Скот Сиглър
Земно ядро (53)

52.

12:00

Сферата потрепна и избухна със светлина, по-ярка от слънцето. Невероятно мощни ударни вълни се понесоха със свръхзвукова скорост и пръснаха безбройните поддържащи колони в огромен взрив, който изпепели камъка. Земята забоботи и се разтресе. Милиони тонове скала останаха без опора и започнаха да падат в зейналата бездна.

Опустошителната топлина от взрива се понесе нагоре по шахтата и разтопи камъка по пътя си. За секунди взривът избухна в пещерата на Плътната маса. Изригна като гейзер в разрушителен облак. Катедралната стая на сферата, която се намираше в центъра на безсмъртния метален корпус, се стопи като восък. Само в един миг великолепният паметник на технологията се превърна в нажежено до бяло море разтопен метал. Сребристи буболечки изригнаха нагоре като пуканки и бързо се разтвориха в кипящия метал. Топлината от експлозията се разнесе от центъра на кораба като кръгове във вода от хвърлено камъче. Вечният кораб се стопи в бързо разширяващата се вълна.

Ударните вълни се понесоха надолу. Неудържимата им сила надделя над неподвижната скала. Тя просто престана да съществува. Звездната температура изпари всичко, до което се докосна, и създаде огромен мехур от свръхнажежен газ.

Сферата не проби дупка в мантията на Земята. Не беше нужно. Студената, премислена и точна наука, която бе изсякла колоните, бе разположила дъното на шахтата на минимално в геологичен план разстояние от самата мантия. В продължение на хилядолетия вътрешното налягане на Земята бе притискало шахтата. Беше се подчинявало на физичните закони и бе търсило начин да избие. Точният план на шахтата обаче бе такъв, че да задържа неизмеримата сила, така че всичко да си стои на мястото.

Сферата обаче разтопи още седемстотин метра земна кора. Изчислението бе прецизно като хирургически разрез. В дъното на новосъздаднита плазма земното налягане, толкова дълго сдържано от тази тънка граница, най-накрая се освободи.

Магмата се изстреля нагоре със силата на приливна вълна, а пулсиращото налягане я запрати още по-високо. Тя бързо изпълни новата кухина и продължи нагоре по шахтата. Избута горещия газов мехур и се стрелна към опустошения кораб и Плътната маса.

 

 

12:04

 

О’Дойл и Либранд пълзяха с все сили към полъха свеж въздух. Земята под тях трепереше и ги караше да се опитат да се измъкнат от планината възможно по-бързо.

Ниският каменен таван жулеше гърба на О’Дойл и той сумтеше, докато промъкваше туловището си през тесния процеп. Скалите раздираха кул-стюма му, но толкова близо до повърхността това вече нямаше значение.

 

 

12:05

 

Земята под Конъл се разтресе толкова силно, че той не можа да се задържи и на четири крака. Падна по корем. Стотици камъни се освобождаваха с грохот от стегнатата хватка на планината. Пукнатините по стените на тунела приличаха на мълнии. Въздухът се изпълни с вихрени облаци прах.

Едва успя да вдигне ръце над главата си, преди скалите да го затрупат.

 

 

12:07

 

Магмата изригна. Огромен бликащ стълб разтопена скала се изстреля нагоре през тунелите на повече от шестстотин метра, облиза изкуствените слънца и те изпращяха. Настана мрак. По тавана се разплиска огнен дъжд и заваля върху бълбукащия разтопен корпус.

Навсякъде се щураха объркани сребристи буболечки, блъскаха се една в друга. Някои политаха право към врящия метал и се разтапяха за секунди. Други увисваха по стените и пороят вряща лава ги помиташе. Трети падаха и се сгърчваха, изпечени от топлина, съизмерима с тази в центъра на Земята.

Стотици скалоподи падаха мъртви и се изпържваха в изгарящата топлина и серните изпарения, които изпълваха огромната пещера. По пода течеше магма, събираше се в адско езеро, което бавно се надигаше. Стопените скали се изливаха като вода и потичаха из безбройните тунели, които бяха свързани с пещерата. Бяха нажежени до оранжево и унищожаваха всичко по пътя си.

Непрестанните трусове сринаха Плътната маса. Подът се разцепи и подскочи, разкъсан от милиарди тонове скали. Таванът се срути. По разтопения кораб и течната скална маса се посипаха огромни каменни отломки.

Избухването на сферата бе отворило бездна, която природата трябваше да запълни. Планината бавно започна да потъва, а магмата продължи да изригва нагоре като кръв, шурнала от гигантска аорта.

 

 

12:08

 

Ландроувърът се люлееше бясно от трусовете, подскачаше като детска играчка. Земята се тресеше и боботеше. Сони се държеше здраво за капака с две ръце и се опитваше да запази равновесие.

— Мамка му! — В гласа му звучеше изумление и радост. Не можеше да откъсне очи от предсмъртните гърчове на Погребалната могила. — Мамка му, жестоко!

Върхът сякаш се сгъваше в себе си. Невъобразими купища скали изчезваха някъде надолу. Земята се тресеше в яростно негодувание. Сони гледаше като хипнотизиран как прокълнатото място се разпада.

А после започна да се смее неудържимо и размаха юмрук към пропадащата планина. Надяваше се Кейла да е някъде там. Трябваше да се махне оттук, и то бързо. Но продължи да оглежда планината с бинокъла. Искаше да види дали все пак някой не е успял да избяга.

 

 

12:11

 

Либранд извика тържествуващо:

— Дневна светлина! Почти стигнахме!

О’Дойл едва я чу от оглушителния тътен, който изпълваше тунелите. Земята под гърдите му подскачаше. Сякаш се опитваше да пълзи по гигантски батут, докато хиляди деца подскачат, колкото им душа иска. Страхуваше се, че всеки момент ниският таван ще се срути и ще го смачка като хлебарка.

Чуха как някакъв тунел зад тях се сгромолясва. Играещото петно слънчева светлина стана по-ярко… и изведнъж се озоваха навън. Опитаха се да се изправят на бясно тресящото се плато. О’Дойл сграбчи ръката на Либранд и затърси с очи най-безопасния път надолу по сриващата се планина.

 

 

12:12

 

— Мамка му! — възкликна Сони и намести бинокъла. Двама души на малкото плато, където той самият бе влязъл в тунелите само преди дни. О’Дойл и Либранд. Дори от такова разстояние можеше да види, че са ранени — и че са загазили сериозно.

— Е, веднъж се живее — каза той и се вмъкна зад волана.

 

 

12:19

 

Либранд и О’Дойл се препъваха надолу по склона. Повече падаха, отколкото тичаха. Но вече нищо не можеше да ги спре. Тя не се обърна да погледне, но усещаше, че земята зад тях пропада. Свличаше се в някаква бездънна бездна в планината.

Внезапно нов, по-силен тътен разтресе въздуха. Приличаше на рев на гигантска пантера. Изгаряща топлина ги блъсна в гърба.

 

 

12:20

 

— По дяволите! — изкрещя Сони. — По дяволите!

Трябваше да стигне до тези двамата. Пребори се с желанието да обърне колата и да се разкара от целия този ужас.

От центъра на планината изригна огромен гейзер от разтопени скали. Изстреля се високо във въздуха с грация и мощ. Роувърът се блъсна в един камък и рязко отскочи надясно. Сони се насили да откъсне очи от огнения стълб и да следи пътя.

Към него се затъркаля гигантски камък. Подскачаше като гумена топка. Сони кривна наляво и едва го избегна.

Малко пред О’Дойл и Либранд удари спирачки, скочи на земята и затича към тях. По телата им сякаш не бе останало нищо здраво — само рани, кръв и счупено. Единствено в очите им се четеше сила и решителност, сякаш бяха изсечени от камък.

 

 

12:21

 

— Невъзможно — каза О’Дойл, без да забавя крачка. — Сони Макгинес да се притече на помощ на някого. — Обгърна рамото на Либранд и двамата се заклатушкаха към ландроувъра.

Планината пак се разтърси. Магменият стълб запръска и забуча още по-силно. Върху тях се посипа гореща пепел, западаха нажежени камъни. О’Дойл се зачуди дали призраците на току-що опечените скалоподи не ги обстрелват от дълбините на новия си дом в ада.

Сони го задърпа грубо към роувъра, блъсна го на задната седалка, после натика до него и Либранд. Камъни се посипаха по колата като смъртоносна градушка. Черната боя се напука и почна да се бели. Сони обърна и подкара като луд.

О’Дойл и Либранд така и не погледнаха назад. Не можеха всъщност — и двамата бяха припаднали.

Зад тях новият вулкан продължаваше да беснее. Бавно, но сигурно, на мястото на потъналата Погребална могила започна да се оформя конусът на нов връх.

 

 

12:24

 

Безкрайната топлина вече не засягаше Конъл. Ръцете и краката му се бяха вцепенили от студ. Изкашля се и изплю кръв по брадичката си и по камъка, който го беше приковал към земята. Болка пронизваше всяка част от премазаното му тяло, но и тя не го засягаше. Чувстваше я далечна, сякаш бе някакъв образ, някакъв спомен.

Очите му бяха отворени, но не можеше да види нищо. Обгръщаше го мрак. Бореше се за глътки въздух, но дишаше накъсано от болката в счупените ребра и тежестта на камъка върху гърдите му.

Затиснат. Премазан. Хванат в капан. Дори да имаше част от тялото му, която не бе счупена или смазана, не можеше да я помръдне заради камъка, който го държеше прикован.

Отново опита да си поеме дъх и изкашля още кръв. Дробовете му се свиха мъчително. Заля го страх от смъртта и изтласка всичко останало. В мъгла от болка и полусъзнание Конъл зачака да умре.

През пукнатините в скалата проблесна слаба светлина. Топла, жизнерадостна светлина. Конъл се опита да погледне натам, но не можеше да помръдне глава. Светлината сякаш проникна в тялото му, заля го и успокои болката. И от светлината дойде глас.

Любимият му глас. Гласът на Кори.

— Мъничката ми — каза той. — О, мъничката ми…

— С теб съм, любов моя. Не се страхувай.

Мисълта на Конъл ту се появяваше, ту се губеше. Не знаеше дали Кори е истинска, или само видение на чезнещия му разсъдък. Не го интересуваше. Тя отново беше с него. Светлината й го изпълваше, заличаваше агонията му, успокояваше изтерзаното му тяло.

Почувства как нещо топло и нежно леко повдига смазаната му ръка. Веднага разпозна докосването й. Нямаше нищо против болката, щом можеше отново да почувства Кори.

Ръката на Конъл бавно изстина в нейната. На лицето му изгря усмивка. Под склопените клепачи очите му застинаха в покой.