Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

14.

23 август

Ангъс се наслаждаваше на облекчението, което донесе нощният ветрец. Луната блестеше в цялото си великолепие и превръщаше пустата кафява Местност в сребрист пейзаж, загадъчен и прекрасен. Душата му намираше покой сред чистия въздух и тихия вятър.

Отново насочи вниманието си към предстоящата задача и активира най-новото си изобретение. Устройството бе с форма на трийсетсантиметрова пирамида и имаше четирикилограмов лост, който се удряше в прашната земя на неравни интервали. Наричаше се „ударник“ и изпращаше в почвата сеизмични вълни.

Ангъс провери сателитната връзка с лаптопа си, отчете координатите и програмира ударника. Малкият зелен екран на уреда показваше 113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м. Той откачи кабела, който свързваше ударника с компютъра и една малка сателитна антена.

Извади от джоба си друга малка машина. Приличаше на калкулатор с шип в долната част. Той я наричаше „локатор“. Чувствителният приемник улавяше ритъма от отделните ударници, изчисляваше разликата във времето между сигналите и използваше тези разлики, за да триангулира местоположението. Ангъс заби шипа на локатора в пясъка и зачака. Черните цифри на екрана на локатора ясно се открояваха на зеления екран.

Ударникът, който току-що бе програмирал, бе една от точките на шестоъгълник с ширина 16 километра. В останалите пет точки ударниците вече бяха поставени. Той ги бе програмирал да се включат в 03:00, 03:05 и 03:10, за да провери и изпробва цялата система. Погледна си часовника. Точно в 08:00 лостът на ударника затропа в сложен ритъм по земята. Съобщението бе на прост двоичен код — езика, който се използва от компютрите — и даваше идентификационния номер на ударника и координатите му. Двоичният код се превръщаше лесно в сеизмични сигнали. Всеки удар траеше десета от секундата, като един удар бе единица, а два удара — нула. Ангъс нетърпеливо погледна екрана на приемника. Чакаше да се получат и обработят сеизмичните сигнали от шестте ударника.

На екрана на локатора светнаха цифри: -113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м.

Той измъкна приемника от пясъка и затича на юг, надолу по склона, и след четири минути отново заби шипа на локатора в земята. Бе твърде далеч от ударника, за да го чуе как експлодира в 03:05, но приемникът улови малките сеизмични вибрации. Ангъс се усмихна, когато на локатора се изписа: -113°75′21″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1784 м.

Работеше идеално и даваше географската ширина и дължина, както и височината в метри.

Не бе достатъчно чувствителен за измервания на близки разстояния, но районът, който щяха да изследват с Ранди, бе с диаметър осем километра и дълбочина около пет. При такива разстояния новата навигационна система наистина щеше да е полезна.

Ангъс извади от колана си едно уоки-токи и самоделния му заглушител. Заглушителят променяше шифъра на всеки десет секунди. Уоки-токито на Ранди имаше същата схема на шифриране и сигналът можеше да се разчете само от него. Бе невъзможно да се разбие променящата се схема на шифриране, тоест комуникацията бе напълно безопасна. Понякога Ангъс изумяваше дори себе си.

— Удсток, тук Снупи, приемаш ли? — тихо каза Ангъс по своето уоки-токи. Чувстваше се малко като Джеймс Бонд.

По уоки-токито изпращя кроткият глас на Ранди.

— Снупи, тук Удсток, приемам.

— Какво показва твоят локатор?

— Показва минус 113 градуса, 76 минути, 72 секунди географска дължина, 38 градуса, 29 минути, 91 секунди географска ширина, 2034 метра надморска височина.

Ранди докладваше от своя пост нагоре по склона и на около километър и половина по-нататък. Ангъс се усмихна. Системата се оказваше дори по-точна, отколкото бе очаквал.

На теория всеки ударник можеше да изпраща сигнали през няколко километра скални пластове. Това бе повече от достатъчно, за да се фиксира местоположение и в най-дълбоките части на пещерите Уа-Уа. Локаторът трябваше да получи сигнали от поне два ударника, за да изчисли разстоянието и да даде координати.

Ангъс планираше да прекара доста време под земята. Нямаше да рискува да се загуби. Трябваха му точни измервания, за да картографира изцяло системата от тунели.

Дори се бе погрижил за сеизмометъра на „Земно ядро“, който отчиташе сеизмичната активност в района. Персоналът щеше да остане изненадан, когато машината започнеше да спира на всеки шест часа. Това време бе координирано с автоматизираните ударни цикли. Той не можеше да си позволи да засекат сигналите от ударниците и да дойдат да разследват. Дори бе препрограмирал компютъра на сеизмометъра точно кога да се изключи. Докато персоналът успееше да пусне машината, щяха да са приключили с шумните ударници.

— Удсток, върни се в Кучешката колибка, смяната на Люси скоро ще приключи.

— Прието, Снупи, тръгвам. — Ангъс изключи уоки-токито и го закачи на колана си. Хвърли лаптопа в раницата и тръгна към лагера. Бяха платили на един от пазачите да гледа настрани, докато се измъкват, но смяната му скоро щеше да свърши. Пак си погледна часовника. Ако Ранди побързаше, щяха да се върнат в лабораторията и даже да им останат няколко минути.

Не можеше да спре да се хили. Този идиот Къркланд нямаше представа какво става под носа му. Никаква представа. Ангъс вече бе скрил цялата им екипировка и запаси във втория пасаж. Конъл не знаеше нищо за съществуването му, нито бе виждал картите му. Сега системата с ударниците работеше перфектно. Оставаше само да се измъкнат и да поемат на най-голямото спелеоложко изследване в историята.

В генералния план оставаше само едно. Всичко се бе оказало фасулена работа. Вече бяха приключили с трудната част — да се измъкват всяка нощ през последната седмица, да крият запаси и да отчитат системата от ударниците.

Последната част от плана обаче бе наистина стилна. Ангъс нямаше търпение.

 

 

Кейла седеше, взираше се в своя сигнален уред „Harris JM-251“ и барабанеше с пръсти по черния му калъф.

— Какво сте намислили, педали такива? — тихо каза тя. Пета поредна нощ засичаше сигналите от уоки-токитата на Ангъс Кул и Ранди Райт. Шифърът на Ангъс бе симпатичен и всъщност доста добър като за аматьор. Но той си бе аматьор. Кейла бе разбила шифъра за двайсет минути.

Снупи и Удсток? О, я стига! Та даже и шпионските им прякори бяха аматьорски, за бога. Тя се зачуди как ли ще се държи Ангъс, ако му приложи няколко хватки с клещите и му покаже някои истински шпионски техники.

Макар да бе разбила цифровия им код, не знаеше какво точно са намислили. Ясно бе, че изпробват оборудването за подземно картографиране. Досети се, че се надяват да се измъкнат и да изследват пещерите. Но защо се спотайваха толкова далеч в планината? Какво имаше тук? Какво търсеха?

Първо ги помисли за гейове, излезли на среднощна среща далеч от любопитни погледи и наострени уши. Сега знаеше, че са намислили нещо тайно, нещо, което нямаше да се хареса на Конъл.

Щеше да е рисковано да ги последва в планината. Не че не можеше да ги проследи лесно, но не ги познаваше и не знаеше как ще реагират, ако чуят някой странен шум, в случай че тя направи погрешна стъпка. Най-вероятно нищо нямаше да чуят или видят, но тя не искаше да рискува да отидат право при Патрик О’Дойл и да му кажат, че някой ги е следял в тъмното. На О’Дойл само му трябваше основание да започне да търси и вероятно щеше да намери следите й. След това щеше да е само въпрос на време да се наложи да си тръгне.

Тя обаче все повече свикваше с ежедневния график в лагера.

Утре, когато миньорският екип излезеше от шахтата, щеше да отиде до мястото, където последно бе засякла Ангъс и Ранди, и щеше да проследи пътя им. Надяваше се да открие тайната им и след това да се върне в скривалището си, преди двамата отново да излязат рано сутринта.

 

 

Сони Макгинес седеше с кръстосани крака в тъмната лаборатория и спокойно си пийваше във великолепната вечер. Знаеше, че Ангъс и Ранди скоро ще се върнат.

Помисли си, че тези момчета са отишли да намерят нещичко за себе си. Може би се надяваха да открият прилична жила, а после да скрият рудата в лабораторията като катерици, които се готвят за зимата.

Въпреки това трябваше да намерят начин да изнесат рудата от лагера незабелязано. Сони нямаше такъв проблем. Трябваше само да събере десет-петнайсет килограма от най-добрата руда, до която можеше да се добере, да се отдалечи на два-три километра и да я зарови. Винаги можеше да се върне след година и да я изрови. Можеше да повтаря това, докато не събере сто-сто и трийсет килограма. Ако се съдеше по средствата, които „Земно ядро“ хвърляше по проекта, да не говорим за робовладелческия подход на Конъл, рудата наистина трябваше да е с висока концентрация. Ако извадеше късмет, сто и трийсет килограма руда можеха да му донесат още десет унции платина. В най-добрия случай това означаваше още 85 000 долара. Определено си заслужаваше да пожертва няколко часа сън, а кой знае — можеше да намери и повече.

Погледът му бе привлечен от някакво движение. На сребристата лунна светлина видя Ангъс и Ранди тихо да се промъкват покрай Чо Такачи и да се приближават към лабораторията. Минаха само на три метра от него. Придвижваха се тихо, но щом влязоха в лабораторията, чу приглушения им кикот. Със сигурност бяха открили нещо тази нощ.

Утре през нощта Сони щеше да разбере какво са намерили. Изправи се и безшумно тръгна към Чо, пристъпваше по пясъка като полъх в пустинята.

— Каква игра играеш, хлапе?

Чо рязко се извъртя с изваден пистолет.

— Сони! — Свали пистолета. — Изкара ми акъла. Как, по дяволите, дойде, без да те чуя?

— Стар златотърсачески трик, хлапе. Може да те науча някой път. — Сони махна към лабораторията.

— Каква игра играеш с онези двамата?

— Каква игра? — попита Чо с най-невинната си физиономия.

— Стига си се преструвал. Гледам ви от три нощи, гледам как ги оставяш да влизат и излизат от лагера все едно си въртяща се врата. Не се тревожи, няма да кажа на никого.

Чо погледна за миг Сони и разбра, че са го хванали на местопрестъплението. Прибра пистолета и отметна дългия черен перчем от очите си.

— Добре — каза той примирено. — Не е кой знае какво. Просто ми плащат да гледам на другата страна, докато се измъкват по време на моята смяна. Винаги се връщат, преди да е приключила.

— Знаеш ли къде ходят?

— Нямам представа. Не можеш да ме виниш, че искам да изкарам нещичко допълнително, нали? — Чо му отпрати най-очарователната си усмивка.

— Изобщо не мога да те виня — отвърна Сони, странно горд от капиталистическия му начин на мислене.

— Но утре вечер ще се измъкна след тях. И нищо няма да ти плащам. Което е цената за това, че ще си държа плювалника затворен. Съгласен?

— Естествено — каза Чо видимо облекчен. — Мислиш ли, че са замислили нещо?

— Да.

— Мислиш ли, че мога да участвам заедно с теб?

Изглежда, Чо се интересуваше най-вече от парите. Без значение как ги получава. Сони се възхити на това качество.

— Може, зайче. — Усмихна му се. — Може. Ще ми е от полза една здрава гърбина, преди да приключа с всичко това. Ще се видим утре вечер. — Обърна се и тръгна към военната барака, като остави Чо на въжделенията му за финикийски знаци.

 

 

Четири часа след завръщането на Ангъс и Ранди в лабораторията Вероника Рийвс се взираше в безкрайната пустиня. Очите й едва виждаха поразителната красота на утрото. Намираше се на триста метра нагоре в планината. Сухият пейзаж се простираше на километри пред нея, но тя мислеше единствено за възможността, която й се предоставяше благодарение на ножа и безграничните технологии на „Земно ядро“.

Сякаш бе умряла и бе отишла право в рая. Мичиганският университет бе един от водещите центрове за археологични изследвания на света. В технологичен аспект обикновено тя имаше щастието да работи с най-новото оборудване. Поне така бе смятала. Истината бе, че беше използвала допотопни боклуци.

Най-добрите радари за проникване в земните пластове, за които бе чувала, достигаха дълбочина сто и петдесет метра и то само в случай, че земните пластове отговарят на определени условия. Портативният РПЗ на Ангъс проникваше на дълбочина, близо пет километра — независимо от състава на земните пластове. Освен това бе по-точен от всичко, което бе виждала, особено в рамките на деветдесет метра.

Подробната карта на Ангъс й подсказа откъде да започне. В нея откри област, осеяна с аномалии. Плътни обекти изпъкваха на фона на скалите и пръстта. Тази област на картата се оказа малко естествено плато.

Охраната на „Земно ядро“ с лекота премести радара на 1300 метра нагоре в планината и намести оборудването на платото. Конъл не искаше от тях да помагат и затова двамата със Санджи носеха само личните си вещи. Планината се извисяваше над долината Уа-Уа, но склонът не бе толкова стръмен и не се нуждаеха от екипировка за катерене.

— Рони — каза Санджи. — Ела да видиш. — Извърна се от изумителната гледка и погледна към малкото плато. Санджи бе клекнал пред един монитор „Сони“, на който имаше данни от РПЗ. Бяха минали през този район само преди пет минути и той гледаше как програмата на Ангъс компилира данните.

Санджи, който бе изградил кариера като брилянтен биолог в лабораторни и полеви условия, копаеше в пръстта и очевидно бе въодушевен повече от всякога. Катеренето го бе изтощило (тя наистина трябваше да го накара да влезе във форма), но идеята да разкрие артефакти го бе възбудила.

Тя заобиколи оборудването, застана зад него и погледна над рамото му. Портативният екран бе поставен върху един голям камък. Санджи движеше мишката по зелена подложка с логото на „Земно ядро“, която изглеждаше съвсем не на място насред камъните и пръстта. Образът на екрана отразяваше движенията му. Вероника видя на екрана множество ярки заострени обекти на кафяв фон.

— Компютърът отчита обичайните данни и ги отменя — каза Санджи. Искрящо белите му зъби проблеснаха на слънцето. — Тези сигнали се отразяват в различни нюанси на кафявото. Жълтите петна са аномалиите. Ангъс го е програмирал да отбелязва внимателно всичко с линейна форма.

Вероника не вярваше на очите си. Появиха се стотици двуизмерни изображения. Повечето бяха просто жълти петна, но въпреки това тя ясно можеше да различи някои предмети: човешка тазова кост, тиган, счупена кирка, може би половинка от нож с формата на полумесец, дори стар револвер. Екранът на РПЗ показваше карта, с указания къде да се копае.

— Това е изумително! — В края на изображението се виждаше черен фон, който контрастираше със светлокафявото и жълтите артефакти. Тя посочи черната рамка. — Какво е това?

— По този начин програмата показва незасегнатата земя — Отговори Санджи. — Кафявото символизира засегнатата, която не е толкова плътна, колкото черните области.

Черното ограждаше единствено периметъра на платото — по-голямата част от мястото, където се намираха в момента, бе засегната. Тя се намръщи — сети се за първото място в Серо Чалтел, където бе открила отдавна заровените останки от клането. Имаше лошото предчувствие, че са намерили нещо подобно.

— Е, това няма да се изкопае само — каза сухо. — Да започваме.

Всички се размърдаха. Тръпката на откритието се лееше от Вероника и Санджи като из ведро и заразяваше работниците на „Земно ядро“.

След петнайсет минути разкопки опасенията й се потвърдиха.