Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

29.

23:18

За двамата учени, които бяха свикнали да контролират всичко в лабораторията и да планират добре търсенето на силни усещания, това бе прекалено. Може би за първи път, откакто бяха пораснали, а това не бе толкова отдавна, Ранди Райт и Ангъс Кул не знаеха какво да мислят. Седяха скрити в дъното на тунела и се взираха в нещо, което надхвърляше представата им за реалността.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна ококореният Ангъс, докато клечеше неподвижно зад един камък. — Как се е озовало тук? Ти чу ли изстрели?

Ранди също се криеше зад камъка.

— Не съм сигурен, чу се много слабо. Може и да са били изстрели.

Взираха се в широката бъбрековидна пещера, слисани от това колко е огромна и сложна. Стените се извиваха високо нагоре и се срещаха по средата. Таванът обаче не се виждаше от ослепителната светлина, която озаряваше пещерата със странен синкав оттенък. Пещерата стигаше толкова надалеч, че не можеха да различат какво има в края й. Акър след акър по пода на пещерата се простираха стройни редици невиждани растения. В средата бе кацнало малко селище с разнебитени каменни сгради, приличаха на руини на древен ацтекски храм.

Много по-интересни от пещерата, насажденията и сградите бяха „селяните“. Ранди и Ангъс зяпаха изумено съществата с меки тела и дълги люлеещи се пипала. Те пулсираха и светеха на цветни петна. Движеха се странно, но грациозно. Носеха се леко като медузи по течението в океански води. Някои стигаха височина три метра от главата до пръстите на пипалата. Други стигаха само метър и се препъваха некоординирано като деца, които едва прохождат.

Съществата се придвижваха тихо. От време на време издаваха остри звуци, които наподобяваха стоманено острие, което се плъзга по стъкло. Синята светлина от тавана хвърляше мънички отблясъци по хилядите сферични тела на ИО — по земята и по стените имаше безброй роботи. Отдалеч приличаха на безчет лъскави мравки, които се щурат около мравуняк. Дъговидните стени бяха осеяни от входовете на стотици тунели. Повечето бяха на нивото на земята, но някои бяха на височина петдесет, че и сто метра.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Ангъс.

Ранди не отговори. Взираше се в надупчените стени на огромната пещера и трескаво се опитваше да осмисли видяното. Според картата това място бе едно от най-големите отворени пространства в целия комплекс. Единствено пещерата, която обграждаше Плътната маса, бе по-голяма. Той нямаше представа какво ще открият, но изобщо не бе очаквал да види невероятните странни същества и да чуе ехо от изстрели.

— Ангъс, провери Марко/Поло. Тези изстрели сигурно са на служители на „Земно ядро“.

Ангъс измъкна малкото устройство от колана си и седна на песъчливата земя. Опря гръб на камъка и се скри напълно от всички — или всичко — в пещерата. Приемникът „Марко“ изписука с нисък тон, а след това с шест високи. Ангъс яростно присви очи.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Какво? Кой е?

— Хващам сигнали от Мак, доктор Рийвс, доктор Хаак, Либранд, О’Дойл и самия господин Голямата клечка Конъл Къркланд — каза Ангъс. — Какво става?

— Чухме изстрели, значи нещо не е наред — каза Ранди. — Те къде са?

— На шейсет метра нагоре и на десет часа, ако застанеш с лице към малкото селище.

— Как са жизнените им показатели?

Ангъс завъртя копчетата и бързо превключи на индивидуални показатели.

— Пулсът на всички е ужасно висок, с изключение: на О’Дойл — неговият е нормален. Температурата им е добре, алфа-вълните са скочили страшно много, но падат. Почакай… Мак изобщо не е добре. Алфа-вълните му са паднали и кръвното му е ниско. Има нужда от лекар, и то спешно.

— Високи алфа-вълни и бърз пулс; изглежда, са влезли в схватка.

Ангъс погледна Ранди. В ума им сякаш едновременно проблесна една и съща мисъл. Двамата бавно надникнаха иззад камъка. Макар да бяха почти на четиристотин метра, видяха как стотици ИО се строяват в дълга редица. Единият й край тръгваше от селището, а другият се простираше към входа на един тунел. От такова разстояние ИО се виждаха като точици, но отраженията им проблясваха в повтарящ се ритъм.

Ранди извади бинокъла си и се загледа натам.

— ИО пак се гърчат както преди малко. Ще ми се да знам какво може да означава това.

Сякаш за да отговорят на въпроса му, от порутените каменни сгради изскочиха куп същества. Проблясваха в оранжево и яростно размахваха пипала. Движеха се бързо и изглеждаха агресивни. Последваха поклащащата се върволица ИО. Спряха на средата на пътя към, края на пещерата.

Той фокусира металните предмети, които съществата стискаха в пипалата си. Страх стегна гърдите му — металните предмети бяха дълги закривени ножове.

Погледна надясно. Стомахът му се сви от отвратителната гледка. Гъмжило от ИО, сигурно бяха хиляди, се точеше като редица живи потрепващи метални топки. Подобно на армия от рисувани мравки, промъкващи се в кошница за пикник, те носеха стоманените предмети и ги даваха на бляскавите същества, които размахваха пипала, бързо се строяваха и тръгваха към другия край на пещерата.

— Трябва веднага да изчезваме оттук и да се върнем горе — каза Ангъс. — Ама веднага.

Ранди кимна като зомби и се вкопчи в думите му. Ангъс щеше да ги измъкне оттук. Ангъс изяждаше опасността за закуска. Ангъс знаеше какво трябва да се направи.

— Сега е 11:21 — каза Ангъс. — Ударникът трябва да се актуализира. Можем да изпратим съобщение.

Ангъс подаде на Ранди Приемника „Марко“ и извади джобния си компютър.

— Добре. Имаме пет минути, преди ударниците да се изключат. Ще дам команда да стоят включени шест часа и непрекъснато да излъчват сигнал за помощ.

— Какъв по-точно?

— Ами по една случайност не съм програмирал съобщение за враждебни пипалати същества, но ситуация номер четиринайсет като че ли е най-добра в случая. Тя е, че сме се натъкнали на въоръжени и опасни крадци на територия. Властите ще дойдат веднага. До половин час горе ще гъмжи от специални отряди и пехотинци на полицията в Юта.

Ранди се зае да настрои портативния уред да изпрати съобщението до повърхността. Само се чудеше какво точно може да направи щатската полиция, за да ги спаси от раса агресивни подземни същества.

Ангъс извади малкия приемник от колана си, бутна сгъваемата стойка в една пукнатина в скалата и включи устройството към джобния си компютър. На екрана се появи празен правоъгълник. Той загледа как правоъгълникът се запълва, което означаваше, че приемникът обработва сеизмичната информация, която се изпращаше от ударниците.

Ранди приключи с настройката на портативния ударник и го нагласи да излъчва ситуация номер четиринайсет. Малкото чукче на устройството заудря земята в бърз сложен ритъм. При всеки глух удар двамата потрепваха. Ранди знаеше, че ударите му се струват силни само защото е застанал над устройството, но мислите за ордите ИО и съществата, които размахваха ножове, не го оставяха на мира. Ударникът млъкна само след няколко секунди. Ранди бързо го разглоби и го прибра.

Една мисъл си проправи път сред обърканите му чувства. Той грабна джобния монитор от Ангъс, извика картата на тунелите и внимателно я разгледа. Местоположението на другите от „Земно ядро“ бе означено с оранжева точка.

— Тунелът, към който тръгнаха светещите същества. Той е част от редица тунели, които могат да ги отведат при Конъл и останалите. Съществата може да са тръгнали след тях. Трябва да направим нещо. — Погледна Ангъс. Надяваше се, че той ще знае най-добре как да помогнат на другите.

— Майната им — изсъска Ангъс. — Трябва да офейкваме веднага. Да се оправят сами!

Ранди знаеше, че Ангъс е себичен и егоцентричен, но това беше прекалено. Хората бяха в опасност, животът им висеше на косъм, за бога.

— Стига, Ангъс — каза Ранди, без да е сигурен дали приятелят му сериозно мисли само за собствената си кожа. — Не можем да ги оставим да умрат.

Лицето на Ангъс потъмня от гняв и Ранди се слиса. За пръв път се уплаши от приятеля си, почувства, че в талантливия мозък на Ангъс се спотайва нещо мрачно и опасно. Ранди зачака, докато Ангъс премисляше ситуацията.

— Добре — каза Ангъс накрая. — Ще им помогнем, ако можем. Но ако не можем, ще се погрижим само за себе си и ще се разкараме оттук, ясно?

Ранди кимна. Двамата мълчаливо прибраха нещата си и се шмугнаха обратно в тунела. Използваха картата, за да открият друг път към Конъл и останалите.

 

 

23:19

 

На повърхността чувствителните сеизмични сензори на ударниците прихванаха слабото непрекъснато туптене. И шестте ударника обработиха съобщението, прочетоха инструкциите в него и направиха справка в базата данни за съответното действие.

Едновременно излъчиха синхронизиран сигнал и започнаха да предават по всички радиочестоти предварително програмираната ситуация номер четиринайсет.

 

 

23:23

 

След три иззвънявания Андре Вожел уморено се обади:

— Ало?

— Андре, да не те събудих?

— Кой е, по дяволите?

— Я стига, не ме ли позна?

Настъпи кратко мълчание. Кейла се усмихна злобно и се опита да си представи изражението му.

— Кейла Майърс. Не мога да повярвам. Използването на поверителни кодове за достъп е углавно престъпление, Майърс.

Яростта на Кейла се разгаряше дори само от тона му, но тя запази спокойствие.

— Знам — каза тя. — Въпрос от национално значение е, затова те моля да ме изслушаш. Само две минути. — Млъкна и зачака решението му.

Андре Вожел се бе издигнал в редиците на АНС от компютърен анализатор и постепенно бе стигнал до влиятелния пост на директор на Агенцията. Отговаряше само пред един човек — пред министъра на отбраната.

— Голяма куражлийка си, щом ми се обаждаш, Майърс — каза Вожел. — Но пък ти винаги си била куражлийка. Това ти е единственият шанс, казвай.

— Открих нещо, което ще те издигне в кариерата.

— И то е?

— Боя се, че не е толкова просто, Андре — каза Кейла, като се мъчеше да запази почтителен тон. — Имам условия.

— Добре, дай ми представа каква е тази чудна информация и ще се споразумеем за цената — отвърна Вожел. — Не мога да повярвам, че не си предложила информацията на свободния пазар.

— Не става дума за Близкия изток или обичайните глупости. Това е най-голямото събитие, за което си чувал.

— И какво ще ми струва това? Обичайната цена?

— Сега е различно — спокойно каза Кейла. — Това е нещо голямо, нещо невиждано досега. Този път искам нещо повече от пари.

— О, сигурно е наистина нещо много интересно. Казвай направо, Майърс, губиш ми времето. Каква е проклетата ти цена?

— Цената е, че искам да се върна.

— Къде да се върнеш?

Тоя да не беше малоумен? Кейла пое дълбоко дъх и заброи наум до десет.

— Искам си живота. Искам отново да бъда назначена в АНС.

Вожел се изсмя високо, остро и грубо. Смях на вътрешен човек, който се присмива на аутсайдер.

— Ти си луда! Видях какво направи с онези деца, забрави ли? Имаш късмет, че ги накарах да те пуснат, вместо да се разправят с теб веднъж завинаги. Никога няма да бъдеш допусната отново в АНС. И не ме интересува, дори да имаш снимки, на които президентът оправя овца.

Кейла потисна надигащия се в нея гняв.

— Чуй какво ще ти кажа. Открих нов вид.

За миг Вожел замълча, после проговори.

— Какъв нов вид?

— Не знам — отговори Кейла. — Но е нещо невиждано досега. Този вид е разумен, разумен като човек, и много опасен.

— Будалкаш ме. Открила си нов разумен вид? Какъв точно, маймуни ли?

— Не, нищо подобно. Нещо съвсем различно е. Казах ти, разумен като човек. Никой не е виждал нещо подобно досега. Опасен е, определено е заплаха за националната сигурност и за живота на американците. За теб това е Свещеният Граал, Андре, нещо, което можеш да предадеш директно на министъра на отбраната и на самия президент.

Още една кратка пауза.

— Разкажи ми повече, Кейла. — Презрителният обиден тон бе изчезнал. Сега говореше човек, жаден за власт.

— Не — каза Кейла. — Няма да кажа нищо повече. Много добре знаеш, че нямаше да се обърна към теб, ако не ставаше дума за нещо наистина голямо. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна Вожел. — Да, вярвам ти.

— Добре. Казвам ти, че това е откритието, което винаги си искал. И за да го получиш, за да бъдеш човекът, който ще го представи на президента, искам пълна реабилитация. Искам да изчистиш досието ми. Искам го писмено и съвсем изрично. Щом това стане и щом се застраховам с копия, в случай че се отметнеш или ми се случи нещо лошо, ще ти дам мястото и цялата информация, с която разполагам.

— Покажи ми един екземпляр от този твой нов вид и сключваме сделката.

Кейла понечи да заговори, после спря и думите замряха на езика й. Андре искаше доказателство. Но хоризонталната галерия и асансьорната шахта бяха затрупани от тонове скали. Тя вече бе претърсила развалините на лагера и не бе открила и следа от съществата.

Устройството за безопасна комуникация тихо изписука и привлече вниманието й. Току-що бе приключило периодичното претърсване на честотите и бе изолирало ясна трансмисия. Тя се взря безизразно в устройството, провери отчета и не повярва на очите си.

— Е? — каза Вожел. — Какво има, Кейла? Не можеш ли да ми дадеш доказателство?

— Ще ти дам доказателството, но времето ни изтича. Подготви документите за реабилитация и имай готовност за действие когато и където ти кажа.

— Кейла, имаш…

Тя прекъсна връзката, захвърли слушалката и хищнически сграбчи устройството. Провери отчета.

— Ангъс, нищожество такова! — прошепна злобно. Беше готова да убива. — Мръсни малки копеленца!

Затършува в раницата си и намери заглушителното устройство. Грабна автомата и яростно закрачи към лагера. Лицето й бе сгърчено от ненавист.

 

 

23:29

4726 метра под земята

 

О’Дойл си позволи кратка почивка и се замисли над ситуацията, в която се намираха. Не беше добре. Като погледна през ръба на пропастта, разбра, че преценката на Конъл е вярна. Дори на опитен катерач щяха да му трябват четирийсет минути, за да се спусне. Неопитните сигурно можеха да се спуснат и много по-бързо, но щяха да се разбият долу със страшна скорост. Доктор Рийвс имаше опит в катеренето и каза, че може да се спусне лесно. Доктор Хаак също имаше опит, но не се бе катерил от двайсет години.

О’Дойл погледна Мак, който вървеше към него бавно като болнав старец.

— Как си, Мак?

— Не чак толкова зле. — Изражението му ясно показваше, че лъже. — Аз… съжалявам за това, което стана на реката.

— Не се тревожи за това. Нали я преминахме. Само това има значение.

— И все пак се чувствам, сякаш съм предал всички. Знам, че точно сега не съм във форма, но мога ли да помогна с нещо?

О’Дойл се замисли за миг. Не искаше да възлага на Мак нещо отговорно и беше дяволски сигурен, че няма да му даде огнестрелно оръжие, не и в това състояние. Та той едва можеше да върви сам.

— Можеш да помогнеш, ако отидеш да наглеждаш тунела. Не можем да си позволим нещо да се промъкне зад нас и да ни изненада.

Австралиецът кимна.

— Разбира се. — И бавно се отдалечи към фуниевидния отвор.

Мак не бе в състояние да се спуска сам. Трябваше да го спуснат, а не разполагаха с толкова въжета. Мак не бе единственият, който имаше проблеми. О’Дойл погледна Конъл, който се бе свлякъл до стената. В лагера никога не би предположил, че шефът му може да е толкова жилав. Конъл се бе изправил й бе стрелял по скалоподите въпреки пълната липса на обучение и опит в битка. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, коляното го болеше много и вероятно имаше херния или бе скъсал мускули на гърба. О’Дойл знаеше, че последната травма, се дължи на прекосяването на реката. Без помощта на Конъл О’Дойл щеше да бъде повлечен от течението, и щеше да се удави.

Освен опасността, която идваше от пропастта, никак не му харесваше и пещерата, в която се намираха. Тя им предоставяше отлична позиция срещу челна атака на скалоподите, тъй като съществата трябваше да се движат през тесния процеп и можеха да стрелят право в тях. По същата причина обаче О’Дойл и хората му бяха хванати в капан и нямаше накъде да бягат, в случай че съществата ги нападнеха отново. А по стените имаше пукнатини. Големи пукнатини. Твърде малки, за да се промуши човек, но може би достатъчно големи, за да преминат безкостните скалоподи.

Освен всички тези любопитни факти стоеше и въпросът с мунициите. Конъл имаше само един патрон в автомата. Либранд имаше десет. В двата пистолета имаше общо осем. Никога нямаше да успеят да спрат още една атака на скалоподите. Ако бляскавите същества се появяха отново, щеше да се наложи да водят ръкопашен бой.

О’Дойл се изправи бавно и сковано. Не обърна внимание на физическата болка и тръгна към професорите, които проучваха един мъртъв скалопод. Бяха се привели над обезобразения труп. Санджи бе разрязал съществото с ножа на О’Дойл и бе обелил кожата. Бяха подпрели кожата с камъни, така че многоцветните вътрешности на скалопода да се виждат.

О’Дойл се надвеси над тялото. Бе виждал безброй рани от сражения и по един или друг начин бе виждал всякакви човешки органи — или висящи по труповете, или разпилени по земята, но никога не бе виждал нещо подобно. Вътрешностите бяха плътни и жилести, осеяни с цветни бучки и още мокри от гъстата пурпурна кръв.

Потупа Санджи по рамото и попита:

— Открихте ли нещо интересно?

Санджи не вдигна поглед от трупа на скалопода, но Вероника го погледна. Умората заливаше лицето й. Ръцете й бяха покрити до лактите с гъстата лепкава течност.

— Не знам каква полза може да има от това — каза тя. Личеше й, че е уморена, умствено и физически. О’Дойл не мислеше, че Мак ще оцелее още дълго, и се зачуди дали Вероника не е следващото слабо звено.

— От всичко има полза — меко каза той. — Трябва да знаем колкото се може повече.

Вероника въздъхна и погледна Санджи. Той сякаш не забелязваше нищо освен вътрешностите на скалопода и проучваше слузта и непознатите органи.

Тя вдигна парче кожа и го хвърли на О’Дойл. Той се загледа в неравната плът. Беше плътна и твърда, но същевременно еластична като ластик. Разтягаше се лесно и имаше съпротивление на гумена лента. Външната страна на кожата, изглежда, се състоеше от множество тясно свързани фибри.

— Нямат кости, както предположихме — каза Вероника. — Тялото им очевидно се държи от тази хрущялоподобна кожа. Санджи смята, че за това спомага и вътрешното хидравлично налягане. Погледни телата, след като вече сме ги застреляли или проболи — всички изглеждат сплеснати, като спукани са. Кожата им дава нужната твърдост, за да стоят изправени и да се движат, но същевременно им позволява да са достатъчно гъвкави, за да се промушват през пукнатини като малките, които видяхме по-рано.

Върху кожата имаше тънък слой, леко лепкав на пипане.

— Какво е това слузестото?

— Мисля, че вече се разлагат — каза Санджи. — Може би при тях това става много бързо, не знам. Това би могло да обясни защо не открихме никакви останки в старата гробница или в Серо Чалтел. Мисля, че се разлагат толкова бързо, че не може да има каквато и да било мумификация, която да съхрани плътта.

О’Дойл хвърли кожата на земята.

— А вътрешностите? Какво има там?

— Идентифицирахме стомах — отвърна Санджи. — Пълен е с някакво влакнесто растително вещество. Мисля, че до стомаха открих еквивалент на черва, анус и уста, макар че това става ясно само защото в едното отверстие има нещо, което прилича на зъби. Мисля, че открих мозъка точно в центъра на тялото. Той е доста голям, но сигурно си се досетил за това от факта, че използват оръжия и са развили земеделие.

— Това бе първото, което си помислих — отвърна О’Дойл.

— Не съм сигурен за останалото — каза Санджи. — Дори не сме сигурни дали имат сърце, или кръвта циркулира чрез налягане в цялото тяло. Общо взето представляват торби, пълни с течност. Боя се, че повечето органи излизат извън всякакви класификации.

— Значи са извънземни, така ли?

Санджи се изправи и избърса слузта от ръцете си.

— Нямам представа. Тези същества са нещо съвсем ново. Това е монументално откритие — форма на разум, различна от човешката. Изглежда малко вероятно обаче извънземните да дойдат на Земята, да се заровят на пет километра под повърхността и да живеят примитивно.

— Трябва да са извънземни — каза Вероника, очевидно раздразнена. — Как иначе ще имат една и съща култура на два континента, а хората няма да ги видят през последните десет хиляди години?

Санджи поклати глава.

— Възможно е тези същества да са еволюирали по някаква друга линия и никога да не сме ги виждали просто защото живеят толкова надълбоко. Не забравяйте, че хората никога досега не са стигали на такава дълбочина. Въпреки това тук очевидно става още нещо, както може да се досетите от сребристите буболечки и светлината в пещерата. А тази светлина не просто свети. Може да се обзаложите, че тя предоставя енергия, за да може реколтата да фотосинтезира по някакъв начин. Тук имаме една доста сложна малка екосистема.

О’Дойл се извърна и погледна към тунела, а после към пропастта и светлината. В това просто нямаше никаква логика. Светлина, ярка като слънцето, осветяваше пещера с чудовищни размери. Ако първоначалната оценка на Ангъс бе вярна, пещерата бе с площ 65 квадратни километра. Долу можеше да се види как реколтата расте на полето, виждаше се централното селище с малки каменни сгради. Сребристи буболечки отразяваха светлината, а от време на време преминаваха други скалоподи. Гледката бе съвсем идилична и спокойна.

— Светлината очевидно е изкуствена — каза О’Дойл. — Ако не са я създали нашите приятели мекотелите, тогава кой или какво?

Вероника се замисли за миг, после сви рамене.

— Не знам. Очевидно не са я създали тези същества. Те се изправят срещу огнестрелното оръжие с ножове и камъни, за бога. Показват белези на други примитивни култури — тоест, ако можем да правим паралел между тях и хората.

— Какви белези?

Вместо нея Санджи отговори:

— Изглежда, се бият помежду си. Мислим, че имат доста белези. На много места кожата, която, както виждаш, е груба и влакнеста, е пресечена напосоки от прави линии.

О’Дойл коленичи и вдигна едно змиевидно пипало. На няколко места, особено върху пръстите, с които държаха ножовете с форма на полумесец, видя прави обезцветени линии.

— Ако са белези, това вероятно означава множество схватки, може би дори междуплеменни войни — каза Вероника. — Което е още един показател за много примитивна култура.

О’Дойл пусна увисналото пипало на земята.

— Тогава, ако тези същества са просто едни странни пещерняци, кой е създал светлината? Този, който е създал и сребристите буболечки ли?

— Така предполагам — отговори Вероника. — Нещо поддържа всичко тук, както сребристите буболечки, така и тази изкуствена светлина. Мисля, че вече изключихме като възможност конкурентна минна компания. Нещо друго може да е създало сребристите буболечки, но никоя технология на света не би могла да създаде скалоподите.

— Наричай ги Рийвус Хаакус — каза Санджи.

— Какво? — попита О’Дойл. Забеляза как Вероника леко поклати глава и погледна смутено настрани.

— Рийвус Хаакус — повтори Санджи. — Позволих си да им дам име. В края на краищата това е нов вид. Няма нищо подобно на Земята, включително, доколкото ми е известно, и вкаменелости. Не мога да се сетя и за един животински вид, който да е свързан с тези същества. Мисля, че е важно да се отбележи, че каквито и да са тези същества, те далеч не са здрави. Идентифицирахме конгенитални дефекти в почти всички същества: лезии, вътрешни образувания, които може да са вид рак, болести по кожата. Крайниците на много от тях са отслабени като на малкия скалопод, с който се опитахме да общуваме.

— Конгенитални? — попита О’Дойл. — Искаш да кажеш вродени дефекти?

Санджи кимна.

— Така изглежда. Разбира се, трудно е да се каже, тъй като съществата никога не са били изучавани. Широко разпространените белези на болести сред всички индивиди тук, изглежда, показват прекомерно близкородствено кръстосване.

— Какво означава това?

— Били са тук в продължение на хиляди години без контакт с външни представители на своя вид. Освен ако тук няма други популации или популацията в този комплекс не е много по-голяма, отколкото изглежда, генофондът постепенно става инертен. Ако тези същества изобщо приличат на хората, те се размножават по двойки и предават комбинация от своите белези на малките си. Според теорията на еволюцията някои нейни аспекти са универсални. Затова предполагам, че те имат някакъв еквивалент на гени, които са носители на наследствените белези. Когато една яйцеклетка се оплоди, двете половини на пълния набор гени се сливат и образуват едно цяло. При хората много гени, които са носители на болести, са рецесивни. Това означава, че другата половина в двойката — тази, която е здрава, доминира и блокира белега на болестта. Ако обаче детето получи рецесивния белег и от двамата родители, болестта се проявява. Ако имаш четири деца и всички имат този рецесивен белег, те вероятно ще имат поколение с хора извън семейството, хора, които може би нямат същия рецесивен белег.

— И децата няма да развият болестта — каза О’Дойл.

— Точно така. Ако обаче тези четири деца създадат поколение едно с друго, вероятността твоите внуци да получат два рецесивни гена е много по-голяма. Същото е и при много малките популации. Рано или късно представителите започват да създават поколение с преки роднини, а това увеличава вероятността да се проявят наследствени болести. Това, че дефектите в скалоподите се дължат на близкородствено кръстосване обаче, е просто теория. При този необичаен вид не може да се предполага нищо.

О’Дойл изпита нужда да седне и да си почине. Ребрата му пулсираха, а ръцете му бяха още по-зле. Но не можеше да почива — трябваше да планира следващия им ход. Не можеха да слязат по урвата, не можеха и да останат. Знаеше, че сребристите буболечки могат да се върнат всеки момент, а малко след тях и скалоподите.

— Приключвайте, професори — каза О’Дойл. — Сигурен съм, че много ви се иска да проучвате тези същества до безкрай, но нямаме време. — Обърна се към Вероника. — Иди да поговориш с Конъл. Може би ще успееш да го извадиш от състоянието му. Той трябва да е съвсем с ума си, ако искаме да останем живи.

Вероника го загледа за миг. В ококорените й очи се четеше страх, примесен с някаква вътрешна ярост. После кимна и тръгна към Конъл. О’Дойл се зачуди дали тя ще се пречупи. Бе виждал как много хора се пречупват от стреса. Всеки път бе различно и той никога не знаеше със сигурност какви са признаците на пречупването. Просто си бе изградил способ да разпознава кой може да се превърне в тежест и на кого може да разчита, за да останат живи. Бе оцелял в стотици мисии и този способ бе основната причина за оцеляването му.

Сега интуицията му подсказваше, че Вероника Рийвс е съвсем на ръба.

 

 

23:34

 

Вероника седна до Конъл. Радваше се, че може да си почине. Дори повече, отколкото се радваше, че може да избяга от странния час по дисекция на Санджи. Конъл бе увесил глава и зяпаше прашния под.

— На нищо не приличаш — каза тя.

Конъл й отправи стъклен поглед. Беше оклюмал. Беше се облегнал на варовиковата стена и бе изпънал крака напред. Притискаше автомата към гърдите си като дете, което прегръща мечето си и се надява да се защити от демоните на нощта.

Рамото й леко докосна неговото. Тялото й жадуваше за допир с друго човешко същество. Това бе някакво мъничко успокоение, че няма да умре в ръцете на блестящо чудовище, изскочило от дълбините на ада.

— Определено знаеш как да забавляваш едно момиче.

Конъл продължи да се взира пред себе си, а пръстите му се сключиха още по-здраво около автомата, сякаш Вероника щеше да го отмъкне в мига, в който той ги отпуснеше.

— Да — измърмори той. — Винаги съм бил галантен с дамите.

Помълчаха.

— Защо не помагаш на Санджи? — попита Конъл; очите му продължаваха да се взират със стъклен поглед в нищото. — Това сигурно е находката на живота ти.

— Просто… не е находката на моя живот. — В този миг цялата й кариера нямаше никакъв смисъл. Дълбоко в себе си знаеше, че пред това откритие бледнеят всички археологически находки. Нищо не можеше да се сравни с откриването на друг разумен вид.

Бе прекарала целия си живот в проучване на една изгубена човешка култура само за да открие, че тя нито е изгубена, нито е човешка. Дали скалоподите все още съществуваха в Серо Чалтел? Дали се спотайваха на два-три километра под повърхността, готови да атакуват всичко, което мърда?

Сега всичко бе толкова очевидно. След дъжд качулка. Пещерите, дълбочината, жегата, липсата на човешки останки — сега всичко това ненормално сочеше към безкостни извънземни, които светят като неонови лампи. Това не бе някакво изгубено племе, девствено и чисто в своята примитивност. Това бе някакъв абсурд, нещо отвратително. Нещо, което не трябваше да съществува. А тя бе прекарала целия си съзнателен живот в преследването му.

— Не е това, което се надявах — каза Вероника. — Всичко е толкова объркано…

— Да бе, аз пък точно това очаквах — изсумтя Конъл и я погледна. — Очаквах да попадна в капана на този ад, да ме гони параноя от роботи-паяци, да се ужасявам, че нещо може да разкъса костюма ми и ще се изпържа жив, да се страхувам да заспя, да убивам тези… тези… същества, само за да остана жив. Да, много съм доволен от развитието на нещата.

От наболата брада изглеждаше някак грубо красив. Мехурите по лицето му се бяха подули и вече се пукаха. На някои места кожата му се белеше и се показваха открити рани. Тя потръпна от мисълта, че собственото й лице сигурно също изглежда така.

Прегърна го.

За миг той се напрегна още повече, сякаш щеше да се пръсне от собствената си непреклонност. После тялото му се отпусна, сякаш някой бе махнал тапата и бе източил от него целия стрес. Облегна се на Вероника и тежко отпусна глава на рамото й. Тя протегна ръка и нежно отметна косата от лицето му.

Гласът на Мак, силен и настойчив, прекъсна унеса й.

— О’Дойл!

Тя се обърна към Мак, който бе коленичил пред фуниевидния отвор. А после го чу: звука, който през последните няколко часа се бе превърнал в синоним на страх, на неизвестен ужас, на страшна и неизбежна смърт.

Трак-трак, трак-трак-трак.