина — каза Санджи. — Но защо?

— Защото разбират единствено смъртта — отвърна Вероника със стъклен, разфокусиран поглед. — Културата им е военна. Ще умрат, но няма да се признаят за победени. Виждаш ли първия релеф? Това прилича на някаква контролна конзола. Оставили са инструкции за потомците си. Инструкции как да взривят цялата планина и цялата своя раса заедно с нея.

— Няма начин тази машина да работи след толкова време — каза Санджи, изправи се и се протегна. — Мисля, че тук нищо не функционира от хиляди години.

Конъл си погледна часовника. Имаха още три минути, после трябваше да тръгват. Погледна Вероника, която вече се насочваше към следващата ниша, и я последва, решен да сложи край на тази екскурзия и да я изкара оттук.

 

 

09:45

 

О’Дойл се събуди от рязко потупване по лицето. Още преди да се изправи, посегна за ножа си, но не го намери. Примигна и видя, че го е тупнала Либранд. Гледаше някъде встрани от него и кораба. Беше приклекнала, замръзнала. Черната й коса висеше пред лицето й. Погледът й бе съсредоточен като на ястреб. Ножът в ръката й сочеше към заплахата.

Той бързо се изправи и потрепери от болката в крака. Инстинктивно застана пред Либранд.

Две сребристи буболечки отразяваха невъобразимо ярко изкуствените слънца над тях. Клечаха в пясъка на брега на реката. О’Дойл веднага забеляза, че са нови. Едновременно с това обученият му ум затърси начин да се справи с петнайсетсантиметровите назъбени остриета, които заплашително се показваха от клиновидните им глави.

— Малките ни приятели се адаптират — тихо каза О’Дойл. — Остави ножа. Няма да ти помогне срещу тях, а ще ти трябват и двете ръце, ако атакуват.

Либранд бавно и безмълвно затъкна ножа в калъфа на колана си.

— Какво ще правим?

— Пресегни се бавно и хвани най-големия камък, който можеш — отговори О’Дойл. Наведе се с гримаса, зарови пръсти в пясъка и измъкна камък, голям колкото главата му. Либранд бавно се наведе и вдигна един малко по-малък камък.

— На три. Цели се в лявата, аз ще оправя другата. Едно… две… три!

И метна тежкия камък. Той сякаш увисна във въздуха. Със светкавично движение сребристата буболечка избяга, а камъкът тупна в пясъка. О’Дойл се облещи. Невероятна скорост. Буболечката беше два пъти по-бърза от всичко, което беше виждал.

Другата сребриста буболечка също избяга встрани, спря и застина като статуя. Либранд замахна и хвърли камъка с отработено кръгово движение от бейзбола. Буболечката побягна, но не бе достатъчно бърза: камъкът помля краката й, откъсна един и пречупи друг. Тя се загърчи конвулсивно. Откъснатият крак се заизвива спазматично на пясъка.

Здравата буболечка се стрелна невероятно бързо към главата на Либранд. Тя вдигна ръце да се защити и хвана дългокраката машина във въздуха. Острието проблесна и два от пръстите на лявата й ръка паднаха на земята.

Либранд изкрещя от болка и страх. Сребристата буболечка здраво обви ръцете й с два от многоставните си крака. Другите два я стиснаха за главата и я задърпаха в опит да притеглят окото й към окървавеното острие. Либранд извърна глава в последния миг. Острието се плъзна по челото й и мина през лявата вежда и лявото ухо. Половината ухо падна на пясъка. По лицето и гърдите на Либранд шурна кръв. Острието се отдръпна за нов опит да я прободе в окото.

Силните ръце на О’Дойл сграбчиха сферичното тяло и го дръпнаха с всичка сила. Буболечката се вкопчи в Либранд, острите й нокти разкъсаха ръкавите на кул-стюма и се впиха в нежната кожа отдолу. О’Дойл изтръгна машината. От разтворените й нокти капеше кръв.

О’Дойл изрева в пристъп на примитивна ярост и с всичка сила фрасна машината в една скала. Буболечката се смачка в камъка със силно метално скърцане. Краката й се загърчиха. Но успя да забие острите си нокти в ръцете му. О’Дойл изкрещя, вдигна я и я удари в скалата отново и отново, все едно бог Тор млатеше настървено с чука си. Чу как нещо в пробитата обвивка се счупва. Краката потрепнаха още веднъж и се отпуснаха.

О’Дойл погледна към другата сребриста буболечка. Кипеше от безумен бяс. Ранената машина напразно се опита да избяга на двата си здрави крака. Приличаше на настъпен рак, който пълзи по тъмния пясък. Яростта даде още сили на О’Дойл и той се хвърли върху ранената буболечка, забравил за ранения си крак.

Сграбчи един от тънките й крайници, вдигна я във въздуха и я блъсна с всичка сила в един голям камък. Обвивката се разцепи и се разхвърчаха искри. Разнесе се миризма на изгорял шоколад. О’Дойл нададе първобитен вик на тържество и ярост. Примигна и погледна гърчещия се крак, който още стискаше в ръка. Хвърли го и закуцука към Либранд.

Дясната й ръка бе здрава и тя бе притиснала с нея ранената, но не можеше да спре кръвта, която бликаше от раните. Яркочервените капки падаха на мокрия пясък. Съдраните ръкави на кул-стюма висяха от ръцете й като спагети, покрити със сос. По лицето й се стичаше кръв.

— Дръж се, тук съм.

Либранд ту стискаше очи, ту се взираше невярващо в пръстите си, които лежаха безжизнено на пясъка.

О’Дойл грабна ножа от колана й, заби го в една от раниците и отряза две дълги ивици найлонов плат. Хвана ръката й и я затисна с коляно на земята. Стисна другата и Либранд изкрещя от болка.

— Не мърдай, редник. Знам, че боли.

— Давай! — каза Либранд през зъби.

О’Дойл уви ивица плат около чукана на показалеца, завърза я на възел и рязко стегна. Либранд отметна глава, изпищя и инстинктивно се опита да се освободи.

— Млъкни! — каза О’Дойл. — И мълчи! Може да има още буболечки, така че не издавай никакъв звук.

Либранд прехапа устни и го погледна с дясното си око. Беше стиснала лявото заради шуртящата по лицето й кръв. О’Дойл умело уви втората ивица плат и стегна здраво. Либранд изпъшка от болка, но продължи да стиска зъби.

О’Дойл затършува из раницата за нещо подходящо за превръзка на главата. Разцепи един спален чувал, измъкна памучната подплата и я притисна към главата й. Нареди й да държи.

Либранд непохватно притисна памука към слепоочието си. О’Дойл отряза още една ивица и я върза стегнато около главата й. След това насочи вниманието си към ръцете й. Сърцето му се вледени. Ръкавите на кул-стюма й бяха нарязани. Бистрата гъста охладителна течност капеше в пясъка заедно с кръвта й. По ръцете й имаше дълбоки прорези.

Той отряза още две ивици плат. Ако не успееше да спре загубата на течност, тялото й щеше да остане изложено на високата температура и кръвта й щеше да заври. Щеше да се тревожи за отравянето на кръвта по-късно. Жегата и раните щяха да я убият много по-бързо. Максимално бързо и внимателно подреди накъсаните ивици на кул-стюма, уви плата около ръцете й го завърза. След двайсет секунди и двете й ръце бяха омотани от китките до лактите.

— Радвам се… че си… войник — изръмжа Либранд през зъби.

— Защо? — меко попита О’Дойл и отметна просмукания от кръв кичур от лицето й.

— Защото от теб щеше да излезе много калпав доктор.

О’Дойл вдигна очи към кораба, но не видя и следа от Ангъс или Ранди. Погледна в посоката, в която бе тръгнал Конъл, но не видя следа и от него. Ангъс му трябваше, за да закърпи кул-стюма. Знаеше, че неговият кърпеж ще намали загубата на охладителна течност, но няма да я спре. Без помощта на Ангъс Либранд щеше да умре до час. Погледна си часовника и претърси с поглед пещерата за още сребристи проблясъци. Двайсетте минути бяха изтекли. Всички вече трябваше да са се върнали. Но не видя никого.

Никого.

 

 

09:40

 

Ангъс се взираше в застиналата като статуя на стената сребриста буболечка. Не бе помръднала цели пет мъчителни минути. Ако не знаеше, че не беше там, когато влязоха, Ангъс щеше да я сметне за неподвижна част от стената, за някаква скулптура може би.

Машините се адаптираха към ситуацията. Той бе видял какво представлява разумът на скалоподите. Имаше само един логичен отговор. Сребристите буболечки бяха нещо повече от колективна програма. Бяха колективен разум. Мислещ, съзаклятнически, адаптиращ се разум, склонен да избива всичко.

— Трябва да направим нещо, Ангъс — каза Ранди. — Не можем просто да стоим тук. Щом тия буболечки могат да избегнат заглушаваното, значи могат да поведат скалоподите към останалите. Трябва да излезем.

— Луд ли си? Виж това острие!

— Не можем да стоим тук, по дяволите! — Стаята имаше само един изход и сребристата буболечка го пазеше като тъмничар.

— Измисли нещо, Ангъс. Измъкни ни оттук.

Ангъс пое дълбоко дъх.

— Добре, добре. Тръгни към нея. Ако се дръпне, супер, махаме се веднага. Ако се спусне към теб, ще я хвана.

Ранди бавно кимна и преглътна. После попита колебливо.

— Готов ли си?

— Давай — отвърна Ангъс.

Ранди направи малка крачка напред.

Сребристата буболечка се хвърли към него. Ранди изкрещя, вдигна ръце и хвана два от протегнатите й крака.

— Ангъс, дръж я! — изпищя Ранди. На лицето му бе изписан ужас от гърчещото се тежко нещо, което се опитваше да го посече.

Ангъс не помръдна. Само главата му се въртеше, за да следи какво става. Краката му бяха залепнали за пода. Усещаше тялото си студено и обездвижено. Не можеше да помръдне. Просто не можеше.

Сребристата буболечка зарита Ранди с другите си два крака, дереше като котка. Острите й нокти разпраха кул-стюма му и се врязаха в кожата. По прашния под плисна кръв. Изглеждаше черна на светлината на лампата на Ангъс.

Ранди изпищя и хвърли буболечката към стената. Бърза като котка, тя обърна краката си и здраво се захвана за платинената повърхност с нокти. Отскочи от стената като гумена топка — отново право към Ранди.

— Ангъс! — успя само да извика той.

Тежкият робот блъсна окървавените мятащи се ръце на Ранди и го избута назад. Отскочи на пода и веднага се стрелна към главата на Ранди. Този път го повали и като някакъв метален паяк бързо пропълзя върху тялото му.

— Господи, махни я!

Загърчи се под тежестта на сребристата буболечка.

През стаята полетя ръка, прерязана през китката, и хвърли пръски черна кръв. Тупна в краката на Ангъс и отскочи. Ангъс дишаше накъсано. Погледна ръката. Борбата на Ранди за живота му изведнъж потъна в мрака. Пръстите на ръката бяха леко свити, като крачка на умиращ бръмбар.

Изведнъж краката на Ангъс се освободиха от невидимите окови и той хукна по коридора към другите. Ужасените предсмъртни писъци на Ранди отекваха в извитите стени.