Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

Втора книга:
Лагерът

10.

13 август

Ранди Райт седеше на задната седалка и въпреки канските усилия на климатика се потеше като прасе. Почти чуваше как боята на ландроувъра се разтапя под лъчите на яростното слънце. Скоро щяха да спрат и да се наложи да слязат. Това му се стори почти толкова забавно, колкото да му извадят мъдрец.

Погледна през задното стъкло. Ландроувърът вдигаше прах, сякаш бе селскостопански самолет, който сипе облаци пестициди. Гледката отпред не бе много по-добра — безкраен пейзаж в жълто и кафяво, осеян тук-таме шубраци и толкова жилави растения, че сигурно биха цъфнали и на луната.

За стотен път си намести очилата. От друсането и тръскането на колата те непрекъснато се хлъзгаха по потния му нос. Той нямаше нищо против непрекъснатото подскачане на седалката, но тази жега би заличила усмивката и на клоун.

Изглежда обаче друсането не притесняваше останалите в роувъра. Шофьорката, набита и сериозна, казваше се Берта Либранд, изглежда, не усещаше нищо. Едрият мъж в синя униформа отдясно на Ранди нямаше проблеми, но вероятно това се дължеше на килограмите му — само гюле би поместило Патрик О’Дойл.

Либранд също бе облечена в синята униформа на „Земно ядро“. Едра брюнетка и май се занимаваше с бодибилдинг. Ангъс я наричаше „играч от защитата“ и „горила с цици“. Разбира се, казваше го съвсем тихо и само когато Либранд не бе наблизо.

О’Дойл се взираше в нея, но бързо извръщаше поглед, щом тя поглеждаше в огледалото за задно виждане. Ранди не бе сигурен, но му се стори, че О’Дойл се изчерви, когато веднъж тя улови погледа му.

Предполагаше се, че О’Дойл ще ги охранява. Приличаше повече на надзирател в затвор. Никой не бе успял да излезе от лабораторията дори за да отиде до тоалетната, без да уведоми О’Дойл. Сега той отговаряше за сигурността на лагера. От него лъхаше увереност и решителност, от което Ранди го побиваха тръпки (разбира се, за това допринасяха и липсващото ухо и белегът). Носеха се слухове, че О’Дойл е служил в някакъв таен отряд на флота. Освен това се говореше, че веднъж убил петима с голи ръце. Един поглед към здравеняка бе достатъчен да се разбере защо никой в лабораторията не смееше да се оплаче от допълнителните мерки за сигурност.

Ранди се дразнеше не само от жегата, но и от Ангъс. Най-добрият му приятел се бе навел на предната седалка и сякаш не усещаше жегата и друсането. Изглеждаше пълен с енергия, широко отворените му очи поглъщаха скучния пейзаж, който се простираше пред тях. На Ранди щеше да му стане по-добре, ако на Ангъс му бе лошо поне малко, но изглежда, нищо не го смущаваше.

Ранди жадуваше за една бира, но наоколо определено нямаше барове. Пътуваха вече повече от половин час по това неравно подобие на път. Бяха минали покрай Милфорд — последното градче по пътя — преди повече от час, а още имаха петнайсет минути до лагера на „Земно ядро“.

Освен с горещината умът му бе зает с още две неща: девствената пещерна система и огромното съкровище, което вероятно се криеше там. По груби изчисления имаше минимум милион тона руда с концентрация от дванайсет унции платина на тон. Това правеше над десет милиарда долара при цена от 860 долара на унция. А това бяха само минималните оценки. Максималните? Оптимистичната оценка бе много над дванайсет унции на тон — по-скоро шейсет унции, а в находището може би имаше пет милиона тона руда. При такава оценка печалбата бе 255 милиарда долара.

Тези цифри щяха да разтърсят световния пазар на платина, Конъл бе работил извънредно, за да запази мината в тайна и да й направи оценка възможно най-бързо. Последното, което искаше, бе конкуренцията да се опита да саботира работата. Официалната регистрация на мината в Уа-Уа бе за каменни въглища.

Ранди не се интересуваше толкова от парите, макар че неговият дял вероятно щеше да го превърне в милионер. Това, което го вълнуваше, бяха тунелите. Това бе най-голямата пещерна система и двамата с Ангъс щяха да са първите влезли в нея. Адреналинът от скачането с бънджи бе нищо в сравнение с това.

След като картографира тунелите, Ангъс започна да систематизира екипировката и да чертае схеми на жизненоважни нови изобретения. Сглобяването им бе оставил на Ранди, който побърза да подготви всичко, преди да тръгнат от Детройт рано тази сутрин. Някои от изобретенията бяха измислени за броени часове и поразиха Ранди. Кратката, но блестяща научна кариера на Ангъс му бе донесла значително богатство и Ранди се възползва от това, за да примами различни технически фирми да сглобят оборудването за два дни.

Натъпкаха всички джаджи във войнишки колан. Всеки уред бе с тегло не повече от 200 грама. Цялото оборудване тежеше четири килограма и половина. Имаше малки детектори на движение, миниатюрни прожектори, кислородни маски, аптечки, вакуумирани плавателни средства, подемен механизъм от въглеродно-титанова сплав и свръхлеко графитно въже. Всичко сякаш бе предназначено за колана на Батман, а не бе стандартна спелеоложка екипировка. Ранди нямаше представа как Ангъс възнамерява да се измъкне от зоркия поглед на Конъл. Ако успееха да избягат обаче имаха готовност за експедиция, която нямаше равна в историята.

Щяха да са първите. Щяха да познаят чувството, което бяха изпитали Колумб, Магелан, Армстронг и Лейф Ериксон. Щяха да разберат какво значи да откриеш нещо, което никой не е виждал; нещо, което всъщност го няма, преди да го откриеш.

В откритието се криеше сила. То означаваше безсмъртие. Неговото безсмъртие щеше да бъде увековечено на картата — част от подземния лабиринт завинаги щеше да се нарича пещерата Райт. При тази мисъл на устните му се появи усмивка.