Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

37.

09:25

Забързаха колкото можеха, един до друг. Магистралата на Лин се намираше от другата страна на кораба. За да стигнат до нея, трябваше да го заобиколят, а това означаваше да вървят шест километра до другия край и още два до изхода. Корабът стоеше в пещерата, сякаш за него специално бе издълбана ниша. Средната част лежеше на равната повърхност, а заобленият край не се виждаше надолу в земята. Идеалният калъп заприлича на Конъл на стиропор около нова уредба или видео.

Докато напредваха, тътенът на водата се усили. Скоро стигнаха същата широка река, която бяха прекосили преди цяла вечност. Или бяха минали над нея, или тя бе минала под тях. Тук реката течеше върху някаква гранитна скала, различна от варовика, който преобладаваше в планината. Ерозията бе взела своята дан, но водата бе издълбала в камъка съвсем плитко корито в сравнение с огромните дупки, които бе прокопала във варовика.

Реката бушуваше в пукнатина, която се простираше на триста метра. Древни промени в течението й бяха издълбали ровове в гранита — завои и вдлъбнатини, отдавна забравени през хилядолетията. Всяка промяна в течението бе откъртвала парченца от безжизнения кораб. Реката бе като бавен и методичен циркуляр. Там, където течението променяше посоката си, пълната с песъчинки вода бавно отнасяше частици платина. Чуваше се непрекъснато стържене — чакълът се удряше в корпуса, носен от неуморното течение.

Голям сегмент от масивния край бе подкопан от реката и бе паднал преди кой знае колко хилядолетия. Корпусът на кораба се извисяваше от двете страни на 300-метровата дупка. На около 230 метра нагоре двете страни почти се срещаха.

Реката бе открила повредения интериор на кораба като напречно сечение в архитектурен проект. Имаше хиляди сферични стаи и целият кораб приличаше на резен силно надупчено швейцарско сирене. Каньонът бе тъмен и мъглив, като река Амазонка, само че обрасла с огромни сребристи дървета.

— Ангъс, защо картата ти не показва тези кухини в Плътната маса? — попита Конъл.

Ангъс сви рамене.

— Платината е с много по-голяма плътност от скалата. Радарът не е успял да проникне, особено в долния край на обсега.

Конъл застана до него.

— Колко платина мислиш, че има в това нещо?

— Даже не мога да сметна — отговори Ангъс и погледна извисяващия се кораб. — Изглежда, целият корпус е от платина. Логично е да е същата сплав, която анализирахме. Корпусът, изглежда, има много отделения, вероятно за да се предотврати разхерметизирането в случай на инцидент или повреда при битка. Това означава, че не само външният корпус е от дебел слой платина, но и повечето или всички вътрешни стени. Мога съвсем грубо да предположа, че тук има над два милиона тона чиста платина. Това е стотици пъти повече от всичката платина, добивана някога. При сегашните цени това прави петдесет и четири билиона долара.

— Хайде да обсъждаме миньорските теми, когато излезем — обади се Либранд. — Трябва да тръгваме.

Ранди пристъпи напред. Бе промушил палци под ремъците на раницата.

— Още не можем да си тръгнем. Трябва да огледаме. Трябва да видим какво има вътре и какво можем да научим.

Ангъс го изгледа, сякаш е най-големият глупак на света.

— Луд ли си? Трябва да изчезваме оттук. Можем да гледаме каквото си искаме, когато се върнем с добре въоръжено подкрепление.

— Не мисля, че ще можем да се върнем — отговори Ранди. — Тук долу има нов вид. Освен това ми се струва, че е доста важен. Какво ще кажеш, Санджи?

Санджи кимна.

— Да, от най-голямо значение. И това е меко казано.

— Много важен вид, а това е естествената му среда — продължи Ранди. — Тези същества, тези разумни същества, са враждебно настроени. Ако тук долу слязат хора, може да се наложи да се бият със скалоподите.

— Без майтап, Шерлок — каза О’Дойл. Бе пребледнял, но очите му блестяха решително. — Много ясно, че ще се бием. Да ги видим, когато се върна с обучени войници и подходящо оръжие.

— Нямах това предвид — отговори Ранди. — А че няма да ни позволят да им навредим. Санджи, какво ще каже научната общност, когато им разкажем какво става тук долу?

Санджи замълча за миг, както и всички останали. Изведнъж започнаха да осъзнават цялата ситуация. Санджи заговори тихо и търпеливо:

— Няма да позволят никой да слезе тук. Дълго време. Най-вече защото скалоподите са враждебно настроени. Ще изучават това място с години, преди някой да слезе, и тогава ще дойде някой антрополог, който ще се опита да осъществи контакт с тях. Това е доказателство, че не сме сами в космоса. Най-важното откритие в историята на човечеството.

— Глупости — каза Ангъс. — Мястото си е наше, ще правим с него каквото си искаме.

— Това няма да има значение — отговори Санджи. — Нищо от досегашните научни открития не може да се сравни с това. Всички най-големи учени в десетки области ще поискат от самия президент да спре експлоатирането на района и той ще го направи.

— Няма да ни спрат само учените — каза Ранди. — Военните също. Армията ще изпрати два пъти повече хора и те ще съберат максимално количество данни, докато правителството задържа научната общност. Това е, в случай че успеем да разпространим новината. Ако не успеем, това място ще се превърне в мит, като Розуел.

Ангъс, изглежда, не искаше да се съгласи с тази логика.

— Правителството не може да направи нищо, ако кажем истината. Ако разкажем на подходящите хора за това място и какво всъщност става тук, правителството няма да може да потули всичко. Това просто е твърде голямо. Не забравяйте, че сме в ерата на информационните технологии и комуникацията е много по-напреднала от времето на Розуел. Можем да се защитим и въпреки това да си премълчим пред учените филантропи. В договора имам клауза, която ми дава процент от всичко, и няма да се откажа от частта си от тези петдесет и четири билиона!

— Ще трябва да разкрием всичко — тихо каза О’Дойл. — Ще трябва всички да се покажем по националните новини и да разкажем цялата история.

— Защо, по дяволите? — попита Ангъс. — Тогава няма да можем да разработим мината. Няма да ни позволят.

— Защото ако не се покажем пред света, сме мъртви — отговори О’Дойл. — Ранди е прав. Военните ще направят всичко възможно, за да контролират напълно това място. Всичко. Включително да ни избият до крак.

— Преувеличаваш — каза Ангъс. — Нима очакваш да повярвам, че правителството избива американски граждани, за да пази тайни, параноично копеле такова?

Гласът на О’Дойл прозвуча заплашително.

— Със сигурност знам, че прави точно това. Лично съм го правил.

Всички се обърнаха към него. Само грохотът на реката нарушаваше тишината. Конъл знаеше каква бе професията му, но бе съвсем различно да го чуе от устата му.

— Значи сега или никога — наруши мълчанието Ранди. — Трябва да погледнем вътре и да научим каквото можем сега, защото може никога да не получим друга възможност.

— Може да нямаме възможност да направим нищо, ако скалоподите дойдат! — извика Либранд. — Не разбирате ли? Борим се за оцеляване, а не за чек или корица на „Сайънтифик Американ“! Трябва да тръгваме веднага и да правим оценка на всичко, след като излезем в безопасност горе. Те може и да не влязат след нас веднага, но това е тяхната свещена земя. Рано или късно ще дойдат и ще ни пипнат!

Конъл се замисли. Беше права. Каквито и да бяха религиозните табута на скалоподите, те не можеха да рискуват безопасността си при непредвидимото им поведение. А и всъщност какво знаеха за религията им? Че задължително трябва да изчакат пет часа, преди да посекат осквернителите? Тъкмо щеше да каже на всички да тръгват, когато го прекъсна далечен вик. Беше Вероника, която се бе отдалечила на петдесет метра до стената на пещерата.

— Елате насам! — извика тя. — Елате да видите! Тези копелета ми станаха ясни!

На Конъл му идваше да се гръмне, че я е оставил да се отдели от групата. Дори не бе забелязал кога се е отдалечила. Бе твърде зает да гледа невероятния кораб. Какво си мислеше тя, по дяволите? Как можеше да се отдалечава така от всички в такъв безнадежден момент?

— Тя започва да рухва — тихо каза О’Дойл, сякаш прочел мислите му. — По-добре я върнете и не я изпускайте от поглед, господин Къркланд. Имам лошото предчувствие, че ще рухне много скоро.

Конъл сви ръце пред устата си.

— Върни се, Вероника! Върни се веднага!

— Това е цялата им история — извика Вероника. Гласът й се чуваше слабо, погълнат от грохота на реката. — Елате!

И изчезна в нещо като ниша.

— Ще я доведа — каза Конъл. — Ще я довлека, ако се налага. Трябва да вървим.

— Аз… имам нужда от почивка — каза О’Дойл.

Конъл погледна бедрото му. По кул-стюма бяха избили петна кръв. Бе забравил колко лошо е ранен О’Дойл. Едрият мъж се бе отпуснал тежко. Бе твърде уморен, за да стои прав.

— Двайсет минути — каза Либранд. Гласът й бе нисък и студен. — Двайсет минути почивка. После тръгваме.

— Влизам в кораба — каза Ранди.

Конъл се обърна към него.

— Няма да стане! Ще стоиш тук, по дяволите. Ще отида да доведа Вероника, ще починем двайсет минути заради О’Дойл и тръгваме.

— Влизам — каза Ранди. Гледаше Конъл право в очите. — И Ангъс идва с мен.

— Така ли? — попита Ангъс.

— Да — отговори Ранди. — Конъл, ако мислиш, че можеш да ме спреш, заповядай.

Конъл не бе в много по-добро състояние от О’Дойл, а това означаваше, че не бе във форма да се бие дори със слабак като Ранди. Никога не бе виждал Ранди толкова… уверен и решителен.

Либранд си погледна часовника.

— Тръгваме в 09:47. Който не се върне дотогава, остава сам.

Конъл се обърна и закуцука към Вероника. Санджи тръгна с него.