Скот Сиглър
Земно ядро (54)

Епилог

Патрик О’Дойл винаги можеше да разпознае истинския лидер.

Жената, която седеше зад бюрото пред него, беше стара и разплута. Сигурно без очилата не можеше да вижда и на метър. Очите зад очилата бяха зачервени, подути и с тъмни кръгове. Нямаше да издържи и пет минути на някой обект. Нямаше да издържи и три минути в тунелите.

Но не беше нужно да издържа пет минути. Тя можеше да си седи на стола, да си пуши пурата и да дава заповеди от хиляди километри. Тази жена имаше пари, а това означаваше, че има власт. Власт, която можеше да й позволи да изпрати убиец на другия край на света, за да отмъсти.

Убиец на име Патрик О’Дойл.

До днес никога не бе чувал гласа на Барбара Йекли. Сега го чуваше. Изпълнен с мъка и някак смутен глас.

— Значи тези… тези същества… са убили моя Конъл?

— Да, госпожо.

— И си сигурен, че е мъртъв?

— Да, госпожо. Няма как да е оцелял във вулкана. Съжалявам, но господин Къркланд е мъртъв.

Тя сведе очи към бюрото и тялото й сякаш се снижи. О’Дойл бе виждал тази реакция и преди, бе виждал как хората просто изгубват желание да живеят. Беше болезнено да я гледа така — тази жена, която всъщност не познаваше. Защото тя преживяваше мъката от загубата на Конъл Къркланд дори по-тежко от него. Но той не бе тук, за да изказва съчувствие. Не бе тук, за да плаче и да утешава.

Имаше бюджет.

Имаше график.

Имаше раса, която трябваше да унищожи.

— Този твой план, тази Аржентина — каза Барбара. — Опасен ли е?

— Да, госпожо, много опасен.

— И още хора ще рискуват живота си?

— Да, госпожо.

— Защо тогава искаш да отидеш? Какво е това измислено мъжество, което те кара да си рискуваш живота? Я се виж, О’Дойл — хич не си в първа младост. Може двамата с теб да поиграем малко на юкър в клуба на ветераните, вместо да се правиш на опасен тип.

— Какво е юкър, госпожо?

— Игра на карти. Май не си от Мичиган.

— Не, госпожо. От Канзас съм.

— Няма значение, скъпи. Виж, прочетох досието ти. Изпълнил си дълга си към страната, свършил си добра работа в „Земно ядро“. Вземи да се пенсионираш най-накрая.

— Знам какво правя, госпожо.

Барбара посочи Берта Либранд, която седеше на стола до О’Дойл.

— И ще вземеш тази мила жена със себе си?

— Да, госпожо. Заедно сме във всичко това.

Барбара въздъхна и погледна Берта.

— Дай пак да ти видя ръката, скъпа.

Берта протегна лявата си ръка. Още имаше палец, но показалецът и средният пръст липсваха. Бяха останали само зашити кокалчета, още покрити с дезинфектант от операцията, която й бяха направили само преди два дни. На безимения пръст имаше лъскава платинена халка. По лявото й слепоочие личаха шевове, а там, където трябваше да е върхът на ухото, имаше черна линия.

— Откога сте женени вие двамата?

— От около четирийсет и осем часа, госпожо — отвърна Берта. — Оженихме се в болницата.

— Такъв ли меден месец искате да имате, идиоти такива? Да съберете наемници, да отлетите за Аржентина и да превземете някакъв кораб, пълен с извънземни, който е погребан под планината? Не сте ли чували за Дисниленд?

— Както каза съпругът ми, госпожо, ние сме заедно във всичко това.

Барбара се опули. Първо на Берта. После на О’Дойл. Лицата им не трепнаха.

О’Дойл щеше да отиде на връх Фитцрой независимо дали Барбара Йекли го финансираше, или не. Тя можеше да ги улесни, да ги екипира по-добре, но той не бе тук да й иска разрешение.

— Защо? — попита Барбара най-накрая. — Защо да го правиш? Това няма да върне моя Конъл.

— Защото… — започна О’Дойл и спря, тъй като го заля вълна от емоции. Не бе изричал тези думи повече от десетилетие. Гърлото му изведнъж се сви, очите му се напълниха със сълзи. Той примигна, пое дълбоко дъх и се овладя. Не беше време да скърби. За Патрик О’Дойл скръбта не се изразяваше в това да седне в удобен офис. Той трябваше да убие това, което бе причинило тази скръб. — Защото Конъл Къркланд беше мой приятел, госпожо.

Барбара отново го загледа, този път дълго и сурово, сякаш искаше да каже: „Много лесно мога да разбера дали ме будалкаш“. Но Патрик О’Дойл не я будалкаше.

— Дай ми бюджета — каза тя. Патрик й подаде документ от десет страници. Тя бавно го прелисти и изчете всичко. Не бързаше. Патрик и Берта търпеливо чакаха да свърши.

— Това са доста огнестрелни оръжия, господин О’Дойл.

— Обичам да се подготвям добре, госпожо.

— И защо смяташ, че аржентинските власти ще позволят всичко това?

О’Дойл несъзнателно потърка десния си бицепс, точно там, където на кожата му бе татуиран правоъгълник с две светлосини ивици и една бяла по средата, а на нея имаше слънце с лъчи.

— Имал съм работа там и преди — отвърна той. — Знам точно какво правя.

— Половин милион не е дребна сума, О’Дойл. Защо смяташ, че искам да участвам в това?

— Защото изобщо не ви е грижа за парите, госпожо, ако ми позволите да съм искрен. Както и мен.

Барбара отново сведе очи към бюджета, но този път очевидно не го четеше. Просто искаше да скрие очите си, да скрие сълзите, които напираха в тях.

— Загубих трийсет и седем души в тази мина — въздъхна тя. — Трийсет и седем мои служители. Познавах ги. Трябваше да се обадя на семействата им и да им кажа. Знаеш ли какво е това?

О’Дойл кимна.

— Да, госпожо. Знам точно какво е.

Барбара бавно кимна.

— Да, знам, че знаеш. Не искам да умира никой повече.

Берта се наведе напред, протегна сакатата си ръка и леко стисна ръката на Барбара. Възрастната жена дори не трепна, това трябваше да й се признае.

— С Патрик ще заминем с или без подкрепата на „Земно ядро“ — меко каза Берта. — Ще има хора, които ще бъдат изложени на риск независимо какво ще направите. Той просто си помисли, че бихте искали да станете част от това. Да се разплатите лично, така да се каже.

— Ще ти платя да не ходиш — каза Барбара. — Ще ти дам милион долара, ако оставиш тази лудост зад гърба си и започнете новия си живот заедно.

О’Дойл поклати глава.

— Не, госпожо, благодаря. Както каза съпругата ми, заминаваме.

Барбара въздъхна, избърса една самотна сълза и кимна.

— Знаех си, че ще кажеш така. Усещам го в теб, О’Дойл. Добре, ще финансирам глупавото ви безсмислено отмъщение.

Изписа един номер на визитна картичка и му я подаде.

— Обади се на този номер утре сутринта. Харви ще уреди всичко. Това не бива да се свързва със „Земно ядро“, нали разбираш.

— Разбира се, госпожо — отвърна О’Дойл.

Тя се завъртя със стола си и им обърна гръб. Загледа се през прозореца към Детройт Ривър.

О’Дойл се изправи. Срещата бе приключила. Берта го последва към вратата.

— О’Дойл — каза Барбара, без да се обръща, точно преди да излязат. Гласът й бе натежал от сълзи. Сълзи, които старата жена вече не можеше да крие.

— Да, госпожо?

— Избий ги всичките — задавено изхлипа тя. — Избий ги до крак!

О’Дойл кимна и каза:

— Не се тревожете, госпожо. Ще се погрижа за всичко.