Скот Сиглър
Земно ядро (26)

25.

18:04

4706 метра под земята

Мак и Либранд се придвижваха напред. През повечето време пълзяха, а през останалото вървяха приведени. Мускулите на Мак протестираха. Умората вече си казваше своето. Трябваше му доста повече от половин час сън, и то скоро.

— Чуваш ли нещо? — обади се Либранд зад него.

От думите й по гърба му полазиха мравки. Дъхът му замря, докато се ослушваше за тракането на сребриста буболечка. Но не чу нищо такова, а нисък ехтящ тътен.

— Какво е това? — попита Либранд. — Като шум от раковина, като си я долепиш до ухото.

— Да, на такова прилича — отвърна Мак. Заприлича му обаче и на още нещо, нещо, което бе чувал, но не можеше да се сети. Измъкна картата от колана си и се загледа в обърканата плетеница от тунели и пещери. На 300 метра напред имаше голям тунел — по-голям от повечето останали.

— Мисля, че почти стигнахме — каза Мак. — Пред нас има голям тунел, който води право към Плътната, маса. През останалата част от пътя ще можем да вървим изправени.

— Ами да вървим тогава — каза Либранд. — Никога не съм мислила, че ще се радвам просто да стоя изправена и да вървя.

Мак прибра картата и запълзя напред. Мъчеше се да си спомни къде е чувал този тътен.

 

 

18:25

 

Сони се придвижваше безшумно като изсъхнала трева, носеща се по пясъка на пустинята. Изпълзя на върха на един хребет, от който ясно се виждаше разрушеният лагер. Позицията му позволяваше да наблюдава и малкото скривалище на убийцата на Чо. В този миг тя бе долу сред развалините и се мотаеше около счупените греди и изкривени ламарини, без да осъзнава, че Сони следи всяко нейно движение.

„Да се надяваме, че не осъзнава — напомни си Сони. — Ако те види, ще свършиш като Чо“.

Наблюдаваше я как се придвижва из опустошения лагер. Бе провесила през рамо заплашителен на вид автомат, а в ръцете си държеше кутия. От време на време намираше в пясъка нещо, което събуждаше интереса й. Поставяше го в кутията и продължаваше странните си разкопки.

Сони се изненада колко умело се прикрива. Явно имаше опит в пустинята. Той изобщо не бе забелязал убежището й при първата внимателна обиколка на района. Да, тая си разбираше от работата, и то много. Обаче забеляза ландроувъра. Никаква маскировка не можеше да скрие цял ландроувър, дори в планината. Значи лесно щеше да я проследи до скривалището й. Сто на сто беше на място, от което се виждаше добре. Понеже нямаше начин тя да не е прекарала много време там, в наблюдения и чакане.

Лагерът си бе същият, както го бе видял последно — заличен, почти невидим. Сони не можеше да спре мисълта, че планината е оживяла и го е погълнала. Изпод пясъка и скалите се показваха няколко парчета овъглени дъски и почернели ламарини. Съвсем малко.

От една тлееща купчина в смрачаващото се небе се издигаше тънка струя черен дим. Утихващите пламъчета танцуваха сред жаравата. Огънят очевидно бе скорошен — Сони не го бе видял, когато тръгна. Взря се през джобния си бинокъл. Дори при това малко увеличение различи най-отгоре почернял череп, хилеше се сред потрепващите пламъци. Тя бе докарала тялото на Чо в лагера, беше го нарязала на парчета и го бе изгорила. Но защо? Още една загадка в непонятните й действия.

Каквото и да бе намислила, скоро трябваше да предприеме хода си. Времето й изтичаше. Хората на „Земно ядро“ можеха всеки миг да се изсипят по склона. Сони обаче нямаше представа какво е намислила и това го ядеше като рак.

Неизвестната наистина си я биваше. При нормални обстоятелства Сони щеше да се възхити на дългата руса коса, която изящно танцуваше на вятъра, и на полюшващите се бедра, но не и сега. Не и след това, което бе направила. Сега можеше да се възхищава на това тяло само по един начин.

Когато се окажеше студено, неподвижно и мъртво.

 

 

18:26

 

Кейла завлече кутията с инструменти в убежището си. Беше се опитала да преброи телата и да ги сравни със списъка на служителите, който си бе съставила по време на наблюденията си, но бързо разбра, че това е невъзможно. В целия район имаше заровени части от трупове, като повечето бяха овъглени. Трябваше да отдаде заслуженото на съществата. Определено бяха усърдни.

Въпреки че лагерът бе разрушен, в развалините откри съкровище — един от локаторите „Марко“ на Ангъс, който служеше за проследяване на хора, изгубени в пещерите. Пламъците бяха овъглили металната повърхност, но въпреки това уредът изглеждаше в изправност. Бе ровила повече от два часа в останките от лабораторията, като се надяваше да намери такъв уред.

Локаторът „Марко“ й помогна да преброи телата много по-точно, отколкото можеше да се справи без помощта му. Без него единственият начин бе да преброи черепите. Повечето от тях обаче бяха строшени и заровени доста дълбоко. Трябваше да признае на Ангъс едно — той работеше наистина качествено. Малките предаватели „Поло“ работеха дори след като телата, към които бяха прикрепени, бяха станали на пепел.

Всичко на всичко липсваха дванайсет души. Дванайсет имена, които не бяха сред разкъсаните тела, заровени сред развалините на лагера.

Професор Вероника Рийвс. Професор Санджи Хаак. Берта Либранд. Патрик О’Дойл. Мак Хендрикс.

Сони Макгинес. Конъл Къркланд. Фриц Шъруд. Лашон Дженкинс. Брайън Янсон.

И разбира се, Ангъс Кул и Ранди Райт.

Сигурно бяха мъртви. Всички, с изключение на Ангъс и Ранди, бяха в пещерите, когато чудовищата атакуваха. Дори по някакъв начин да бяха избегнали кръвожадните същества, оцелелите бяха приклещени под цели километри скали без изход. Тя не искаше да прави предположения, но на този етап трябваше да отпише Конъл и останалите.

Изглежда, Чо бе единственият, който бе успял да избяга от лагера. Тя го бе накълцала на парчета с един счупен нож с формата на полумесец, останал от нападателите. После бе изгорила тялото. Сега той не можеше да бъде различен от останалите жертви.

Ами Ангъс и Ранди? Какво щеше да прави с тях? Те още бяха в болницата в Милфорд… и можеха да се върнат всеки момент. Трябваше да се справи с тях, и то бързо. За всеки случай. Нямаше много време. Скоро Барбара Йекли щеше да изпрати хора да разберат защо Конъл не отговаря. Тогава играта щеше да свърши.

Тя трябваше да се свърже с АНС възможно най-бързо, преди да се е появил някой от „Земно ядро“. И да се увери, че всички служители на корпорацията са мъртви, преди да дойдат хората на АНС. От агенцията щяха да се поколебаят за нещо толкова просто като избиването на няколко оцелели. Кейла го знаеше от опит. Опит, придобит с мъка. Опит, който й бе коствал обещаваща кариера в АНС.

Сега се състезаваше с времето. Трябваше да поднесе информацията, опакована с панделка и на сребърен поднос, без никакви усложнения. Имаше само една възможност и тя бе да се увери, че директорът на АНС Андре Вожел ще предаде информацията на президента. Това неимоверно би ускорило политическата кариера на Вожел. Той щеше да контролира откритието и вероятно щеше да е една от основните фигури, които докладват на президента, макар че работата на място щеше да се ръководи от въздушните сили и служителите в Зона 51 в Невада.

Взе устройството за безопасна комуникация. Беше дошло време да осъществи контакт и да изиграе картите си, но не можеше да си позволи от АНС да засекат къде се намира. Трябваше да настрои няколко сателитни препредавания на сигнала, за да направи невъзможно определянето на местоположението. Това място бе единственият й залог. Възнамеряваше да го държи в тайна, докато не изпълнят единственото й искане.

Преди да се обади обаче, трябваше да предприеме едно бързо пътуване до болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

 

 

18:31

4728 метра под земята

 

Конъл стоеше с останалите и се взираше в безизходицата пред себе си.

— Е, дотук с идеята да вървим изправени — извика Либранд. Трябваше да викат, за да се чуват сред грохота на реката.

— Знаех си, че съм чувал този тътен — каза Мак. — Виждал съм подземни реки и преди, но никога нещо такова.

Светлините на лампите им играеха по тъмната повърхност на водите. Широката над двайсет метра развълнувана река беше с цвят на оникс, водопадът се изливаше от височина поне трийсет метра. Стените бяха набраздени от седименти в сиви, червени и жълто-кафяви оттенъци. Най-горе, там, където лампите им хвърляха съвсем слаба светлина, блестеше слой снежнобял гипс — таван, който съответстваше на великолепието на варовиковата бездна и черната река. Двайсет метра надолу по течението бучаха бързеи и бе невъзможно да минат. А трябваше да вървят по течението.

Конъл погледна Мак и попита:

— Някакви предложения?

— Мислех да поемем по този път до Плътната маса, но в картата не е отбелязано, че това е река — каза Мак. — Ще трябва да я преминем и да продължим през тунелите от другата страна.

Конъл кимна. О’Дойл дойде и погледна картата. Докато двамата с Мак се опитваха да решат какво да правят по-нататък, Конъл потърси място да седне и да отмори коляното си. Непрестанното пълзене по скалите бе накарало старата травма от катастрофата да се обади. Той седна до реката, а лампата му заигра из плитчините.

Коленичи, като леко потрепери от болка, и потопи ръка в реката. Водата изглеждаше черна и студена, но почувства топлината й дори през ръкавиците на кул-стюма.

Загледа се по течението, което трябваше да ги отведе до Плътната маса. Реката се извиваше застрашително, тъмна и ненаситна, готова да ги погълне.

— Не можем ли да пригодим нещо и да плаваме по реката, О’Дойл? — попита Конъл. — В крайна сметка тя ще ни отведе точно там.

— Дори не си го помисляйте, господин Къркланд — отвърна О’Дойл. — Не знаем колко е дълбоко, а и вижте течението. Трябва да я преминем, нямаме друг избор.

О’Дойл започна да съблича кул-стюма си. Мускулите на ръцете му потрепваха при всяко движение, както и тлъстините на корема. Всички се вторачиха в множеството малки знамена, татуирани на гърба и ръцете му. Конъл разпозна някои от тях: Бразилия, Аржентина, Франция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Египет, Турция, Австралия, Русия, Колумбия, Алжир. Знамената бяха подредени в редове и колони и покриваха целия му гръб от тила до кръста. Простираха се дори по горната част на ръцете.

— Ти да не си рекламно лице на Организацията на обединените нации? — попита Вероника.

О’Дойл се засмя.

— Нещо такова, професоре.

— Защо се събличаш? — попита Либранд; в очите й се появи тревога.

— Защото няма да мога да преплувам напряко. — О’Дойл се освободи от костюма, без да се срамува от голотата си. Махна към въртопа до едни грапави камъни на отсрещния бряг. — Погледнете накъде върви течението. Сигурно ще се ударя в тази плитчина. Със сигурност ще скъсам костюма и дори да успеем да минем оттатък, няма да изкарам дълго в тази жега.

Беше прав. Кул-стюмите им помагаха да забравят, че в пещерата температурата бе 93 градуса по Целзий.

— Господи! — възкликна О’Дойл. По цялото му тяло изби лъскава пот. — Адски е горещо.

— Не е нужно да го правиш, О’Дойл — каза Конъл.

— Разбира се, че е нужно. Разполагаме с ограничени запаси, господин Къркланд. Не можем да си позволим да се откажем.

— Водата сигурно е почти гореща — каза Конъл. — Няма да издържиш дълго.

— Значи ще трябва да мина бързо — отвърна О’Дойл и махна на Либранд да му донесе въже. Тя му го подаде, докосна ръката му и го погледна в очите. О’Дойл отвърна на погледа й с бърза уверена усмивка, после погледна останалите и извика с отсечения си командирски глас, сякаш те бяха на обучение при него:

— Ще се вържа с това въже. — И им го посочи с пръст, сякаш бяха дебили. — Ако течението ме повлече и не успея да стигна отсреща, трябва да ме издърпате, все едно съм голяма риба.

Той завърза въжето около гърдите си, хвърли другия му край на Конъл и внимателно нагази в реката. Пропадаше с всяка бавна стъпка, сякаш слизаше по стръмна стълба, водата се плискаше около тялото му.

Всички хванаха въжето. Конъл стоеше най-близо до водата. Санджи беше най-отзад, опасал въжето около кръста си.

О’Дойл пое дълбоко дъх и се хвърли във водата. Светлините на лампите го следяха. Татуираното му тяло се открояваше ярко в тъмната пропаст. Конъл видя, че О’Дойл не плува направо към отсрещния бряг, а малко срещу течението, към една скала, която се издигаше над реката като перка на акула.

Беше опитен плувец и бе преценил посоката правилно. Успя да стигне стърчащата скала, преметна въжето, но в същия миг течението го запрати право върху ръбестите камъни и го повлече надолу.

Въжето рязко се изопна и го дръпна към водата. Вероника загуби опора и падна. Санджи загуби равновесие, краката му се хлъзнаха в калта и той тупна по задник.

Въжето завлече Конъл във водата, но той не го пусна. Реката се пенеше около раменете му. Мак цамбурна непосредствено зад него, нагазил до кръста. Либранд изпъшка и се напрегна. Краката на Мак се подхлъзнаха в тинята и той падна по лице във водата, земята се лудо, за да се пребори с течението.

Животът на О’Дойл бе в ръцете на Конъл и Либранд, Въжето теглеше Конъл към реката, изплъзваше се от ръцете му. Водата се вихреше около главата му и влизаше в устата и носа му. Конъл заби пети в невидимото дъно и задърпа с всичка сила. Вдигна глава, за да си поема дъх, но гълташе наполовина въздух, наполовина вода.

Изплъзващото се въже разкъса ръкавиците на кул-стюма му и се вряза в дланите и пръстите. Конъл закрещя от болка, но стисна още по-здраво и задърпа — въжето спря и пак се изопна. Той стисна зъби. Дърпаше, без да обръща внимание на пламналите си ръце.

Зад него Либранд ръмжеше свирепо. Примитивният инстинкт на Конъл му закрещя да пусне въжето и да се измъкне на брега, но той не му обърна внимание. Запъна крака и задърпа с всичка сила. Мускулите му нададоха протестен вой. Нещо в гърба му изпука и го заболя, но той не обърна внимание и на това.

Вероника се изправи, хвана въжето и също задърпа с всички сили. Това позволи на Санджи също да стане и да се включи в дърпането. Запристъпваха назад, крачка по крачка. И с всяка тяхна крачка О’Дойл се приближаваше по мъничко към скалата, която стърчеше като перка на акула.

Мак се опита да се изправи, но отново се подхлъзна и падна, каската му се удари в един кръгъл камък. Той се отпусна и се понесе по течението. Конъл отчаяно се протегна и го докопа за яката. Каската на Мак бе хлътнала.

О’Дойл стигна до скалата и се вкопчи в нея. Въжето провисна. Конъл го пусна и с две ръце задърпа Мак към брега. Либранд се втурна да помага. Измъкнаха Мак от водата и пуснаха безжизненото му тяло на мокрия лъскав пясък. Без да обръща внимание на болката в гърба и кървящите си ръце, Конъл отново хвана въжето.

О’Дойл вече бе успял да се качи на скалата. Водата хвърляше пръски по краката му. Изглеждаше сякаш кара сърф сред бързеите. Присви крака и отново се хвърли във водата. Падна само на метър и половина от тунела отсреща. Заплува, като мощно загребваше с ръце, и точно както бе предсказал, се заби в плитчината с бясна скорост. Ударът беше толкова страшен, че Конъл си помисли, че едрият мъж ще отскочи, ще, потъне и ще се удави, но О’Дойл успя да се вкопчи в камъните. Яростните води хвърляха пръски около него.

Успя да изпълзи до входа на отсрещния тъмен тунел и се изправи.

Върза здраво въжето и всички прекосиха реката един по един. Либранд взе кул-стюма на О’Дойл и мина първа. След това дойде ред на професорите. Мак дойде в съзнание. Беше замаян и омаломощен, но успя да се справи с помощта на Конъл.

Докато излизаше от мътната вода, с пулсиращо коляно и гръб, Конъл забеляза, че не е единственият пострадал. О’Дойл не беше сложил ръкавиците на кул-стюма и кокалчетата му бяха червени като евтин хамбургер. По дланите му имаше кървящи рани. Едрият мъж пристъпи към Конъл.

— Либранд ми каза какво сте направили — каза О’Дойл така, да го чуе не само Конъл. — Благодаря. — О’Дойл протегна кървящата си десница в знак на приятелство и благодарност.

Конъл я стисна и видя, че и от неговата ръка по мократа скала падат червени капки. Въжето я беше протрило до кръв. Стиснаха ръце, без да обръщат внимание на раните си, и кръвта им се смеси. Конъл погледна едрия мъж в очите и осъзна, че за първи път стиска ръката на О’Дойл. Изведнъж осъзна и че за първи път от години някой му протяга ръка в знак на приятелство, а не защото такъв е бизнес етикетът.

Либранд превърза раните им. Конъл смени скъсаните ръкавици с резервния чифт, който беше на колана му. О’Дойл ги поведе в тунела. Грохотът на реката премина в неясно боботене. Откриха една кафява калцитена ниша, която блестеше от едва процеждащи се струйки вода. О’Дойл легна и се унесе моментално. Сънят повали всички с изключение на Либранд. Конъл заспа последен, докато наблюдаваше как Либранд стои на пост над спящия О’Дойл с автомат в ръка. Погледът й внимателно обхождаше тунела от единия до другия край, както и тавана.

Най-вече тавана.