Колин Уилсън
Истински престъпно (15)

Обирът на компанията „Рубел Айс“

Един от най-дръзките обири през трийсетте години на XX век е извършен на 24 август 1934 г. в Бруклин, Ню Йорк. Точно по обяд бронирана кола на Националната превозваческа компания на Съединените щати пристига, за да вземе пари от компания „Рубел Айс“ на Бей и Деветнайсета улица. Преди да слязат от превозното средство, пазачите оглеждат района. Всичко изглежда нормално и единият влиза в сградата, а другият остава да чака навън. В същия миг уличен амбулантен търговец хвърля чувал от количката си, разкривайки два картечни пистолета. Други мъже, които приличат на случайни минувачи, изваждат оръжия и хукват към бронираната кола. За няколко минути те пренасят чувалите с пари в две коли. Когато от Айс Къмпани излиза пазач, колите на бандитите вече се отдалечават. Нюйоркските полицаи пристигат на мястото на престъплението след няколко минути и започват да претърсват района, но крадците вече товарят парите на две лодки на пристан, намиращ се на разстояние по-малко от километър и половина. Членовете на бандата закарват плячката в скривалище в Ню Джърси и установяват, че са отмъкнали около половин милион долара. После си ги поделят и се заклеват да не говорят за участието си в обира.

Две години по-късно полицаите научават имената на извършителите — Джон Манинг, известен престъпник, Джоузеф Крес, който открадва колите, двама бивши контрабандисти на алкохол на име Джон Хюс и Томас Куин, Джон и Франсис Оули, похитителят Пърси Гиъри и фалшификаторът Стюарт Уолас. Повечето от тези хора по-късно са изпратени в затвора заради други престъпления, но остават верни на клетвата си и отричат, че знаят нещо за обира. Джон Манинг, който почти със сигурност е планирал престъплението, е застрелян в гангстерска война на 6 юли 1936 година.

Невидимите банкови обирджии

Заради сръчността и планирането си случаят с „невидимите банкови обирджии“ остава един от най-паметните в историята на престъпността на Америка.

Крадците не са гангстери, а необикновено способни касоразбивачи, изключително сръчни професионалисти, които отварят сейфовете с ацетиленова горелка. Но истинската загадка е очевидната им способност да минават през солидни врати. В повечето случаи полицаите не могат да разберат как бандитите са влезли в банката. Нещо повече, крадците вървят по улиците с тежки кислородни бутилки, без да привлекат внимание. Всичко това кара Едуард Радин, репортер, работещ по случая, да ги кръсти „фантомите“.

Първият обир става в нощта на 19 октомври 1944 г. в Спестовно-кредитната асоциация на Лонг Айланд. Но крадците или са прекъснати, или са принудени да изоставят работата заради дефект в екипировката си. Във вратата на сейфа е прогорена дупка, но съдържанието е оставено непокътнато. И вратата на сградата е заключена точно както е била, когато управителят си тръгва предишната вечер. Няма отпечатъци, но и полицаите не очакват да има, защото всички крадци са с ръкавици.

Албърт Спаджиери е наемен убиец от дясна терористична организация и служи като парашутист във френската част на Индокитай. През 1976 г. той става собственик на магазин за фотографски материали в Ница и е привидно порядъчен човек. Но в същото време Спаджиери планира един от най-големите и дръзки обири дотогава.

Банка „Сосиете Женерал“ в Ница има стар трезор, построен в началото на XX век, и Спаджиери знае, че това го прави относително лесна мишена. Той наблюдава банката часове наред, търсейки начин да проникне в трезора, без да минава през модерната сграда над него. И един ден Спаджиери съзира възможност — градските чистачи излизат от канала през капак, намиращ се в права линия с трезора. Ако успее да изкопае тунел до банката, докато трезорът е заключен, Спаджиери може спокойно да открадне личните сейфове и кюлчетата злато.

Той събира съучастници с еднакво съмнителна репутация. Един от тях е Габи Англейд, който през 1962 г. се опитва да убие Шарл дьо Гол, и Жан Кей, мошеник, измамил богат индустриалец с осем милиона франка.

Те започват да копаят тунел под паркинга пред банката и за два месеца го довършват. Бандитите работят на светлината на флуоресцентна лампа с шестстотин метра кабел и Спаджиери редовно им носи големи количества храна и вино.

Обирът е извършен на 20 юли 1976 г., Деня на независимостта на Франция. Крадците задигат шейсет милиона франка в брой, ценни книжа и скъпоценности и запояват вратите на трезора, за да забавят разкриването на престъплението. Предполага се, че бандитите са намерили в сейфа порнографски снимки и ги закачат на стените. Освен това те оставят съобщение: „Без оръжия, без омраза и без насилие“.

През октомври полицаите попадат на част от откраднатите ценни книжа. Продава ги собственик на гараж в Ница. На летище Кот Д’Азур в Ница арестуват Спаджиери, който се завръща от почивка в Ню Йорк, Хонконг и Банкок.

Той остава в ареста само четири месеца. Очаквайки петнайсет-двайсет годишна присъда, Спаджиери се измъква от охраната в съда и скача през прозореца. Адвокатът му извиква: „Не! Недей!“. Чакащ мотоциклетист качва Спаджиери и го откарва към свободата.

В дните на братята Д’Отремо касоразбивачите използват експлозиви — обикновено нитроглицерин — или специални „отварачки“, огромни шперцове, които могат да изкъртят врата на сейф. През 1944 г. най-модерният метод е окси-ацетиленът.

Дванайсет дни по-късно „фантомите“ проникват в трезор в Бруклин и открадват купони за захар и талони за дажби. Отново няма следи от влизане с взлом. След тринайсет дни в Куинс става почти идентичен обир. Дванайсет дни след това бандитите се измъкват с единайсет хиляди долара в брой и военни марки на стойност пет хиляди долара. Този път те влизат през прозорец в задната част на сградата. Обирът в Спестовно-кредитната асоциация в Бруклин през януари не е толкова успешен — крадците отмъкват празни военни облигации. Но детективите отново не намират следи от проникване с взлом.

Полицаите разпитват всеки банков крадец в Ню Йорк и елиминират като заподозрени повечето от тях. Останалите са под наблюдение. Това, изглежда, възпира „фантомите“. В продължение на два месеца няма обири, а следващият е извършен в Нюарк, Ню Джърси. Крадците потеглят със сейфа, съдържащ седем хиляди долара, и едва на другия ден е открита вратата — с прогорена дупка, която става отличителен подпис на нападателите. Но през март 1945 г., след пенсионирането на капитан Ричард А. Фенели, човекът оглавявал специализирания взвод за залавяне на касоразбивачи, „фантомите“ се връщат в Ню Йорк и извършват поредица от обири. Помощникът на Фенели, лейтенант Магуайър — вече повишен в командир на взвода — решава да наблюдава всички спестовно-кредитни асоциации. Това изисква голям брой полицаи, но изглежда единственият подход за разкриването на този озадачаващ случай.

Един ден, докато седят в кола в центъра на Манхатън, двама полицаи забелязват двама мъже да стоят пред близката банка. Нито един от тях не е известен като касоразбивач, но въпреки това им се струват познати. Сетне единият полицай си спомня, че преди седмица са ги видели край Спестовно-кредитната асоциация. Единият от мъжете е едър и мускулест, а другият — дребен и слаб. Те влизат в банката, взимат рекламна брошура, и разговарят, застанали до вратата, оглеждайки помещението. После влизат в отсрещния ресторант. Полицаите извикват още две патрулни коли. Мъжете излизат от ресторанта и се качват в сив додж седан. Единият от цивилните детективи записва регистрационния номер.

Проверката в Бюрото за идентификация разкрива, че колата е регистрирана на името на Станли Патрек от Клей стрийт, Бруклин. От Бюрото за контрол на моторните превозни средства детективите получават шофьорската книжка на Патрек заедно с физическото му описание. А от Бюрото за криминална идентификация казват на Магуайър, че Патрек, който е роден през 1915 г., има досие за обири. Той е освободен на изпитателен срок предишната година. Описанието му показва, че той е по-ниският от двамата.

Патрек и приятелят му са проследени до гараж в Астория и после до жилищата им. На другия ден цивилен детектив в кола без опознавателни знаци вижда едрия заподозрян да излиза от апартамента си, сякаш е тръгнал да пазарува. Детективът се вмъква в сградата и чака на стълбището. Човекът се връща и той го вижда в кой апартамент влиза. Името на табелката на вратата е Йозеф Степка. Оказва се, че и той има криминално досие на крадец.

Полицаите започват внимателно да следят двамата мъже, за да не предизвикат подозрения. Ако се усъмнят, двамата имат достатъчно пари от обирите, за да се скрият за дълго. Те явно имат щастливи бракове и прекарват много време вкъщи, играейки с децата си. Но също така и обикалят улиците и наблюдават офисите на кредитните асоциации. Една вечер детективите ги виждат да вечерят с две привлекателни блондинки и стигат до извода, че мамят съпругите си. Едното момиче е собственичка на танцувален салон, а другото — продавачка на цигари.

На 28 май 1945 г. — нощ на пороен дъжд — мъжете излизат от домовете си късно и отиват в гаража в Астория. Проследяват ги три полицейски коли, но близо до Трайбъро Бридж полицията ги изпуска. На сутринта Магуайър научава, че „фантомите“ отново са направили удар в Спестовно-кредитната асоциация „Уайтстоун“ и са откраднали сейф, съдържащ девет хиляди долара. Отново няма следи от проникване с взлом и вратата е заключена, както обикновено, когато управителят отива да отвори банката.

На другия ден детективите следят двамата мъже от банка в банка. Престъпниците внасят малки суми на обща стойност девет хиляди долара. Магуайър установява, че подобни депозити са направени и в миналото, в дните след обирите на „фантомите“.

В нощта на 1 юни 1945 г. Патрек и Степка пак излизат от домовете си късно, отиват в гаража в Астория и слагат обемист куфар в багажника на доджа. Полицаите ги проследяват до Йонкърс и после отново ги изпускат, но накрая забелязват сивия седан, паркиран недалеч от Спестовно-кредитната асоциация на Бродуей. През следващите три часа те чакат в мрака. Сетне двамата мъже се появяват, носейки тежки предмети. Полицаите им заповядват да спрат и двамата хукват. Последвалите изстрели във въздуха ги карат да променят решението си. Оказва се, че Степка носи окси-ацетиленова горелка, а Патрек — куфар с над петнайсет хиляди долара.

Двамата се предават, признавайки, че нямат представа, че от месеци са под наблюдение. В гаража в Астория има сложна и скъпа техника за разбиване на сейфове — най-съвършената, която полицаите са виждали.

Но макар да са хванати на местопрестъплението, няма убедителни доказателства, че Патрек и Степка са „фантомите“, извършили предишните обири. Гаражът в Астория е огледан внимателно и детективът, водещ разследването, забелязва метални стружки на пода и ги предава на техническата лаборатория заедно със сейфа от Спестовно-кредитната асоциация „Уайтстоун“, който е намерен изоставен. Оказва се, че в праха от пода има азбест и метални стружки — сигурно доказателство, че са от сейф. По онова време повечето сейфове са обезопасени срещу огън с азбест във вратата и често в задната стена. Мостри от стружките и азбеста са сравнени с мостри от сейфа с помощта на спектроскоп. При емисионната спектроскопия мострата се слага между два въглеродни електрода и между тях се запалва искра. После светлината от горящата мостра се разделя на спектър, чиито емисионни линии са отличителни като пръстов отпечатък. Спектроскопът показва извън всякакво съмнение, че стружките и азбестът са от сейфа на „Уайтстоун“.

Но главната загадка остава — как „фантомите“ са успели да влязат и да излязат през заключени врати. Извършителите отказват да кажат, но малка кутия в работилницата в гаража разкрива тайната. В нея има известна марка ключалка, допълнителен цилиндър — онази част, в която влиза ключът — и миниатюрна отвертка. Ако в ключалката се проникне отвътре — страната, която става достъпна, когато вратата е отворена, отвертката се използва, за да разхлаби винтчето в цилиндъра. После цилиндърът се изважда от ключалката, като се пъха ключ и се върти назад и напред. Цилиндърът се заменя с друг, за който крадците имат ключ. Когато обирът приключва, те слагат оригиналния цилиндър и затягат винтчето. Ето защо от подмяната не остават следи.

Друга, отрязана донякъде част в кутията показва как крадците са попаднали на тази интересна тайна. Единият от тях очевидно прави изследване на всяка марка ключалки, докато намира такава с този недостатък. Докато наблюдават как Патрек и Степка разговарят сериозно на вратата на банката, детективите предполагат, че те само оглеждат помещението. Но всъщност Патрек незабелязано пъха отвертката в ключалката, използвайки тялото ни едрия Степка за прикритие, и разхлабва винтчето. Това е случай, в който крадците прилагат в престъплението същите научни методи, каквито използват полицейските експерти при разкриването им. Нюйоркските полицаи изпитват облекчение, когато Патрек и Степка получават дълги присъди за кражба в големи размери.

Обирът на банка „Бринкс“

Случаят не трябва да се бърка с „Бринкс-Мат“, който ще обсъдим по-нататък, но този обир поставя друг рекорд с плячка, възлизаща почти на три милиона долара.

В ранната вечер на 17 януари 1950 г. Томас Лойд и колегите му проверяват дневната пратка в брой и в чекове. Те работят за „Бринкс Инкорпорейтид“, в бостънския клон на американската фирма за трансфер на пари, и се намират в заключена метална клетка, ограждаща трезора, сред три милиона долара в различна валута. Докато броят и проверяват, Лойд чува слаби звуци на движение от другата страна на клетката. Той вдига глава и вижда маскирани мъже в униформи, подобни на неговата. Те са въоръжени и държат на прицел целия персонал на „Бринкс“.

— Отворете вратата! — изкрещява единият. — Това е обир! Не ни създавайте неприятности!

Крадците влизат в помещението толкова тихо, че не оставят време на Лойд и колегите му да посегнат към заредените пушки, сложени на лавица до сейфа. И така служителите на „Бринкс“ нямат друг избор, освен да се подчинят.

Лойд отваря вратата на металната клетка и по заповед на бандитите ляга на пода при останалите. Ръцете им са завързани с въже, а устата им — запушени с тиксо. През следващите двайсет минути крадците работят усилено. Те натъпкват с пари чувалите, разпръснати наоколо, и взривяват вратата на сейфа с двайсетмилиметрово противотанково оръжие. Около деветнайсет часа бандитите си тръгват безшумно и почти безразлично.

В продължение на половин час Лойд опитва да се развърже и да активира алармата. Сигналът е подаден право при полицаите, които отиват на местопрестъплението в двайсет часа. Бандата е откраднала главозамайваща сума — 1 218 211.29 долара в брой и парични ордери и чекове на стойност 1 557 183.83 долара. Сред плячката има пачки с чекове за пенсиите за ветераните от войната и половин милион, принадлежащ на Федералния банков резерв. Това означава, че престъплението е федерално нарушение и банката скоро се напълва с агенти на ФБР.

Лекотата, с която престъпниците проникват в централния трезор, предполага помощ от служител. Ключалките са непокътнати. Бандитите са се сдобили някак с дубликати на ключовете за вратите в по-голямата част на сградата. Проверката на служителите на клона не разкрива нищо и полицията и ФБР прибягват до други методи. Те прибират стотици хора и ги разпитват.

Отговорът на въпроса как бандитите са проникнали без вътрешна помощ всъщност е много лесен. Две години по-рано Антъни Пино, приятел на Джоузеф О’Кийф Сипаничавия и Станлет Гускиора, или Гус, ги моли да разучат сградата на „Бринкс“, за да видят дали е възможно да я оберат. Късно една нощ О’Кийф и Гускиора оглеждат банката и с изумление установяват, че външната ключалка може да бъде отворена с шило за лед, а вътрешните врати — когато между рамката и дръжката се пъхне лента целулоид. Използвайки тези два елементарни метода на проникване с взлом, крадците стигат до трезора. Там алармата очевидно се е включила и вратата се е залостила. На гвоздей е закачена дъска, на която е написана общата сума на парите в трезора. Двамата мъже се измъкват безшумно и докладват на Пино.

Главният проблем е, че по онова време на деня, когато могат лесно да използват методите на проникване с взлом, за да влязат, алармата винаги се активизира. За да оберат банката, те трябва да хванат служителите, преди да са си тръгнали, и после тихо да отидат в трезора. Решението е просто. Една нощ О’Кийф и Гускиора открадват всички ключалки от вратите на „Бринкс“ и намират дискретен ключар, който бързо да им направи дубликати. Сетне отново се промъкват вътре и слагат ключалките на местата им, преди да пристигне сутрешната смяна.

Екипирани с ключовете, Пино и съдружниците му събират група съучастници и започват да планират остатъка на престъплението. Те се сдобиват с униформи, подобни на стандартните облекла на персонала на „Бринкс“, така че хората на улицата да не се замислят, когато ги видят да товарят чувалите с емблемата на банката в превозното си средство. Пино им нарежда да намерят въже, но да го откраднат, за да не могат полицаите да го проследят. Но хората, отговарящи за въжето, ги домързява да го откраднат, и го поръчват по пощата от „Сиърс и Роубък“.

По всичко личи, че на 17 януари служителите на „Бринкс“ ще имат много работа, следователно денят ще бъде изключително доходоносен, затова бандитите решават да оберат банката тогава. Седмина мъже, сред които О’Кийф и Гускиора, са инструктирани да влязат в сградата и да извършат обира, докато Пино и един друг чакат в колата за бягство на улицата. Друг човек трябва да наблюдава от покрива, а последният, единайсетият участник да заличи всички следи, съпътстващи престъплението, включително от камиона.

Всичко минава гладко и късно същата вечер членовете на бандата се срещат, да разделят плячката. Те се събират в къщата на родителите на единия крадец. Майка му и баща му не говорят английски и очевидно не съзнават, че синът им се занимава с престъпна дейност. Крадците отделят неупотребяваните от употребяваните банкноти, които трябва да бъдат изгорени. Деветдесет и осем хиляди долара са нови, с печат и с поредни серийни номера, и съответно безполезни без мащабна операция за пране на пари. Почти всички чекове и парични ордери също ще им донесат неприятности и е твърде рисковано да се опитат да ги осребрят. Използваемите пари са 1 100 000 и всеки от участниците получава по сто хиляди долара. Накрая крадците се разпръсват в нощта.

Но те не се радват дълго на парите. За два дни всичките единайсет извършители са разпитани от полицията по време на масирана операция за пресяване на заподозрени. В онези трудни моменти ценните книжа са дадени на съхранение на двама членове на бандата. След като всички са освободени поради липса на доказателства, се оказва, че липсват трийсет и пет хиляди долара. Пазачите твърдят, че парите са изчезнали, докато са ги разпитвали и не знаят нищо за тях. Макар и с нежелание, останалите бандитите приемат обяснението им и взимат намалелите си дялове. Скоро обаче полицаите съсредоточават вниманието си върху О’Кийф. Той отброява пет хиляди долара за разходи и дава остатъка на друг член на бандата, Адолф Мафи, да ги пази, докато двамата с Гускиора временно напускат града.

Те поемат на запад, към Пенсилвания, и не след дълго отново започват да практикуват занаята си. О’Кийф и Мафи нахлуват с взлом в магазин за оръжие и открадват пет пистолета. После ги използват, за да оберат магазин за дрехи и открадват шест костюма. ФБР и полицията вече се интересуват от двамата и О’Кийф и Мафи проявяват небрежност, което скоро довежда до залавянето им. О’Кийф е осъден на три години, а Гускиора — между пет и двайсет.

В това време полицията в Бостън намира части от камиона, използван за бягство, в местните складове за метални отпадъци. Бандитите възнамеряват да заровят парчетата, но замръзналата пръст през януари осуетява опитите им. Въз основа на доказателствата, получени от експертизата на частите от камиона и от наблюдението отблизо на някои от членовете на бандата, ФБР съставя списък от осем заподозрени, сред които О’Кийф, Гускиора и Пино. И тъй като според закона за федералните престъпления никой престъпник не може да бъде съден след повече от три години от извършване на нарушението, ФБР са принудени да изпратят призовки на осмината мъже да се явят пред съда в края на 1952 година. Те имат малък шанс за успех, защото им липсват солидни доказателства, и делото е прекратено в началото на 1953 година.

Бандитите, изглежда, избягват наказанието. Единственият шанс, който полицията има, е да събере повече доказателства и да ги представи в щатския съд в Масачузетс. Там федералният закон позволява престъпниците да бъдат съдени шест години след извършването на нарушението. Но вероятността след толкова дълго време да се появят нови доказателства е малка и когато през 1954 г. О’Кийф е освободен от затвора, случаят е приключен.

О’Кийф отива при Мафи с надеждата да получи деветдесет и трите си хиляди долара. Мафи обаче е изхарчил всичко. О’Кийф се въздържа и му казва, че няма да го убие, защото на Мафи може отново да му провърви и да му върне парите. После О’Кийф се опитва да изтръгне пари от Пино. Той отвлича зет му и поисква две хиляди и петстотин долара „като начало“. Пино му ги дава и О’Кийф освобождава зет му.

Отвличането е грешка. Скоро след това олдсмобилът му е обсипан с куршуми от автомат, но О’Кийф се спасява, като се хвърля на пода. При второто покушение върху живота му той е ранен в гърдите и китката и вероятно е изпитал облекчение, когато го затварят за двайсет и седем месеца за старо закононарушение.

Агентите на ФБР чуват за проблема на О’Кийф, посещават го в затвора и разказват истории за новите коли и къщи, които съдружниците му са си купили. След три посещения О’Кийф е готов да каже имената на участниците в обира на „Бринкс“ и да свидетелства срещу тях. Агентите му поставят двайсет и четири часова въоръжена охрана и арестуват останалите членове на бандата. Гускиора не доживява да застане пред съда. Докато е в ареста в Бостън, той започва да изпада в безсъзнание и да повръща и след няколко седмици умира от тумор в мозъка.

Въз основа на показанията на единия член на бандата останалите получават доживотни присъди. Адвокатът на О’Кийф пледира за снизхождение заради помощта, която клиентът му е оказал на властите.

О’Кийф е освободен през 1960 година. По-голямата част от плячката не е открита.

Херман Гьоринг, шефът на Луфтвафе, заслужава да бъде включен в книга за обири, защото е бил един от най-преуспяващите крадци на всички времена. Той е член на германските юнкери и е образован човек, страстно обича изкуството. Затова когато германската войска влиза в някой град с известна художествена галерия или музей, Гьоринг заповядва да изпратят в Берлин съкровищата на изкуството, предимно за частната му колекция. По курса на долара в края на XX век плячката му възлиза на милиарди. Дори през четирийсетте години заграбеното струва милиони.

През 1945 г. Гьоринг се укрива в Бавария и се опитва да поеме контрола от Хитлер, който го заклеймява като предател. Заловен от съюзниците, Гьоринг се самоубива, като се отравя, преди да го екзекутират.

Емил Лудия

Гангстерите в Париж и Марсилия изучават с възхищение подвизите на американските си колеги. Един от тях вероятно е най-известният и опасен гангстер във Франция от далечните дни на бандата на Боно, Емил Боасон.

Баща му е пияница, майстор на фурни, пристрастен към абсента. Оживяват само четири от деветте му деца и едното е слабоумно, глухонямо момиче. Престъпниците в семейството, Жан-Баптист и Емил, са единствените здрави членове. Майката, изтощена от работа, глад и бруталните побои на съпруга си, е изпратена в лудница. Бащата започва да показва в кафенетата глухонямата си дъщеря за пари. Той е затворен за полови сношения с малолетни, включително с дъщеря си, и умира в лудница.

Емил е роден в Парей-льо-Мониал в департамента Саон-е-Лоар в Южна Франция на 19 февруари 1902 година. По-големият му брат се сражава във войната, дезертира и е изпратен в наказателен батальон в Алжир. Той е освободен през 1921 г. и веднага става сводник в Париж.

Емил за пръв път лежи в затвора, когато е шестнайсетгодишен, и после отива зад решетките за двайсет месеца за кражба. Изпратен е в наказателен батальон в Северна Африка да отбие военната си служба. Бруталността на тези батальони е неописуема. Но Емил успява да се отличи в сраженията и получава Военен кръст. Той се връща във Франция, залавя се с дребни престъпления и излежава множество кратки присъди.

През 1932 г. Емил помага за бягството на брат си от затвора. Планът му е дързък. Жан-Баптист успява да си издейства прехвърляне в образцовия затвор „Енсисхайм“ в Страсбург, като признава за престъпление в този град, и получава още три години към осемгодишната си присъда. После нарочно счупва крака си. Изпращат го в лазарета и същата нощ той скача от прозорец на първия етаж и отново си счупва крака. Но с помощта на Емил Жан-Баптист успява да избяга.

Емил Боасон извършва първия си голям обир на 27 декември 1937 г. и се сдобива с прякора Мимил Лудия. Той кара ситроен и двамата с гангстер на име Шарл Деграншам, известен като Големите крака, ограбват двама банкови куриери пред Френската национална банка в Тройя. Емил стреля по единия куриер, ранява го в крака и после, за изненада на Шарл, започва да стреля напосоки по улицата и в банката.

Той е арестуван месец по-късно. Френското правосъдие е мудно и през 1940 г., по време на инвазията, Емил още чака процеса в затвора в Тройя. Той успява да избяга и в началото на 1941 г. обира Кредитната лионска банка на Ру Нотр Дам де Викторис в Париж, убивайки хладнокръвно двама банкови куриери.

Наскоро след това Емил е заловен от Гестапо за носене на оръжие и е осъден за обира в Тройя през 1937 година. Той се измъква, като се преструва на луд, докато го преместват в психиатрична клиника. През 1947 г. заедно с четирима съучастници Емил обира кафене на Ру Лезьор, а по-късно екзекутира един от съдружниците си, който е задържал брошка. Това му създава такава ужасяваща репутация в подземния свят, че информаторите не го издават по обичайния начин, и той остава на свобода по-дълго, отколкото при други обстоятелства.

През следващите няколко години Емил участва в много обири, използвайки картечни пистолети „Стен“ и ситроен. След войната Париж става много по-опасен от Чикаго по време на сухия режим и убийствата, извършени от банди, са нещо обикновено. По-късно и полицаите се въоръжават с картечни пистолети, но след като неволно стрелят по пиян възрастен джентълмен и по автобус, пълен с пътници, общественото мнение ги принуждава да бъдат по-предпазливи. После е сформиран специален антибандитски взвод, достатъчно щедро финансиран и ръководен от Шарл Шеневие от Сюрете, който през 1937 г. арестува Боасон. Има един неуспешен опит за арестуването му, когато от Париж към хотел в Арпажон потегля конвой от тежковъоръжени полицейски коли, но зрелищното им заминаване привлича вниманието на гражданите на столицата и някой се обажда на Боасон, който успява да избяга. Но най-после, през 1955 г., той е арестуван и осъден за убийството на гангстера, когото е екзекутирал. Емил Боасон Лудия е гилотиниран през 1956 година.

Брат му Жан-Баптист, по прякор Фаталиста, застрелва собственика на ресторант „Жан Кардьо“, когато последният опетнява паметта на мъртвия му брат. Управителят Карбони, който защитава Емил, се обръща към напускащите залата съдебни заседатели и патетично възкликва: „Не ми позволявайте да отнема две глави от едно и също семейство, които да ми тежат на съвестта до края на живота ми!“. Призивът му е успешен. Жан-Баптист е признат за виновен с препоръка за снизхождение и получава доживотна присъда в затвора Мелун с тежък физически труд.

Жак Месрин: „Обществен враг номер едно“

По време на екзекуцията на Емил Боасон млад французин на име Жак Месрин вече замисля криминална кариера, която ще го направи най-известният престъпник в Европа. Също като мнозина от предшествениците си Месрин обича да мисли за престъплението като начин за постигане на славата, която заслужава. Освен това той се радва на репутацията си на съвременен Робин Худ.

Месрин е роден в Клиши, Париж, през 1937 година. През 1940 г., докато съпругът й е в армията, майката премества семейството в Шато-Мерл, близо до Поатие. Месрин е красиво дете и биографът му Кари Шофийлд пише, че успявал да получи каквото иска от възрастните само като им се усмихне. Но Жак е самотен. Когато му казват да отиде да играе с другите деца, той отговаря: „Не, сам винаги ми е по-приятно“.

След войната семейство Месрин се връща в Клиши. По-късно Жак твърди, че не е получавал достатъчно обич от баща си, който работи в текстилния бизнес. Жак е слаб ученик, но омайва съучениците си с чара си, смелостта си в побоите и любовта си да спори. Постоянните му отсъствия довеждат до изключването му от две училища. Той се присъединява към група юноши, които крадат коли и ги карат за развлечение. На осемнайсет години Жак се оженва за красиво чернокожо момиче от Мартиник и двамата се преместват в малък апартамент. Но скоро бракът му омръзва и когато съпругата му ражда, той решава, че майката може да отгледа сама детето.

На деветнайсет години Месрин се записва в армията и иска да го изпратят в Алжир, където французите се опитват да потушат бунта на мюсюлманите. И от двете страни има много бруталност. Месрин много обича да участва в бойни действия и получава Военен кръст за храброст. Докато служи в армията, той се развежда със съпругата си.

Връщането му в цивилния живот е разочарование. Месрин скоро извършва първия си обир. Заедно с двама други мъже той прониква с взлом в апартамента на богат финансист. Бормашината се счупва в ключалката на сейфа и Жак отива в магазина, разбива вратата и взима още бормашини. Тримата избягват с двайсет и пет милиона франка.

През 1958 г. на власт идва Дьо Гол и започва да търси политическо решение на алжирския проблем. Подобно на мнозина французи и Месрин смята това за предателство. Генералът с десни убеждения Салан създава тайна организация — Арме Секрет. Месрин се включва и това засилва отношението му към закона и реда — типичният манталитет на престъпниците, че това е въпрос на личен избор, и хората, които разсъждават самостоятелно, трябва да решат дали да спазват законите.

През пролетта на 1962 г. Месрин е арестуван, докато се готви да обере банка, и е осъден на три години затвор. Година по късно той е освободен на изпитателен срок и за известно време решава да „влезе в правия път“. Жак се оженва втори път, ражда му се дъщеря и с помощта на баща си започва да учи архитектура. Има доказателства, че Месрин става добър архитект. Но когато в края на 1964 г. го съкращават от работа, той се връща към престъпленията. Хладнокръвието му служи забележително добре. Веднъж, докато обира бижутерски магазин, пристига полицията. Месрин изтичва в задния двор, отключва портата, за да изглежда така, сякаш е минал оттам и после се скрива в кофа за боклук, докато опасността премине. Друг път той избягва от апартамент, който обира, през прозореца на тоалетната, хуква по покривите, спуска се на земята от сграда, намираща се по-нататък по улицата и пита полицаите за какво е суматохата.

През 1967 г. поредният опит, финансиран от баща му, да се „поправи“ и да стане съдържател на пивница отново се проваля, защото почтеността му се струва скучна. Месрин тръгва с жена на име Жана Шнайдер и двамата извършват дързък обир в хотел в Швейцария. През 1968 г., като един от най-търсените крадци във Франция, той решава да се пресели в Канада.

Месрин и Шнайдер започват да работят за милионер от Монреал на име Жорж Делорие като шофьор и икономка, но градинарят не харесва Жана и Делорие ги уволнява. Целта на Месрин е да отвлече Делорие и да поиска откуп от двеста хиляди долара. Делорие успява да избяга, преди откупът да бъде платен, и Месрин и Шнайдер се преместват в градчето Персе, където се запознават с богатата вдовица Евелин льо Бутийе. След вечер, прекарана с двамата, мадам Бутийе е намерена удушена. Впоследствие Месрин твърди, че не знае нищо за убийството.

Двамата се опитват да преминат границата на Съединените щати, но са арестувани от граничния патрул и са върнати в Канада, където са обвинени в убийството на мадам Бутийе. Месрин се вбесява, че го обвиняват в убийство на възрастна жена. Той признава, че е извършил няколко убийства и е изтезавал хора, които са го обидили, но не е способен да убие беззащитна възрастна жена. Докато е задържан в затвора в Персе и чака процеса, Месрин успява да избяга, като напада пазача и открадва ключовете му. Той освобождава и Жана. Но двамата са заловени само няколко километра по-нататък. Месрин получава десет години за отвличането на Жорж Делорие, а Шнайдер — пет. Но те са оправдани за убийството на Евелин льо Бутийе.

Година по-късно Месрин организира зрелищно бягство на група затворници от най-строго охранявания затвор Сейнт Винсент дьо Пол в Лавал. Той става знаменитост в Канада и това му подсказва идеята за още по-дързък „подвиг“. След като обират банка в Монреал, Месрин и друг избягал затворник се връщат в затвора Сейнт Винсент дьо Пол с намерението да освободят останалите затворници в крилото с максимална охрана. Но по пътя към тях се приближава полицейска кола и Месрин открива огън. Макар край тях да свистят куршуми, те успяват да избягат в Монреал. Седмица по-късно Месрин и двама съучастници са в гората край Монреал, когато ги спират двама горски пазачи. Единият разпознава Месрин и прави грешката да се издаде. Пазачите са застреляни и телата им са изхвърлени в ров и покрити с клони.

Следват още два обира на банки. Месрин обира една и съща банка два пъти, защото касиерът го поглежда накриво, докато излиза след първия обир. После Жак се запознава с красивата Жоселин Дереш, която му става любовница. Заедно с двама съучастници те преминават границата на Съединените щати и продължават към Венецуела, където заживяват охолно с приходите от банковите обири, подпомагани от бивши хора на ОАС, заселили се там. Когато служител на полицията им казва, че Интерпол е по следите им, Месрин и Дереш отлитат за Мадрид.

Известността му в Канада позволява на Месрин да вкуси славата. Той решава да стане най-прочутият престъпник в света и през останалите седем години от живота си постига тази амбиция.

Месрин се връща във Франция и през 1973 г. извършва десетина въоръжени обира, отмъквайки милиони франкове. Той се обгражда с доверени хора. Докато обръчът около него се затяга, Месрин се подготвя за бъдещето, като оглежда съда в Компиен. Взетите предпазни мерки се оказват успешни. Когато полицията най-после го залавя на 8 март, той организира зрелищно бягство от Пале дьо Жустис в Компиен. Месрин грабва пистолета, който съучастникът му е оставил в тоалетната, после взима за заложник съдията и избягва. Месрин е прострелян в ръката, а когато се скрива на безопасно място, куршумът е изваден.

Той отново се залавя със старото си занимание — ограбването на банки и складове и внимателно съхранява облика си на джентълмен мошеник, съвременен Робин Худ. Когато банкова служителка неволно натиска алармения бутон, Месрин учтиво отбелязва: „Не се притеснявайте. Обичам да работя на музика“ и продължава да събира парите. Той чува, че баща му е болен от рак, и безстрашно отива да го види, преоблечен като лекар в била престилка и със стетоскоп на врата. Не след дълго поредният обир на банка се обърква и полицаите арестуват съучастника му, който чака в колата за бягство. Полицаите намират Месрин в апартамента му на Ру Вернио и го арестуват.

Бягството от затвора Ла Санте се оказва невъзможно и Месрин прекарва времето си, пишейки книга, озаглавена „Инстинкт на убиец“, която тайно е изнесена и публикувана през февруари 1977 година. В нея той признава за лъжа твърдението си, че е убил трийсет и девет души, но подробно описва други убийства. Труповете обаче не са открити. Най-сетне, след три години и половина, през май 1977 г. процесът започва. Месрин смайва съда, като казва, че лесно си е купил ключове, които да отключват всякакви белезници, после изважда от възела на вратовръзката си кутия кибрит и за секунди маха белезниците си. Тази постъпка му донася известността, за която мечтае. Но въпреки това той е осъден на двайсет години.

Година по-късно Месрин извършва поредното си зрелищно бягство. Съучастникът му Франсоа Без пръска сапунена вода в очите на пазача и Месрин, който е в стаята за разпити, грабва няколко пистолета от вентилационната шахта. После осъдените заставят пазачите да се съблекат и обличат униформите им. Те освобождават друг затворник, Карман Райвс, от килията му и тримата хукват към двора на затвора. Месрин и Без успяват да избягат, прехвърляйки се през оградата, но Райвс е застрелян.

Полицейският комисар Серж Девос е назначен за командир на взвода, чиято задача е да залови Месрин. Жак се премества в Довий, морски курорт в Нормандия. Той не може да устои на изкушението, отива в местния полицейски участък, заявява, че е полицейски инспектор от взвода за борба с хазарта, и иска да се срещне с дежурния инспектор. Щом разбира, че инспекторът отсъства, Жак излиза. Един от полицаите казва: „Това е Месрин“, а друг отговаря: „Невъзможно“. После Месрин обира казино в Довий, като едва не го залавят в последвалото отчаяно преследване. Той нахлува в дома на банков служител, дал показания срещу него на процеса, и го принуждава да отиде в банката и да му даде половин милион франка.

През лятото на 1978 г. в парижки универсален магазин Месрин отново демонстрира донкихотовски жестове. Когато вижда, че пазач хваща петнайсетгодишно момче да краде, заявява, че е полицейски инспектор, отговарящ за непълнолетни престъпници, показва фалшива карта за самоличност, хваща момчето за врата, извежда го от магазина и го пуска. През август Месрин дава интервю на журналист от „Пари Мач“, което предизвиква сензация. После отива в Лондон, където прекарва няколко седмици, необезпокояван от полицията. Там планира друго изумително престъпление — отвличането на съдията, който го е осъдил на двайсет години затвор. На 10 ноември 1978 г. Месрин и съучастникът му се връщат във Франция, отиват в апартамента на съдията и хващат съпругата, дъщерята и зет му. Но съучастникът е неопитен и дъщерята успява да каже какво става на сина на съдията, който се приближава до вратата. Месрин вижда, че полицаите пристигат, хуква надолу по стълбите и когато ги среща, посочва апартамента на съдията и извиква: „Бързо! Месрин е там“. И те се втурват. Младият полицай, който го разпознава, е окован с белезници за водосточната тръба навън.

Докато се крие, Месрин написва открито писмо до френската полиция, в което осъжда условията в затворите и твърди, че това е предизвикало „фанатичен порив за човешки права“. През последната година от живота му в характера на Месрин настъпва очевидно влошаване. „Той вярва на лъжите си повече от всеки друг — пише биографът му. — Всеки намек, дори от страна на най-близките му приятели, че вероятно преувеличава, го хвърля в неконтролируем гняв. Месрин винаги е изпадал в пристъпи на ярост, които стават все по-чести… Той чупи всичко по пътя си и е учудващо, че не е убил никого, докато е ядосан.“ Месрин обяснява на журналистите, на които още позволява да взимат интервюта от него, че се „идентифицира идеологически с крайно левите“.

Най-сетне полицаите откриват скривалището му — апартамент на Ру Белиар — и решават да не рискуват. Месрин се е заклел да не бъде заловен жив. На 2 ноември 1979 г. той излиза от сградата заедно с приятелката си Силви Жан-Жако и тръгва към паркираното си наблизо беемве. На кръстовището син камион сигнализира, че иска да го изпревари, рязко завива вдясно и спира пред него. Друг камион блокира пътя му отзад. От камионите изскачат четирима полицаи и за няколко секунди разбиват предното стъкло на беемвето с двайсет и един куршума. Месрин умира на място. Силви Жан Жако е простреляна в ръката. Кучето й също е ранено. Полицаите се прегръщат и танцуват от радост.

Големият влаков обир

Месрин е най-известният бандит след Втората световна война, но най-известният единичен „удар“ несъмнено е големият влаков обир. Всъщност „Ню Йорк Хералд Трибюн“ от 21 януари 1964 г. го описва в заглавието си като „Най-големият влаков обир в историята“, последвано от загадъчната забележка: „Да живее Англия“.

В нощта на 7 срещу 8 август 1963 г. пощенски влак пътува на юг, както обикновено, и спира на гарите, за да натовари писма и колети в дванайсетте си вагона. Във втория вагон има сто двайсет и осем чувала, пълни с банкноти, предимно от пет и една лири. Парите са изразходвани за току-що отминалия празник и отиват от няколко лондонски банки към централата. Машинистът Джак Милс и огнярят Дейвид Уитби поемат влака в полунощ на гара Кру. В два часа те минават Лейтън Бъзард в Бедфордшър и са на около половин час път от Юстън. Но неочаквано виждат, че сигналът е жълт вместо зелен, и машинистът трябва да намали в очакване на червен. Сигналът на Спърс Кросинг наистина става червен и Милс спира влака.

Уитби скача от влака и отива до телефона край линията, свързан с най-близката сигнална кутия, за да провери каква е причината за спирането. Линията е прекъсната и кабелите са срязани. Уитби извиква на машиниста, че има саботаж, и хуква към локомотива. Но когато стига до втория вагон, от мрака се появява фигура. Уитби решава, че това е някой от пощенските служители във влака, и пита: „Какво става, друже?“. Изведнъж човекът блъска Уитби надолу по склона, където чакат двама съучастници.

„Ако извикаш, ще те убия“ — заплашва го единият и размахва метална тръба над главата му. „Добре, друже, на твоя страна съм“ — отговаря паникьосаният огняр.

Нападателите завеждат Уитби отново в локомотива. Милс е коленичил и раната на главата му обилно кърви. Локомотивът е пълен с мъже в работни комбинезони и маски на лицата. Един от бандитите, който очевидно разбира от влакове, се затруднява да подкара новия модел локомотив. Макар да кърви, Милс е принуден да поеме управлението на локомотива с първите два вагона до Бридиго Бридж, където железопътната линия минава над шосе — разстоянието е осемстотин метра.

Бандитите разбиват с брадва прозорците на втория вагон и преодоляват съпротивата на пощенските служители вътре, после разтоварват и хвърлят в микробус всичко освен осем чувала. Милс и Уитби са оковани в белезници. Микробусът потегля с над два милиона лири.

Когато двама от пощенските служители се убеждават, че бандитите вече не наблюдават вагона, извикват полицаите от близкото село Линслейд. Полицаите пристигат и започват да разпитват всички в района дали са виждали непознати или някакво странно раздвижване.

За пет дни полицаите откриват изоставената база на престъпниците, Ледърслейд Фарм, на трийсетина километра от мястото на обира. Съседи са видели много коли да идват и да заминават три дни преди обира. Те разказват, че завесите на прозорците обикновено са спуснати, когато обитателите са в къщата. В същото време обитателите твърдят, че я ремонтират. Открита е някоя си госпожа Брук, която е дала ключовете на бандитите, за да разгледат селската къща с перспективата да я купят.

Фермата е пълна с доказателства. Почти на всяка повърхност има отпечатъци. Бандитите са оставили множество лични вещи, сред които кутия с боя, играта „Монопол“ и два ланд ровъра с еднакви регистрационни номера.

Докато полицаите съставят списък на уликите от фермата, в Борнмът залавят двама от извършителите. Собственичката на гараж на Туисдейл Роуд се усъмнява, когато двамата мъже искат да предплатят за три месеца с огромна пачка банкноти. Когато закарват микробуса си в гаража, тя извиква полицията и изказва предположение, че е била в компанията на двама от извършителите на големия влаков обир. Пристигат двама цивилни детективи и започват да разпитват собствениците на микробуса. Изведнъж единият хуква по пътя. Докато детективите го гонят, другият също се опитва да избяга. Двамата са заловени и арестувани. Имената им са Джералд Боале и Роджър Кордри и се оказва, че в микробуса им има 141 хиляди лири в употребявани банкноти.

Останалите бандити явно изпадат в паника. Двама души, разхождащи се в Редландс Уд, край Доркинг в Съри, намират край пътя две пътнически чанти, пълни с банкноти. Полицейски кучета откриват друга чанта в същия район. Общата сума в чантите е 101 хиляди лири.

Незабавно последват арести въз основа на доказателствата, намерени във фермата. Още шестима души са идентифицирани с помощта на откритите пръстови отпечатъци. Адвокатът Джон Уийдър, който е организирал продажбата на фермата на бандитите, е обвинен в заговор и в укриването на Ленард Фийлд, един от задържаните.

Накрая полицаите нападат апартамента на Брус Рейнолдс, човекът, когото смятат за организатор на обира. Те не го намират в дома му, но откриват Рой Джеймс Невестулката, който също е издирван във връзка с престъплението. Полицаите са принудени да го гонят в гората Сейнт Джонс, но успяват да го заловят. Тринайсетте извършители са арестувани.

Процесът започва на 20 януари 1964 г. в съда в Айлсбъри Асизи. Обвинението разполага с над двеста свидетели и мрежа от косвени доказателства, които изглеждат неопровержими. Сред свидетелите е Джак Милс, машинистът на влака. Побоят го е осакатил завинаги. Той заеква и се придвижва трудно. Британските железници му плащат двайсет и пет лири обезщетение. Но показанията му са неубедителни, защото не може да идентифицира обвиняемите.

Почти всички подсъдими са оставили отпечатъците си във фермата в Ледърслейд и доказателствата са уличаващи. Само за Джон Дейли, чиито отпечатъци са върху играта „Монопол“, обвинението не може да докаже, че са били оставени там, докато е бил във фермата. Дейли е освободен.

На 26 март 1964 г. осем от обвиняемите са признати за виновни за заговор и въоръжен обир, а други трима — само за заговор. Последният подсъдим е Роналд Артър Бигс, който успява да си издейства отделен процес.

Присъдата е шокираща със строгостта си. Роджър Кордри, който съдейства на полицията, е осъден на двайсет години. Всички, обвинени във въоръжен обир, получават по трийсет години, с изключение на Боале, който е осъден на двайсет и четири години. Брайън Фийлд и Ленард Фийлд, осъдени само за заговор, също получават по двайсет и четири години. Съдията проявява снизхождение към Джон Уийдър, адвокатът на бандата, заради поведението му през Втората световна война и го осъжда само на три години. Следват обжалвания и в четири от случаите присъдите са намалени.

Пресата е възмутена от дългите присъди. „Гардиан“ ги описва като „несъразмерни с всичко, освен със стойността на откраднатото“. „Дейли Хералд“ изчислява, че затворниците биха получили по-леки наказания за предумишлено убийство, изнудване или счупване на ръката на бебе.

Трима от бандитите са издирвани по време на процеса и по-късно са заловени. Брус Рейнолдс, Джеймс Едуард Уайт и Роналд Едуардс Бъстър получават между петнайсет и двайсет и пет години. Роналд Бигс е осъден на трийсет години затвор, но успява да избяга заедно с Чарлс Уилсън, друг участник в обира. Уилсън е заловен отново, но Бигс напуска страната. Той едва се измъква от арест в Австралия и накрая се заселва в Рио, където води сравнително охолен живот, има нощен клуб и дори играе себе си във филма на Малкълм Макларън „Голямата рокендрол измама“.

Обирът на кюлчета злато от „Брингс-Мат“

През ноември 1983 г. крадците в Англия постигат нов рекорд.

В 6:40 часа в събота на 26 ноември 1983 г. пазачите от дневната смяна влизат в строго охранявания склад на „Бринкс-Мат“ в Хаундслоу, Западен Лондон, и започват да подготвят задачите си за деня. Полуразрушеният склад е спирка по пътя на ценни пратки, минаващи през близкото летище Хийтроу, и притежава един от най-големите трезори в страната. Охранителните системи са модерни и проникването там изглежда невъзможно.

Но въпреки това, докато четирима от шестимата пазачи бъбрят край гардеробите, през входа минава странна фигура. Човекът, облечен в черен костюм с вратовръзка, мека филцова шапка и жълта маска на лицето, изважда деветмилиметров автоматичен пистолет „Браунинг“.

„Лягайте на пода или сте мъртви, да ви го начукам!“ — изревава непознатият. Трима от пазачите веднага изпълняват заповедта, но четвъртият, Питър Бентли, се вторачва в него. Неканеният гост прекосява помещението и го удря по главата с оръжието си, поваляйки го на пода с разбит череп. В стаята влизат и други въоръжени мъже с маски, които омотават с тиксо ръцете и краката на пазачите и нахлузват на главите им черни чували.

През това време другите двама пазачи, Тони Блак и Майкъл Скаус, са в стаята с радиопредавателя. Те са изненадани и завързани по същия начин. Шефът на бандитите заповядва радиопредавателят да бъде настроен на полицейската честота, за да бъдат предупредени за евентуална тревога. Пазачите забелязват, че той говори правилно, без акцент, за разлика от другите, които говорят лондонския кокни.

Нападателите очевидно познават добре охранителните системи на „Бринкс-Мат“. Трезорът и сейфовете се отварят с два ключа и комбинации, които се пазят от старши пазачите Робин Райзли и Мик Скаус. Крадците ги извикват по име и отварят със собствен ключ междинната врата към трезора.

Върху Скаус и Райзли е упражнен натиск да сътрудничат. Бандитите разкъсват панталоните им и изливат бензин върху корема и гениталиите им. „По-добре направи каквото казвам, инак ще запаля бензина и ще ти пръсна черепа“ — казва единият на Скаус.

Крадците не предоставят възможност на пазачите „неволно“ да задействат алармите, докато вървят към трезора и сейфовете. Те издават изрична заповед всички системи да бъдат изключени и точно в каква последователност. Този и други факти по-късно убеждават полицията, че престъпниците са действали с информация отвътре.

Те влизат в трезора, но са принудени да се покатерят на кашони, за да стигнат до трите сейфа. И в този миг планът на нападателите се обърква. Райзли се уплашва толкова много, че не може да си спомни своята половина от кода за сейфовете. Не помагат нито ударите, нито заплахите.

Отчаяните бандити поискват съдържанието на малките сейфове. Скаус осъзнава, че те може да убият Райзли, ако в сейфовете няма нещо, което да отвлече вниманието им, и казва, че там има кюлчета злато. Крадците отварят кутиите и думите му се потвърждават. В бързината си бандитите едва не пропускат три тона кюлчета от чисто злато с приблизителна пазарна цена двайсет и шест милиона лири.

Скоро след това другите пазачи, които лежат на пода с чували на главите, чуват познатото изскърцване на товарната количка. „Ще ни трябва още един микробус“ — извиква единият крадец. Те явно идват подготвени, защото след няколко минути пристига друго превозно средство.

Двамата пазачи с ключовете се съвземат и единият бандит състрадателно пита Скаус: „Добре ли си, Мик?“. Райзли, от друга страна, е удостоен с подигравателното: „Хубава работа. Коледа е“.

Трезорът е опразнен и крадците скачат в микробусите. Точно когато пазачите въздъхват с облекчение, единият престъпник се появява на входа. „Весела Коледа“ — извиква той и хуква към потеглящите коли.

Шестимата членове на бандата изчезват със злато на стойност 26 милиона лири, платина за 160 хиляди лири, нешлифовани диаманти за 113 хиляди лири и чекове за 250 хиляди лири. Това е най-доходният обир в историята на Британия.

Полицията разполага с малко неопровержими доказателства. Пазачите от охраната са единодушни, че членовете на бандата са бели мъже, на възраст между трийсет и четирийсет години, но такъв е съставът на повечето лондонски въоръжени банди. По време на едночасовия обир обаче някои от крадците повдигат долната част на маските си, за да говорят по-ясно. Пазачите смятат, че могат да идентифицират „Заядливия“ и Шефа, ако ги видят отново. Това са мъжът, който поваля на пода Бентли, и правилно говорещият главатар.

Застрахователната компания, която трябва да покрие част от загубите, обявява награда от два милиона лири за разкриването на самоличността на крадците, но никой не се обажда. Полицията остава само с една надеждна улика — фактът, че някой от „Бринкс-Мат“, изглежда, е издал на бандитите тайните на охранителните системи.

Крадците минават под няколко охранителни камери, за да влязат в сградата. Това предполага, че двамата мъже в стаята с радиопредавателя, където са и мониторите, не са изпълнявали както трябва задълженията си. Разпитът показва, че Мик Скаус се е бил задълбочил в организацията на трансферите за деня, оставяйки само Тони Блак да наблюдава екраните.

Разследването на миналото на Блак разкрива интересен факт. Макар досието му да е чисто, той е зет на Брайън Робинсън, един от първите десет заподозрени за въоръжени обири в страната. Прякорът на Робинсън в подземния свят е Полковника заради отличните му организационни способности и глас на военен без акцент.

След напрегнат разпит Блак се пречупва и признава, че той е бил информаторът. Блак се е срещал редовно с Робинсън, за да му предава информация, снимки на охранителните системи в склада и дори дубликат на ключа от входа. И после Блак сътрудничи изцяло на разследването, но не може да помогне само в едно — той няма представа къде са скрити кюлчетата злато.

Полицията бързо арестува Робинсън и неколцина други заподозрени. На очните ставки пазачите от охраната идентифицират Робинсън като Шефа и Майкъл Макавой като Заядливия. На 29 октомври 1984 г. двамата и третият заподозрян, Тони Уайт, са изпратени под строга охрана в Олд Бейли, за да чакат процеса.

По време на процеса Тони Блак, който вече има седем години за съучастие в обира, дава показания от страна на обвинението, облечен в бронежилетка. Разнася се слух, че за главата на човека, когото пресата нарича „Златната къртица“, е определена награда от един милион лири — вероятно същите пари, които са му обещани за участието в престъплението.

Според показанията му пред съда никой от извършителите не е имал представа, че в трезора има толкова много плячка, когато са определяли деня на нападението, и това е бил чист късмет.

На 3 декември процесът приключва. Робинсън и Макавой са признати за виновни, но Уайт е оправдан. Пред съда той казва на репортерите: „Доказателствата срещу всички ни бяха еднакви. Би трябвало да оправдаят всички“. Докато съдията произнася присъдата за двайсет и пет години на Робинсън и Макавой, и двамата се усмихват, защото са очаквали доживотен затвор.

Месеците минават и интересът на пресата какво е станало с плячката от обира намалява. Говори се, че златото и неосъдените крадци са в чужди страни, които нямат договор за екстрадиране на престъпници с Британия. Полицията, разбира се, продължава да разследва случая. Такава огромна сума в злато би трябвало да остави някаква следа.

Повечето извършители на въоръжени обири могат само да се надяват, че ще задигнат няколко хиляди лири. В деня на обира в трезора на „Бринкс-Мат“ има неколкостотин хиляди лири в употребявани банкноти и само това е отличен удар. Но кюлчета злато на стойност милиони лири е съвсем друго нещо. Лондонският подземен свят няма ресурсите да изпере такова количество, затова полицията предприема мащабно, общонационално разследване, за да намери онези, в които е златото.

Четиринайсет месеца след обира, в една мразовита вечер през 1985 г., във вилата на богатия търговец на недвижими имоти и бизнесмен Кенет Ной става инцидент, който отново привлича обществения интерес.

Полицаите следят Ной от две седмици. Те имат причина да се съмняват, че той е важна връзка в „златната верига“ от участници в обира на „Бринкс-Мат“ — група привидно легални бизнесмени, които претопяват и продават златото от името на отсъстващите крадци. Полицейският екип включва мъже от елитния взвод С11 — специалисти за тайно следене, чиято задача е да се скрият колкото е възможно по-близо до къщата на Ной.

В онази вечер двамата полицаи от С11 са детектив Джон Фордам и Нийл Мърфи. В 18:15 часа те получават заповед да се приближат до къщата и да разузнаят. Така и не става ясно дали това е било само стандартна проверка на района, или е подготовка за изпълнението на заповед за обиск на имота на Ной. Какъвто и да е случаят, двамата мъже са изненадани от младите ротвайлери на Ной и детектив Мърфи отстъпва към оградата. Това е стандартна процедура в такива случаи и той не си прави труда да се обърне, за да види дали партньорът му го следва. Но неизвестно защо Фордам остава в имението въпреки лаещите кучета.

Кенет Ной чува ротвайлерите и излиза да види какво става. Тъй като вече е тъмно, той отива първо до колата си да вземе фенерче. Ной взима и кухненски нож. По-късно той казва на полицаите, че го е използвал, за да изстърже батерията на фенерчето, и докато вървял към кучетата, от мрака изскочила страховита фигура.

Вярно е, че Фордам представлява страховита гледка в онази вечер. Под бойното яке той носи няколко ката дебели дрехи и сигурно е изглеждал огромен. Фордам е и с черна маска, през която се виждат само очите и устата му.

Ной го наръгва десет пъти в сърдечната област. Фордам още е в съзнание, когато другите полицаи пристигат, но умира в болница „Куин Мери“ в Сидкъп.

На последвалия процес за убийство обвинението се опитва да докаже, че Ной и друг мъж на име Брайън Рийдър са излезли с намерението да убият детектив Фордам. Като доказателство те представят единайсет претопени златни кюлчета по един килограм, намерени в къщата на Ной, и подчертават пред съдебните заседатели, че Рийдър е беглец от правосъдието — от няколко години се крие в Испания, опитвайки се да избегне обвинение за обир с взлом в родината си — и хладнокръвно е застрелял полицая, за да му попречи да разкрие този факт.

Ной твърди, че не е знаел за криминалното минало на Рийдър. Той признава, че е замесен в незаконното изнасяне на кюлчетата злато, но не е убиец. По думите му Фордам се появил изневиделица от мрака и го ударил по лицето. Ной се паникьосал и помислил, че ще го убият, затова замахнал с ножа към фигурата, но човекът продължил да се приближава към него. Едва по-късно той разбрал, че Фордам се свлича на земята от раните си.

Медицинската експертиза показва, че Ной наистина е бил ударен в лицето, но не може да определи дали това е станало преди или по време на наръгването с ножа. Съдебномедицинският експерт от страна на обвинението свидетелства, че след убийството маската на Фордам е непохватно нагласена от неизвестен човек така, че да не изглежда страшен и да се хвърли съмнение върху твърдението на Ной, че е наръгал детектива в паниката си.

В отсъствието на очевидци на убийството и при липсата на убедителни материални доказателства, съдебните заседатели оправдават и двамата подсъдими. Но Ной вече е признал за участието си в изнасянето на златото и вероятността да се отърве от затвор е малка.

Той, Рийдър и трети човек на име Гарт Чапъл по-късно са признати за виновни в заговор за търговия с откраднатото злато и в неплащане на ДДС. Ной е осъден на четиринайсет години затвор и глоба от петстотин хиляди лири. Рийдър и Чапъл са затворени съответно за девет и десет години.

Дотогава полицията не е успяла да намери нито кюлчетата злато, откраднати от „Бринкс-Мат“, нито да залови останалите бандити. За известно време е сключена сделка със затворените Макавой и Робинсън, че ако върнат златото, чувствително ще увеличат шанса си за освобождаване на изпитателен срок, но в края на краищата от това не излиза нищо.

Затворниците поверяват дяловете си на съдружниците си да ги пазят, докато ги освободят, но когато си ги поискват преждевременно, получават отказ. Властите им предлагат подобна сделка срещу имената на другите престъпници, но и до ден-днешен те спазват закона на подземния свят за лоялност и мълчат.

Смята се, че златото е превърнато в законна собственост и в пари и заедно с лихвата сега сигурно струва много повече от първоначалната си стойност. Носят се слухове, че по-голямата част е инвестирана в ремонта на лондонските докове.

Говори се, че сега самоличността на четиримата останали крадци и на много от съдружниците им са известни на полицията и че извършителите живеят в Коста дел Сол, Испания. По времето на написването на тази книга, август 1993 г., Британия още няма договор с Испания за екстрадиране на престъпници.

Обирът на трезора в Найтсбридж

Нищо не изглежда по-малко вероятно, отколкото някой да счупи рекорда от обира на „Бринкс-Мат“, макар и неволно. Но след три години бандата, която обира трезора в Найтсбридж, почти го удвоява. Това може да се смята като „вътрешната работа“ на всички времена, тъй като човекът, който я планира, е управителят и съсобственикът.

„Секюрити Депозитс“ на Бромптън Роуд, Кенсингтън, обслужва клиенти, които смятат банките за досада. Бизнесът изисква сейфове с ключове в обезопасена сграда и дискретна липса на любопитство към делата на клиентите. През 1986 г. собствениците Захид Адамйе и Парвес Латиф похарчват 825 хиляди лири, за да започнат бизнеса, вярвайки, че икономическият разцвет през онзи период ще доведе до по-голямо търсене на сейфове за ценности. Но нещата не тръгват добре и през първата година те загубват 400 хиляди лири и дават под наем едва една четвърт от капацитета си. Латиф загубва много повече и съвсем не е богат като партньора си. Той е изтеглил сто хиляди лири над кредита си и има малък шанс да ги изплати.

Латиф се сприятелява с клиент на име Валерио Вичеи — богат млад мъж със слабост към ферари и охолен живот. Освен това той е издирван в родната си Италия за банков обир и е заподозрян в ултрадесен тероризъм. В Лондон Вичеи остава без дългове по същия начин както в Италия, и обира банки, когато закъса с парите. И не е изненадващо, че използва бизнеса на Латиф, вместо да повери парите си на някоя банка.

Двамата общуват и често ходят заедно в ресторанти. В един момент фактът, че основното умение на Вичеи е отговорът на главния проблем на Латиф, хрумва и на двамата и те започват да планират обира на „Секюрити Депозитс“.

Латиф увеличава стойността на застраховката на бизнеса на един милион лири, а Вичеи събира четирима съучастници и се свързва с търговеца на крадени вещи Израел Пинкас, за да му помогне да се отърве от скъпите предмети, които може да се появят по време на престъплението. Около 15 часа в неделя, 12 юли 1987 г., Вичеи позвънява на „Секюрити Депозитс“, представяйки се за бъдещ клиент, и иска да му покажат трезора.

В онази неделя в сградата са Латиф и само двама пазачи. Единият от тях отговаря на обаждането на Вичеи и казва на работодателя си, че ще дойде клиент. Около 15:15 часа Вичеи пристига с човек от екипа си и Латиф му показва трезора. Латиф през цялото време играе ролята на внимателен управител, нетърпелив да придобие нов клиент. Вичеи изважда пистолет с изпълнение, което по-късно полицията описва като „достойно за Оскар“, Латиф „се паникьосва“ и позволява на крадците да правят каквото искат.

Вичеи разбива с чук ключалките на сейфовете, а съучастникът му го следва с лост и чувал, като изкъртва разбитите врати и граби съдържанието. В бързината Вичеи порязва лошо ръката си, но продължава професионално да върши работата си. Около 17 часа бандитите излизат от сградата с около четирийсет милиона лири по-богати.

Но за момента не са сигурни колко са взели. Съучастниците получават по 2500 лири и се разпръсват.

Не е известно точно колко е откраднато в онзи ден. Предполага се, че сумата варира от двайсет до шейсет милиона лири. Според слуховете бандитите отмъкват и част от изпраните пари от обира на „Бринкс-Мат“, извършен две години по-рано. Полицията отчаяно издирва извършителите.

Лекотата, с която е извършено престъплението, показва помощ отвътре, но отначало Латиф не е заподозрян. Той продължава да се преструва, ходи на работа всяка сутрин и се опитва да се справи с потока от разгневени клиенти.

Някои неща в бизнеса озадачават следователите. Например видеокамерите не са записали обира. Латиф подчертава — и не без основание, че мнозина от клиентите му не желаят да бъдат заснети. По-трудно му е да обясни липсата на всякаква алармена система, свързана с полицията. Латиф отговаря, че персоналът звъни на 911, ако възникне проблем. За момента полицията недоумява.

Експертизата на разбитите сейфове скоро представя изключително важна улика. На една от вратичките има кървав отпечатък — ясен и релефен. Полицаите решават, че това може да е арогантно предизвикателство от страна на крадците. Макар че отначало опитите им да идентифицират отпечатъка са неуспешни, при преглеждането на досиетата на престъпници чужденци, за които се смята, че се намират в Обединеното кралство, скоро се появява името Валерио Вичеи.

Полицаите започват да наблюдават група хора, приятели на Вичеи. Сред тях е Израел Пинкас, който след обира е много зает. Полицаите забелязват, че неколцина човека от групата, включително Пинкас, често посещават хотел „Уайт“ на Бейзуотър Роуд. Пинкас търси черно ферари, редовно паркирано пред хотела. Полицаите проверяват регистрационния номер в компютъра, но се оказва, че собственикът не е Вичеи.

Най-после следенето дава резултат и един ден полицаите разпознават Вичеи, който излиза от хотела и се качва в черното ферари. Той е купил колата само преди няколко седмици за 87 хиляди лири в брой. Регистрационните документи още не са обработени. Ферарито спира в улично задръстване и един полицай протяга ръка през смъкнатото стъкло, опитвайки се да вземе ключа от стартера. Вичеи го влачи на разстояние двайсет метра. Друг полицай успява да се хвърли върху предния капак и да разбие стъклото с палката си. Вичеи е арестуван.

След като залавят човека, когото смятат за водач на бандата, полицаите се залавят да свържат доказателствата със съучастниците му. Докато претърсват апартамента му, те попадат на интересен документ — телефонната сметка на Вичеи от стаята му в израелски хотел. Наред с обажданията до Пинкас и други, вече заподозрени лица, има и обаждане до Парвес Латиф, собственик на ограбения трезор и предполагаема жертва на престъплението. Това е уличаващо доказателство и той скоро е арестуван заедно с Израел Пинкас, приятелката на Латиф и всички останали, освен двама от бандата.

Процесът е в Олд Бейли и почти няма съмнение в изхода. Вичеи получава двайсет и две години затвор, а Латиф — осемнайсет. Един от бандитите свидетелства срещу съдружниците си и му дават само пет години. Шестнайсет месеца по-късно друг член на бандата, Ерик Рубин, е заловен и осъден на дванайсет години.

Арестът на Вичеи и другите би се оказал невъзможен, ако не беше черното ферари. Вичеи смятал да замине за Колумбия и да се скрие там, но не без новата си кола. Колумбийското правителство създава бюрократични спънки и за получаване на лиценза за колата било необходимо време. Вичеи чака и така обрича себе си и съучастниците си на дълги присъди.

Случаят „Уичило“

През осемдесетте години на XX век се появява нов вид престъпление — тероризъм над потребителите. Големи компании са изнудвани от престъпници, които заплашват, че ще замърсят или ще отровят продуктите им и ще предизвикат спад в продажбите. Един от големите изнудвачи е бившият сержант от полицията Родни Уичило, решен да упражнява тероризъм над потребителите, след като слуша лекция на тази тема в школата за подготовка на детективи в Рийли, Дърбишър, през лятото на 1986 година.

Скоро след това Уичило, който още служи в полицията, открива три сметки в строителни дружества на имената на Джон и Сандра Норман. Кредитните карти и банковите извлечения са изпратени на пощенска кутия в Хамърсмит и никой не вижда лицето на притежателя на сметката.

През следващите две години Уичило е прехвърлен от регионалния в криминалния отдел на следствената служба, но поддържа връзка със старите си приятели.

През август 1988 г. директорът на „Педигрий Петфудс“ в Лестършър получава кутия кучешка храна, произведена в собствената му фирма, и писмо с искане за сто хиляди лири, за да не бъдат отровени продуктите му. В храната е инжектирана отрова. В писмото пише, че ако компанията не плати, подобни отровени консерви ще се появят на лавиците в супермаркетите. „Педигрий“ трябва да пусне обява в „Дейли Телеграф“.

Фирмата се свързва с полицаите, които им казват да изпълнят инструкциите, и в „Дейли Телеграф“ се появява „пожелание за честит рожден ден на Сандра“ и телефонен номер, предложен от полицията.

Във второ писмо изнудвачът обяснява как трябва да бъде предаден откупът. Парите трябва да бъдат преведени на трите сметки на строителни дружества на имената на Джон и Сандра Норман. Тук Уичило демонстрира нещо като престъпен гений. Повечето потребителски терористи и похитители са залавяни по време на предаването на откупа. Уичило обаче може да тегли парите от хиляди автомати в цялата страна.

И тук полицията постига първата си малка победа. Водещият разследването, детектив инспектор Иан Лийси, дава разрешение част от парите да бъдат внесени само в една от сметките на Норман — в Халифакс. Това поне ограничава на деветстотин броя на автоматите, които изнудвачът може да използва.

И той скоро започва да тегли пари — най-много до триста лири на ден — от автомати в Уелс и Шотландия. Няма друг начин да заловят изнудвача, освен ако не наблюдават непрекъснато всичките деветстотин банкомата.

Въпреки успеха си престъпникът се ядосва, че полицията го е ограничила само до сметката в Халифакс. Той телефонира на четири супермаркета и ги предупреждава, че храната им за домашни любимци е отровена. Три от обажданията се оказват фалшива тревога, но четвъртото — в супермаркет в Базилдън — не е лъжливо. Няколко консерви имат миниатюрни дупки, през които е инжектирана салицилова киселина. После изнудвачът отново пише до „Педигрий Петфудс“ и ги предупреждава, че в бъдеще ще слага в консервите им бръснарски ножчета. Но Лийси запазва хладнокръвие и отказва да се изплатят парите за откупа на другите сметки.

През март 1989 г. мишена на изнудвача става „Хайнц Бейбифудс“. Той им казва, че ако в продължение на пет години веднъж годишно не му изплащат по сто хиляди лири, продуктите им ще бъдат отровени със сода каустик.

Операцията по залавянето на терориста е прехвърлена на Скотланд Ярд и е поверена на главен инспектор Пат Флеминг. Той решава, че има само една възможност — да организира мащабна операция и да наблюдава всичките деветстотин автомата.

Мащабната операция се проваля. Флеминг не съзнава, че може би има работа с изнудвач вътре в системата. Всъщност през 1988 г. Уичило напуска полицията поради здравословни проблеми — астма, но продължава да поддържа връзка с бившите си колеги, които говорят свободно пред него. Ето защо, когато трите хиляди детективи наблюдават автоматите, Уичило остава вкъщи. Щом операцията приключва, той отново започва да тегли пари.

Флеминг инсталира видеокамери на някои от автоматите, които успяват да заснемат изнудвача. Но за разочарование на полицаите той е с каска с тъмно стъкло и пак ги надхитрява.

Изнудвачът отново се опитва да принуди жертвите си да внесат пари на другите му сметки. Той вече е събрал четиринайсет хиляди лири, но иска по-големи суми. „Хайнц“ осъзнават, че са подложени на натиск, когато устата на бебе в Каули, Оксфорд, започва да кърви, докато майката го храни с мляко с аромат на праскова. В полицейската лаборатория откриват, че детската храна е пълна с късчета от бръснарско ножче. Жена от Рейли, Есекс, изважда по-голям късмет. Тя изсипва храната в чиния за кучето си и вижда на дъното листче с надпис: „Отровена с NaOH“. (NaOH е химичната формула на сода каустик.)

Флеминг казва на Халифакс да направят така, че автоматът им да погълне картата на Джон и Сандра Норман следващия път, когато изнудвачът я използва. Той се надява, че на картата ще има отпечатъци. Но Уичило я пипа с ръкавици и в отговор заплашва да сложи цианид в храните. Той принуждава Флеминг да даде публичност на случая. На 27 април Флеминг свиква пресконференция и разказва на репортерите за изнудвача. Резултатът, разбира се, е спад в продажбите на бебешките храни „Хайнц“. Странно, но това довежда и до две хиляди престъпления на имитатори.

Сметката на Уичило е затворена и потокът от пари секва. Но когато „Хайнц“ предлагат награда от сто хиляди лири за информация за изнудвача, той съзира шанс. Уичило се свързва с „Хайнц“ и твърди, че е близък на изнудвачите и ще сътрудничи на полицията, ако парите от наградата бъдат изплатени на две сметки за строителни дружества на името на Иан и Нина Фокс. Опитите на полицията да проследи кой е открил сметките са неуспешни, както в случая с Джон и Сандра Норман. Това ги убеждава, че не се е обадил информатор, а истинският изнудвач. Флеминг разрешава на „Хайнц“ да изплатят наградата в сметките на строителните дружества, които изнудвачът е посочил.

Флеминг започва да подозира, че на престъпника му е провървяло твърде много и че има изтичане на информация. В отговор той организира нова и тайна операция с кодово име „Агинкорт“, като кара останалите полицаи да мислят, че няма съдействие. Предчувствието му се потвърждава, когато изнудвачът става мързелив и започва да се ограничава само до автоматите във и около Лондон. По всичко личи, че той е лондончанин, и в такъв случай може да бъде заловен с по-ограничена операция. Тайната група на Флеминг се състои само от петнайсет души, които наблюдават автоматите. Операцията е насрочена за 20 и 21 октомври. Следени са петнайсет автомати на „Улуич Сосайъти“, защото, изглежда, че престъпникът предпочита тях.

На този етап операция „Агинкорт“ е сполетяна от лош късмет. Работник с бормашина прекъсва кабел, обслужващ компютъра на „Улуич“ и изважда от строя много банкомати. Но след като хората му са заели позиции, Флеминг решава да действат.

Уичило избира една от любимите си тактики — да излезе точно преди полунощ и да изтегли триста лири. После изчаква няколко минути след полунощ и изтегля още триста лири. Това е лимитът, определен за един ден.

Уичило отива до автомат в Ъксбридж, Мидълсекс, който не е наблюдаван от полицейски екип. Но автоматът не работи заради прекъснатия кабел. Уичило потегля към Енфийлд.

В нула часа и трийсет минути двамата души от екипа за наблюдение забелязват пежо, от което слиза мъж с каска. Те го виждат как изтегля триста лири и се приближават към него, докато той се качва в колата си. Детектив Марк Киъртън го пита за какво му е каската и мъжът отговаря, че вали. През това време другият полицай намира картата на името на Иан и Нина Фокс. „Арестуван сте“ — казва той и Родни Уичило припада.

Уичило твърди, че е невинен, но пишещата машина, на която е печатал исканията си за откупа, е намерена в ергенския му апартамент в Хорнчърч, Есекс. Както и лентата, която е записал с приятел журналист, с когото смята да си сътрудничи в написването на книга. Темата е: как да извършим идеалното престъпление.

На 17 декември 1990 г. в Олд Бейли Уичило е признат за виновен за изнудване и отравяне на хранителни продукти и е осъден на седемнайсет години затвор.