Скот Сиглър
Земно ядро (36)

35.

08:15

Кейла бе изправена пред дилема. Следите на гадното малко нищожество тръгваха по един тунел вляво. Магистралата на Лин, от друга страна, продължаваше неотклонно към Плътната маса.

В края на краищата тя искаше да го убие, така че трябваше да тръгне по следите му. Възможно бе обаче следите да са стари. В тунелите нямаше вятър, нямаше излагане на атмосферни условия и нямаше какво да повлияе на следите, за да се разбере откога са. Сигурно бяха на няколко дни. Оставени малко след като хеликоптерът бе кацнал на няколко километра от лагера и гадното малко нищожество и оня задник — приятелят му — бяха тръгнали към планината под прикритието на нощта.

Тя загледа картата и започна да осъзнава колко огромен е целият комплекс. Имаше хиляди разклонения. Къде щеше да намери чудовищата? Ангъс и Ранди можеше да са навсякъде. Ами ако изобщо вече не бяха в пещерите? Можеше да върви по следите им с дни и изобщо да не ги види.

Магистралата на Лин, от друга страна, водеше право към Плътната маса. А това бе целта на „Земно ядро“, целта на Ангъс, както й на Конъл Къркланд. От хилядите възможности, пред които бе изправена, имаше най-голям шанс за успех, ако ги заловеше в Плътната маса.

Но Ангъс бе влязъл през Магистралата на Лин. Това означаваше, че най-вероятно ще излезе по същия път. Нямаше как обаче да е сигурна в това. Той бе скрил този вход; кой знае дали нямаше още? Не можеше да си позволи да го чака и да поеме риска той да излезе от друго място. Трябваше да го пипне, и то възможно най-бързо, по дяволите.

Новият й план бе да се насочи към Плътната маса и да провери дали Марко/Поло ще прихване някакви сигнали. Надяваше се и да открие някое същество там. Трябваше да открие същество, иначе никога нямаше да си върне живота, никога нямаше да се върне в АНС.

Тръгна по Магистралата на Лин и остави следите на малкото нищожество зад себе си.

08:24

Ранди гледаше зяпнал. Сребристите буболечки бяха толкова много, че по стените сякаш се стичаха реки от платина.

Двамата с Ангъс вървяха мъчително бавно. Внимаваха при всяка стъпка, за да не настъпят някоя от скупчените сребристи буболечки, което си бе трудно поради огромния им брой. Стотици, може би дори хиляди изпълваха дълбоката ниша. Бяха толкова нагъсто, че стените гъмжаха от източените им крака, а въздухът кънтеше от безкрайно потракване и бръмчене. Светлината на лампите им се отразяваше в оживялата стена от платина.

— Какво правят? — прошепна Ранди, забравил гнева си към Ангъс на фона на това явление.

— Нямам представа — отговори Ангъс. — Трудно е да се каже, след като ги заглушаваме.

Ранди гледаше сребристите буболечки, които се тълпяха като червеи върху трупа на отдавна умряло куче. Трябваше да има причина за тези пълчища. Разбира се, заглушителят неутрализираше тази причина и сребристите буболечки просто се разхождаха безцелно по стената. Някои се объркваха до такава степен, че просто падаха с тежко тупване на земята. Търкаляха се на кръглите си гърбове, обръщаха крака и продължаваха да се щурат също толкова безцелно.

— Мислиш ли, че е опасно да влезем? — Подсъзнанието му крещеше да бяга. Въпреки това двамата с Ангъс не забавяха крачка.

— Сигурно — разсеяно каза Ангъс и продължи напред. — Трябва да има причина да са толкова много.

Спряха на три метра от края на нишата. Стената бе покрита толкова плътно със сребристи буболечки, че камъкът под тях не се виждаше. Това напомни на Ранди за малки паячета, които прилепват плътно за гърба на майката.

— Ако това е краят на пещерата, какво правят, по дяволите? — попита Ранди.

Ангъс надуто се обърна към него.

— Има само един начин да разберем — отговори и вдигна заглушителя. — Никога няма да разберем, ако не го изключим.

Ранди погледна заглушителя и усети как пулсът му се покачва. После погледна Ангъс. Разбраха се мълчаливо. И двамата осъзнаваха, че сребристите буболечки могат да ги затрупат за миг. Ако тези машини изобщо можеха да нараняват хора, пълчищата вероятно означаваха бърза и болезнена смърт. Въпреки заплахата обаче трябваше да разберат какво правят роботите.

Ранди бързо кимна. Ангъс изключи заглушителя.

За миг сребристите буболечки спряха да се щурат безцелно и застинаха. Не помръдваха и крак и не издаваха никакви звуци. Драстичната смяна на непрестанен шум с гробна тишина изплаши Ранди много повече от ужасните платинени пълчища по стените. Сякаш сребристите буболечки премисляха, пренастройваха се, опитваха се да си спомнят защо изобщо съществуват. Почти веднага след като за миг спряха, оглушителното бръмчене се поднови с пълна сила и те започнаха да щъкат. По стената кипеше дейност. Роботите се движеха толкова бързо, че Ранди не успяваше да ги различи за повече от секунда. Към познатото потракване се прибави нов звук — интензивният пукот на разбиване на скала.

Ангъс и Ранди стояха като заковани. Усещаха как сребристите буболечки пълзят по краката им или ги заобикалят. Машините не им обръщаха внимание — изглежда, бяха твърде погълнати от задачата си, за да забележат, че те стоят сред тях.

В цялата тая суматоха се отвори малък процеп. Беше достатъчно голям обаче, за да видят скалата под оживялата река от платина. Една сребриста буболечка се мъдреше там. С лекота се държеше на дългите си вретеновидни крака. Наведе клиновидната си глава към камъка. Клинът изведнъж се заби в стената и отчупи малък назъбен къс с големината на топче за игра. От главата на буболечката се показаха малки жички и подхванаха малкото камъче. Тя се извърна от нишата и тръгна покрай стената с малкия си товар. Пое към големия тунел, зави на ъгъла и изчезна от погледа им.

Ранди стоеше зашеметен и мълчеше. Ангъс не помръдваше, но на лицето му бе изписано неверие. Взираха се в ставащото пред тях и последното парче от пъзела ги връхлетя като лавина.

— Те са изкопали всичко — каза Ангъс — В продължение на хиляди години. Тук има хиляди километри тунели и пещери. Милиарди тонове скала.

— Камъче по камъче — отвърна Ранди. Смаяно се опитваше да изчисли тегло, обем и размери. — Камъче по камъче.

Ангъс отново пусна заглушителя. Жуженето му изпълни пещерата. Координираните действия на сребристите буболечки веднага преминаха в масово безцелно щуране. Много от тях паднаха от стената. Скалата под тях се разкри.

Квадратна плочка със страна двайсет и пет сантиметра, на която имаше лица. Прясно издялани лица. Либранд. Мак. Конъл. О’Дойл. Вероника Рийвс. Санджи Хаак. Ангъс. Ранди. Това бе първата плочка. На втората се виждаше как Ангъс и Ранди вървят в един тунел. Всеки детайл от каските и кул-стюмите им бе гравиран съвършено в камъка. Имаше и още плочки… празни плочки. И двамата бяха виждали релефи на други места пещерите и знаеха какво следва.

— Да изчезваме — каза Ангъс.

08:26

4868 метра под земята

За щастие скалоподите вдигаха много шум. Конъл си даде сметка, че в противен случай отдавна щеше да е накълцан на парчета. Сребристите буболечки още се щураха безцелно и задръстваха пътя, така че им беше трудно да вървят бързо по и без това неравната повърхност. Досега не бе виждал толкова много буболечки на едно място: буквално покриваха пода и падаха от стените и тавана като мазилка на порутена къща.

Конъл хвърли поглед през рамо.

Вонята на изгнили ябълки и кучешки изпражнения се носеше из тунела като грозен дъх на умиращ от чума. Писъците на скалоподите и стърженето на грубата им кожа по пясъка и скалите изпълваха въздуха. Проблясваха яростно. Ярките цветове осветяваха стените като в дискотека. В ума на Конъл се прокрадна видение на блещукаща коледна елха, натъпкана в канализационна тръба.

Това, че сребристите буболечки се щураха безцелно, му вдъхваше кураж, защото означаваше, че Ангъс и другите са близо. Не знаеше дали ще успее да се справи. Коляното му пулсираше като гейзер, а гърбът му протестираше при всяка разтърсваща стъпка. За трети път през последната минута в ума му проблесна мисълта за саможертва. Можеше да се обърне и да се бие, а това щеше да спечели малко време на Санджи и Вероника, за да избягат. Вероника бе хванала ръката му и го влачеше напред, сякаш чуваше мислите му през високоговорител.

— Хайде, Конъл! Не се оставяй тези скапаняци да ни хванат!

Санджи уморено пухтеше, но успяваше да подвиква насърчително.

— Почти стигнахме Плътната маса. Не мисля, че ще ни последват там. Това е последната ни надежда!

Тримата тичаха в тунела. Приличаха на подскачащи деца от цялото това заобикаляне на криволичещите сребристи буболечки. Конъл отново погледна през рамо. Проблясващите скалоподи ги доближаваха. Бяха само на двайсет метра и напредваха бързо. Закривените им платинени ножове приличаха на трийсетсантиметрови зъби на някакъв ужасен многоцветен дракон. Те, изглежда, лесно успяваха да се придвижват сред умопомрачителните пълчища сребристи буболечки.

Един камък профуча и събори от стената една буболечка близо до Конъл. Платиненото й тяло се смачка сред дъжд от искри. Ако камъкът бе улучил целта си, мозъкът му щеше да опръска стените. Конъл се съсредоточи и удвои усилията си. Болката в крака и гърба отстъпи пред нуждата да бърза. Странна мисъл се появи неканена в ума му.

„Значи така се чувства плячката, когато я гонят“.

— Ето я! — извика Вероника. В гласа й се смесваха пълно изтощение и надигащо се тържество. — Ето я пещерата! Почти стигнахме!

Шумът зад тях се усили. Сякаш скалоподите бяха на сантиметри. Страхът напрегна тялото му и даде на краката му криле. В стените се удряха камъни и отскачаха в краката му на сантиметри от него. Един го забърса по рамото. Той едва не загуби равновесие, но продължи напред.

Вероника настъпи една сребриста буболечка, изпищя, препъна се и политна надолу. Конъл светкавично се протегна, хвана я за кръста и я задържа на крака. Лицето й се сгърчи от болки, но тя не се предаде. Измина последните двайсет метра с подскоци на един крак; Конъл я подкрепяше.

Изведнъж мракът на пещерата отстъпи пред ярката светлина на Плътната маса. Пред очите на Конъл се появи нещо огромно, но той успя да се съсредоточи единствено върху това да крачи.

Вероника се изплъзна от ръката му и тежко падна. Конъл се наведе да я вдигне, но самият той също се строполи. Мъчеше се да си поеме дъх. Стисна очи от ужас. Бе твърде уморен дори да се свие на кълбо.

Зачака касапницата да започне.