Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

Пета книга:
Скалоподите

32.

28 август, 05:21

Кейла беше на границата между възхищението и яростта. Клечеше и гледаше последното от пирамидалните устройства, които Ангъс бе пръснал из планината. Оценяваше гения, който бе създал тези предмети, но в същото време й се искаше да го изкорми и да разпилее вътрешностите му по студената земя.

Изправи се, отстъпи две крачки и стреля по машината с пистолета. Тя се пръсна на малки парчета изкривен метал и скъсани жици.

Сега пътят на малкото нищожество бе отрязан напълно. Беше й струвал пет безценни часа. Време, в което бе търсила шестте скрити машини.

„Гадно малко нищожество такова!“

Трябваше да го хване. Кой знае какви други хитрини имаше, каква друга тактика можеше да използва, за да потърси помощ? Трябваше да го закове, преди да е успял да го направи. Щеше да опита клещите и този път нямаше да се ограничава с едно-две кокалчета.

Надяваше се, че устройството, което бе занесла в убежището си, може да й даде някаква информация. Той беше там долу, беше сигурна.

 

 

05:34

4736 метра под земята

 

Конъл се сепна и се събуди. Отвори очи и затърси следи от скалоподи. Рамото и гърбът му пулсираха от болка. Чу странен пукот, но не знаеше дали е истински, или само плод на въображението му. Диво се огледа, но видя само останалите от групата. Всички спяха.

— Конъл, успокой се, всичко е наред — уморено каза Вероника и сложи ръка на здравото му рамо. Лежеше до него.

— Къде сме?

— В една пещера. Ангъс и Ранди я запечатаха с камъни. В безопасност сме. Поне засега.

Конъл я погледна. Тя ли се бе грижила за него? В ума му проблеснаха видения с обезобразеното тяло на Мак.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Почти пет часа. Зашихме рамото ти, колкото можахме. Нямахме хирургичен конец, затова трябваше да използваме нишки от въжетата. Ще ти остане грозен белег. Ангъс използва всички кръпки, за да оправи костюма ти и костюма на О’Дойл. Загуби много кръв. Трябва да си починеш.

— Не мога да си почивам, Вероника. — Конъл изсумтя и се изправи, без да обръща внимание на болката в коляното, гърба и рамото. — Как е О’Дойл?

— Спи. Зашихме и него и закърпихме кул-стюма му. Сигурно ще се оправи, стига да не го местим известно време.

— Колко време?

— Според мен не бива да го местим поне един ден.

Един ден. Не можеха да чакат цял ден. Не можеха да си позволят дори час.

— Събуди всички — каза той и бавно сви раненото си рамо, за да го изпробва. — Трябва да видим какво ще предприемем.

 

 

05:36

 

Тясната пещера бе добре осветена от малките, но мощни прожектори на Ангъс. Пращенето на заглушителя изпълваше въздуха. Всички се бяха събрали в кръг в средата на пещерата й гледаха Конъл. Приличаха на уморени зомбита, погледите им бяха изпълнени със страх, ярост и отчаяние.

Конъл погледна гневно Ангъс. В момента животът им зависеше от заглушителя на учения.

— Трябва да ни осветлиш как ни намерихте и защо твърдиш, че тук сме в безопасност.

Ангъс изглеждаше спокоен и изпълнен с оптимизъм. Яркожълтият му кул-стюм бе изцапан с кал, прах и дори засъхнала кръв, но лицето му бе чисто, а буйната му червена коса стърчеше на кичури. Ранди бе забил поглед в земята.

— Ами, като начало инсценирахме инцидента в лабораторията — заговори Ангъс и се изправи, сякаш, се намираше пред борд на директорите. — Надявам се, че никой не е скърбил за това. — Не обърна внимание на убийствения поглед, който му хвърли О’Дойл.

— С Ранди открихме друг вход — продължи Ангъс. — Не се виждаше на първоначалните компютърни модели, но ясно се показа при по-фината обработка. Мисля, че това е същият вход, за който споменава Сони в доклада си. Този, в който са изчезнали студентите по геология.

— Защо не ми каза? — кипна Конъл.

— Защото знаех, че няма да ме допуснеш в пещерите, докато не бъдат изследвани, въпреки забележителния ми опит в тази област — отвърна Ангъс. — Аз открих тази система от пещери и заслужавам да съм първият човек, стъпил в нея. Така че влязохме през този вход и тръгнахме към Пещерата с рисунките, както я наричате вие, защото знаехме, че това ще е първото голямо откритие на Мак и екипа му.

— Затова си сложил табелката — каза Конъл. — Не просто за да си първият, който влиза. А за да покажеш на всички, че не са те първите.

— Ами трябваше да можем да го докажем — отговори Ангъс. — Табелките ясно показваха, че сме били там преди всички. Сложихме една в онази пещера и още седем на други места в комплекса. Имахме два дни преднина. С Ранди сме опитни пещерняци, така че покрихме доста голяма част от територията. Бих казал, по-голяма, отколкото би успял всеки друг. А що се отнася до това защо тук сме в безопасност, двамата с Ранди хванахме един изкуствен организъм и му направихме дисекция.

— Изкуствен организъм ли? — попита Либранд.

— Сребриста буболечка — каза Конъл, без да сваля присвитите си очи от Ангъс.

Думите му, изглежда, развеселиха Ангъс.

— Сребриста буболечка? Чудато име. Добре де, значи хванахме сребриста буболечка и й направихме дисекция. — Ангъс разказа за дисекцията и за всичко останало, което ги бе отвело към спасителната им мисия на ръба на пропастта. Новината, че сребристите буболечки са от платина, изуми Конъл, но той се смая още повече, когато научи, че сребристите буболечки са дали щитовете на скалоподите.

— Искаш да кажеш — тихо заговори О’Дойл, — че не скалоподите са се сетили за щитовете, а роботите?

— Определено изглеждаше така — отвърна Ангъс. — Възможно е скалоподите да са инструктирали сребристите буболечки да направят щитовете, но се съмнявам. Бих се изненадал, ако същества, които използват ножове и камъни срещу огнестрелно оръжие, могат да боравят с толкова сложни машини. Струва ми се, че сребристите буболечки казаха — или може би показаха — на скалоподите накъде, да вървят.

— Няма значение — каза Конъл. — Сега просто трябва да се измъкнем оттук. Ангъс, можеш ли да ни кажеш как да стане това?

Ангъс въздъхна и измъкна малкия монитор от чантата си. Бързо им обясни как работи навигационната система с ударниците и колко е точна. Ранди продължаваше да гледа надолу, сякаш знаеше какво следва.

Конъл почувства как яростта му се разгаря с пълна сила. Неволно сви юмруци.

— Значи искаш да ми кажеш, че си разполагал с перфектна карта на пещерите и не си ме уведомил?

Ангъс бързо се огледа. Пет чифта уморени очи се бяха вперили в него с убийствена омраза.

— Не мислех, че някой ще има нужда от това — каза той, гласът му премина в тревожно цвърчене. — Картата, която дадох на Мак, и без това беше гениална в технологично отношение, наистина изумителна. С Ранди планирахме да се върнем днес. Щях да дам картата на Мак, преди да е навлязъл навътре в пещерите. И щях да ви покажа системата. Аз…

Конъл заби юмрук в носа му и прекъсна обясненията му. Ангъс тежко тупна по задник. Мак бе добър човек. Картата на ударниците можеше да ги предпази от опасности, можеше да ги отведе някъде другаде, а не до задънената пропаст. Конъл се опита да се овладее. Ангъс им бе нужен, за да оцелеят и да се измъкнат от всичко това.

 

 

Ангъс го погледна през сълзи. Докосна носа си и погледна окървавените си пръсти.

— Луд ли си? Защо ме удари?

Конъл пристъпи напред и силно го изрита в корема. Ангъс изпъшка и се търколи настрани.

Две силни ръце хванаха Конъл и го спряха.

— Успокой се веднага — каза Санджи. — Ангъс ни е нужен, така че спри. Боят няма да помогне с нищо.

Конъл примигна и кимна. Санджи го пусна. Конъл вдиша бавно и дълбоко. Клекна до Ангъс, който още се мъчеше да си поеме дъх, дръпна го за косата и го погледна в очите.

— Ще ни измъкнеш оттук, ясно ли е? Ще ни казваш всичко и повече нищо няма да криеш. Ясно ли е?

Ангъс бързо закима.

Конъл го пусна. Вече не го интересуваше колко гениален е Ангъс или каква може да е ползата от него за „Земно ядро“. Всъщност май даже самата компания хич не го интересуваше. Осъзна, че не го е грижа за платината и за приходите, които може да донесе.

Искаше единствено да измъкне всички тези хора живи.

 

 

07:25

 

„Гадно малко нищожество“.

Той бе открил друг вход. Кейла се загледа в подробната карта на компютъра. Имаше втори вход към тунелите — път, наречен „Магистралата на Лин“. Тя свали картата на едно джобно устройство.

Още не беше късно. Още можеше да се справи. Можеше да победи всички. Конъл, Андре и особено Ангъс Кул. Ангъс искаше да я провали, така ли? Искаше някой да отиде и да го спаси от подземните чудовища?

„Не, не, не. В никакъв случай, дребосъко“.

Никой нямаше да отиде да им помогне. Това дребно копеленце искаше да я провали. Искаше тя да си остане позорно отстранена от служба в АНС.

Чудовищата бяха там долу, но на нея й трябваше само едно. По дяволите, трябваше й само част от някое чудовище. Стига да внимаваше, можеше да вземе доказателството, което й трябваше, и да се върне в безопасност на повърхността.

А ако имаше късмет, можеше да пипне и Ангъс. Искаше да го намери, да нарита малкия му задник и да си изтрие обувките в него. Така както бе направила с Чо. На Ангъс това нямаше да му се размине. Това генийче си мислеше, че е страшно умно, но и тя не беше глупава, о, не!

„Не, не, не. В никакъв случай“.

Извади кул-стюма, който беше откраднала от миньорската барака. Добре, че го беше взела. Чудовищата бяха атакували половин час след като тя се бе прибрала в убежището си. Закопча всички колани с боеприпаси над жълтия костюм, провери джобната карта и настройките на устройството за безопасна комуникация, грабна Марко/Поло и тръгна към планината.

 

 

07:21

 

Ангъс приключи разясненията си. Конъл се замисли над възможностите, които даваше планът.

— Искаш да кажеш, че най-бързият начин да се измъкнем е да минем през Плътната маса?

— Точно така — отговори Ангъс. Гласът му звучеше носово от памука в ноздрите му. — Това е тунелът, по който дойдохме с Ранди. Нарекохме го Магистралата на Лин. Той води право към Плътната маса. На средата на Магистралата на Лин свихме по един страничен тунел и стигнахме Пещерата с рисунките.

— Значи не сте били в Плътната маса? — попита Санджи.

— Не, това го оставихме на Конъл и Мак — великодушно отбеляза Ангъс. — Ако минната шахта е в толкова лошо състояние, както ви е казал Мак, тогава Магистралата на Лин е единственият изход от планината.

Ангъс щракна няколко клавиша и показа по-близък план на тунелите. Насред жълтите линии, които обозначаваха мрежата от тунели, мигаше оранжева точка. Близо до нея, в края на картата, трепкаха червени точки.

— Местоположението ни на тази карта е актуализирано в 05:19 сутринта. Ние сме оранжевата точка — каза Ангъс. — Червените точки са сребристи буболечки.

Либранд се скова от тревога.

— Но те са точно над нас!

— Само така изглежда на картата — проговори Ранди за пръв път, откакто бяха влезли в скривалището. — Сложихме сензори в целия район, преди да дойдем да ви спасим. Заглушихме ги, когато запечатахме пещерата, така че те не знаят, че сме тук.

— Откъде знаеш? — попита Либранд.

— Защото просто се щурат насам-натам — отвърна Ангъс, очевидно раздразнен. — Когато знаят, че има някой, имат много структурирано поведение.

— Забелязахме — каза Вероника.

— Можем да заобиколим тази шахта така, както направихме с Ранди, за да дойдем и да ви спасим — продължи Ангъс. — Отне ни само половин час да дойдем от другия край на бъбрековидната пещера дотук. С Ранди обаче можем да се движим бързо и безшумно. Ако отчетем, че имаме ранени, за този маршрут ще ни трябват около петдесет и пет минути, може би дори час. Оттам можем да се върнем по пътя, по който вървяхме с Ранди, и да тръгнем към повърхността по Магистралата на Лин. Знаем накъде сме тръгнали, но пътят е дълъг и има много трудни райони, които ще ни забавят. Освен това мисля, че ще сме изложени на опасност от скалоподи. Още повече че ще вдигаме шум като слон в стъкларски магазин. Най-разумно е да тръгнем само аз и Ранди и да доведем помощ.

— Не — студено каза Конъл. — Изобщо не си го помисляй. Тръгваме заедно.

Ангъс го погледна кръвнишки и отново насочи вниманието си към компютъра.

Натисна няколко клавиша. Една жълта линия изпъкна по-ярко. Стигаше до големия зелен правоъгълник, който бяха идентифицирали като Плътната маса, и след това сочеше нагоре, извън обсега на екрана.

— Ако поемем по този маршрут, ще стигнем Плътната маса след двайсет и пет минути — каза Ангъс. — Оттам ще тръгнем право по Магистралата на Лин и ще се измъкнем от тая адска дупка.

— Изглежда стръмно — каза О’Дойл.

— Стръмно е, но таванът е висок два метра — отвърна Ангъс. — Можем да вървим изправени почти през целия път. Ще трябва да пълзим само около двайсет метра накрая, преди самия изход от планината. Наклонът е около трийсет и пет градуса през целия път — пет километра.

Думите „пет километра“ накараха Конъл изведнъж да усети пулсиращата болка в коляното си.

— Колко време ще отнеме?

— Зависи колко бързо могат да се придвижват всички — отговори Ангъс.

— Дори не знаем какво ни чака в Плътната маса — каза О’Дойл. — Може да се окаже и Централното сборище на скалоподите.

Ангъс раздразнено присви очи.

— Ами може просто да си останете тук и да умрете, ако искате. Батериите на заглушителя не са вечни и когато се изхабят, сребристите буболечки ще доведат скалоподите право при вас. Ама знаете ли какво? Всъщност не аз отговарям тук, така че защо просто не си намерите изход сами?

Конъл небрежно се пресегна и го стисна за гърлото. Ангъс моментално млъкна.

— Успокой се, момченце — каза Конъл. — Претегляме възможностите. Така че просто си затваряй устата.

И го пусна. Ангъс го изгледа предизвикателно.

— Може да претегляте възможностите колкото си щете, но това е най-добрият начин да се измъкнем. Ще стане най-бързо и най-вероятно ще избегнем атаките.

Конъл не разполагаше с по-добра идея. Макар да бе гадно копеленце, Ангъс все пак се ориентираше най-добре в ситуацията. Никой друг нямаше представа какво трябва да се направи.

— Добре — каза Конъл и стана. Опита се да не обръща внимание на болката в коляното. — Събирайте багажа. Тръгваме.

 

 

07:30

 

Кейла се промуши през тесния отвор, изправи се, изтръска кул-стюма си и надяна очилата за нощно виждане. Вероятно Ангъс и другите вече бяха мъртви. Нападението на съществата над лагера бе яростно и фатално. Щом бяха атакували по този начин на повърхността, колко ли смъртоносни бяха в дълбоките горещи пещери? Едно беше да се придвижваш в пустинята и да виждаш опасността от стотици метри — и съвсем друго в пещерите… където тези същества живееха.

И все пак, щом бяха толкова опасни, защо Ангъс не бе загинал много по-рано? Очевидно бе останал жив достатъчно дълго, за да изпрати сигнал за помощ, което на свой ред означаваше, че няма причина да го смята за мъртъв.

„Гадно малко нищожество“.

А щом той бе оцелял, можеше и Конъл и останалите също да са избегнали смъртоносните атаки на съществата.

Ориентираше се трудно на триизмерната компютърна карта, но маршрутът на малкия педал бе невероятно лесен за следване. Ангъс и Ранди нямаха и най-бегла представа как да заличават следите си.

Според картата тунелът, в който се намираше, бе дълъг пет километра и стигаше Плътната маса. Докато слизаше, мина покрай няколко отклонения: тъмни проходи в скалата, водещи незнайно накъде. Вървеше по следите на дребосъка и приятелчето му и час по час поглеждаше Марко/Поло. Поне засега уредът не показваше нищо. Ангъс и другите — ако изобщо имаше други — очевидно не бяха в обсега му.

„Значи гадното малко нищожество си мисли, че ще ме затрудни. Ще си изтрия подметките в него“.

Внимателно следеше картата и обозначаваше всеки тунел, покрай който минаваше.

 

 

07:38

 

Конъл хвърли последен поглед към малкия монитор. Не искаше да пропусне нищо. Ако изобщо имаше нещо, което можеше да увеличи шанса им за оцеляване, искаше да го запечата в ума си. Проследи с пръст поредица сферични криви по външния контур на огромната пещера, в която бе Плътната маса, и каза високо:

— Ангъс? Какво е това?

— Не съм сигурен — отвърна младежът. — Мисля, че са някакви ниши, може би малки странични пещери. Изглежда, не водят наникъде — от тях не излизат тунели.

Конъл забеляза нещо познато, но в същото време необяснимо.

— Увеличи още малко.

Ангъс се подчини, макар да измърмори нещо под нос, Конъл не можа да чуе какво.

— Ето тук — каза Конъл. Заби пръст в една яркожълта линия, която тръгваше от Плътната маса и сочеше право надолу към земните недра. — Тази линия върви надолу на колко?… Шест километра? Даже май повече.

— Това е максималният обсег на картата. Така че не може да се каже на каква дълбочина стига.

— За какво мислиш, че служи?

— Не знам — отговори Ангъс. — Изглежда абсолютно права, така че очевидно е изкуствено създадена.

— Но ти каза, че всички тунели са изкуствено създадени, а те не са прави, дори не са гладки — възрази Конъл. — Защо този е различен?

— Може да е шибан тунел до Китай — отвърна Ангъс подигравателно. — Знаеш ли какво? Когато ми пораснат пипала и задникът ми почне да проблясва в оранжево и червено, ще ти кажа за какво служи.

Врътна се демонстративно и остави ядосания Конъл да се взира в монитора и в жълтата линия, която сочеше право към земното ядро.