Включено в книгата
Оригинално заглавие
World Famous Crimes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

„Джунгла W 1“: Рахман и Майкъл Хикс

„Джунгла W 11“ е името, с което лондонската полиция нарича областта Нотинг Хил в Западен Лондон през 50-те години на XX век. В днешно време кварталът е облагороден и изключително модерен и е средище на издатели, журналисти и актьори, но някога е бил неугледен и занемарен. Територията на полицията в Нотинг Хил се простира от скъпите, изискани къщи край Нотинг Хил Гейт и Холанд Парк до големите, занемарени и пренаселени имения Норт Кенсингтън и Падингтън. В по-бедните райони се заселват имигрантите от Антилските острови. Близостта на квартала до Уест Енд и фактът, че по онова време проституцията се простира от Марбъл Арч и целия Бейзуотър Роуд до Шепърдс Буш, означават, че полуразрушените къщи в Нотинг Хил са станали желани бази за организираните оператори в областта на порока. С нелегалните клубове за алкохол и порутените сгради кварталът е бастион на търговията с наркотици.

Имигрантите от Антилските острови са лесна плячка за изнудващите ги собственици на недвижимо имущество. Най-известният от тях е Перак Рахман, чието име става синоним на собственик изнудвач и сега в речника дори фигурира думата „рахманизъм“.

Перак Рахман е роден в Полша, през 1920 година. В началото на Втората световна война пристига в Англия като бежанец без пукнат грош, а когато през 1962, едва четирийсет и две годишен, умира, той е милионер.

Рахман пристига в Лондон и започна да работи тук-там в Ийст Енд, сетне е назначен за чиновник в агенция за недвижими имоти в Шепърдс Буш, малко по на запад от Нотинг Хил. Законът за наемите от 1957 г. дава възможност на собствениците да искат много по-високи наеми, отколкото наемателите плащат дотогава. (Ниските наеми са гарантирани със закон.) Но Рахман има проницателен ум и разбира, че новият закон, недостигът на къщи след Втората световна война и напливът от имигранти, отчаяно нуждаещи се от жилища, предлагат изключителна възможност да натрупа пари. Имигрантите са особено уязвима група. Те пристигат в Британия само за да открият, че жилищата под наем не достигат и никой не мисли за настаняването им. Новодошлите не познават законите в страната и взимат каквато квартира им предложат.

Рахман започва да купува големи сгради във викториански стил, често на краткосрочно изплащане, в Северен Кенсингтън и Падингтън. Той взима капитала главно от строително дружество „Ийгъл Стар“, което през 1957 г. му отпуска почти шейсет процента от всичките си заеми за годината, на стойност шейсет хиляди лири. В края на 1959 г. компанията дава над двеста и двайсет хиляди лири на Рахман и на свързаните с него фирми. Полицията идентифицирала около трийсет и пет, на който той е директор или главен акционер. Степента на общественото участие е открита много по-късно и никоя от сградите на Рахман не е дадена под наем за повече от двайсет и пет хиляди лири, а детайли за заемите са разкривани в годишните декларации само за суми, надвишаващи тази цифра.

След като Рахман купи някоя сграда, първият му ход е да се отърве от наемателите. Първоначално той им предлага скромен подкуп, за да напуснат. Ако откажат, животът им става неприятен. Рахман настанява неколцина от доверените си главорези в съседните стаи и им казва да вдигат нощни веселби, да пускат силно музика, да хвърлят боклуци наоколо и да направят условията на живот колкото е възможно по-непоносими. Ако наемателите пак откажат да напуснат, главорезите спират водата и електричеството, разбиват общите тоалетни и махат външните брави на къщата, като я правят опасна, и внушават, че ще последва физическо насилие.

Някои смели наематели отнасят случаите си в съда, но повечето от тях са бедни хора, за които съдебните процедури са загадка. Нещо повече, невъзможно е да се намерят преки доказателства, свързващи Рахман със заплахите. Мнозинството наематели напускат апартаментите си. После Рахман изпраща там строители, които разделят жилищата на по-малки части, правят някои козметични промени и пак ги дава под наем на по-висока цена или на семейства имигранти, или на проститутки, търсещи работно пространство.

Рахман живее в огромна къща в елитния район Хампстед. Той ма денонощна прислуга и се вози с ролс-ройс, докато изнемогващите от бедност наематели се тъпчат в мръсни малки апартаменти. Главозамайващите наеми са събирани от мъже, които нямат време да слушат извинения и бързо прибягват до физически заплахи. Рахман е нисък, дебел, с очила и преждевременно оплешивял и съвсем не прилича на „император“ на престъпността и има репутацията на женкар.

През 1959 г. твърденията за насилническите методи на Рахман започват да безпокоят властите, но той избягва личния контакт с наемателите и изглежда невъзможно да се съберат убедителни доказателства срещу него, затова се прицелват във финансовите му дела. Компаниите му със сигурност дължат данъци и преследването на данъчните власти би го принудило да обяви фалит. Но тъй като акциите на компаниите му имат само номинална стойност, понякога от няколко лири, това няма да му навреди кой знае колко много. Що се отнася до жилищата, които дава под наем на проститутки, полицията се опитва да му предяви обвинение, че поддържа публични домове и живее от печалба от проституция, но не успява да събере достатъчно доказателства. Полицията опитва отново и е много близо да уличи Рахман. Той продава дяловете си в Нотинг Хил и гледа да не привлича внимание до смъртта си три години по-късно.

Рахман наема за главорези някои от най-бруталните типове в Лондон. Сред тях са Реймънд Наш, Ливанеца, който по-късно проявява интерес към клубовете в Сохо, и накрая му забраняват да живее в Британия след присъда в чужбина за контрабанда на злато, и Джордж Пигът, известен с въоръжените си обири, който в момента излежава доживотна присъда за предполагаемото си участие като наемен убиец на Тони Зомпарели Италианеца, застрелян в игрална зала в Сохо през 1974 година.

Най-известният главорез на Рахман е Майкъл Камбъл от Тринидад, който по-късно се преоткрива като лидер на чернокожите в стила на Малкълм Хикс и се прекръства на Майкъл Хикс. През 60-те години той е агент на Рахман в престижния сега квартал Колвил Терас и Паупс Скуеър в Нотинг Хил.

Той е замесен в множество изнудвания — за подходяща сума урежда терен на проститутките. Майкъл Хикс е осъден, че държи публичен дом, но макар да има репутация на сводник и изнудвач, се отървава с условна присъда и фиктивна глоба.

После, вдъхновен от Малкълм Хикс, той става мюсюлманин с името Абдул Малик и по-късно — Майкъл Хикс. Камбъл основава Дружество за активно расово приспособяване и става самозван месия на чернокожата общност на занемарения Холоуей Роуд в Айлингтън, Северен Лондон. Майкъл Хикс привлича богати и влиятелни последователи и се оказва хит сред младите бели жени от средната класа, особено за ползващата се с лоша репутация Гейл Бенсън, дъщеря на член на Парламента от Консервативната партия. Ентусиазмът на последователите му не намалява, когато го прибират в затвора за дванайсет месеца, след като публично призовава да застрелят всяко чернокожо момиче, което видят с бял мъж.

Той организира престъпни деяния през цялата си крайна политическа кариера. През 1969 г. Майкъл Хикс и четирима от поддръжниците му са съдени в Олд Бейли, обвинени в грабеж и изнудване за пари. Когато собственикът на агенция по труда в Сохо отказва да плати, Майкъл Хикс слага на врата му кучешка каишка и го принуждава да пълзи на пода и да моли за милост.

Той е освободен под гаранция и се връща в Тринидад, последван от неколцина поддръжници, сред които Гейл Бенсън. Там създава Партия на черната сила и се свързва с местни престъпници, сформирайки банда, която става постоянен източник на неприятности за властите. През 1972 г. член на бандата на име Джоузеф Скерит отказва да се подчини на заповедите на Майкъл Хикс и напада местен полицейски участък. Майкъл Хикс заявява пред бандата си, че трябва да поправи канализацията в градината си и им заповядва да изкопаят дълъг ров. Когато задачата е изпълнена, той обезглавява Скерит с парче стъкло и го хвърля в изкопа. Другите членове на бандата са разтревожени от поведението на уважавания си главатар и имат основание. Скоро след това друг от тях се удавя при загадъчни обстоятелства, а Гейл Бенсън изчезва. Един ден Майкъл Хикс и съпругата му отиват да изнасят проповеди, а в това време един от главорезите му запалва бунгалото им. Докато разследва умишления палеж, полицейският инспектор оглежда градината на Майкъл Хикс и се усъмнява в няколко неестествено високи и ужасно жълти марули. Полицаите започват да копаят и намират трупа на Скерит. Два дни по-късно е открито и тялото на Гейл Бенсън. Патологът стига до извода, че тя е била наръгана с острие, дълго петнайсет сантиметра, но не е умряла веднага и е била погребана жива.

За убийството й са осъдени и обесени двама от бандата на Майкъл Хикс. Той също е обвинен за убийството на Гейл Бенсън, но така и не застава пред съда за това престъпление. Майкъл Хикс е осъден за убийството на Скерит и през 1974 г. отива на бесилото.