Скот Сиглър
Земно ядро (45)

44.

10:10

Две ръце грубо го разтърсиха и Ангъс бавно отвори очи. Главата му пулсираше от пронизваща болка. Не бе сигурен дали изобщо са му останали зъби. Лицето му бе подуто и безчувствено. Не усещаше езика си. Лежеше по очи. Опита се да се надигне, но ръцете му не се отлепяха от гърба. Бяха вързани с тънка тел, която се врязваше болезнено в китките му.

— Ммм — каза Ангъс. Не можеше да види какво е натъпкала в устата му, но каквото и да беше, му бе почти невъзможно да диша. Имаше вкус на гума.

— Добре, гадното малко нищожество се събуди — каза жената. — Можем да почваме.

— Ммм. — Очите му вече бяха широко отворени. Гледаше как тя отваря и затваря някакви ръждясали клещи.

— Тихо, скъпи — каза тя с нежна усмивка. — Не си прави труда да говориш, докато не извадя топката от устата ти.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс внимателно наблюдаваше клещите. Забеляза надписа на дръжката от неръждаема стомана и зъбците в краищата им.

— Сега ще ти извадя топката и ще ти задам няколко въпроса — сладко каза тя и отметна един кичур от потното прашно лице на Ангъс. — Няма да викаш обаче. Просто ще отговориш тихо на въпросите ми. Кимни, ако разбираш.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс кимна веднъж, без да изпуска клещите от очи.

— Добре. Ще приключим бързо. За нещастие нямам достатъчно време, за да се заема с теб както трябва. Много ми се ще да те опозная по-добре, приятелче, повярвай ми. Много мъка ми причини през последните няколко дни. Знаеш ли с какво си изкарвах хляба едно време?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс поклати отрицателно глава.

— Измъчвах хора. — Продължаваше да говори меко, почти нежно. — Правила съм и още някои неща, но основната ми работа бе да водя разпити. И съм много добра в това, приятелче. Повярвай ми. Така че ако гъкнеш, нещата много ще загрубеят. Ясно ли е?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс закима самоотвержено.

— Добре. — Тя го погали по главата. — Ти си умно момче, Ангъс Кул, най-умното, което съм виждала. Обаче колкото и да си умен, искам да се уверя, че разполагаш с всички данни, които ти трябват, за да вземеш решение. На вас учените това ви трябва, нали? Много, много данни, нали?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс веднага разбра накъде бие и яростно затръска глава в отрицание.

— О, разбира се, че ти трябва точно това. — Тя се изправи и мина зад него. Не можеше да я вижда. В пристъп на отчаяна паника той задърпа телта, но тя само се вряза по-силно в китките му. Опита се да рита, но установи, че и краката му са завързани здраво.

Тя натисна гърба му с коляно.

— Трябват ти много данни, приятелче. Достатъчно, за да ме държиш настрани от АНС. Точно това искаш, нали? Искаш да ме държиш настрани от АНС? Нали, гадно малко нищожество?

Ангъс усети ръцете й по пръстите си. Опита да се съпротивлява, да свие юмрук, но беше твърде късно. Тя изви силно показалеца му, почти го счупи.

Той усети как студените стоманени клещи се сключват около първото кокалче.

— Ммм!

Клещите стиснаха. Той запищя неистово, но през топката в устата му не излизаше почти никакъв звук.

 

 

10:12

 

Спряха до вълнолома и впериха очи в купола и огромната огледална сфера, която висеше от него.

— Господи! — каза Конъл. — Още е тук.

Вероника мълчеше. Умората я бе сринала и физически, и психически. Напрежението от безсънните часове и мъката от жестоката смърт на Санджи я изпълваха с мрачни пориви. Беше бясна на Конъл и О’Дойл, докато течението я блъскаше по пенестата река. Бе толкова слаба, че едва държеше главата си над водата. Бяха срязали въжето на Санджи, бяха го оставили да умре. Умът й кипеше от мисли за яростно отмъщение срещу двамата, за това как щеше да ги накаже за малодушието им.

Но тези мисли избледняха още преди да стигнат завоя на реката. Ако О’Дойл не бе срязал въжето, всички щяха да са мъртви. Не само Санджи. Жертви на кръвожадни извънземни, които отдавна бяха надживели всякаква космическа цел. Отмъстителните мисли срещу Конъл и О’Дойл бързо отминаха. В крайна сметка вината не бе тяхна.

А на скалоподите.

И на сребристите буболечки.

Взря се в инструмента на отмъщението. Той висеше като гигантска коледна играчка над шахта, която стигаше право в дълбините на ада. Да, адът. Точно там щеше да изпрати скалоподите и малките им злобни машинки. Право в ада.

— Конъл, буболечките са навсякъде — каза О’Дойл. — Извади проклетия заглушител.

— Зарежи — Отвърна Конъл. — Давай просто да тръгваме! Да се махаме оттук, по дяволите.

— Трябва да си почина, Конъл — изпъшка О’Дойл. Вероника откъсна очи от сферата и погледна О’Дойл. Той държеше главата на Либранд с огромната си ръка, така че лицето й да е над водата. Тя бе напълно отпусната. Единствената причина да не потъне бе спасителната възглавница на гърдите й.

— Да, Конъл — каза Вероника толкова тихо, че едва се чу над металния кънтеж на реката. — И аз трябва да си почина.

Конъл заплува към стената и се покатери горе. По ръцете и тялото му полепнаха платинени частици. По влажния пясък към него тръгнаха сребристи буболечки, спуснаха се от извития над гигантската сфера купол. Вероника чу леки плясъци и изумено видя как буболечките цамбурнат като водни бръмбари в реката. Въздухът се изпълни с гневно потракване и бръмчене.

Конъл зарови непохватно в колана си, измъкна заглушителя и го включи.

Почти на секундата координираните движения на сребристите буболечки преминаха в объркано щуране. Течението подхвана една, понесе я надолу и тя се изгуби в пенливите бързеи.

Вероника доплува до стената и също се покатери. Двамата с Конъл изтеглиха Либранд, а после помогнаха и на О’Дойл. Вероника погледна спътниците си. Всички бяха изтощени, ранени, обречени. Тя вече знаеше, че никой от тях няма да се измъкне жив. Имаше прекалено много скалоподи, прекалено много рани, прекалено много път. Всички щяха да умрат.

Точно като Санджи.

Точно като Ранди.

Точно като Мак.

Точно като Янсон.

Точно като Фриц.

Точно като Лашон.

Но тя нямаше да позволи това да е напразно. Изправи се и тръгна към висящата сфера. Погледът й бе съсредоточен и искреше от омраза. Тя разсеяно се опита да развърже въжето.

Конъл се втурна след нея.

— Вероника, не бива да се отдалечаваме от водата!

Хвана я за рамото, но тя отблъсна ръката му.

— Няма значение, Конъл. — Огледа камерата за това, което знаеше, че трябва да е тук. Ето го! Контролният панел. Беше същият като изображението на релефа в нишата.

— Защо да няма значение, Вероника? — меко попита Конъл. Очевидно нямаше представа, че гласът му звучи странно, сякаш търпеливо говори на дете.

— Няма значение, защото няма да вляза пак във водата — каза Вероника, без да го поглежда. — Оставам тук.

— Как така оставаш тук? — Конъл се нагоди към стъпките й, които я водеха към големия безупречно чист контролен панел. Въжето, което ги свързваше с О’Дойл и Либранд, се влачеше зад тях. — Почти се измъкнахме.

Тя спря, обърна се и го погледна в очите.

— Трябва да го направя. Трябва да ги унищожа. Тях и всичко това. Те не принадлежат на това място, не разбираш ли? Те не са част от тази реалност.

— Разстроена си — отвърна той. — И това е разбираемо. Но Санджи вече го няма и ти не можеш да се жертваш. Това няма да го върне. Освен това как ще разбереш какво да правиш?

— Умна съм, забрави ли? Корица на „Нешънъл Джеографик“ и така нататък. Една дреболия като извънземна бомба на десет хиляди години изобщо няма да ми се опре.

Конъл яростно я хвана за раменете.

— Не! Няма да стане! Достатъчно хора загинаха в това прокълнато място и няма да позволя да умре още един. Идваш с нас!

Пръстите му се забиха болезнено в раменете й. Тя знаеше, че той няма да отстъпи. Щеше да я завлече до реката насила, ако се наложеше. Беше ранен, но въпреки това бе много по-силен от нея. Не можеше да му се противопостави.

— Добре — тихо каза тя. — Аз… просто не знам какво говоря. Не искам да оставам тук.

— Да, не знаеш какво говориш! — извика Конъл и я задърпа към водата. — О’Дойл, почивката свърши. Трябва да тръгваме.

— Да, шефе — каза О’Дойл, внимателно плъзна Либранд във водата, после се смъкна и той. — Проверете въжето. Тук реката става бурна.

Конъл решително бутна Вероника към водата. Тя се наведе над ръба на стената и леко цамбурна. Той изключи заглушителя, затъкна го в колана си и скочи. Сребристите буболечки потръпнаха едновременно и възвърнаха координираните си движения.

— Готови? — попита Конъл. Вероника и О’Дойл кимнаха. Отблъснаха се към средата на реката.

Вероника хвърли поглед през рамо. Сребристите буболечки се засуетиха по огледалната повърхност на сферата, за да я подготвят да изпълни предназначението си. Бяха тук, под тази планина, повече от десет хиляди години. По-стари от човешката цивилизация, по-стари от всяка човешка религия. Колко още щяха да съществуват? Отровена, умираща раса, която едва имаше някакви наченки на разум, едва се отличаваше от животните и бе жива само благодарение на своите грижовни машини.

Колко още?

Обзе я слабост. Течението задърпа изтощеното й тяло.

— Конъл — прошепна тя, затвори очи, отпусна се и потъна.