Скот Сиглър
Земно ядро (5)

4.

3 август

Солт Лейк Сити изглеждаше дяволски красив — скъпоценен камък на фона на спиращата дъха планина Уосач. Гледката бе божествена — нищо чудно, че Бригам Йънг бе спрял кервана си преди сто и петдесет години и бе решил, че точно тук ще очертае границите на мормонската територия. Очертаването на граници бе съществена част от историята на щата Юта, независимо дали ставаше дума за земя или за подземни богатства. От земята на Юта се извличаха несметни съкровища: злато, желязна руда, молибден, калиев карбонат, магнезий. През 90-те години на XX век щатът заемаше челно място по добив на берилий и естествен асфалт. Но доколкото Сони си спомняше, сред легендите на щата Юта нямаше легенда за платина.

— Платина? — попита той и недоверчиво се намръщи под вече добре подстриганата си брада. — Сигурен ли си, Хърб? Мислех, че е сребро.

— Да, Сони, сигурен съм — прошепна заговорнически Хърбърт Даркър. Хърбърт бе един от малкото мъже, към които на Сони не му се налагаше да гледа нагоре. Бе метър и шейсет и пет, съвсем малко по-нисък от дребния Сони. Двамата седяха на противоположните краища на черна лабораторна маса, разпечатката от изследването на пробата бе между тях. Очите на Хърбърт издаваха въодушевлението му от откритието.

— Изглежда, залежите са много добри — каза Хърбърт. — Това, което си открил, е почти чисто. А това е нечувано! Освен това единият от примесите е иридий, който също е страхотно ценен. Това е изумително откритие.

— Нима искаш да ми кажеш, че това е най-голямото ми откритие досега? По-голямо от мината на Йоргенсон? — Сони се усети, че също шепне.

— Ами във всеки случай е най-голямото, което си ми давал за анализ.

— О, я стига, Хърб — шеговито подметна Сони. — Дяволски добре знаеш, че си единственият, на когото позволявам да докосва моите проби от колко — петнайсет години?

Хърбърт извърна поглед за секунда, а после погледна надолу. След което също толкова бързо погледна нагоре — право в очите на Сони — и се усмихна.

— Всъщност шестнайсет. Не съм специалист по платината, но от това, което съм чел — гласът му премина в едва доловим шепот и Сони се напрегна да го чуе, — може би си открил най-чистата жила в целия свят.

 

 

След половин час Хърбърт Даркър седеше сам в заключения си кабинет. Поразителната гледка на залеза над планината Уосач изпълваше стаята с кехлибарена светлина. Хърбърт говореше по телефона — и още шепнеше, макар Сони да си бе тръгнал преди двайсет минути.

— Казвам ви, господин Къркланд, това е нещо голямо. — Даже бе закрил слушалката с ръка.

— Просто ми кажи категорията на рудата, Хърбърт — каза Конъл.

— Не знам. Той не донесе проба от рудата, само пясъка, който е пресял. За да остане толкова много пясък и за да е толкова чист, трябва да идва от много богат източник. Няма примеси освен около трийсет процента иридий, но той е почти толкова ценен, колкото и платината. Ако трябва да направя предположение, бих казал, че са поне десет унции на тон руда, може би дори повече.

— Глупости, Хърбърт. Няма платинена жила с толкова висока концентрация. — Студеният тон на Конъл винаги изнервяше Хърбърт и затова той мразеше да говори с тоя човек, но пък той винаги плащаше добре.

— Мислите ли, че не знам? — отговори Хърбърт. — Защо според вас ви се обадих толкова бързо? — Тялото му се бе стегнало от напрежение. Слепоочията и вратът му пулсираха. Знаеше си, че не трябваше да се обажда на Конъл, но вече беше късно.

Бе виждал Конъл само веднъж, най-вече защото този човек рядко излизаше от офиса си и управляваше минната индустрия като тъмен магьосник от своята кула. Бе висок като върлина — почти два метра. Движенията му бяха като на хищник. Леко накуцваше, но не правеше излишни движения. Под къдравата му черна коса светеха безмилостни сиви очи.

— Добре — каза Конъл. — Къде я е открил?

— Един господ знае. Той е печен тип.

— Как така да не знаеш, Хърбърт? Трябва да е в района, нали? Та ти си в Солт Лейк Сити и той е дошъл при теб!

Хърбърт пое дъх. Болката в слепоочията му пулсираше с ритъма на сърцето му.

— Той винаги идва при мен. Прави го, за да не може никой да отгатне къде открива нещо.

Преди малко повече от година Сони бе намерил злато в Щата Уайоминг. Бе донесъл пробата чак в Солт Лейк Сити за анализ в лабораторията на Даркър. „Това се нарича доверие — помисли Хърбърт. — Аз съм единственият, на когото има доверие, а сега го предавам“.

Хладният, нетърпящ глупости тон на Конъл го отклони от тази мисъл.

— Трябва да говоря с този човек веднага. Дай ми името и телефона му.

— Не мога! — Хърбърт се усети, че почти хленчи, но не можеше да се овладее. — Ще трябва да почакате. В града е само от няколко дни. Разбра за качеството на платината само преди половин час, за бога. Ще разбере, че аз съм ви казал!

— Ама и ти си един! Нямаш представа къде я е открил, това може да се окаже най-богатото находище на века, а ми казваш, че не трябва да му се обадя?

— Но, господин Къркланд, той ще разбере, че съм ви казал аз! Може да вляза в затвора, ако предяви обвинение.

— О, стига глупости — каза Конъл. — Не може да докаже нищо, а и няма нищо, което да те свързва с нас. Нямам време за тези глупости. Трябва ми телефонът му, веднага. Дали още десет хиляди няма да променят решението ти?

Хърбърт притихна. Все още можеше да се оттегли и да защити откритието на Сони, поне за известно време. Може би да даде време на Сони да продаде правата, както се полага. Конъл бе безскрупулен и щеше да намери начин да стане собственик на мястото за броени дни. Сони като нищо можеше да се окаже с празни ръце.

— Стига си ми се правил на недостъпен, Хърбърт. Куриерът ще ти донесе двайсет и пет хиляди веднага щом си поговоря с човека. Няма да повтарям предложението. Решавай веднага.

Главата на Хърбърт запулсира. Толкова много пари наведнъж — но само ако поднесеше Сони на тепсия. Конъл не отправяше празни заплахи беше сега или никога.

— Е, благодаря, че ми изгуби времето — каза Конъл. — Ще получа информацията от друго място.

— Почакайте! — извика Хърбърт и усети колко високо прозвуча гласът му в смълчания офис. — Ще ви го дам. — И даде номера на Конъл. Знаеше, че не е редно, но пък и Конъл просто щеше да намери друг начин да получи информацията. Редно или нередно, вече бе предал Сони Макгинес. Щеше да е просто лош бизнес, ако не извлечеше нищо от тази грешка.

— Ти си умен човек, Хърбърт — каза Конъл. — Много умен човек. Освен това ми е нужна всякаква информация, която можеш да ми дадеш за самия Сони. Какви други открития е направил и с кои компании работи обикновено?

Хърбърт зяпна изумено. Конъл никога досега не бе задавал такива въпроси.

— Не… не мога да ви кажа това.

— Трябва да знам, и то веднага, Хърбърт — каза Конъл студено. — Кажи ми всичко, което знаеш за Сони Макгинес. Ще удвоя предложението си. Петдесет хиляди долара.

— Но тази информация не е част от сделката. Сделката е да ви се обаждам, когато се натъкна на голямо откритие.

— Сделката се променя — каза Конъл. — Ще ми кажеш всичко още сега или си извън играта. Край на плащанията.

Хърбърт почервеня от гняв.

— Вие… няма да посмеете! Дадох ви страхотна информация!

— Не бъди глупак, Хърбърт. Мислиш ли, че си единственият, който получава подкупи? Мислиш ли, че правя всичко това, защото е здравословно? Разполагам със система, която ми носи големи открития, и ако не си част от тази система, значи си извън нея.

Хърбърт стисна зъби. Главата му пламна. Знаеше, че този път е отхапал повече, отколкото може да преглътне.

— Мисля, че просто ще взема двайсет и петте хиляди и ще приключа, господин Къркланд.

Сега бе ред на Конъл да замълчи.

— Предложението е еднократно — каза той накрая. — Когато си извън системата, е завинаги. Искам тази информация.

— Дадох ви номера му.

— Няма да забравя това, Хърбърт.

Хърбърт преглътна и изтри потта от челото си.

— Знам, господин Къркланд.

Затвори телефона и отпусна лице в ръцете си. Вина започна да разяжда съвестта му като лешояд мърша. Бе продал Сони. Просто ей така. И то не на друг, а на Конъл Къркланд. Конъл нямаше да спре пред нищо, за да се сдобие с находката. В миньорските среди прякорът му беше Главореза.

Конъл искаше тази находка, и то много. Сони бе в голяма беда. А Хърбърт знаеше, че за всичко е виновен той.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

Мразеше Хърбърт Даркър. Мразеше хленчовците, а Хърбърт бе ужасен хленчо, дори ревльо. Бизнесът си е бизнес и ако се наложи да продадеш някой за пари, значи така трябва. Но не хленчиш затова и не се опитваш да се оправдаеш, та да не се чувстваш виновен.

Конъл разполагаше с десетки агенти, които правеха същото като Хърбърт Даркър. Говореше за многобройните си информатори, сякаш бе сводник, а те са курвите му. Бе създал мрежата преди четири години и бе започнал само с трима души, двама в Америка и един в Южна Африка. Системата бе незаконна, но печеливша и постепенно той бе направил нови попълнения. Сега тя включваше двайсет и седем геолози и анализатори по целия свят, които знаеха, че всяко потенциално откритие, за което съобщават на Конъл, веднага им носи пет хиляди.

Обикновено обажданията не струваха. Понякога бяха безспорна глупост, дори опити за измама. Единственото — единственото, което той харесваше в Хърбърт Даркър, бе, че той никога не се опитваше да го измами.

Хърбърт никога не се обаждаше за второкласни находища, нито пък за изчерпани такива — и никога не даваше грешни данни. Винаги, когато се обаждаше, заслужаваше особено внимание. Хърбърт проверяваше всяка проба по три пъти и освен това често сам изследваше мястото, преди да се обади.

Този път обаче се бе обадил само след един тест и след по-малко от три часа. Аматьорска работа. Или поне така щеше да изглежда, ако бе някой друг. Това означаваше, че Хърбърт направо се пука от въодушевление. Десет унции платина на тон руда можеха да доведат всеки до това състояние.

Ако цифрите се окажеха верни, това щеше да е най-богатата жила в историята. Конъл се засмя на дребната лакомия на Хърбърт. Рискуваше да влезе в затвора и да загуби бизнеса си за някакви си двайсет и пет хиляди, когато жилата с платина можеше да донесе стотици милиони.

Закрачи из кабинети си, взираше се през прозореца на петдесет и шестия етаж на Ренесанс Сентър. Бе влажно и дъжделиво, гъсти облаци скриваха звездите. Евтината риза дразнеше кожата му, но какво толкова? Можеше да си позволи много по-хубави дрехи, дори по-добри от шитите по поръчка ризи и костюми на останалите изпълнителни директори на корпорация „Земно ядро“. По дяволите, вече сигурно можеше да си позволи почти всичко, макар да не бе проверявал сметките си повече от две години. Имаше по-важна работа от това да седне да се тормози как изглежда.

Нямаше търпение. Ако залежът се окажеше дори наполовина на очакваното от Хърбърт Даркър, това щеше да е едно от най-богатите находища на земята. Определено щеше да е най-голямата придобивка на корпорацията. Изпълни го чувство на неотложност — всяка конкурентна компания, която разбереше за това, щеше бързо да откупи или арендова мястото. Засега обаче конците дърпаше той. Трябваше да пипне Сони Макгинес, и то бързо.

Най-напред обаче трябваше да информира шефа.

 

 

— Влез, скъпи — каза Барбара Йекли през облака дим от пурата, когато Конъл влезе в огромния й кабинет. Кабинетът, както и всички вещи в него, навремето бяха принадлежали на съпруга й, Чарлз Йекли-младши. След самолетната катастрофа, която отне живота на Чарлз-младши и сина й — Чарлз III — преди десет години, тя бе станала собственик на корпорация „Земно ядро“ и съответно на големия кабинет.

Усмихна се топло на Конъл. Той й беше любимец. Повечето хора си мислеха, че Конъл е спечелил благосклонността й със страстта си към находките за много пари, но за нея имаше много по-дълбока причина от парите и печалбата. Двамата споделяха неизказаната празнина от загубата на любими хора поради внезапна сърцераздирателна трагедия. Тя бе наблюдавала как Конъл се превърна от общителен младеж с широка усмивка в суров и коравосърдечен мъж. Някога лицето му бе познато на почти всички в компанията. През последните четири години обаче за повечето служители той се бе превърнал в сух глас по телефона. Глас, който властваше и подчиняваше.

Производителността е ключът, напомни си тя. Производителността и печалбата.

— Дано да е нещо важно, скъпи — каза Барбара и в дрезгавия й глас се прокрадна нетърпелива нотка.

— Важно е. — Лицето на Конъл бе безизразно, но то винаги беше безизразно. — Разполагаме със следи към нещо, което може да се окаже голямо.

— Колко голямо?

— Доколко си запозната с пазара на платината?

Барбара сви рамене. Корпорацията не се занимаваше с платина и затова тя не се бе интересувала от тази тема.

— През последните пет години цените постоянно растат — каза Конъл. — Преди две години „Форд“ въведе нов каталитичен конвертор и го обяви за инструмент за регулиране на замърсяването на въздуха от следващо поколение. За направата на един конвертор са нужни две унции платина. Това е революционна стъпка в ограничаването на замърсяването на въздуха от автомобили. Системата не просто намалява замърсяването — въздухът, който излиза от колата, е по-чист от този, който влиза. Край на замърсяването. Край на смога. Край на заплахата от електромобили. Петролните компании са полудели по тази технология.

Барбара кимна. Незамърсяващите автомобили на „Форд“ се продаваха по-бързо от кубински пури при ембарго. Най-продаваният автомобил за миналата година бе „Лусид“ — първият модел, пригоден към новия конвертор.

— Всеки производител на автомобили се стреми да копира процеса — каза Конъл. — „Мерцедес-Бенц“, „Тойота“ и „Шевролет“ пускат нови модели със същата технология. След две години всяка кола на бензин ще работи така, а това прави по две унции платина на всеки автомобил. И това е само върхът на айсберга. Според някои оценки двайсет процента от стоките, които се произвеждат днес, съдържат платина или се произвеждат с оборудване, което съдържа платина. Това включва всичко — от очила до самолетни двигатели, медицинско оборудване и механизми за преработка на петрол. Платината се използва в индустрията заради своята електропроводимост и устойчивост на корозия и високи температури. Освен това е металът, който се използва в съвременната компютърна индустрия. Употребата й при компютрите е скачала с поне хиляда процента всяка година от 1994-та насам: безпрецедентно нарастване след въвеждането на силиция.

— За разлика от силиция обаче платината не е евтина — обясни ненужно Конъл. — А покрай продължителната експанзия на компютърната индустрия и нарасналото й приложение в автомобилостроенето, търсенето й е скочило неимоверно.

Барбара потисна усмивка на майчина гордост. Чудеше се дали е останало изобщо нещо в минната индустрия, което нейният Конъл да не знае.

— Освен нарасналото търсене в скоро време най-вероятно ще има недостиг — продължи той. — Южна Африка и Русия са основните производители на платина. В Америка има само два по-големи залежа — мината Стилуотър в Монтана и Уивър Крийк в Аризона. За разлика от златото, което много банки трупат като запас, който да продават, когато цените се вдигат, единствените известни запаси от платина се намират в Русия. Руснаците добиха по-голяма част от тях в края на деветдесетте и повечето анализатори смятат, че руските резерви на практика са изчерпани. Това означава, че търсенето на платина се покачва. В момента цената се държи на 850 долара за унция. Южна Африка контролира повечето доставки и ще намали добива, за да вдигне цената. Моето проучване ме кара да вярвам, че цената ще скочи на над 925 долара за унция догодина по това време и ще продължи да се покачва.

Барбара завъртя пурата между пръстите си. От опит знаеше, че бизнес нюхът на Конъл граничи със свръхестествени способности, когато надушеше печалба — а това й стигаше.

— Обикновено концентрацията на платина в рудата е много ниска, от порядъка на една унция на десет тона. Уивър Крийк изуми минната общност с една унция на шест тона. А от Стилуотър в Оклахома твърдят, без да е доказано, че добиват осем десети от унцията на тон. — Конъл се наведе и опря ръце на бюрото й. — Възможно е да сме на път да открием находище с много по-голяма концентрация. Всъщност е възможно да сме открили най-богатата платинена жила в историята. Довечера заминавам за Солт Лейк Сити, за да говоря със златотърсача, който е открил мястото. Трябва да го купя сега, преди да започнат да се избиват с наддаванията. Искам да използвам Кейла Майърс.

При споменаването на това име усмивката на Барбара помръкна.

— Вече обсъждахме това, Конъл. Ти се съгласи, че повече няма да я използваме.

— Това беше навремето, сега е друго. Не знам дали златотърсачът ще клъвне.

— Ами дай му много пари — каза Барбара. — Ако имаш толкова силно предчувствие, поеми риска. Ще одобря един милион.

Конъл сви рамене.

— Не зная дали ще е достатъчно, Барбара. Мисля, че имаме само една възможност да се сдобием с мястото, и тя е сега. Ако златотърсачът подозира колко ценно е откритието му, може даже да не му мигне окото за един милион. Ако му предложа повече пари и е достатъчно умен, ще се свърже с всяка минна компания в целия свят и ще сключи по-добра сделка.

— Е, и? При последните проверки си бяхме много печеливша компания. Не ни трябва Майърс — можем да направим по-добра сделка от всекиго.

— Вярно, но преговорите отнемат време. И двамата знаем, че при съвременните технологии някоя от останалите компании може да открие мястото, преди да сключим сделката. На всичкото отгоре, ако той вдигне шум за платиненото находище, може да се намесят южноафриканците, както и руснаците, а дори и правителството. Искам всичко да стане съвсем тихомълком. Трябва да сключа сделката със златотърсача веднага, преди да плъзне мълвата. За да го направя, трябва да разбера всичко за този човек, и то още сега. Трябва да седна на масата за преговори с пълно снаряжение.

Барбара поклати глава.

— Виж, Конъл, тази жена носи неприятности. Та тя вкара служителя от мините Критъндин в инвалидна количка!

— Беше оправдана.

— За криминално деяние. Но все още е заведен граждански иск. Още се опитвам да договоря прилична компенсация. Да не си забравил, че ни съдят за десет милиона?

— Не съм. Но и ти не забравяй медния рудник в Мойобамба и алуминиевото находище в Куинсланд. Те как вървят?

Барбара се намръщи. Мразеше, когато Конъл го правеше това. И двете мини носеха огромни печалби на корпорацията.

— Много добре знаеш как вървят — каза сухо.

— Нямаше да ги имаме, ако не бях използвал Кейла Майърс. Ами О’Дойл? Забрави ли за проблемите със сигурността, които имахме, преди Кейла да ми каже за него?

Барбара кимна.

— Тя е най-доброто средство — продължи Конъл. — Трябва ми информация, и то бързо. Тя е единственият човек, който може да я осигури.

— Това не ме интересува. Тя носи неприятности. За бога, изхвърлиха я от Агенцията за национална сигурност, Конъл. Направихме много пари чрез нея, но няма да я използваме повече.

— Но, Барбара, това може да е най-голямото находище в историята…

— Не! И това е окончателно — отвърна тя и удари с юмрук по бюрото. — Ще трябва да сключиш сделката без нея. Ще се обадя в счетоводството и ще ти уредя два милиона, но няма да използваме Майърс. Разбра ли?

Конъл въздъхна и отмести поглед, но кимна.

Щом той излезе от стаята, Барбара се усмихна и силно дръпна от пурата. Значи се е натъкнал на най-богатата платинена жила в света, така ли? Добре познаваше Конъл и изобщо не бе изненадана. Вярваше в него — той можеше да сключи сделката и без да използва онази откачалка Майърс.

Майърс бе направо страшна.