Включено в книгата
Оригинално заглавие
World Famous Crimes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Падението на величията

Те може и да са велики, но това не означава, че всичко им е позволено, макар да мислят така. Скандал във влак, където „професор“ няма билет и после се опитва да плати на кондуктора само част от пътуването. Или известен актьор, който чрез измама се опитва да измъкне от правителството повече купони за бензин за ролс-ройса си през войната. Тези хора са публични личности и мислят, че са над закона.

Хенрих Шлиман: голямата измама с Троя

През целия му живот и в продължение на повече от осемдесет години след смъртта му през 1890 г. името на Хенрих Шлиман, „откривателят на Троя“, остава неопетнено дори от най-малкия намек за скандал. Откритието в края на 70-те години на XX век, че всъщност той е патологичен лъжец и мошеник, предизвиква огромни сътресения в света на археологията.

Хенрих Шлиман, човекът, описван като „бащата на древногръцката археология“, е роден на 6 януари 1822 г. в Нойбуков, Германия, и е син на селски свещеник. Младият Хенрих за пръв път чува от баща си за историята на древния свят. В автобиографията си той разказва за това съдбовно събитие в живота си. На седем години Хенрих получава за рождения си ден „Обща история“ от Джерър с илюстрация, показваща Троя в пламъци. Той вероятно се пита как е възможно такива солидни стени да бъдат разрушени. Сигурно още са там…

Детството му не е щастливо. Както и останалите шест деца в семейството, той е съкрушен от смъртта на майка си и от скандала, когато баща му си взима прислужница за любовница, и по-късно, когато баща му е обвинен в злоупотреба с църковни фондове и е уволнен. (По-късно го реабилитират.) Хенрих и баща му водят често ожесточени спорове. На четиринайсет години Хенрих става помощник на бакалин и трябва да работи по четиринайсет часа на ден. Той се разболява от туберкулоза, напуска работа и става каютен прислужник на кораб, пътуващ за Южна Америка. Корабът се разбива и Хенрих се озовава в Амстердам. Там той работи като чиновник, научава английски и за шест години — още девет чужди езика. На двайсет и четири години Хенрих е изпратен в Русия като главен агент на амстердамски търговец. През 1850 г. той отива в Америка, за да претендира за имението на брат си Луис, който умира в Калифорния. Хенрих пише в дневника си, че е отишъл при Закари Тейлър, президентът на Съединените щати, и час и половина е разговарял с него, запознал се е със семейството му и с него са се държали изключително любезно. После Шлиман заминава за Сакраменто, където създава фирма за изкупуване на златен прах от златотърсачите, защото по онова време треската за злато е в разгара си. Той натрупва състояние от триста и петдесет хиляди долара. В дневника си пише, че е бил в Сан Франциско по време на големия пожар през 1851 година. След завръщането си в Европа се жени за красива рускиня, но тя не се интересува от археология и пътешествия и се развеждат. Шлиман посещава Гърция за пръв път, когато е на трийсет и седем години. Четири години по-късно е достатъчно богат, за да осъзнае каква е амбицията на живота му и да стане археолог. Той учи археология в Париж и пътува много в Средиземноморието. През 1868 г. Шлиман отива в Микена, родния град на Агамемнон, и изказва изумителна теория — царските стени може да бъдат намерени в разрушените стени на цитаделата, а не извън тях, както предполага гръцкият географ Паусаниас. Скоро след това университетът в Рощок му присъжда докторска степен за дисертацията му, написана на старогръцки език, според автобиографията му.

Старият му приятел архиепископ Теоклитий Вимбос от Атина му помага да си намери съпруга гъркиня. За Шлиман е избрана шестнайсетгодишната ученичка София Енгастроменос. Родителите й дават съгласието си да се оженят. Майка й и баща й са смаяни от разказите на Шлиман, особено за пожара в Сан Франциско.

Шлиман е убеден, че Троя съществува и не е легенда, както мислят мнозина учени. Онези, които приемат съществуването й, смятат, че древният Илион се е намирал на три часа път от морето, близо до Бунарбаши, в планината. Шлиман не е съгласен с това, позовавайки се на Омир. Героите му яздят по няколко пъти на ден между Троя и брега. Шлиман решава, че Троя вероятно е на хълм на място, наречено Хисарлък, на един час път от морето. Той получава разрешение от турските власти и започва разкопки там през 1871 г. заедно с група от осемдесет души.

Трябва да признаем, че като археолог Шлиман не се котира много високо. Методите му са елементарни и груби. Той заповядва на хората си да изкопаят дълбок ров в хълма и скоро открива, че там има няколко града един върху друг. Убеден, че древна Троя трябва да е в най-долния пласт, Шлиман нарежда на работниците си да копаят надолу в хълма, разрушавайки всички руини в горните пластове, включително на известната сега на археолозите Троя на Омир. Градът, който Шлиман смята за Троя на Приам, в действителност е съществувал много векове по-рано.

През следващата година екипът му разрушава върха на хълма. На бял свят се появяват много открития, но засега няма следа от златото, за което Омир пише. Шлиман поне намира останки, които идентифицира като царския дворец, стената на боговете и наклонения път, водещ към градската порта.

През пролетта на 1883 г. Шлиман е разтревожен. Той още не е намерил злато, а се е съгласил да приключи с разкопките през юни. После, в един майски ден, му се струва, че съзира меден съд през дупка в стена. Онова, което следва, е описано в задъхани подробности от над двайсет биографи на Шлиман. Опасявайки се, че работниците ще избягат с част от находката, той изчаква, докато се хранят, и казва на София да му помогне да премести „съкровището“. Безразличен към опасността за живота си — стената отгоре е направена от рехава мазилка, Шлиман изкъртва с нож камъните и подава на съпругата си великолепни златни предмети — чаши и украшения. Тя ги увива в шала си. По-късно, зад затворени врати, София си слага накитите на Хубавата Елена и Шлиман й прави снимка. През юни той се връща в Атина и най-после оповестява откритието си. Това го прави световноизвестен. По-късно той прави разкопки в Микена, където предположението му за разположението на гробниците се оказва правилно. Шлиман умира през 1890 г., на шейсет и осем години. София го надживява с четирийсет години.

Това е историята на Хенрих Шлиман, разказана много пъти. Екскурзоводите в Хисарлък още показват на смаяните туристи мястото, където Шлиман открива съкровището на Приам, само няколко седмици преди завинаги да напусне Троя.

През 1972 г. Уилям Колдър, професор по история на Стария свят в Колорадския университет, е помолен да отиде в родното място на Шлиман, Нойбуков, за да изнесе лекция по случай сто и петдесет годишнината от рождението му. Изучавайки различните биографии на великия археолог, Колдър осъзнава, че деветдесет процента от сведенията идват от самия Шлиман. Веднага щом започва да проверява източниците, той установява, че Шлиман съвсем не заслужава такова доверие, каквото му отдават почитателите му. Колдър проверява в университета в Рощок и открива, че докторската дисертация на Шлиман не е написана на древногръцки, а съдържа само кратка част на този език. Това е възмутително. Колдър отива в Америка да провери историята със срещата с президента на Съединените щати. Приемът с шестстотин гости, на който Шлиман твърди, че е присъствал, трябва да е споменат във вашингтонските вестници. Но няма нищо. Шлиман го е измислил.

Дейвид Трейл, професор по стара история в Калифорнийския университет, прочита сведенията, които Колдър е открил. В Сан Франциско той проверява архивите за банкерите, съхранявали златния прах, който Шлиман е купил от златотърсачите в Сакраменто, и попада на предположения, че Шлиман систематично ги е лъгал, изпращайки им по-леки пратки. Когато проверява разказа му за големия пожар в Сан Франциско, Трейл установява, че Шлиман е цитирал погрешна дата — 4 юни 1851 година. В действителност пожарът е станал на 4 май. Документите на Шлиман се пазят в Атина и Трейл прочита дневника му. Оказва се, че страницата с разказа за пожара е залепена по-късно. Предишната страница е написана на испански и текстът продължава на следващата. Разказът е съставен от репортажите във вестниците по онова време.

Мнението на Колдър е, че Шлиман е патологичен лъжец, толкова убеден в измислиците си, че дори тест с детектора на лъжата би показал, че говори истината. Оказва се, че дори разказът за книгата с илюстрацията на Троя, подарена му за рождения ден, е измислица, изфабрикувана по-късно за книгата на Шлиман „Илион“.

Дневниците показват, че има съмнения и за откриването на съкровището. Там не пише за него. Шлиман споменава за съкровището на 17 юни. В публикувания разказ написаното е датирано от Троя. В дневника думата „Атина“ е задраскана и е заменена с „Троя“. В черновата за откритието, предназначена за германските издатели, съкровището не е споменато, с изключение на една-единствена златна чаша с големи дръжки и овално дъно. В съкровището няма такъв съд. Има златна чиния-лодка с дръжки, но описанията не съответстват. Но Шлиман е намерил множество керамични чаши, които приличат на описаната от него златна чаша. Изглежда, че той е измислил тази вещ, за да позволи на издателя си да предвкуси съкровището.

По-нататъшното проучване показва, че София не е присъствала, когато Шлиман твърди, че е открил съкровището. Тя е била в траур за баща си в Атина и не се връща в Троя. И макар разкопките да продължават две седмици, след като Шлиман твърди, че е открил съкровището, и е имал достатъчно време да го опише, в дневника му не се споменава нищо. Изводът е, че той не е намерил никакво съкровище, поне не такова, каквото описва.

Но откъде се появява съкровището? Заключението на Трейл е, че „съкровището“ вече е било в Атина по времето, когато Шлиман твърди, че го открива. Договорът го задължава да дели всичко, което намери, със собствениците на земята, паша и американец на име Франк Калвърт. По всяка вероятност Шлиман систематично ги е лъгал, твърдял е, че не е намерил нищо и е пренасял тайно находките си в Америка — в писмата му често се споменават предмети, които е пропуснал да покаже на Калвърт. През март, преди „откриването“ на съкровището, в едно писмо са споменати шейсет златни пръстена — точният брой на пръстените в съкровището.

Видният американски писател Уилям Фокнър е бил патологичен лъжец. „Никога не знаеш кога говори истината“ — казва братовчед му. Когато през 1918 г. се връща от Първата световна война, Фокнър е облечен в офицерска униформа и куца, като твърди, че е претърпял самолетна катастрофа във Франция. Всъщност той е бил редник в Канадските кралски въздушни сили (където се представя за англичанин) за по-малко от шест месеца, не се е качвал на самолет и не е напускал Съединените щати.

Шлиман е намерил нещо и това е доказано от показанията на доверения му надзирател Николаос Янакис, който по-късно казва на английския антиквар Уилям Борлейс, че е бил с Шлиман по време на откритието му. София не е присъствала. И в находката не е имало злато и накити, а само бронзови предмети, намерени в каменно ограждение пред градската стена.

Защо Шлиман лъже? Психоаналитици, занимаващи се с проблема, са разговаряли с баща му. Комбинацията от страх, омраза и възхищение принуждава Хенрих да търси слава, за да надмине баща си. Това може и да не е вярно. Сигурно е, че Шлиман е жадувал за слава и аплодисменти. Лъжата му, че се е срещал с президента, показва желанието му да смайва. „Всички ние искаме възхищение, без да възнамеряваме да го спечелим“ — казва Шоу. По свой, непочтен начин Шлиман се залавя да го спечели. Той иска да вярва, че е намерил Троя на Омир и за да бъде пълен триумфът му, трябва да открие съкровището на цар Приам. И ако съкровището не съществува, да го измисли. Само по този начин Шлиман може да постигне известността, за която мечтае.

Но макар да разобличават Шлиман като измамник и лъжец, тези разкрития оставят част от репутацията му непокътната. Странният му, интуитивен гений го завежда да прави разкопки на точното място, първо в Хисарлък, а после в Микена. Шлиман може и да е мошеник, но въпреки всичко си остава „бащата на древногръцката археология“.

Оскар Уайлд: „Човек трябва да търси най-трагичното“

Сър Уилям Уайлд, бащата на Оскар, постоянно е тема на клюки и скандали в Дъблин. Известен като „рицарят“, той е баща на множество извънбрачни деца. Бърнард Шоу твърди, че Уилям Уайлд има дете във всяка селска ферма. През 1864 г., когато Оскар е десетгодишен, клеветата срещу съпругата на Уилям, лейди Джейн Франческа Уайлд, се превръща в съдебен процес срещу сър Уилям, изтъкнат лекар, по обвинение, че е изнасилил пациентка.

Лейди Джейн пише гневно писмо до доктор Травърс, професор по правни науки в колежа Тринити, обвинявайки дъщеря му в изнудване на сър Уилям и разпространяване на „интригантски“ памфлет. Дъщерята, госпожица Мери Джоузефайн Травърс, решава да я съди и иска две хиляди лири за нанесени морални щети.

Процесът започва на 12 декември 1864 година. Представителят на обвинението веднага информира съдебните заседатели: „Подробностите са толкова шокиращи, че бих искал някой друг да ги бе представил“. След като излекува госпожица Травърс от проблеми с ушите, сър Уилям й дава книги и пари, купува й бонета и рокли, води я на лекции, изложби и накрая я изнасилва в кабинета си. (Една дама припада и се налага да бъде изнесена от залата.) Госпожица Травърс е отишла при него заради изгаряне на врата и по време на процедурата припада. Тя се свестява и осъзнава, че вече не е девица. Сър Уилям я увещава да пази това в тайна. Госпожица Травърс отива да се оплаче на лейди Уайлд, но е посрещната с презрение. Тя опитва да се самоубие със свръхдоза опиум, но е спасена. За да отмъсти, госпожица Травърс отпечатва памфлет, обвиняващ сър Уилям, че се е възползвал от нея. Тя е призована на свидетелското място и съдията казва на дамите в залата, че може да излязат. Но всички остават. После представителят на обвинението пита: „Докато бяхте в безсъзнание… насилиха ли ви?“ и госпожица Травърс отговаря: „Да“.

Но кръстосаният разпит е пагубен. Питат госпожица Травърс защо обвинява сър Уилям, че я е изнасилил, след като я е упоил с хлороформ. Тя се съгласява, че не е станало така, но не може да обясни защо е отпечатала лъжлива версия. После сержант Съливан от страна на защитата на сър Уилям нанася финалния удар. Случвало ли се е и друг път предполагаемото нападение? Госпожица Травърс се изчервява и признава, че се е случвало. Тя обяснява, че сър Уилям я е довел до това с „грубост и бруталност“. Но на съдебните заседатели сигурно се е сторило странно, че момиче, което е било изнасилено, докато е било в безсъзнание, дава възможност на насилника да го стори още няколко пъти — макар и с грубост и бруталност. Съдията решава, че писмото на лейди Уайлд е клеветническо. Това означава, че съпругът й е виновен. Но обезщетението по делото на госпожица Травърс е само четвърт пени. Семейство Уайлд трябва да платят значителна сума. От примера с госпожица Травърс Оскар би трябвало да се поучи, че е опасно да се обвинява някой в клевета и това може да доведе до смущаващи контратвърдения.

Оскар Уайлд е роден на 16 октомври 1854 година. На шестнайсет години той спечелва стипендия в колежа Тринити, Дъблин. Там Оскар попада под влиянието на забележителния професор по история на стария свят, преподобния Джон Пентланд Махафи, който запалва страстната му любов към класиците и особено към онези от древна Гърция. По онова време сексуалната му ориентация е предимно хетеросексуална, с лек нюанс на двойственост, какъвто може да се забележи и при лорд Байрон. И също както при Байрон интелектуалната и емоционалната му оценка на средиземноморската педерастия полагат основите за по-късното му развитие.

В Тринити, а после и в Оксфорд Уайлд се проявява по-скоро като гениален, отколкото като трудолюбив. Той притежава характерното обаяние на родените под знака Везни. В Оксфорд Уайлд попада под влиянието на Джон Ръскин, който го учи да цени изобразителното изкуство и архитектурата. А от Уолтър Пейтър научава, че основната цел на живота е да живееш с „твърд като на скъпоценен камък пламък“ и съживява фразата на Виктор Кузен „изкуство в името на изкуството“. Пейтър покръства Уайлд в интелектуалния елитизъм, който е усвоил от Махафи — чувството, че истинските аристократи на този свят са гениалните хора с въображение. И когато на двайсет и три години Уайлд придружава Махафи на пътуване в Гърция, преживяването затвърждава убеждението му, че красотата е единствената ценност.

През последната си година в Оксфорд той пише на един приятел: „Ще стана известен. Ако не известен, то прословут“. И когато след смъртта на баща си се връща в Лондон при майка си, Оскар Уайлд решава да стане и двете едновременно. По-големият му брат Уили, който е журналист, го запознава с издатели и Оскар публикува няколко стихотворения. Той се влюбва в прочутата красавица Лили Лангтри, любовница на Уелския принц, и й посвещава доста стихотворения. Когато стихосбирката не му донася слава, Оскар Уайлд заявява, че революцията в облеклото е по-важна от революцията в нравите, и започва да привлича внимание към себе си, издокарвайки се с кадифено сако с ширит по края, бричове до коленете и черни копринени чорапи. Оскар Уайлд е един от първите големи съвременни специалисти в изкуството на саморекламата. През 1888 г. „Пънч“ го осмива редовно. През следващите години У. С. Гилбърт го изобразява в „Пейшънс“ като посредствен поет, но Уайлд се радва на известността си. Помолен да изнесе лекции в Америка, Уайлд пристига в Ню Йорк с типичната забележка: „Нямам какво да декларирам, освен гения си“. Той не харесва особено Америка. По-късно, когато чува, че Росети е дал на някого пари да отиде в Америка, Уайлд отбелязва: „Разбира се, ако човек има достатъчно пари да отиде в Америка, той не би го направил“.

През 1833 г., след като обикаля Шотландия, изнасяйки лекции, той обявява годежа си с Констанс Лойд, дъщеря на ирландски адвокат, красиво и добро момиче. Те са силно влюбени и сутринта след първата брачна нощ Уайлд се разхожда из Париж с приятеля си Робърт Шеридан и описва със смущаващи подробности сексуалните си удоволствия. От брака се раждат двама синове.

Около шест години след венчавката Уайлд прави ужасяващо откритие. В Оксфорд той се е заразил със сифилис от проститутка и се е „лекувал“ с живак (от който зъбите му пожълтяват.) Оскар Уайлд научава, че спирохетите още са в кръвта му. Със съвременните методи на лечение на това заболяване той би оздравял за няколко дни. Оскар Уайлд знае, че трябва да се откаже от секса с Констанс. По същото време той се запознава със седемнайсетгодишния Робърт или Роби Рос — забавен, културен и симпатичен младеж. По-късно Рос твърди, че е бил първият мъж, с когото Уелс е спал.

Успехът идва бавно. Ранните пиеси като „Вира, или нихилистите“ и „Херцогинята от Падуа“ остават незабелязани. Уайлд работи като литературен критик за „Пел Мел Газет“ и става главен редактор на списание „Светът на жените“. Той пише разкази, детски приказки, стихотворения и есета. Най-после, през 1891 г., когато е трийсет и седем годишен, излиза „Портретът на Дориан Грей“ и предизвиква такова силно обществено възмущение, че Уайлд сигурно е останал много доволен. През следващата година на сцената на театър „Сейнт Джеймс“ поставят „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ и най-сетне Уайлд става богат и известен.

През 1891 г. той се запознава с красивия, двайсет и една годишен аристократ Лорд Алфред Дъглас, син на маркиза на Куинсбъри (който въвежда едноименните правила в бокса). Скоро двамата стават неразделни, вечерят в скъпи ресторанти, прекарват почивните дни във вили в провинцията и ходят на художествени изложби и премиери. Неизбежно те спят заедно, макар по-късно Дъглас да настоява, че не е имало содомия, а само взаимно мастурбиране и орален секс. „Боси“, както Уайлд нарича лорд Алфред, е педераст и предпочита момчета пред възрастни мъже. Френският писател Анре Гид описва как Уайлд и Дъглас са виновни за провала му. От години той се бори с хомосексуалността си. В Алжир Гид открива, че Уайлд и Дъглас са отседнали в същия хотел. Той се познава с Уайлд от Париж. Преди да излязат вечерта, Дъглас се обръща към Гид: „Дано да си като мен. Аз изпитвам ужас от жените. Харесвам само момчета“. Уайлд казва на „отвратителния сводник“, който ще ги развежда из града, че иска да види арабски момчета и добавя: „красиви като бронзови статуи“. Но в кафенето, където сводникът ги завежда, избухва кавга и те се прибират разочаровани. Скоро след това Дъглас отива в Блида, където се надява да купи арабско момче от семейството му. (Всъщност момчето избягва с жена.) Уайлд и Гид отново посещават кафене „Казбах“. Там се появява красиво арабско момче и им свири на флейта. После Уайлд извежда навън Гид и пита: „Би ли желал малкия музикант, скъпи?“. „Да“ — с треперещ глас отговаря Гид. По-късно момчето идва в хотелската стая и Гид пише: „Радостта ми беше безкрайна и не мога да си представя по-голяма, дори ако се добавеше и любов“.

Уайлд се връща в Лондон и се запознава с Алфред Тейлър, млад мъж от висшето общество, който харчи цели състояния. Тейлър е хомосексуалист и обича да се облича като жена. Той гори тамян в оскъдно осветения си апартамент и прекарва дните си, като сваля млади мъже и ги води за секс в стаята си. Първият младеж, когото Тейлър сваля за Уайлд, е двайсетгодишният Сидни Мейвър, известен като Джени в кръговете, където се движи. Следващата нощ Уайлд завежда Тейлър, Дъглас и „Джени“ на вечеря в „Кетнър“ и после Уайлд и Мейвър отиват заедно в хотелска стая. По-късно се разчува, че идеята на Уайлд за секс е да накара момчето да седне в скута му, да милва гениталиите му и от време на време да прави орален секс. Уайлд казва на момчетата да си представят, че са жени, а той е любовникът им. Това предполага, че ролята му е основно мъжествена и доминираща. Той не харесва очевидно женствените младежи и веднъж отбелязва, че сексът с груби, мъжествени типове му вдъхва усещането, че „вечерям с пантери“. Апетитът му е неутолим — веднъж Уайлд споделя с Биърдели, че за една нощ е бил с петима разносвачи на телеграми и ги е целувал навсякъде по тялото. „Всичките бяха мръсни и точно това ме привлече.“

През 1893 г. Дъглас дава дрехи на безработен чиновник, който намира в джобовете няколко писма от Уайлд и се опитва да го изнудва. „Това писмо може да се изтълкува по много любопитен начин“ — подхвърля изнудвачът. „Изкуството рядко е разбираемо за престъпните класи“ — отговаря Уайлд. Изнудвачът казва, че може да получи за писмото шейсет лири от един човек и Уайлд го съветва веднага да отиде и да го продаде. Стъписаният изнудвач се предава и му дава писмото безплатно. Това е пример за изключителния чар на Уайлд, основаващ се на вродена добродушност.

За съжаление копие от писмото попада в ръцете на маркиза на Куинсбъри, който е вбесен от изречението: „Чудо е, че розовите ти устни са създадени както за музика и песни, така и за безумни целувки“. Куинсбъри е ексцентричен, шотландски аристократ. В „Процеса срещу Оскар Уайлд“ Монтгомъри Хайд го нарича „арогантен, суетен, самомнителен и сприхав“ и вероятно психически лабилен. Един ден, когато вижда Уайлд и сина му да обядват в кафене „Роял“, Куинсбъри си позволява да го убедят да се присъедини към тях. Той е смаян от чара на Уайлд и после казва на „Боси“, че разбира защо младежът го обича. Но писмото за „розовите устни“, изглежда, променя решението му и той написва гневно писмо, заповядвайки на Дъглас никога повече да не се вижда с Уайлд. Дъглас отговаря с телеграма: „Много си забавен“. Куинсбъри започва да обикаля ресторантите, където вероятно вечерят Уайлд и Дъглас и заплашва, че ще пребие Уайлд. Един следобед маркизът заедно с телохранителя си отива в дома на Уайлд и му заповядва да престане да се среща със сина му. Уайлд ги изгонва. Куинсбъри продължава да преследва Уайлд и се опитва да влезе в театъра по време на премиерата на „Значението да бъдеш сериозен“, но му попречват. На 18 февруари 1895 г. той оставя в „Алтермарте“, клубът на Уайлд, визитната си картичка и бележка: „За Оскар Уайлд, подвизаващ се като содомит“. Когато две седмици по-късно я получава, Уайлд решава да го съди. Той отива при адвоката си Чарлс Хъмфрис и го уверява, че обвинението в содомия не е истина. (Вече знаем, че Уайлд не е склонен към содомия.) Хъмфрис се съгласява да повдигне обвинение.

Първият процес се оказва катастрофален за Уайлд. Старият му приятел от училище Едуард Карсън е представител на защитата. Уайлд е остроумен и забавен. Но Карсън заявява, че ще докаже, че Уайлд е водил момчета в хотел „Савой“. Става ясно, че Куинсбъри си е свършил работата — или е платил на частни детективи да го сторят. Обвинението съзнава, че ще трябва да отстъпи или ще претърпи поражение. Маркизът е оправдан.

Приятелите на Уайлд започват да го молят да избяга от страната. По онова време хомосексуализмът е криминално престъпление. Уайлд отказва и в постъпката му несъмнено има нюанс на мазохизъм. Всъщност той, изглежда, се отъждествява с Христос и мисли, че му е отредена трагична съдба. („Човек винаги трябва да търси най-трагичното“ — казва Уайлд на Гид.) В деня, когато маркизът е оправдан, е издадена заповед за ареста на Уайлд по обвинение, че е извършил неприлични действия с лица от мъжки пол. Тейлър, който отказва да предаде Уайлд, също е обвинен. Монтгомъри Хайд настоява, че това е несправедливо към Уайлд, защото аргументите срещу Тейлър са много по-силни, отколкото срещу Уайлд. Вторият процес продължава от 6 до 19 април 1895 година. Обобщението на съдията е в полза на Уайлд. Но той призовава съдебните заседатели да вземат предвид всяко възможно съмнение за вината на Уайлд. Съдебните заседатели не постигат единодушно решение. През следващите три седмици Уайлд е освободен под гаранция. Третият процес започва на 20 май 1895 г. и този път Тейлър е съден отделно. Той скоро е признат за виновен за неприлични действия с лица от мъжки пол. После идва ред на Уайлд. Свидетелите отново описват поредица от млади работници, които той води в стаята си. Понякога има содомия, а по-често — взаимна мастурбация и орален секс. Уайлд пак е остроумен и забавен, но рядко убедителен. Накрая, както вече всички очакват, Уайлд е признат за виновен по всяко обвинение освен едно. Той и Тейлър са осъдени на две години затвор с тежък физически труд.

Уайлд е отведен в затвора в Рединг. „Ако това е начинът, по който Нейно Величество се отнася със затворниците си, тя не заслужава да има нито един“ — казва той на пазача, докато стоят на перона на гарата. Но предишната искра е угаснала. Животът в затвора влудява Уайлд. Той се измъчва от самосъжаление и пише дълго писмо — всъщност кратка книга — на Алфред Дъглас, обвинявайки го за съсипването си. По-късно писмото е публикувано в цензуриран вариант като „De Profundis“. Тежкият му труд се състои в разплитане на кълчища за лодки. Уайлд излежава докрай присъдата си и най-после, на 19 май 1897 г., е освободен.

Желанието да пише е изчезнало. „В мен нещо е убито“ — казва той на Роби Рос. Констанс Уайлд умира в болница в Генуа след операция на гръбначния стълб след нараняване скоро след като прочита дългата поема на Уайлд „Балада за затвора Рединг“. Уайлд отива в Диеп, където се среща с поета Ърнест Даусън, който го убеждава да отидат в публичен дом. Уайлд не се забавлява. „Това ми е първото за десет години и ще бъде последното — казва той на Даусън. — Беше като студено агнешко.“ Той живее в Париж под името Себастиан Мелмот, заимствайки го от готическия роман „Мелмот Скитника“ от Матурин, и на 30 ноември 1900 г. умира в бедност в евтин хотел на левия бряг на Сена. „Умирам под възможностите си“ — казва Оскар Уайлд на приятел, който е дошъл да го види.

Поетът Алджернън Чарлс Суинбърн скандализира хората от викторианската епоха, като пише откровено чувствени стихове. Но самият той не проявява интерес към нормалния секс, а е обсебен от бой с пръчка. Суинбърн редовно посещава публичен дом в гората Сейнт Джон, където го налагат с пръчка проститутки, облечени като гувернантки. Американската актриса Ада Менкен приема десет лири, за да го прелъсти и раздели от приятеля му Росети, но връща парите и признава провала си. Тя не успява да убеди Суинбърн, че хапането не е заместител на половото сношение.

Айвър Новело: скандалът с червения ролс-ройс

През април 1944 г., година преди края на Втората световна война, заглавията на вестниците в цяла Англия гласят: „Известен актьор хвърлен в затвора за нарушение с бензин“. Айвър Новело, най-прочутият британски идол на матинетата, е осъден на два месеца затвор за нарушение, граничещо с измама.

Той е роден в Кардиф, Уелс. Истинското му име е Дейвид Айвър Дейвис. Баща му е счетоводител, а майка му — учителка по музика. Тя го учи да пее и Айвър се оказва изключително талантлив. На десет години той взима първа награда на национален конкурс и печели стипендия в колежа „Магдалина“, Оксфорд. Айвър иска да стане композитор и диригент. Първата му песен е публикувана, когато той е на шестнайсет години, и е изпълнена — без особен успех — в Роял Албърт Хол в Лондон. Акомпанира Новело. Първата му успешна песен „Малката девойка“ се появява, когато Айвър е седемнайсетгодишен, и скоро се пее от всяко сопрано в страната. По същото време той се премества в Лондон и се издържа със скромните доходи от песните си. Айвър става известен на двайсет и една години, през 1914 г., с песента си „Поддържай домашния огън“, която става втори национален химн през Първата световна война. Певецът Джон Маккормик спечелва двайсет хиляди лири само от записа на песента.

По време на войната Новело служи в Кралската флота, но след две катастрофи е прехвърлен във въздушния транспорт. Там през 1919 г. той написва половината музика за шоу, озаглавено „Тиодор и компания“ с продуцент актьорът Джордж Гроссмит. Другият композитор е Джером Кърн. Шоуто е представено в продължение на осемнайсет месеца в „Гейъти“.

След войната питат Новело дали би участвал във филма „Зовът на кръвта“, който ще се снима в Рим. Филмът има огромен успех. Новело притежава романтичната външност на звезда от нямото кино. Актьорско майсторство не е необходимо, макар че той има талант и в тази област. През двайсетте години Новело е кинозвезда, импресарио, композитор и драматург. Хората спорят дали той или Джон Баримор имат „най-красивия профил в света“. През 1926 г. Новело играе в „първия истински филм“ на Хичкок „Квартирантът“, който става класика в нямото кино. Но през 1935 г. Новело постига ново измерение на славата с „Великолепна нощ“, зрелищна комбинация между драма и мюзикъл. Формулата му е любов и бягство от реалността. Точно за това копнее публиката през трийсетте години. „Лекомислено опиянение“ (1936 г.) и „Танцови години“ (1939 г.) повтарят успеха. Когато през 1939 г. избухва Втората световна война, Новело има луксозен апартамент в Олдуич и вила близо до Мейдънхед и се вози в червен ролс-ройс с инициалите му, написани в черно.

Недостигът на бензин се засилва и за Новело става все по-трудно да пътува от Лондон до вилата си през почивните дни. Секретарят му пише до канцеларията на Регионалната транспортна комисия да иска повече бензин, за да шофира до Мейдънхед на основание, че трябва да прекарва там почивните дни, пишейки пиесите си. Молбата е отхвърлена два пъти. Точно преди Коледа 1942 г. Новело влиза в гримьорната си, където има тълпа обожателки, и отчаяно пита: „Някой да иска ролс-ройс? Моят вече не ми върши работа“.

Сред почитателките в стаята е тантуреста жена на средна възраст, която от години обожава Новело отдалеч и постепенно успява да се вмъкне в свитата му. Той я познава като Грейс Уолтън, но истинското й име е Дора Констабъл. Тя му казва, че може би ще реши проблема му. Била секретарка на директор на фирма с офис в Рединг. Дора изказва предположение, че може да получи специално разрешение, ако колата бъде прехвърлена на фирмата й за „военна работа“. Всичко това е уредено от секретаря на Новело.

Ролс-ройсът официално е прехвърлен на името на фирмата, която дори поема застраховката. После Дора Констабъл пише до Регионалната транспортна комисия да иска разрешение, което „да улесни по-бързия транспорт на директора и персонала му до множеството ни заводи и фабрики“. Няколко седмици по-късно тя взима разрешението и го дава на Новело. Той й е изключително благодарен и й подарява обеци, който са принадлежали на наскоро починалата му майка.

Не е ясно дали фирмата е използвала ролс-ройса с инициалите. Питър Ноубъл, биографът на Новело, намеква, че го използвала, и Новело карал колата само „от време на време“, за да пътува от Лондон до Мейдънхед. Ако това е така, трудно е да се разбере защо фирмата е шокирана, когато открива, че е собственик на ролс-ройса на Айвър Новело. Защото точно това се случва през октомври 1943 г., почти две години след като Новело получава разрешението. Директорът на фирмата му се обажда и го моли да отиде в кабинета му. Щом пристига там, Новело научава, че почитателката му не се нарича Грейс Уолтън, а Дора Констабъл и не е секретарка на директора, а чиновничка. Фирмата не знае нищо за сделка с ролс-ройс.

Новело осъзнава, че може да има сериозни неприятности. Неотдавна водачът на банда Джак Хилтън е глобен 155 долара и осъден на две години затвор за подобно нарушение с купони за бензин. (Впоследствие присъдата затвор е отменена.)

Новело решава, че вината не е негова, и информира властите за случилото се. Същото прави и фирмата. Идва инспектор от Министерството на горивата и Новело съвсем не по джентълменски прехвърля вината върху Дора Констабъл, заявявайки, че идеята е била нейна и той не е подозирал, че прави нещо незаконно. Това, разбира се, са глупости. Той знае, че използва фалшиво разрешение за бензина си. Лицемерието му се обръща срещу него. Дора Констабъл възмутено заявява, че Новело лъже. Той е знаел точно какво върши и дори е направил различни предложения за прехвърлянето на ролс-ройса. „Новело беше готов да извърши всякакви измами, стига да може да използва колата.“

Чуят ли подобно твърдение, властите трябва да действат. На 24 март 1944 г. Новело е призован да се яви в съда на Боу стрийт заедно с Дора Констабъл. Той е съкрушен и протестира: „Предположението, че заговорнича с жена от този тип, е отвратително“. Но вече е късно. Самосъжалителните му забележки са цитирани пред съдията. Директорът на фирмата застава на свидетелското място и признава: „Новело бе измамен като мен“.

Новело се представя по възможно най-лошия начин. Той е объркан и паникьосан и оставя убеждението, че се опитва да прехвърли вината на Дора Констабъл. Съдията е старомоден джентълмен и няма съмнение, че опитът на Новело да избегне вината го отвращава. Дора Констабъл е глобена петдесет лири и да плати двайсет и пет лири разноски по делото. Новело е глобен сто лири. Но съдията Маккена добавя: „Това очевидно не е наказание за човек като вас, ето защо ви осъждам на осем седмици затвор“. Новело е освободен под гаранция и обжалва решението. Разстроен и сломен, той, залитайки, излиза от съда.

Два месеца по-късно, на 16 май 1944 г., обжалването се разглежда в лондонския апелативен съд. Председателят е господин Юстас Фултън, който е отменил присъдата затвор на Джак Хилтън. Но този път не е настроен снизходително. Секретарят на Новело, Фред Алън казва, че не е подозирал нищо незаконно в прехвърлянето на колата, „инак нямаше да докосна проклетото нещо“. Фултън го порицава за употребата на думата „проклето“. Алън заеква нервно и Фултън троснато казва: „О, я продължавайте!“. „Съжалявам, че Ваша Светлост демонстрира признаци на нетърпение“ — отбелязва адвокатът. „Демонстрирах достатъчно търпение“ — изсумтява съдията. Това не е добре за Новело. И въпреки че някои от свидетелите са видни личности — сър Луис Касън, баронеса Сибил Торндайк и сър Едуард Марш, Фултън отстъпва само по въпроса, че присъдата на Новело е твърде дълга и я намалява на четири седмици. Докато излиза от съда, Новело се обръща и разперва ръце „в жест на безкрайно отчаяние“.

Новело не е добър затворник. Макар властите в Уърмуд Скръбс да правят всичко възможно да се държат добре с него и го определят за отговорник на хора на затворниците, той едва не полудява от отчаяние и се отдава на самосъжаление. На 13 юни 1944 г. го освобождават. Новело е слаб и изнурен. Седмица по-късно той се връща на сцената с „Танцови години“ и е аплодиран от състрадателната публика, която забавя с десет минути началото на шоуто. Но биографът му Питър Ноубъл е убеден, че присъдата затвор трябва да бъде смятана за трагедия. Новело умира седем години по-късно от сърдечен удар, на петдесет и осем години. След присъдата си той постига още три успеха, написвайки „Може би е мечта“, „Кралска рапсодия“ и „Светът е весел“. Ноубъл мисли, че присъдата е съкратила живота на Новело. Във „Везни на правосъдието“ Фентън Бреслър размишлява, че присъдата е струвала на Новело рицарското звание, което увенчава кариерата на повечето успешни театрални дейци по неговото време.

Въпреки всичко за обективния наблюдател е трудно да изпита голямо съжаление към Новело. Поведението му със сигурност е отговорно за присъдата затвор. Очевидното самосъжаление и опитът да прехвърли вината на почитателката си, която демонстрира повече достойнство, когато решава да не свидетелства на процеса, несъмнено предизвикват нетърпението на двамата съдии. Те вероятно имат чувството, че Новело е разглезен лигльо, който заслужава шамар в лицето. Истинският проблем на Новело е, че животът му е почти непрестанна поредица от успехи и докато става на средна възраст, обожаващата го майка винаги е до него да му оказва одобрение и морална подкрепа. В резултат на това той никога не пораства. И подобно на някои хомосексуалисти Новело е склонен към самосъжаление и самодраматизиране. „Подозирам, че Съдбата има чувство за хумор, при това доста злобно. Ах, това момче е успяло — казва тя. — Той се е самозабравил и се е надскочил. Ето защо сега ще се подхлъзне!“ — казва веднъж той на Питър Ноубъл. Подобно отношение би предотвратило присъдата затвор или поне би я направило по-поносима.

„Професор“ С. Е. М. Джоуд: скандалът с билета за влак

Когато през януари 1948 г. е заловен, опитвайки се да не плати билета си, „професор“ Джоуд е известна личност, писател и участник в радиопредавания. Любимият му израз „Зависи какво имаш предвид…“ става популярна фраза. Инцидентът с билета за влака слага преждевременно край на кариерата му.

Сирил Едуард Мичинсън Джоуд е роден в Дърам на 12 август 1891 година. Син е на училищен инспектор, получава образованието си в колежа Балиол, Оксфорд. На двайсет и три години Джоуд е награден със стипендията „Джон Лок“ за ментална философия и става държавен служител в Търговския управителен съвет. По-късно той заявява, че е използвал шестнайсетте си години на държавен служител главно за да пише книги. През 1924 г. в „Увод към съвременната философия“ под името му е написано: „Автор на есета по философия, етика и теология на разума“. В книгата си за Шоу Джоуд разказва как през 1910 г. отива в Оксфорд и едновременно прочита „Тоно Бънгей“ от Уелс и „Кандида“ от Шоу и за „главозамайващото въодушевление“ от тази „опияняваща интелектуална отвара“. Срещата му с Шоу го превръща в негов почитател. Джоуд има нещо общо и с Шоу, и с Уелс. Като Шоу той е непоправим „изпълнител“, който обича да рекламира мита за себе си. Дори заглавията на произведенията му разкриват, че е обсебен от егото си — „Книгата на Джоуд“, „Завещанието на Джоуд“, „Удоволствието да бъдеш себе си“. И той като Уелс е непоправим женкар. Джоуд веднъж казва, че на единайсет години мислел, че всички жени са плътни от кръста надолу. Откритието, че те са достъпни, така да се каже, изглежда, е в резултат на дългогодишното му желание да докаже, че правилото няма изключения. Той твърди също, че няма интерес да говори с жена, освен ако тя не изрази готовност да спи с него. Джоуд нарича всичките си любовници „Морийн“, в случай че направи грешка, обръщайки се към тях. Съпругата му, за която е женен от 1915 г., изглежда, приема аферите му.

Джоуд е изключително популярен. „Пътеводител към философията“ (1936 г.) оказва огромно влияние, също като „Контури на историята“ от Уелс или „Математика за милиони“ от Хогбен. Но Джоуд несъмнено не е повърхностен автор в интелектуално отношение. „Материя, живот и ценности“ (1929 г.) е гениално и оригинално представяне на философията на „виталността“. Той твърдо вярва в реалността на обективните ценности и не изпитва симпатии към тенденцията на логично разсъждаващите позитивисти, които отричат метафизиката. Джоуд е религиозен по свой начин. Но е склонен да се моделира по Шоу и да прахосва много време в противоречия за сметка на сериозната работа. На трийсет и девет години той става декан на факултета по философия в колежа Бъркбек, Лондон, но никога не е „професор“ в точния смисъл на думата.

През 1941 г. Би Би Си започва да излъчва програмата „Мозъчен тръст“, която скоро става много популярна и е едно от най-успешните предавания през военните години. Джоуд има характерен, пронизителен глас, отговарящ на масовата представа за професор. „Пънч“ публикува карикатура за Джоуд, който казва на сервитьор: От теб зависи какво имаш предвид под „гъсто“ и „рядко“. Той е толкова популярен, че полицията трябва да го ескортира през тълпите на публичните му изяви. Джоуд обича известността си. „Той е изключително суетен“ — казва продуцентът на Би Би Си на Фентън Бреслър, който посвещава една глава в книгата си „Везни на правосъдието“ на Джоуд. И най-малкото съмнение за пренебрежение го хвърля в неистов гняв, а отстъпчивият отговор, особено ако е примесен с умерена доза ласкателство, го успокоява. В Би Би Си много не го харесват отчасти заради патологичното му скъперничество.

В 10:50 часа на 5 януари 1948 г. Джоуд се качва на гара Падингтън на експреса „Атлантик Коуст“, минаващ през Ексетър и Девън. Секретарката му е с него. Докато обядват, кондукторът се приближава до масата им и секретарката подава билета, но Джоуд обяснява: „Нямам билет, защото закъснях. Качих се в Солзбъри“. Кондукторът му дава билет за връщане от Ексетър до Солзбъри. Но сервитьорът, който чува разговора, казва на кондуктора, че Джоуд и секретарката му са запазили маса преди влакът да стигне до Солзбъри. Кондукторът се връща да разпита Джоуд, който настоява, че се е качил в Солзбъри. Едва когато влакът спира в Ексетър, той признава: „Сбърках. Качих се в Падингтън…“. Джоуд наистина прави грешка, че признава вината си. Ако бе мълчал, нямаше да възникне проблем. Той допуска още една грешка, като пише до управата на железниците и обяснява, че става дума за „недоразумение“.

Властите решават да го съдят, защото откриват, че това не му е за пръв път и от години пътуването без билет се е превърнало в навик. На 12 април 1948 г. адвокатът му пледира за виновност пред съда на Тауър Бридж, защото „Джоуди незаконно е пътувал във влака, без предварително да плати билета си и с намерение да избегне плащане“. Джоуд е глобен две лири и да плати двайсет и пет гвинеи разноски по делото. Вечерните вестници излизат със заглавия: „Джоуди глобен за обикновена измама с билет“, „Джоуди се опитал да спести 17 шилинга и 1 пенс“. Вечерта Джоуди се появява в „Мозъчен тръст“ и изглежда весел и уверен, както винаги. Но в петък в Парламента представител на торите казва: „Тази седмица една известна личност беше осъдена, защото лъже и мами хората, а беше наета същата вечер от Би Би Си да ги забавлява“. Джоуди е отстранен от предаването и повече не се появява в „Мозъчен тръст“.

Ернст Роухум, водачът на два милиона и половина щурмоваци на кафявите ризи и поразяващата ръка на нацистката партия, е брутален демагог от работническата класа с неприкрити хомосексуални наклонности, но е с Хитлер от началото и е един от най-близките му колеги. Аристократичното пруско висше военно командване го презира инстинктивно и иска смъртта му на всяка цена. „Германското превъоръжаване беше твърде сериозна и трудна работа, за да допусне участието на пияници и хомосексуалисти“ — казва по-късно един генерал за кафявите ризи.

Хитлер също е на мнение, че Роухум е станал твърде властен. Рано сутринта на 30 юни 1934 г. той заповядва цялото командване на кафявите ризи да бъде арестувано за предателство. Роухум и мнозина от колегите му са намерени в хотел „Хансълбаур“ във Вайсий. Повечето спят по двама или с млади момчета. Всички са заведени в двора и разстреляни.

Той продължава да пише книги, но знае, че с авторитета му е свършено. Джоуд става практикуващ християнин и написва няколко книги за религията си. През 1953 г. той умира от рак на шейсет и две години.

Защо го е направил? Когато Доналд Маккулък, водещият на „Мозъчен тръст“, му задава този въпрос, Джоуд отговаря: „Hubris“ — гръцката дума за гордост и суетност. Друг мотив очевидно е скъперничеството му. Но приятелят му Хю Шонфийлд, изследовател на религиите, има различно обяснение. Той каза на автора на тази книга (Колин Уилсън), че Джоуд винаги е изпитвал потребност да предизвиква конфронтации с властите. Бунтарството е отличителна черта на характера му. Ето защо, макар да е „най-видният философ в Британия“ (както сам твърди в началото на вестникарската си рубрика) и публична фигура, Джоуд изпитва потребност непрекъснато да се уверява, че още е бунтар по душа, извършвайки дребни провинения на антисоциално предизвикателство.