Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
World Famous Crimes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Колин Уилсън

Заглавие: Истински престъпно

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: сборник

Националност: английска

Излязла от печат: 24.06.2002

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-352-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1141

История

  1. — Добавяне

Финансови измами

МКТБ: банката, нарушила всички правила

Ага Хасан Абеди е поет и мистик, но създава банка. И то не каква да е, а Международна кредитна и търговска банка. Институцията се характеризира с високите идеали на Абеди, който заявява, че банката ще се грижи за финансовото оздравяване на развиващите се страни.

Учредена през 1972 г., банката първоначално е базирана в Абу Даби, където роденият в Пакистан Абеди е близък приятел на управника. Интересът е голям и банката бързо се разраства. В началото на осемдесетте години МКТБ става седмата най-голяма частна банкова групировка в света. Главните й пазари са в страните от третия свят в Средния Изток, Азия, Китай, Африка и Южна Америка. През 1988 г., само шестнайсет години след създаването й, управата на банката твърди, че има двайсет милиарда долара, разпределени в четиристотинте й клона, разпръснати в седемдесет страни по света. Големи клонове на банката има дори в Съединените щати, Британия и Европа.

На пръв поглед това е похвално начинание, което облагодетелства бедните страни от третия свят, а не богатите им колеги от Запада.

Но дори в апогея си, институцията е обградена от тайнственост и си спечелва репутацията на саудитско-арабска частна банка. Нещо повече, фактът, че банката е преместена от Абу Даби в Люксембург и е контролирана от акционерно дружество, регистрирано на Каймановите острови, повдига подозрения, че не всичко е такова, каквото изглежда на повърхността.

Критиците започват да атакуват банката и през 1988 г. предлаганото разширяване в Англия и Уелс, където банката иска да открие още двеста клонове, се осуетява. За разлика от Робърт Максуел съмненията не остават само съмнения, а бързо се разрастват в конкретни обвинения.

Американците действат първи и през есента на 1988 г. митническите власти обвиняват банката в пране на пари и че работи за кокаиновите картели на Колумбия. Заловени са четирийсет заподозрени и британските митнически власти претърсват управлението на банката в Лондон. Фасадата, че МКТБ е съвременен Робин Худ, който взима от богатите и помага на бедните, изглежда, е разобличена като пълна измама.

Според американското обвинение банката превръща пари от наркотици в договори за депозити в американските си клонове. Служителите уреждат фалшиви заеми за другите клонове в чужбина, като така дават възможност на наркотрафикантите законно да теглят пари. Казусът е трудно доказуем и последиците ще бъдат страшни, ако се установи, че банката е корумпирана, но след двугодишно разследване във Вашингтон, Маями и Тампа Робърт Моргентау, един от най-непримиримите и уважавани държавни прокурори в Съединените щати, постига успех. През 1990 г. банката е обявена за виновна за изпирането на 32 милиона долара от наркотици и е глобена с 15 милиона долара, а неколцина изпълнителни директори получават присъди в затвор.

Човек би си помислил, че прикритието на МКТБ е напълно разобличено. Заради корумпираната дейност на банката в Съединените щати би било логично да предположим, че дейността й е също така измамна и в другите страни, в които оперира. Но Английската банка и правителството не обръщат внимание на скандала, който очевидно се разгаря под носа им. Макар да е информирана за събитията в Съединените щати и през март 1990 г. получава доклад — един от десетте за операциите на банката, изготвен от одиторите от 1988 г. насам, който разкрива, че МКТБ има сериозни неприятности и огромни дупки в сметките, показващи сериозни злоупотреби с фондовете й, Английската банка не предприема нищо.

Ето пример за инициативност и съобразителност, с който госпожа Тачър би се гордяла. В края на краищата, нали тя каза, че иска Англия да бъде нация на собственици на къщи? Е, поне така мисли шестнайсетгодишният Марк Аклъм. Нетърпелив да изпълни своята част от сделката, той измамва „Лийдс“, едно от най-големите строителни дружества в Англия, да му даде 440 хиляди лири за ипотеката на имот в Дълуич, само на няколко минути път от жилището на Тачър. За успеха на тази измама са необходими само фалшива автобиография и делови адреси.

Дори когато й казват, че се обработват голям брой нередовни и неправилно документирани заеми в значителни размери, дори когато научава за слабия международен контрол и дори когато докладът открито предполага, че депозитарните фондове са ограбвани от малък брой арабски шейхове и банкови служители за лично облагодетелстване, Английската банка продължава да бездейства.

Нещо повече, още през 1989 г. държавният обвинител Робърт Моргентау иска от Английската банка документи, свързани с дейността й. Това би трябвало да я предупреди, че става нещо голямо. Но Моргентау не получава нищо и до 17 март 1991 г. му е оказана малка подкрепа.

Вместо да действа така, че да спре корупцията, която е присъща за структурата на МКТБ, Английската банка иска само смяна на управата и нова инжекция капитали. Това е несериозно. От известно време Ага Хасан Абеди страда от сърдечно заболяване и всеки момент ще се откаже от поста си. МКТБ своевременно се съгласява с условията на Английската банка и през 1990 г. шейх Заид бен Султан Ал-Нахян, управникът на Абу Даби и близък личен приятел на Абеди, поема ръководството на банката, инжектирайки сумата един милион и 800 хиляди долара. Действията на американците са пренебрегнати и на МКТБ се разрешава да продължи да търгува с Обединеното кралство. Сега знаем, че последиците са катастрофални за дребния инвеститор.

Дните на МКТБ в Обединеното кралство са преброени. Други страни се присъединяват към Съединените щати и в началото на 1991 г. панамериканските власти започват да съдят банката за депозити, които са вложени в лондонските клонове и са свързани с наскоро сваления от власт диктатор Мануел Нориега. Английската банка започва разследване, след като старши служител заявява, че разполага с доказателства за голяма измама. До 5 юни същата година нещата ескалират и Еди Джордж, заместник-директорът на Английската банка, най-после затваря МКТБ. Разгаря се най-големият банков скандал в света.

Двама велики измамници зависят от необикновената доверчивост на жертвите си. Те са Артър Фъргюсън и Виктор Лъстиг. Те продават два национални музея в Ню Йорк, Белия дом и Айфеловата кула, при това не веднъж, а два пъти!

Веднага щом скандалът избухва, медиите се нахвърлят срещу Английската банка и настояват да чуят причините за бездействието й, защото много скоро става ясно, че директорите й са знаели, че МКТБ е в отчайващо положение най-малко шестнайсет месеца преди сгромолясването й. Английската банка потвърждава, че не е предприела нищо, защото не е притежавала достатъчно доказателства за измама или неправилно управление.

При наличието на предоставените й доказателства е трудно да се разбере какво повече е чакала Английската банка. Но колкото и съмнителна и гореща да е темата за мудността на Английската банка, въпросът бързо е изместен от сензацията за величината на извършената измама. Освен прането на пари, има много повече нарушения, които банката предлага на сенчестите си клиенти.

Най-шокиращото разкритие е разобличаването на неофициална банка в банката. За това се споменава в доклада от март 1990 г., който подчертава сума от близо осемстотин милиона долара, отпусната като кредит на малка група араби. От тях не е изискано да подпишат договор за отпускане на заем и възможността да им го изплатят не е преценена. Но макар да е ясно, че процедурите не са спазени, никой не вярва, че е разкрита умишлена политика, която да мами инвеститорите. В документите има неточности. Това е всичко.

Огромна грешка. Десет дни след затварянето на МКТБ всички страни, в които тя действа, разкриват измами в невероятен мащаб и много от тях демонстрират една и съща структура — банка в банката. Скоро излиза наяве, че депозитите, които са дошли предимно от дребни азиатски бизнесмени, са системно източвани и разпръскани по света, до джобовете на богати финансисти. Разкрива се, че много заеми са отпускани на клиенти, които нито са ги искали, нито се очаква да ги платят. Главните облагодетелствани от тази система са клика от близки приятели на собствениците.

Един от най-обикновените начини, по който полицията забелязва крадците, е като проверява начина им на живот. Ако някой започне да организира веселби и често да посещава най-скъпите ресторанти, възникват подозрения. В края на 1991 г. един човек в Египет започва да се радва на луксозен живот и е длъжен да даде обяснения. Мъжът е обвинен в измама и го заплашва сериозна присъда, но спасява кожата си, обяснявайки, че причината за внезапното му забогатяване не е кражба, а бъбрекът му, който е продал на черния пазар за двайсет хиляди долара.

Един от тях е Гаит Фараон от Саудитска Арабия, завършил Харвард. Той често е използван за фасада на Абеди и щедро е възнаграждаван за услугите си. Одиторите „Прайс Уотърхаус“ изчисляват, че заемите му са на стойност сто милиона долара и надвишават с десет процента основния капитал на банката. През 1988 г. МКТБ твърди, че притежава активи на стойност двайсет милиарда долара, ето защо тези заеми изглеждат необикновено огромни. Другият е шейх Камал Адхам, бившият директор на разузнавателната служба на Саудитска Арабия, който в края на 1989 г. „взима назаем“ също така изумително голямата сума 313 милиона долара. Щедри суми получават още неколцина сановници като шейх Мохамед бен Рашид ал Мактум, М. М. Хамънд и семейство Ибрахим.

Поне това са действително съществуващи хора. В края на 1989 г. заем на стойност сто и петдесет милиона долара е отпуснат на някои си А. Р. Хамил. Не са открити подписани документи, нито кореспонденция между банката и клиентите или справки за парите, с които разполагат. Освен липсата на информация, от 1987 г. никой от МКТБ не се свързва с Хамил. Това е толкова необичаен начин за вършене на бизнес дори за МКТБ, че съществуването на А. Р. Хамил е поставено под съмнение, възмущавайки още повече измамените дребни вложители. Повечето изгубват спестяванията си и се разоряват за един ден. Но сякаш това не е достатъчно. Абеди отива още по-далеч. Той е уважаван в мюсюлманския свят и поради тази причина много хора са се доверили на него и на банката му. Фактът, че Абеди измамва същите хора, които са му показали лоялност, е най-голямата обида.

Един измамник е толкова уверен в способностите си и в доверчивостта на мишените си, че се прекръства на D. 8. Windle[1]?! И никой не подозира нищо!

МКТБ безсрамно нарушава всички правила. Изумително е, че го прави толкова дълго време. От създаването си банката предизвиква подозренията на финансовата общност в целия свят, но въпреки това й се позволява да работи. Когато наградите са толкова големи и леснопостижими, докога ли скандалът с МКТБ ще продължава да бъде най-големият в света?

Майкъл Милкен: падението на един национален герой

Майкъл Милкен печели много. На върха на успеха си, той е най-скъпоплатеният служител в света. През 1986 г. работодателите му, банката „Дрексел Бърнам Ламбърт“, му плащат астрономическата сума 296 милиона. Но това не е всичко. През 1987 г. заплатата му е повишена и достига сумата 550 милиона долара.

Заплатата на Милкен е над сто и седемдесет пъти повече от милион и 900 хиляди лири — заплатата, която през 1987 г. получава най-скъпо платеният човек в Британия — Уилям Браун, застрахователен агент в „Лойдс“. С подобен доход не може да се похвали дори Майкъл Джаксън, най-скъпо платената попзвезда в историята. През 1988 г. той е спечелил само 35 милиона долара. Всъщност, за да намерим конкурент на Милкен, трябва да се върнем назад във времето, към епохата на американските гангстери и по-точно към Ал Капоне. Изчислено е, че през 1927 г. той е спечелил 62 милиона долара, което прави 350 милиона лири през 1988 г. — двеста милиона долара по-малко от Милкен.

Оказва се, че никой не е носил вкъщи повече пари от Милкен. Малък брой британски компании правят 550 милиона долара на година. Всъщност в света има страни, чийто брутен национален продукт е много по-малък от заплатата на Милкен.

Освен че е главозамайващо богат, Майкъл Милкен е и невероятно популярен. Разбира се, има хора, предимно от правителствените служби, които работят за падението му. Но броят на онези, които го смятат за национален герой, е много по-голям. Няколко дни след обвиняването му в изнудване, в „Ню Йорк Таймс“ се появява реклама, заемаща цяла страница. „Въображението му даде възможност на много от деловите ни партньори, служители и общности да се радват на огромен успех и шанс.“ А над подписите на хората, подкрепили обявата, с големи букви пише: „МАЙК МИЛКЕН, НИЕ ВЯРВАМЕ В ТЕБ“.

Това едва ли е очакваната подкрепа за човек, който скоро ще бъде съден по толкова сериозни обвинения, че теоретично може да получи 520 години затвор и да плати глоба 3 700 милиарда долара. И това повдига въпроса какво точно е направил Милкен, за да заслужи това сериозно внимание от страна на американското правителство и такава категорична лоялност от страна на поддръжниците му.

Айвър Крюгер е приятел на много държавни глави и е толкова богат, че дава заеми на правителства. Но смъртта му през март 1932 г. разкрива дългове на стойност петдесет милиона английски лири — огромна сума в онези дни — и спомага за удължаването на и без това тежката депресия през 30-те години.

Ето още една съмнителна история. През 1992 г. от река Яндзъ е извадена есетрова риба с размери на малък камион. Големината й предизвиква голямо вълнение и интерес, но по-късно служител на Института за изкуствено размножаване на есетрови риби признава, че цялата история е измама.

Отговорът е, че той открива нови хоризонти на Уолстрийт, като в началото на осемдесетте години създава нов пазар, който се разраства толкова бързо, че в края на 1988 г. стойността му е триста милиарда долара. Този пазар търгува с така наречените „негарантирани рискови или високо рентабилни облигации“. Те събират пари за нов бизнес, и са отбягвани от големите банки, които не желаят да поемат риск от неизвестни измерения. Човек би си помислил, че това едва ли е нарушение, заслужаващо затвор. И действително, дори американското правителство не завижда на успеха на Милкен и не вижда недостатъци в този нов пазар на рискови облигации. Мненията на правителството и на поддръжниците се различават едва когато възникват съмнения как е действал Милкен в този пазар.

За поддръжниците му начинът му на действие или не може да бъде порицан, или няма значение и те аплодират гения и далновидността му за създаването на такъв жизнен и успешен пазар. Те непрекъснато подчертават факта, че пазарът не само е дал възможност на финансовата общност да печели добри пари, но и са дали на новия бизнес по-голям шанс за оцеляване, отколкото би имал при старата система.

Правителството, от друга страна, вижда нещата малко по-различно. За него Милкен, който несъмнено е финансов гений, е и престъпник. Предполага се, че той е нарушил закона в няколко области — незаконна търговия с ценни книжа, пощенска измама, показване на фалшиви отчети пред правителството, участие във вътрешни сделки и изнудване. Освен това прокурорите твърдят, че Милкен е измамил клиенти и акционери, манипулирал е пазара и е излъгал една корпорация, така че да бъде погълната от по-голяма.

При наличието на такова разнообразие на мнения изходът от делото е ясен. Вероятно без намесата на ключовия свидетел Айвън Боески нищо от всичко това нямаше да бъде доказано.

Боески съвсем не е цвете за мирисане. През 1987 г. той е признат за виновен за сключване на сделки с ползване на вътрешна информация и е осъден на три години. Присъдата е снизходителна поради простата причина че Боески се съгласява да даде на правителството информация за други оператори, ползващи се с вътрешна информация, единият от които е Майкъл Милкен. Боески твърди, че Милкен ръководи огромна конспирация, съсредоточена върху пазара с негарантирани рискови облигации, и му е дал инструкции кога да купува и да продава акции. Информацията му има силен ефект. За три години разследване главният прокурор на Манхатън Рудолф Джулиани, известен с гоненията си срещу мафията, е събрал данни за измами с ценни книжа, които довеждат до обвиняването на Милкен в деветдесет и осем криминални престъпления.

Но това обвинение е само началото на битката. Правителството трябва да ги докаже, а това не е лесно срещу човек като Милкен. Въпреки че е обвинен в изнудване заедно с брат си Лоуел Милкен и бившия си колега Брус Нюбърг, Майкъл е готов да се бори.

 

 

На 29 март 1989 г. правителството най-после атакува. В най-голямата криминална операция, предприемана срещу човек от Уолстрийт, обвинението търси безпрецедентна сума, искайки 1 800 000 000 долара глоба от Милкен и двамата му съучастници. Макар да го заплашва теоретична присъда от над петстотин години затвор и глоби, които биха разорили много страни, Милкен остава непреклонен. Нещо повече, той е подкрепен от твърди поддръжници, които го приветстват като неразбран гений. Ден след предявяването на обвинението срещу него стотици бизнесмени го наричат спасителят на Лос Анджелис — градът, където Милкен е преместил отдела за негарантирани рискови облигации на „Дрексел Бърнам Ламбърт“. Те заявяват, че без него градът би бил много по-беден по отношение на работните места и на предприемаческия дух. После тези индивидуални изявления са последвани от сега легендарната обява в „Ню Йорк Таймс“, в която стотина американски банкери и бизнесмени се обединяват, за да създадат убеждение за непоклатима и всеобща подкрепа от финансовата общност.

Лесно е да се разбере защо Милкен е обект на такава лоялност. Той прави богати много хора освен себе си. В отдела му има 81 специалисти по сключване на корпоративни сделки, които се радват на седемцифрени заплати и „Дрексел Бърнам Ламбърт“ дължи всичките си успехи на Милкен. През 1988 г. банката е на първо място в пазара на негарантирани рискови облигации, извършвайки една от всеки четири сделки, и това носи деветдесет процента от доходите й, (които през 1987 г. са 522 милиона и половина). Нещо повече, Милкен се включва в набирането на средства за две от най-големите строителни компании в Калифорния и сделките на Сейфуей и Уикис. Не е за учудване, че той си създава мощни съюзници по време на тези и други сделки, които председателства.

Въоръжен с тази подкрепа и твърдата решителност да отхвърли обвиненията, Милкен започва да отвръща на удара. Отношението му може да бъде обобщено с думите на говорителката му Елизабет Маас, която заявява: „През цялото време той твърдеше, че ще се защити срещу обвиненията и позицията му не се е променила“.

Не само финансовите гиганти се изкушават да участват в измами. Например осемнайсетгодишният Кристофър Райт създава инвестиционната групировка „Гарстън Амхърст“ с намерението да забогатее бързо. Десет години по-късно той е в съда, след като е измамил над четиристотин души с четири милиона лири.

А Тери Пефър и Роланд Картрайт убеждават футболистите Гари Линекър и Глен Ходъл да се появят в реклама за несъществуващи компютърни зали.

Милкен предлага гаранция от един милиард долара, за да предотврати замразяването на богатството си и това на брат си, и продължава да живее като преди, опитвайки се да докаже несправедливостта на обвинението на правителството. Помага му отказът на „Дрексел Бърнам Ламбърт“ да го уволни и честите им, положителни изявления за него.

Но правителството не очаква да загуби битката. Само две седмици след предявяването на обвиненията срещу Милкен държавата надделява, когато „Дрексел Бърнам Ламбърт“ се съгласява на споразумение за 650 милиона долара с правителството. В краткото си изявление банката обещава нови практики, политика и процедури, които в крайна сметка ще я обогатят. Това споразумение по никакъв начин не разобличава Милкен в нарушения и успешно го изолира, за да се бори сам срещу американското правителство.

Прави чест на Милкен, че остава външно спокоен и предизвиква интереса на американските медии, като наема двама от най-добрите адвокати в страната, Артър Линман, сенатски съветник по аферата Иран Контра, и Винсент Фулър, който успява да спечели оправдателно решение на съда за Джон Хинкли, опитал се да убие президента Рейгън.

Два месеца след споразумението на „Дрексел Бърнам Ламбърт“ Милкен продължава храбро да се бори, отново подпомогнат от отказа на банката да го уволни. Но правителството затяга примката около врата му и е само въпрос на време „Дрексел Бърнам Ламбърт“, която е пострадала сериозно от цялата афера, и Милкен, причината за ощетяването й, да се разделят. През юни 1989 г. Милкен съобщава, че е подал оставка като шеф на печелившия отдел за негарантирани рискови облигации и ще създаде собствена фирма за финансови консултации, „Достъп до международните капитали“.

Сега вече нещата са ясни. И макар че Милкен достойно напуска „Дрексел Бърнам Ламбърт“, където е работил от завършването на образованието си през 1964 г., това не е достатъчно, за да го спаси. През месеците след предявяването на обвинението той е изолиран все повече и на 12 септември 1989 г. официално се признава за виновен по шест обвинения, свързани с ползване на вътрешна информация за сключването на сделки. Битката му с правителството завършва с провал и само година по-късно, след дълго и сложно разследване и процес, Милкен е осъден на десет години затвор.

Но въпреки това би било неразумно да предполагаме, че Америка се е сбогувала с Майкъл Милкен. Макар и осъден, той не се пречупва. За разлика от Абеди, основателят на МКТБ, който се оплаква от проблеми със сърцето, когато банката започва да пропада, Милкен е относително млад и още няма петдесет години. Милкен предизвиква милиардера Доналд Тръмп, който по природа е невъздържан, да заяви, че според него човек, печелещ половин милиард долара годишно, би трябвало да се задоволи и с по-малко. Но има ли вероятност той да се задоволи с по-малко или влечението и амбицията му отново ще го тласнат към зенита на финансовия свят?

Самозван лорд на име Даниъл Хюс си купува титлата лорд на имението Нюнхам за трийсет хиляди лири и се радва на охолен и луксозен живот. За негово съжаление го разкриват и го осъждат на пет години затвор.

Мейгрейдж Гумани, телефонистка, която взима пари от приятели, роднини и делови партньори за международни разговори на половин цена, печели по трийсет хиляди лири допълнителен доход на година. Не е изненадващо, че скоро след разкриването й в телефонната централа е инсталирана компютърна система.

Науру е остров, забогатял от гуано — изпражнения на морски птици.

Изнемощели от извличането на висококачествения фосфат от гуаното, островитяните решават да осигурят бъдещето си и създават попечителски фонд за шейсет милиона долара в лондонския офис на старата и уважавана австралийска фирма „Алън, Алън и Хемсли“. За тяхно съжаление те разбират, че са измамени… Но с помощта на детектив инспектор Дрейн, член на лондонския Отдел за борба с измамите, островитяните вече са си възвърнали всичко, с изключение на дванайсет милиона долара и се надяват в близко бъдеще да получат и остатъка.

Бележки

[1] Цялото име се чете Д. Мошеник. — Б.пр.