Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

28.

23:04

Ранди Райт се чувстваше като червей на въдица.

— Нищо. Продължавай да сканираш — Извика той. Вървеше бавно и страхът му си личеше. Кул-стюмът му се гърчеше от усещането. Не му харесваше как ИО следят движенията му и се отместват така, че да държат клиновидните си израстъци насочени към него, докато той вървеше напред-назад из каменния проход.

— Сигурно е ниска честота — извика в отговор Ангъс. — Така може да преминава по-лесно в тунелите. — Той още се намираше в малката пещера, в която бяха разчленили сребристата буболечка. Бърникаше радиото и се опитваше да намери начин да обърка сигналите на роботите.

— Точно сега изобщо не ми е до теория — каза Ранди. — Просто я открий. — ИО следяха всяка негова стъпка. Макар една такава машина да го очарова, гледката на повече от двайсет, които висяха по стените и тавана, караше слабините му да притреперват от инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж поведението на ИО се промени и Ранди настръхна. Машините се наредиха в права линия по пода и започнаха да се поклащат в синхрон. Нещо в това движение напомняше за насекоми… за хищници. Ранди се пребори с внезапния порив да побегне.

— Ангъс, побързай! Намислили са нещо и това изобщо не ми харесва.

В същия миг, така внезапно, както бяха започнали да се поклащат, ИО се разпръснаха и се защураха, като се блъскаха едно в друго.

Ранди изкрещя:

— Това е! Това тотално ги обърква!

— Знаех си — извика Ангъс. — Ела тук.

Ранди се затича към Ангъс и разчлененото ИО. Пронизителен пукот и съсък изпълваше въздуха. Уоки-токито на Ангъс изглеждаше така, сякаш някой го е смачкал. Стърчаха оголени жици, по песъчливия под бяха пръснати платки.

— Честотата е 300 килохерца — ухили се Ангъс. — Просто нагласих радиото да излъчва бързо сменящи се сигнали на смущения и шифри от нашия заглушителен сигнал. Това наистина трябва да обърка комуникацията им. Какво правят?

— Щурат се и се блъскат едно в друго. Сякаш са пияни.

— Видя ли? — каза Ангъс. — Те наистина са изкуствени организми! Комуникират, за да си помагат с ориентирането — като подвижна мрежа. Държат се като един голям организъм, като мравуняк.

Ранди загледа бъркотията електронни части, допреди малко представлявали уоки-токи.

— Няма да можем да разнасяме тая купчина боклуци с нас.

— Естествено, че не — каза Ангъс. — Трябваше да поръчкам малко, за да видя кой сигнал ще свърши най-добра работа. Дай ми твоето и ще го модифицирам.

— Ще можем ли да приемаме и изпращаме съобщения, след като го модифицираш?

— Не. Трябва да свържа заглушителя с централната платка. Сигналът трябва да е постоянен, не можем да го изключваме.

— А какво ще стане, ако ни потрябва радиото?

Ангъс се раздразни.

— Да не искаш ИО да ни следват навсякъде?

Ранди му подаде уоки-токито си. По-добре изолиран, отколкото отново да гледа тази отвратителна върволица ИО. Сребристите машини продължаваха да се щурат безцелно.

— А сега какво ще правим? — попита Ранди.

— Хайде да изключим това и да застанем съвсем неподвижно, за да видим какво ще стане — отвърна Ангъс. Изключи модифицираното радио й почти веднага ИО се изгубиха от погледа им надолу по тунела.

— Виж на картата накъде тръгнаха.

Ангъс натисна няколко бутона и на малкия монитор се появи многоцветна триизмерна карта. Качеството и детайлите й още изумяваха Ранди. В сравнение с нея „официалната“ карта на „Земно ядро“ изглеждаше нескопосана. Компютърната карта можеше да се върти триизмерно и да показва всички посоки. Ангъс не бе дал на Конъл тази карта, защото тя ясно показваше тунелите, дълбочината и посоката. С нейна помощ минаването по тунелите бе много по-лесно, отколкото за миньорския екип. Ангъс бе сметнал, а Ранди се бе съгласил, че за да не ги видят и за да са на крачка пред Конъл, им е нужно голямо предимство. Картата им осигуряваше това предимство.

Ангъс натисна още няколко бутона и на екрана се появи по-едър мащаб на картата. Червените точки замигаха в единия край и изчезнаха извън обсега на сензорите за движение, но Ранди вече бе разбрал накъде са тръгнали.

— Тръгнаха към голямата бъбрековидна пещера на 350 метра оттук — каза Ранди. — Това е най-голямата пещера в комплекса, с изключение на Плътната маса.

— Да отидем да я видим. Получаваме актуализация от ударниците на всеки петнайсет минути. Тогава ще трябва да спрем, но можем да стигнем голямата пещера преди актуализацията.

Ангъс включи заглушителя на сребристи буболечки и тръгнаха към голямата пещера.

 

 

23:14

4726 метра под земята

 

Конъл нямаше време да си помисли, че е страхливец. Не обърна внимание на изгарящата болка в гърба и коляното и помогна на Санджи да вдигне Мак. Метнаха австралиеца, който бе почти в несвяст, на рамото на Санджи като мокър килим. Конъл стисна автомата и се затътри след Вероника и едва движещия се Санджи към неизвестната светлина.

О’Дойл изпразни цял пълнител и тунелът закънтя. Във въздуха се понесоха изпълнени с болка писъци. Не бяха човешки писъци, а непоносимият стържещ звук на гума в асфалт, който издаваха съществата. Конъл никога не бе чувал такива звуци, дори в кошмарите си, но знаеше, че без съмнение са писъци на агония. Прииска му се да запуши уши, за да не чува смразяващите звуци, но продължи да стиска с потни ръце автомата.

Странната светлина стана по-ярка. Пещерата започна да се стеснява като фуния и таванът стигна височина едва метър и половина. Конъл отново чу стрелба и писъци, но не погледна назад. Просто искаше да избяга. Запромъква се приведен напред. Назъбеният таван стигна височина метър и двайсет. Светлината се усили и подозрително му напомни за следобедни лъчи по пода на затъмнена стая. Искаше му се, дори искрено се замоли, това наистина да е слънчева светлина, макар да знаеше, че е невъзможно.

Таванът се схлупи още повече и Вероника се принуди да лази на колене. След малко Санджи залази по корем. Остави Мак на земята и го накара да пълзи напред.

Конъл погледна назад. Виждаше силуетите на Либранд и О’Дойл — открояваха се на светлината на всеки изстрел. Отново насочи вниманието си напред и запълзя след Санджи, Вероника и Мак.

Таванът на тунела отново се издигна на почти два метра. Някъде напред източникът на светлината малко по малко се откриваше. Дали в края на тунела имаше… небе? Не, нямаше как да е небе. Зад тях стрелбата ехтеше и се приближаваше.

Мак лежеше на земята във фуниевидния отвор. Държеше главата си и тихо стенеше. На шест метра пред него Вероника и Санджи изведнъж спряха. Конъл бързо ги настигна и пред очите му се откри невъзможна гледка. Пред тях се простираше пещера с размерите на закрит стадион. Беше осветена толкова ярко, сякаш самото слънце се бе промушило през отвор в тавана. Светлината имаше странен син оттенък, който придаваше призрачен вид на всичко. Конъл вдигна очи към тавана, но веднага ги отмести. Светлината бе толкова ярка, че не можеше да се гледа. Сякаш наистина беше слънце. Той сведе очи към пода на пещерата — там имаше странни туфести оранжеви дървета и безкрайни редици многоцветни растения. Насред тях лъкатушеше искряща река.

Това бе обработваема земя!

Заля го чувството, че са обречени. Промуши се покрай Вероника и Санджи, които стояха вцепенени и отчаяни.

Спря на ръба и се наведе да погледне. До пода на пещерата имаше поне шейсет метра.

Току зад гърба му се чуха изстрели и прекъснаха паниката му. Това го принуди да обърне внимание на опасността, която идваше от тунела.

— Санджи, изтегли Мак до ръба — каза Конъл, изтича до фуниевидния отвор и погледна, Либранд пълзеше на три метра пред О’Дойл, а той стреляше назад. Тя се търколи по гръб и стреля ниско към връхлитащата лъскава маса. В същото време О’Дойл изпълзя покрай нея й промъкна огромното си туловище през тесния отвор. После се обърна и изстреля още един залп към кошмара в тунела, за да прикрие Либранд, докато се промуши и тя. Сега Конъл ясно можеше да види какво става назад.

Не можеше да преброи всички скалоподи. В тесния тунел можеха да застанат само няколко един до друг. Всъщност нямаше значение колко са — щом паднеше един, друг го прескачаше, размахваше пипала и проблясваше в яростни оранжеви и кървавочервени оттенъци. Изпълваха тунела и се плъзгаха напред като мръсна вода по ръждясал улук. Острият мирис на кучешки изпражнения дразнеше ноздрите, заедно с натрапчивата миризма на барут. Ножовете с форма на полумесец, които държаха разгневените пипалати богове, зловещо отразиха светлината на лампата му. Грубата им кожа се триеше в скалата и издаваше стържещ звук — сякаш шумоляха милиони изсъхнали листа.

О’Дойл се изправи запъхтян. Либранд изстреля още един залп към прииждащите скалоподи, които вече бяха само на двайсет метра. О’Дойл се обърна към Конъл, който махна предпазителя на оръжието си, но не го вдигна, и го изгледа, сякаш е малоумен.

— Какво правите, по дяволите? Бягайте!

— Няма накъде. Пред нас е пропаст!

— Ами изкарайте въжетата и се спуснете, по дяволите! Нямаме време! — О’Дойл стреля, докато Либранд презареди.

— Няма да успеем — отвърна Конъл. — Пропастта е огромна!

Отпусна се на коляно и вдигна автомата. Скалоподите приближаваха и изпълваха тесния отвор. Движеха се бързо, вече бяха на петнайсет метра. Конъл натисна спусъка. Не бе подготвен за отката и оглушителния изстрел. Леко залитна, но си възвърна равновесието, наведе се напред и стреля още няколко пъти. Автоматът запрати жаркото олово към пулсиращите скалоподи.

Нещо сиво проблесна на светлината на лампата му — един камък се удари в пода пред него, отскочи и вдигна малък облак прах. Конъл стреля още два пъти и видя как един от скалоподите падна, пипалата му се замитаха в болезнена агония. Нямаше време да се наслади на малката си победа — друго същество прескочи трупа и зае мястото му. Една ръка го потупа по рамото. Без някой да го подканва, Конъл се обърна и се затича към ръба на пропастта, а Либранд изпразни пълнителя си.

Конъл нямаше много накъде да отстъпва. Двамата с О’Дойл застанаха само на метър от Санджи, Вероника, Мак и ръба. О’Дойл бързо тръгна напред и погледна надолу към пропастта. Извърна се навъсен и викна:

— Либранд, дай пистолета си на Санджи. — Подаде на Вероника своя пистолет и пристъпи към фуниевидния отвор. Коленичи пред групата, вдигна автомата и го насочи към отвратителната сган пулсиращи скалоподи, които се изсипваха като демони от утробата на ада. — Къркланд, дай мунициите си на Либранд.

Конъл подаде пълнителя на Либранд и коленичи до О’Дойл. Либранд застана зад тях, готова да стреля. Първите скалоподи изпълзяха през отвора, изправиха се на три пипала и се втурнаха към тях. Вторият и третият ред се плъзнаха напред като паста за зъби през почти изстискана тубичка. Различаваха се от младите пипалати богове — бяха масивни и силни, подвижни и агресивни. Размахваха заплашително закривени ножове вместо да танцуват игриво и невинно.

Оставаха им само секунди живот, но въпреки това О’Дойл хладнокръвно раздаваше ясни заповеди.

— Къркланд, превключи на автоматична стрелба, но на кратки откоси. Рийвс и Хаак, стреляйте само ако ни доближат съвсем. Няма да имаме втори шанс!

— Огън!

Блестящите същества бяха само на десет метра от тях. Стрелбата от трите автомата раздра въздуха. Куршумите се забиваха в мускулестите безкостни тела. Топли струи гъста течност плиснаха като лепкав дъжд и опръскаха лицето на Конъл, докато изстрелваше откос след откос.

Неочаквано атаката на скалоподите премина в отстъпление и те се изсипаха обратно в отвора. Движеха се със страшна скорост върху масивните си пипала и се блъскаха навътре като еднородна маса проблясваща плът.

По песъчливата земя бяха пръснати мъртви, ранени и умиращи скалоподи. Навсякъде бликаше гъста мазна пурпурна течност. Някои лежаха неподвижно, други потръпваха, сякаш им е студено, а трети протягаха дълги пипала към отвора и бавно и мъчително се изтегляха. Макар съществата да бяха непознати, Конъл ясно разпозна борбата на ранените, които отчаяно се мъчеха да избягат.

О’Дойл се изправи, превключи на ръчна стрелба и мълчаливо подаде автомата на Санджи. Взе пистолета си от Вероника и измъкна ножа си. Избърса гъстите лепкави пръски от лицето си и ги изтръска на земята.

Погледът му бе безжалостен като на хладнокръвен убиец. Погледна Либранд.

— Готова ли си?

Тя метна автомата на рамо, взе своя пистолет от Санджи и също измъкна ножа си. Двамата с О’Дойл подминаха Конъл. Той остана коленичил, изопнат и скован. Стискаше автомата, сякаш възнамеряваше да не го пуска цяла вечност.

Либранд погледна О’Дойл и кимна. Конъл загледа изумено и отнесено как двамата пристъпиха напред и се заеха да посичат скалоподите, които още мърдаха. С мощен замах забиваха остриетата дълбоко в петнистите бели тела. Тела, които сега светеха съвсем слабо. Отново и отново вдигаха ножовете, по които още се стичаха жизнените сокове от поредната жертва, и ги забиваха бързо и силно в следващото меко тяло. При всяко пробождане пипалата се гърчеха ужасно. Пещерата се изпълни с плътна воня на загниващо месо.

Санджи издаде клокочещ звук и повърна. Ранените скалоподи се гърчеха едва-едва и се опитваха да се доберат до тунела и да избягат. Предсмъртните им писъци изпълниха пещерата. Сякаш милион нокти драскаха по черна дъска. Конъл потрепна от жал, макар в тях да нямаше нищо човешко.

Двамата войници приключиха с противната задача и се върнаха при другите. Умората, душевна и физическа, удари Конъл нато чук. Той падна по задник и се загледа пред себе си, без да вижда. Тънка струйка лепкава пурпурна течност се проточи от лицето към гърдите му.