Колин Уилсън
Истински престъпно (21)

Секс скандали са ставали през всички векове и никой не е имунизиран срещу тях. Полковник се опитва да изнасили момиче, което му отказва. Известен мъж, който се смята за неотразим, мисли, че всяка жена иска да бъде с него. И „пророк“, проповядващ свободната любов, има значително повече жени в паството си, отколкото мъже…

Полковник Валънтайн Бейкър: опит за изнасилване във влак

Опитът на полковник Валънтайн Бейкър да изнасили млада дама във влак е един от най-широко отразените скандали през 70-те години на XIX век.

В следобеда на 17 юни 1875 г. двайсет и една годишно момиче на име Ребека Кейт Дикинсън се качва на влака от Портсмут до Лондон в Мидхърст, Съсекс. Тя е сама в купето, когато четирийсет и девет годишният полковник Валънтайн Бейкър, доскоро командир на Десети хусарски полк, се качва във влака в Линхук. Госпожица Дикинсън е хубава и сдържана млада дама, която отива и Швейцария на почивка. Полковник Бейкър е помощник-интендант в Олдършот, високопоставен военен и интимен приятел на принцесата на Уелс. Той е женен и има две малки дъщери.

През първите петдесет минути на пътуването Бейкър разговаря учтиво и очевидно е свръхпорядъчен английски джентълмен, който разменя баналности с момиче, достатъчно младо, за да му бъде дъщеря или дори внучка. Но след Уокинг, на половин час път от Лондон, той неочаквано я пита дали често пътува сама. Тя отговаря отрицателно и Бейкър пита дали може някога да се срещнат във влака. Ребека пак отговаря отрицателно. Той я пита как се казва и тя отказва да му каже. Бейкър затваря прозореца и сяда до нея. Ребека го моли да се премести и той казва: „Не се сърди“ и я прегръща през кръста, като добавя: „Трябва да ме целунеш, скъпа“. Тя става, но той я принуждава отново да седне, като я притиска до себе си и я целува в устата. „Ако ви кажа името си, ще се махнете ли оттук?“ — пита Ребека. Вместо да отговори, Бейкър коленичи пред нея и пъха едната си ръка под роклята й, а с другата разкопчава панталона си.

Ребека скача и се опитва да разбие с лакът прозореца, после го отваря и изпищява. Той я дръпва толкова силно, че тя едва не се задушава. Ребека превърта дръжката на вратата и започва да се измъква заднешком. „Влез, скъпа!“ — разтревожено казва полковникът и предлага да излезе от другата врата, в усилието си да я успокои. Но Ребека знае, че другата врата е заключена.

Докато се крепи на стъпалото, тя вижда, че двама мъже гледат през прозореца на следващото купе, и извиква: „Кога ще спре влакът?“. Но отговорът им е заглушен от рева на локомотива и от вятъра.

В 16:45 часа влакът минава през гара Уолтън и зидар на име Уилям Бъроуз вижда млада дама, която стои на стъпалото и се е вкопчила в дръжката на вратата, а някой в купето я държи да не падне. Началникът на гарата подава сигнал в Ешър и влакът спира там. „Не казвай нищо — настойчиво шепне Бейкър. — Нямаш представа в какви неприятности ще ме забъркаш. Кажи, че си се уплашила.“

Служителите на гарата в Ешър искат да знаят какво се е случило, но Ребека е твърде разстроена и изтощена и не казва почти нищо. Те преместват Бейкър в друго купе. Свещеник на име Болдуин Браун влиза в купето на госпожица Дикинсън и пътува с нея до Лондон.

На гара Ватерло госпожица Дикинсън, полковник Бейкър и преподобният Браун са отведени в кабинета на инспектора. Бейкър сигурно се е успокоил, когато Ребека отказва да обясни подробно оплакването си. Тя казва името и адреса си. Същото прави и Бейкър. Сетне преподобният Браун я придружава до къщата на брат й, който живее на Честърфийлд стрийт. Ребека Дикинсън, изглежда, иска да забрави случилото се, но брат й подчертава, че Бейкър може да направи същото с други момичета. И тя с нежелание се съгласява да докладва инцидента на полицията.

Новината предизвиква широк интерес и изумление. Валънтайн Бейкър е офицер, спомогнал за създаването на Британската империя, и е автор на много книги за тактиката на кавалерията. Валънтайн е по-малкият брат на изследователя сър Самюъл Бейкър, пътешествал до извора на река Нил. Вярно, той е син на търговец, а не на „джентълмен“, но викторианската епоха е период на неограничени възможности и никой не използва това срещу него, най-малко бъдещият крал Едуард VII, близкият му приятел. Сигурно е станало недоразумение. Защо такъв човек би рискувал кариерата и репутацията си, нападайки момиче във влак?

Три дни след инцидента Бейкър е арестуван в Гилфорд. Процесът срещу него е в Кройдън Асизи на 2 август 1875 г., на празника Банк Холидей. Много преди процесът да започне в 10:30 часа, пред съдебната зала се събират огромни тълпи. Две добре облечени дами дори се опитват да влязат през прозорец. В залата присъстват много благородници, сред които лорд Лукан и маркизата на Тависток. Разнася се слух, че „високопоставени личности“ са уредили случката да бъде забравена, затова настъпва облекчение, когато съдията Брет отказва да отложи делото. Разочаровани, че не могат да влязат в залата, тълпите вдигат такъв шум, че съдията обявява почивка от десет минути, докато полицията се опитва да възстанови реда. После сержант Пари, от страна на обвинението, призовава госпожица Дикинсън на свидетелското място. Но той отказва да засили притеснението й и затова й задава един-единствен въпрос. Налага се да я разпита Хенри Хоукинс, представителят на защитата. Той разкрива интересния факт, че разговорът между Липхук и Уокинг е за хипноза. Полковник Бейкър казва на госпожица Дикинсън, че може да бъде хипнотизирана. Те обсъждали и други теми, включително убийството на някой си господин Уокър. Защитата явно се опитва да покаже, че общителността и готовността на госпожица Дикинсън да се включи в оживен разговор вероятно са убедили полковника, че тя няма да откаже и целувката му.

Но доказателствата срещу Бейкър са сериозни. Той очевидно е възнамерявал да изнасили момичето, инак защо ще разкопчава панталона си? Пазачът в Ешър забелязва, че панталонът му е разкопчан. Същото виждат и двамата джентълмени в купето, където е преместен Бейкър. Освен това той пъха ръка под полата на Ребека, макар че явно не стига по-нагоре от ръба на ботушите й.

В обобщението си съдията подчертава, че главната грижа на Бейкър очевидно е била да спаси госпожица Дикинсън да не падне от стъпалото. Според него няма доказателство, че е имало „намерение за похищение“. Основанието му е, че Бейкър се е надявал да спечели съгласието на момичето за полово сношение, „възбуждайки страстта й“. Съдебните заседатели разбират намека. Бейкър е оневинен за опит за похищение, но е признат за виновен за непристойно нападение и обикновено нападение. „От всички хора, пътували във влака в онзи ден, най-вече вие трябваше да станете и да помогнете на беззащитна жена. Ето защо сте извършили престъпление“ — строго заключава съдията и го осъжда на година затвор без усилен физически труд и глоба от петстотин лири.

Пресата като цяло смята, че присъдата е справедлива и приятелят на кралската фамилия ще бъде оправдан. Но хората мислят, че Бейкър се е измъкнал твърде леко.

Името му обаче е опетнено. Той се опитва да подаде оставка и му казват, че ще бъде уволнен. Смята се, че това се дължи на намесата на кралица Виктория, която не обича развратния си син, нито приятелите му. Вярно е, че в затвора Хорсмънгър Лейн се държат с Бейкър с необходимото уважение, позволяват му да облича дрехите си, да си поръчва храна отвън и да приема приятели. Но фактът, че е въвлякъл семейството си в унизителен публичен скандал, е достатъчен, за да го съсипе психически. След три месеца откакто е в затвора съобщават, че той е в критично състояние. „Таймс“ публикува писмо от съпругата му, уверяващо „многото му приятели“, че животът на Бейкър е вън от опасност. Но тя признава, че състоянието му много я притеснява.

Бейкър излежава присъдата си и после със съпругата и двете си деца напуска Англия. Той става генерал-лейтенант в Отоманската армия и смело се сражава по време на Руско-турската война. Сетне отива в Египет и приема поста командир на полицията. Бейкър участва и в суданската война, но лошо обучената войска претърпява поражение. Той е сериозно ранен в по-късна акция. Когато се връща в Лондон, за да се възстановява, на гара Виктория го посреща ликуваща тълпа. Приятелите му се опитват отново да му издействат назначение в британската армия. Но усилията им са напразни. Това сигурно се дължи на решителността на кралица Виктория, че евентуален изнасилвач никога няма отново да стане кралски военен. Бейкър умира от сърдечен удар след пристъп на коремен тиф на 12 ноември 1887 г., дванайсет години след случая Дикинсън. Кралицата най-после се смилява и изпраща телеграма Бейкър да бъде погребан в Кайро с пълни военни почести.

Загадката остава. Защо Бейкър прави опит за изнасилване? В съда той тържествено се заклева, че фактите не са такива, каквито ги представя госпожица Дикинсън. Според поддръжниците му това означава, че тя го е насърчила. Бейкър говори и за „преувеличения й страх“. Дали е смятал, че госпожица Дикинсън има желание да я целуне, но се е уплашила, когато той показва признаци на разсеяност.

Но теорията, че Бейкър се е поддал на „непреодолим импулс“, не се приема сериозно. Той е изключително дисциплиниран военен и това означава, че е способен да устоява на „импулсите“. Но има и друго обяснение. Бейкър е близък приятел на принца на Уелс, който прекарва голяма част от времето си в леглото с привлекателни жени. Ето защо е лесно да се разбере, че Бейкър може да е сметнал Ребека за предизвикателство, естествена плячка за смел офицер от кавалерията. Но когато я пита дали може да я види отново, получава отказ. За човек, който е свикнал да издава заповеди и да изисква подчинение — и вероятно властва като султан над съпругата и дъщерите си — това трябва да е било непоносимо унижение. Бейкър можеше да се затвори в черупката си и намусено да мълчи през остатъка от пътя до Лондон. Но той не е такъв човек, а е свикнал да настоява въпреки риска. Бейкър я пита как е името й и отново получава отказ. Известен офицер и приятел на кралското семейство е пренебрегнат от едно „момиченце“. Той вероятно е изгарял от унижение и от чувството, че е станал за смях. Авторът на книгите за тактиката на кавалерията избира неподходящ момент за атаката си. Ако отстъпи, до края на живота си Бейкър ще си спомня това с гняв и шок и усещане за накърнена суета. Военният трябва да действа. Той става и затваря прозореца…

Скандалът „Секс за продан“ на Кливланд стрийт с младите куриери

В началото на юли 1889 г. от Централната поща в Сейнт Мартинля Гранд в лондонското Сити са откраднати пари. Заподозрян е младият куриер Чарлс Томас Суинскоу и когато го претърсват, се оказва, че в него има осемнайсет шилинга — много по-голяма сума, отколкото би спестил от надниците си. На 4 юли 1889 г. полицай на име Ханкс разпитва младежа, който му казва, че е получил парите от „частна работа“ за джентълмен на име Хамънд, живеещ на Кливланд стрийт 19, на север от Сохо. Накрая той признава, че са го завели в къщата на пощенския служител Хенри Нюлав, също петнайсетгодишен като Суинскоу. Преди това Нюлав, изглежда, е убедил Суинскоу да отиде с него в тоалетната в мазето на пощата, където се „държал неприлично“. После Нюлав предлага на Суинскоу да спечели малко пари, като направи същото с един джентълмен. В къщата на Кливланд стрийт Суинскоу ляга в леглото с джентълмен, който според полицейския доклад „сложи тялото си между краката ми и стана изпразване“. След това джентълменът му дава един суверен. Суинскоу го връчва на хазяина на къщата Хамънд, който му връща четири шилинга. Очевидно същото се повтаря още веднъж.

Жорж Сименон, създателят на инспектор Мегре, предизвиква всеобщо смайване праз 1974 г., когато по време на интервю казва на швейцарски журналист, че е правил секс с десет хиляди жени. Той се спира надълго и нашироко върху това в книгата си „Интимни мемоари“, обяснявайки, че осем хиляди от тях са били проститутки. В биографията си за него Фентън Бреслър описва как Сименон е имал първия си сексуален контакт на дванайсет години с момиче на шестнайсет и как по-късно обсебено търси проститутки на всяко място, което посети. Но Бреслър признава, че твърдението на Сименон вероятно е преувеличено. Дори да спи с една жена на ден, десет хиляди биха изисквали трийсет години, без почивен ден…

Суинскоу споменава за двама други млади разносвачи на телеграми, които са ходили на Кливланд стрийт — седемнайсетгодишният Джордж Райт и Чарлс Тикбрум. Райт признава, че двамата с Нюлав са отишли в тоалетната в мазето на пощата и „Нюлав пъхна тялото си в мен… и нещо излезе от него“. Райт отива с Нюлав в къщата на Кливланд стрийт и влиза в спалнята с „мъж, който приличаше на чужденец“. Те се събличат и лягат в леглото. „Той се нагласи между краката ми и това беше всичко.“ Райт също получава четири шилинга. Тикбрум разказва как Нюлав го е убедил да отиде на Кливланд стрийт, където е легнал с един джентълмен. „Играхме си един с друг и той не сложи тялото си в мен.“ Тикбрум също получава четири шилинга.

Нюлав не отрича нищо. На другата сутрин той бързо отива на Кливланд стрийт и предупреждава Хамънд. Чарлс Хамънд, трийсет и две годишен, мъжка проститутка, женен за френска проститутка, известна като Мадам Каролин, от която има двама синове, не губи време и избягва. Същото прави и другият хомосексуалист Джордж Век, който обича да се представя за свещеник. Век се премества в друга квартира наблизо под фалшиво име, а Хамънд забягва във Франция.

Главният инспектор Фредерик Абърлайн от отдела за криминално разследване иска заповеди за арест на Хамънд и Нюлав по обвинение за престъпна конспирация. Но когато на другия ден полицаите пристигат на Кливланд стрийт, къщата е затворена.

По пътя към полицейския участък Нюлав отбелязва, че е трудно да е арестуван, а хора с високо обществено положение да са на свобода. Когато го питат какво иска да каже, той отговаря: „Лорд Артър Съмърсет редовно посещава къщата на Кливланд стрийт. Както и графът на Хюстън, и полковник Жервоа“.

Лорд Артър Съмърсет, синът на херцог Боуфорт, е майор в Кралската конна гвардия и главен надзирател на конюшните на принца на Уелс, синът на кралица Виктория, чието име е свързано с множество скандали. Когато е идентифициран от двамата куриери и Суинскоу Тикбрум като мъжа, който е бил в леглото с тях, лорд Артър, известен като Шишкото, набързо се сдобива с четиримесечен отпуск и изчезва на континента. По-големият му брат Хенри е изоставен от съпругата си заради хомосексуалните му наклонности.

Век също е арестуван и двамата с Нюлав очакват процеса срещу тях в Олд Бейли. Но пресата вече е надушила историята. „Пел Мел Газет“ публикува материал, критикуващ „позорната същност“ на обвинението срещу Век и Нюлав и пита дали „двамата благородни лордове и други видни личности в обществото“ ще се измъкнат безнаказано. Очевидно се оформя страхотен скандал. И може би в този момент Артър Нютън, адвокатът на Шишкото, е споменал още едно име, което е накарало прокурора да повдигне вежди в недоумение, а именно „Еди“, херцога на Кларънс, син на принца на Уелс. Според слуховете Еди също посещава публичния дом на Кливланд стрийт. През това време неприятностите на Шишкото се увеличават. Още едно момче, Алджернън Алайс, е разпитано от полицията и признава, че има интимна връзка с лорд Артър Съмърсет, когото нарича „господин Браун“. Обвинението предпочита да не изправя на свидетелското място всеки, който споменава „господин Браун“ — пише държавният обвинител сър Огъстъс Стивънсън на главния прокурор.

Никой не се изненадва, когато на 18 септември 1889 г. делото продължава само половин час. Век и Нюлав се признават за виновни и им дават леки присъди. Век получава девет месеца тежък физически труд, а Нюлав — четири. Това, изглежда, е краят на случая.

Но пресата няма желание да остави нещата дотук. В Лондон има много издатели, търсещи истината — У. Т. Стед от „Пел Мел Газет“, Хенри Лабоше от „Трут“ и Ърнест Парк от „Норт Лъндън Прес“. И Парк хвърля бомбата. На 16 ноември 1889 г. той идентифицира аристократите, чиито имена старателно се отбягват по време на процеса — лорд Артър Съмърсет и графа на Юстън. (Може да си припомним, че когато го арестуват, Нюлав споменава на Абърлайн тези имена.) Парк също отбелязва, че „далеч по-видни и високопоставени личности… са замесени в тези отвратителни престъпления“.

Графът на Юстън, Хенри Джеймс Фицрой, е на трийсет и осем години по време на процеса Кливланд стрийт. Той незабавно инструктира адвоката си да заведе дело за клевета. Процесът започва в Олд Бейли на 15 януари 1890 година. Един от най-сериозните аргументи срещу Парк е твърдението, че графът на Юстън е избягал в Перу. Фицрой не е направил такова нещо. (И не е необходимо, защото името му не се споменава в процеса, след като Нюлав го казва на Абърлайн.)

Юстън признава, че е бил на Кливланд стрийт 19, но по недоразумение. Той обяснява, че през май или юни 1889 г. е бил на Пикадили, когато някой сложил в ръката му рекламна листовка. Там пишело „Пластични пози“ и бил даден адресът на Кливланд стрийт. Той рошил, че „Пластични пози“ означава голи момичета, позиращи като гръцки богини. Лорд Юстън забързал към Кливланд стрийт 19. Приел го мъж, който му казал, че там няма жени, но не оставил съмнение какво предлага къщата. „Да гориш в ада, мошенико. Ако не ме пуснеш навън, ще те ударя“ — рекъл лорд Юстън и излязъл.

Защитата призовава неколцина свидетели, които казват, че са видели лорд Юстън да влиза и да излиза от къщата на Кливланд стрийт 19. Последният е мъжка проститутка на име Джон Сол. Той твърди, че лорд Юстън го е завел обратно на Кливланд стрийт, където си легнали. „Таймс“ не съобщава какво е станало после, но може да се досетим от забележката, която Сол подхвърля на Ърнест Парк за Юстън. „Той всъщност не е содомит, а обича да си играе с теб и после да свършва върху корема ти.“

Съдията подчертава противоречията в показанията на свидетелите и описва Сол като „отвратителен субект“. Най-силният аргумент срещу Парк е заявлението му, че Юстън е избягал в Перу. Съдебните заседатели признават Парк за виновен в неоснователна клевета. Той е осъден на една година затвор без тежък физически труд. Пресата не смята присъдата за сурова.

Но случаят не е приключил. През 1889 г. Артър Нютън, адвокатът на Шишкото, е обвинен в заговор за възпрепятстване хода на правосъдието. В обвинението се твърди, че той се е опитал да разпита Алджернън Алайс, момчето, което признава, че е любовник на Шишкото, събрал е трима от обвинените разносвачи, след като били освободени от полицията, изпратил ги в друга квартира и после уредил да напуснат страната. В свое оправдание Нютън казва, че служителят му Фредерик Тейлърсън, който е обвинен заедно с него, е срещнал случайно Алайс и е разменил няколко думи с него. Що се отнасяло до второто обвинение, вярно, че изпратил трите момчета в квартира за една нощ, като им казал, че трябва да заминат в чужбина, но това било, защото херцогът на Боуфорт, бащата на Шишкото, искал да ги разпита, за да провери дали полицията не им е упражнила натиск. Впоследствие херцогът променя показанията си. Той признава, че технически погледнато, Нютън е виновен в конспирация. Съдията не приема сериозно това и го осъжда на шест седмици затвор. Тейлърсън, който не се признава за виновен, е оправдан.

Хамънд, съдържателят на публичния дом, избягва от Франция в Америка и се скрива от правосъдието. Шишкото прекарва остатъка от живота си в чужбина под фалшиво име и умира във френската Ривиера през 1926 година. Скандалът несъмнено съсипва живота му. В книгата си „Скандалът на Кливланд стрийт“ Х. Монтгомъри Хайд изказва предположението, че Шишкото би постъпил умно, ако се бе върнал и „застанал пред фактите“, защото един добър адвокат сигурно би му издействал оправдателна присъда като в случая с лорд Юстън. (Според показанията Юстън е редовен посетител на Кливланд стрийт.) Процесът срещу Юстън не му нанася никакви поражения. Тогава той е виден масон, Велик майстор на Нортамптъншър и Хънтингдъншър и по-късно става Велик майстор на маркмасоните. Той е назначен за адютант на крал Едуард VII в годината на коронацията му — 1901 г. Юстън умира от воднянка през 1912 година.

Ърнест Парк става мирови съдия, след като напуска работата си като издател на вестник. Но кариерата на Артър Нютън, който отива в затвора за заговор, не е толкова успешна. През 1910 г. той защитава убиеца Крипен и публичността около защитата е благоприятна за него. Но после му хрумва идеята да фалшифицира „признанията“ на Крипен и да ги продаде на някой вестник. „Ивниниг Таймс“ ги купува за петстотин лири и писателят Едгар Уолас играе ролята на посредник. Макар че в последния момент Нютън се уплашва, вестникът го принуждава да предаде обещаните признания и в резултат на това продава един милион броя. Дружеството на адвокатите забранява на Нютън да упражнява адвокатска практика заради непрофесионално поведение. През 1913 г. той е обвинен в участие в афера за незаконен износ на дървен материал от Канада, осъден е на три години затвор и адвокатските му права са отнети.

Хенри Уорд Бичър: проповедникът и боготворящите го ученици

Бичър е един от най-известните проповедници през XIX век. Животът му едва не е съсипан от скандал, когато е обвинен в прелюбодеяние с жена от паството му.

Хенри Уорд е роден в Личфийлд, Кънектикът, САЩ, през юни 1813 г. и е осмото дете на преподобния Лайман Бичър. Той е срамежливо момче и заеква и не се представя добре в училище, но когато навършва седемнайсет години, отива в колежа в Амхърст. На двайсет и четири години Хенри става свещеник на малко паство в Лорансбърг, Индиана, и започва да развива таланта си на проповедник. Той е актьор по рождение и предпочита да стои на подиум, а не на амвона, и да разказва анекдоти с изобилие от жестове и гримаси, които карат публиката му да изпита чувството, че се намира в театър. Веднъж Хенри имитира улавяне на риба толкова убедително, че мъж от първия ред скача и извиква: „Мили боже, хвана я!“. Във физическо отношение Бичър не е необикновено привлекателен — кръгло лице, дебели устни, месест нос и дълги до раменете коси. Но паството му го мисли за магнетичен и жените го обожават. През 1844 г. се появява книгата му „Седем лекции за млади мъже“, която става нещо като бестселър. Но в продължение на много години той е смятан само за един от синовете на много по-известния Лайман Бичър. През 1847 г. Хенри Боуен, бруклински бизнесмен, чиято млада съпруга е почитателка на Бичър, го убеждава да отиде на изток. За три години проповедите му привличат публика от над две хиляди души и той има най-голямото паство в Америка.

Докато остарява, Бичър постепенно променя позицията си от тесногръд разпален възродител на либерал, който защитава правата на жените и теорията на Дарвин за еволюцията и се противопоставя на робството. През 1861 г. Боуен прави Бичър главен редактор на вестника си „Индипендънт“. Млад мъж на име Тиодор Тилтън, пламенен поклонник на Бичър, получава длъжността отговорен редактор по настояване на Бичър. През 1855 г. Бичър оженва Тиодор Тилтън за хубава, черноока, млада жена на име Елизабет Ричардс, също почитателка на Бичър. „Индипендънт“ става един от четените вестници в Америка, главно заради рубриката на Бичър „Звездни документи“. Отчасти поради влиянието на Тиодор Тилтън, Бичър проповядва либерални доктрини.

През 1862 г. привлекателната и популярна Луси Боуен умира на трийсет и осем години, след като е родила десет деца. На смъртното си легло тя прави знак на съпруга си да се приближи и прошепва в ухото му изповед, която го втрещява. Луси признава, че е извършила прелюбодеяние с Хенри Уорд Бичър. Хенри Боуен е в трудно положение. Той агонизира от ревност и негодувание, защото мъжът, когото е довел от Индиана и е направил главен редактор на вестника си, е бил любовник на съпругата му. Рубриката на Бичър в „Индипендънт“ престава да излиза и скоро след това Бичър заминава за Англия, за да проповядва доктрините си против робството. Минават много години, преди двамата да възобновят приятелството си. Бичър се завръща и Тилтън настоява да стане редовен посетител в дома му, защото иска да сподели приятеля си със съпругата си. Ако някой му бе казал, че един ден това ще означава да споделя съпругата си с приятеля си, Тилтън сигурно щеше да се възмути и да се ядоса, защото никой не вярва повече от него в честността и почтеността на Бичър.

Преподобният Хорейшоу Алгер е един от най-популярните американски писатели в края на XIX век. Успешните му разкази на тема „бедността е за предпочитане пред богатството“ със заглавия като „Вестникарчето Дан“ и „Амбулантният търговец Пол“ се продават в огромен тираж. Той е и много уважаван като силно набожен директор на пансиона за вестникарчета в Ню Йорк. Но тогава никой не знае, че Алгер е педераст. През 1864 г., когато е трийсетгодишен, той е принуден набързо да напусне длъжността на пастор в унитаристката църква в Брюстър (Кейп Код), когато църковният комитет научава, че Алгер закача момчетата от хора. Алгер напуска града преди да го арестуват, а комитетът е твърде смутен, за да оповести въпроса.

Две години по-късно Алгер става свещеник в пансиона за вестникарчета и до края на живота си се грижи за млади момчета…

Също като Уорд Бичър, и Тиодор Тилтън започва живота си като силно ортодоксален млад човек, който предпочита „да отрежат ръката ми, отколкото да напиша писмо за шабат“. Но когато се запознава със седемнайсетгодишната Елизабет Ричардс, известна като Либи, страстта им е толкова силна, че те консумират любовта си, преди Бичър да ги венчае. Десет години след женитбата им Тилтън започва да изпитва „съмнения“ — за божествения произход на Христос, абсолютния авторитет на Библията и други такива сериозни въпроси. Либи е ужасена и се налага Бичър да я успокоява и утешава. Докато съпругът й изнася лекции в други градове, тя му пише дълги писма, в които без задръжки разказва за любовта си към Бичър. Нито Либи, нито Тилтън изпитват опасения. И двамата безусловно вярват, че най-висшата форма на любов е духовната, която отрича плътските желания. Либи продължава да си играе с огъня, внушавайки си, че е част от „благословен триъгълник“, а не от вечния триъгълник. През 1867 г. Бичър подписва договор да напише роман, за който ще получи рекордната сума 24 хиляди долара. (Сестра му е Хариет Бичър Стоу, автор на „Чичо Томовата колиба“.) Той обещава да донесе романа си „Норвежка гора“ в дома на Либи, за да чуе мнението й.

През август 1868 г. малкият син Пол на семейство Тилтън умира от холера. Скоро след това Тиодор Тилтън отново заминава да изнася лекции. На 9 октомври Либи отива да слуша речта на Бичър в Бруклинската музикална академия и е завладяна от възхищение към него. На другия ден тя посещава дома му. И същия следобед неизбежното се случва. Либи му става любовница. Изглежда, Бичър поема инициативата, защото по-късно тя обяснява, че му се е „отдала“ от благодарност за съчувствието, което той й е изразил след смъртта на детето й. Бичър очевидно я убеждава, че любовта им е божествена и половото сношение е нейният правилен и валиден израз, нещо като ръкостискане или целувка. Той настоява Либи да пази тайната им. Скоро след това той отива в дома й на Ливингстън стрийт 174 в Бруклин и отново я люби. После те се любят много пъти ту в неговия дом, ту в нейния и на „различни други места“.

Но крехката, романтична Либи не е родена за прелюбодеяние. Съвестта й започва да я измъчва. Бичър се наслаждава на секса много повече от нея и иска да я люби всеки път, когато останат сами. Либи започва да се пита дали наистина връзката им е благословена от Бога. През лятото на 1870 г., както обикновено, тя отива да прекара горещите месеци в Скохари, Ню Йорк. Но на 3 юли, измъчвана от угризения, Либи се връща в Бруклин и признава всичко на съпруга си.

Тилтън е силно потресен. Първоначалната му реакция е да разобличи проповедника, но съпругата му започва изповедта си с настояването, че това няма да навреди на замесения мъж. Мислите му още са объркани, когато на другия ден отива на работа. По-късно Тилтън признава, че най-голямото му желание е било да намери оправдание за съпругата си. Той решава, че „… тя е съгрешила, докато е била в транс. Не мисля, че е била свободна да избира. Смятам, че би направила каквото Бичър й каже, също както свещеник езичник би я накарал да хвърли детето си в Ганг…“. С тези си думи Тилтън демонстрира голяма далновидност — няма съмнение, че Либи се смята за робиня на Бичър и прави каквото той иска. После Тилтън решава да не разобличава Бичър, а наказанието му да бъде Либи да отиде при него и да му каже, че е признала всичко на съпруга си. След като решава „в най-съкровените дълбини на душата ми“ да бъде завоевател, Тилтън изпада в нещо като екстаз. През следващите две седмици „вървях по улиците така, сякаш не докосвах земята“. И после взима надмощие човешката природа. Той трябва да каже на някого. Една вечер в къщата му идват три видни личности от феминисткото движение и Тилтън се разтоварва, казвайки им за „развратния злодей, който оскверни леглото ми“. След като изпраща двете жени, третата, Сю Антъни, трябва да се намеси, за да предотврати семеен скандал. По-късно Сю Антъни твърди, че тогава Либи е признала подробно за прелюбодеянието си с Бичър.

После Либи прави огромната грешка да сподели любовната си афера с майка си — невротична и невъзможна жена на име Нейтан Б. Морс, която се разделя с втория си съпруг, след като се опитва да го удуши. Госпожа Морс мрази Тилтън и обожава Бичър и съзира великолепна възможност Либи да се разведе с единия и да се омъжи за другия. Тя се залавя да насърчи това, като клюкарства из цял Бруклин за скандала, пише оскърбителни писма на зет си и ласкателни писма до Бичър, започващи със „Скъпи мой сине…“.

На Бъдни вечер същата година Либи прави спонтанен аборт. По-късно тя казва, че загубва „бебе на любовта“. Либи несъмнено е убедена, че детето е от Бичър. Тя изпада в депресия. Съпругът й не й говори и прекарва повечето си време в къщата на приятел на име Франк Моултън, който му става довереник. Веднъж Либи отива на гробището и лежи върху гроба на двете си мъртви деца, докато пазачът я принуждава да стане.

Клюките на госпожа Морс стигат до ушите на Хенри Боуен, другият мъж, на когото Бичър е сложил рога. Той мигновено съзира чудесна възможност да отмъсти на Бичър, без да опетни името на покойната си съпруга. (Междувременно Боуен се е оженил повторно.) Той поканва Тилтън на гости и обвинява Бичър, че е непоправим прелъстител. Според Боуен Бичър дори е изнасилвач. Той е блъснал на дивана известна писателка и я е обладал насила. Историята с прелъстяването на бившата госпожа Боуен се е повторила. Боуен убеждава Тилтън да напише писмо на Бичър и да му заповяда да се откаже от свещеничеството и да напусне Бруклин „по разбираеми причини“. Боуен обещава да предаде писмото, но играе двойна игра. Той се страхува да се конфронтира открито с Бичър. Боуен иска да се престори, че е приятел и на двете страни, докато всъщност ги насъсква да се хванат за гушите. Той отива при Бичър, дава му писмото и го уверява, че е на негова страна и че Тилтън е прелъстил много жени. (Това, изглежда, е истина, защото Тилтън очевидно признава пред служителя на Боуен, Оливър Джонсън, че дори е спал с една от любовниците си в собствения си дом.) В същото време Тилтън решава да използва Франк Моултън като посредник, накарва съпругата си да напише изповед за прелюбодеянието си и изпраща Моултън при Бичър. Така Бичър разбира за признанията на Либи.

Той отива да я види. Тя още е на легло след спонтанния аборт. Бичър успява да я убеди да напише писмо, в което да заяви, че признанията й не са верни и са изтръгнати от ревнивия й съпруг. Следва размяна на посещения между различните страни, която завършва с неловко примирие между Бичър и прегрешилия съпруг. Бичър въздъхва облекчено. По всичко личи, че греховете му няма да бъдат разкрити.

Но той си е направил сметката без една изключителна дама на име Виктория Удхъл, пламенна привърженичка на женската еманципация, известна като „госпожа Сатана“, защото проповядва доктрината на „свободната любов“. По свой начин Виктория Удхъл е забележителна личност, също като Бичър. Тя е дъщеря на комарджия и прислужница и открива, че е ясновидка. На шестнайсет години Виктория се омъжва за лекар алкохолик на име Удхъл, от когото има дете. Тя се развежда с него, когато се запознава със спиритуалиста полковник Блъд, но позволява на Удхъл да продължи да живее в къщата. И после Виктория постига най-големия си успех — двете със също така забележителната си сестра Тенеси Клафлин убеждават един от най-богатите хора в Америка, възрастния Комодор Вандербилт, че могат да излекуват болестите му с „магнетизъм“. Вандербилт се влюбва в Тенеси, включва сестрите в брокерския бизнес и финансира списание на име „Удхъл и Клафлин Уийкли“, в което Виктория проповядва доктрините си за свободната любов, атакува богатите (с изключение, разбира се, на Вандербилт) и възприема марксизма.

На 22 май 1871 г. Виктория публикува в „Уърлд“ писмо, възхвалявайки свободната любов „в най-висшия й и чист смисъл като единствен лек срещу неморалността“ и заявява, че хората, които я критикуват, са лицемери. „Познавам един човек, известен учител, който съжителства незаконно със съпругата на друг учител.“ И тя изпраща на Тиодор Тилтън покана да я посети. Тилтън вече е уволнен от Боуен, но с помощта на Бичър започва да издава ново списание, „Голдън Ейдж“. Той е любопитен да види прословутата привърженичка на „свободната любов“ и забързва към кабинета й. Тилтън вижда, че тя е изключително привлекателна жена на трийсет и няколко години и не изглежда толкова страховита, колкото си е представял — дори когато Виктория му показва писмото си във вестника. Скоро те стават добри приятели и по-късно Виктория заявява, че са любовници. Тилтън несъмнено решава, че само се опитва да предотврати скандал, сприятелявайки се с Виктория Удхъл. Тя се среща и с Бичър и признава, че е открила в него магнетична и привлекателна личност. Но когато той отказва да я представи на събиране на привържениците на избирателни права на жените (където знае, че Виктория ще проповядва свободната любов), Тилтън запълва празнотата. Репутацията му е опетнена, защото публично се присъединява към „госпожа Сатана“ и скандалните й доктрини. За съжаление Виктория е толкова увлечена в новата си популярност в женското движение (което преди това я смята за откачена), че си позволява да заклейми бившия си покровител Комодор Вандербилт като капиталист. И той незабавно я лишава от подкрепата си. През май 1872 г. Виктория заявява, че ще се кандидатира за първата жена президент на Съединените щати, с вицепрезидент чернокожия водач на реформаторското движение. Тя е вбесена, когато Тилтън отказва да подкрепи каузата й и декларира подкрепата си за Хорас Грийли. (Заради лошата репутация, с която започва да се ползва, подкрепата на Тилтън за Гризли не му донася нищо хубаво.) Виктория Удхъл се ядосва още повече. И накрая тя прави онова, от което Бичър винаги се е страхувал — разказва цялата история за аферата му с Били Тилтън и за последвалото „потулване“ в списанието й. Резултатът е сензационен, както Виктория се е надявала. Списанието се продава в сто хиляди екземпляра и би могло да се продаде много пъти по толкова. Закупените броеве се продават по четирийсет долара. Млад мъж на име Антъни Комсток, водач на Младежката християнска асоциация, вижда статията, разгневява се заради това черно петно върху светеца Хенри Уорд Бичър и става причина за ареста на сестрите Клафлин за изпращане на непристойни материали по американската поща. Виктория и Тенеси отиват в затвора. Но злото е сторено. Цялата страна клюкарства за скандала Бичър — Тилтън. Шест месеца по-късно, когато Виктория и сестра й са оправдани (на основание, че обвинението срещу тях не представлява порнография), всички в страната искат да знаят дали Тилтън е рогоносец, а Бичър — прелъстител.

Паството на Бичър увеличава проблемите му, като настоява Тилтън да бъде изгонен от църквата. Ако, както Бичър настоява, не е извършил прелюбодеяние, тогава Тилтън е клеветник. Тилтън, който дотогава е повече или по-малко на страната на Бичър (поне в желанието си да потуши скандала), започва да кипи от възмущение. Нещата не се успокояват, когато Бичър решава да даде отдушник на скандала, като провежда „процес“ в църквата си. Либи е убедена да остави съпруга си и да вземе страната на Бичър. Както би могло да се предположи, църковният комитет решава, че Бичър е невинен. Тилтън е заклеймен като лъжец. На 24 август 1874 г. Тилтън подава оплакване срещу Бичър, обвинявайки го, че умишлено е отчуждил съпругата му от него.

Процесът Бичър — Тилтън започва на 11 януари 1875 г. и продължава до 2 юли. Цялата нация е в напрегнато очакване. Бичър прекарва повечето си време в съда. Същото прави и вечно намусената му съпруга Юнис (известна сред местните жители като Грифона). Бичър се придържа към твърденията си, че не е съгрешавал с Либи Тилтън, но признава вината си, защото й е позволил да го идолизира за сметка на съпруга й. Такъв бил смисълът на някои от писмата, които написал, признавайки вината си.

По време на онези шест месеца американското общество е засипано от скандали. Хората научават, че Бичър е обвинен в прелъстяването на Луси Боуен и на Либи Тилтън. Карикатура във вестник изобразява бруклински бизнесмен, който заключва съпругата си в огромен сейф с бележка на вратата „Устойчив на огън и на проповедници“, а друга — шапкар, предлагащ „новия бруклински стил“ — шапка с рога. Хората научават също, че обиденият съпруг не е напълно невинен. Предполага се, че той е прелъстил седемнайсетгодишната дъщеря на конгресмена Лавджой в Уинстед, Кънектикът, и е направил неуспешен опит да съблазни младата си прислужница Елизабет Търнър. Тя разказва как Тилтън я сложил на леглото, целунал я и поставил ръка на гърдите й. Друг път Тилтън влязъл в спалнята й, когато Елизабет спяла дълбоко, и я изнесъл навън. Не я прелъстил, но се опитал. Историята с „аферата“ на Тилтън с Виктория Удхъл също е изровена. От друга страна, различни прислужници свидетелстват, че са виждали Бичър в интимни ситуации с Либи Тилтън. Дори брат й с нежелание признава, че веднъж влязъл в стаята и видял как Бичър и Либи се разделят, очевидно смутени. И Бичър, и Либи отричат да са прегрешили.

Осем дни съдебните заседатели не могат да вземат единодушно решение и гласуват девет на трима срещу Тилтън. Поддръжниците на Бичър смятат това за победа и той излиза от съда като герой. Но изпитанията му още не са свършили. Франк Моултън го дава под съд за злонамерено съдебно преследване, но делото е прекратено. После Хенри Боуен настоява църковният комитет в Плимут да съди Бичър за прелюбодеяние с Луси Боуен. Комитетът изразява недоверие и Боуен, също като Моултън, е изгонен от църквата. Бичър обикаля страната, изнасяйки лекции, и макар че на много места го освиркват, винаги привлича огромни тълпи. Когато тринайсет години по-късно умира (през 1887 г.), популярността му сред паството му е по-голяма от всякога.

Тиодор Тилтън също продължава да изнася лекции, но късметът му изневерява. През 1883 г. той напуска страната и се заселва в Париж, където пише романи и любовна поезия и прекарва дните си в кафене, играейки шах. Изоставена от съпруга и от любовника си, Либи става учителка. Тя е най-патетичната фигура в целия този случай. Сестрите Удхъл се омъжват за богати мъже и Виктория умира през 1927 г., на осемдесет и девет години.

В ретроспекция е трудно да не се съгласим с репортера, който написва: „Падението на човечеството започва от Адам и не е спирало оттогава, но никога не е стигало до дъното, докато не се появява Хенри Уорд Бичър“.

Философът А. Дж. Ейър е прословут прелъстител. Една от любовниците му, декораторката Джослин Рикард, пише в автобиографията си „Пиянският гуляй“, че скъсва с него, когато той се сдобива с още седем любовници — но не защото го ревнува, а защото в седмицата няма достатъчно нощи.

Джон Хю Смит Пигът: скандалът с „Дом на любовта“

Преподобният Джон Смит Пигът хвърля паството си в шумен хаос, когато по време на вечерно неделно богослужение през 1902 г. съобщава, че е възкръсналият Иисус Христос. Неколкостотинте богомолци, събрали се в църквата „Кивотът на завета“ на агапимонитите в Северен Лондон, не реагират така, както би се очаквало от ортодоксални християни. Никой не възразява. Всички падат на колене и плачат и възхваляват Господа пред тях.

Агапимонитите вярват, че живеят в последните дни на света преди Страшния съд, и мнозина хранят надеждата, че водачът им е Господ. През петдесет и шестте години от основаването си църквата на Agapemone, което означава „Дом на любовта“, предизвиква противоречия, но никога повече, отколкото в онзи ден в Клаптън. И така, докато учениците на преподобния Пигът се радват, враговете им злорадо съзират в това най-голямата им глупост и, както се надяват, крайното им падение.

Сектата е основана през 1846 г. от трийсет и пет годишния ренегат от английската църква, помощник на енорийския свещеник Хенри Джеймс Принс и започва като малка религиозна комуна на студенти по богословие в село Спакстън, близо до Бриджуотър в Съмърсет. Комуната, помещаваща се в една-единствена голяма сграда, е наречена Агапимон от основателя си и дава името на развиващата се секта.

Преподобният Принс построява „Дом на любовта“ със значително наследство, което получава от съпругата си, и отначало комуната процъфтява и духовно, и финансово. Всички привърженици и любимите им хора живеят заедно в дома и с радост споделят светските си притежания под очите на Господа, както наричат Принс.

Външни лица скоро забелязват, че в комуната има много повече жени, отколкото мъже, и се разчува, че преподобният Принс насърчава свободната любов. Съдебните дела, заведени от семействата на няколко от неомъжените жени, присъединили се към сектата, успешно връщат част от парите, взети от хазната на комуната, и през 1860 г. съдът отбелязва, че в Дома на любовта се извършват „нарушения на благоприличието и нравите“.

Но въпреки антагонизма агапимонитите процъфтяват и се увеличават. Даренията от новопосветените дават възможност на членовете на сектата да живеят доста удобно и никога да не закъсват с парите. Богат лондонски бизнесмен се присъединява към вярата и с радост споделя с останалите цялото си състояние. В знак на особена благосклонност „Господа“ го прави свой личен иконом.

Принс е убеден, че Второто пришествие настъпва и се вижда като новия Йоан Кръстител. Но той не възприема спартанския му начин на живот, а предпочита да живее като богат аристократ. Принс пътува много в страната и в чужбина във великолепна карета с лакеи и глутница хрътки. Последователите му също живеят добре и не завиждат за малките удоволствия, помнейки думите му: „Времето за молитви мина и дойде време за благосклонност“.

През 1896 г., петдесет години след основаването на сектата, осемдесет и пет годишният Принс решава, че е необходимо разширение. С парите на комуната той поръчва построяването на внушителна голяма църква с жилище в лондонското предградие Клаптън. Принс нарича църквата „Кивотът на завета“ и над входа написват думите: „Любов в преценката и преценка в победата“. Новата църква привлича много хора да се включат в сектата и по всичко личи, че агапимонитите са достигнали нов връх.

За съжаление година по-късно върху тях се стоварва голям удар. Принс, в ролята си на новия Йоан Кръстител, е смятан за безсмъртен от последователите си и от себе си. Изглежда невъзможно, че той може да умре, преди да е настъпил Денят на Страшния съд, след който избраните ще живеят вечно. Ето защо смъртта му на осемдесет и осем години дълбоко разтърсва последователите му.

В духовната обител влиза преподобният Джон Хю Смит Пигът, помощник на енорийски свещеник от английската църква и любим ученик на Принс. Петдесетгодишният Пигът е внушителен мъж, висок, слаб, с проницателни очи и гръмък глас. Под негово ръководство агапимонитите преодоляват загубата на „Господа“ и продължават да просперират.

Три години по-късно, през 1902 г., преподобният Пигът заявява, че е придобил Божия глава. Преданото му паство приема това. В продължение на десетилетия те живеят с велик водач, на когото са приписвали божественост, и това им се струва следващата стъпка към Деня на Страшния съд. Но други лондончани не са толкова ентусиазирани. Следващата неделя се събира голяма тълпа, за да види новия месия, и малцина са дружелюбно настроени.

Когато Пигът и свитата му пристигат за вечерното богослужение, полицията трябва да удържа разгневената тълпа. Пигът влиза в „Кивотът на завета“ и мнозина успяват да се прехвърлят през желязната ограда и да изпълнят църквата. Проповедта му е заглушена от виковете им, а когато тръгва към доджа си, възмутените неверници го обсипват с дъжд от камъни и тухли. Местен вестник отбелязва, че „този самозван месия вероятно щеше да бъде хвърлен в езерото, ако не беше конната полиция“.

След това нехристиянско поведение Пигът се оттегля със съпругата си Кати и учениците си в „Дома на любовта“ в Съмърсет. Щом отиват там, той решава да се въздържа от публични твърдения за божествен произход, и местните хора оставят на мира сектата. Преподобният Пигът води улегнал и спокоен живот със семейството си, което вече включва „духовната му невеста“ Рут Прийс.

По онова време английската църква още го смята за член на англиканското духовенство. И Пигът се смята за такъв. Макар той да твърди, че е Христос Спасителя, епископът не предприема нищо. Но фактът, че впоследствие на Пигът му се раждат две момчета, които кръщава Сила и Слава от „духовната му невеста“, предизвиква мигновено обвинение в неморално поведение от страна на епископа на Бат-енд-Уелс. Свещеническите права на Пигът са отнети в катедралата в Уелс през 1909 година.

Това, разбира се, не оказва въздействие върху положението му на духовен водач на агапимонитите, но броят им започва да намалява. По време на отнемането на свещеническите му права сектата се състои само от сто жени и неколцина мъже. Но въпреки надеждите на враговете им, агапимонитите се държат. Пигът умира през 1927 г., на седемдесет и осем години, оставяйки само няколко последователи.

Духовната му невеста, сестра Рут, която му ражда още едно дете, носи в сърцето си вярата до смъртта си през 1956 г. Възрастната жена е оплакана от останалите петнайсет членове на църквата на агапимонитите. Скоро след това друга периферна секта превзема църквата „Кивотът на завета“ в Клаптън и „Дом на любовта“ е продаден и превърнат в апартаменти за градските съветници.

Арбъкъл Дебелия: позорът на една звезда

Скандалът, който съсипва кариерата на кинокомика Роско Арбъкъл Дебелия и помрачава образа на Холивуд, става след тридневна пиянска веселба през 1921 година.

Арбъкъл е роден на 24 март 1887 г. в Смит Сентър, Канзас, САЩ, и е кръстен Роско Конклин Арбъкъл. Той работи като помощник водопроводчик, после играе роли в карнавали и водевили, защото въпреки огромното си тегло — сто двайсет и шест килограма — е невероятно гъвкав. На двайсет и една години той е нает от Селиг Полископ Къмпани и през 1910 г. заснема първата си комедия „Санаториумът“. Арбъкъл е нает от Мак Сенет и през 1913 г. прави десетина филма, сред които „Свободният ден на Дебелака“ и „Флиртът на Дебелака“. Обаянието му се крие в херувимската му невинност — добродушността, която излъчва, очевидно е неподправена. Пък и за холивудска звезда Арбъкъл няма обичайните сексуални предпочитания. Момичетата, работещи с него, го намират за покровител и брат. Репутацията му е много по-добра, отколкото, да речем, на колегата му Чарли Чаплин. През 1917 г. Арбъкъл се премества заедно със Сенет в „Арткрафт“ на Джеси Ласки и режисира и пише сценариите на повечето му филми. Арбъкъл дава на Бъстър Кийтън старт в живота. Когато той прави филм за „Парамаунт“, на знамето над портата пише: „Добре дошъл на принца на китовете“. Но веселбата, продължила цяла нощ в чест на Джеси Ласки в Бостън на 6 март 1917 г., едва не довежда до скандал. На дванайсет момичета са платени по хиляда долара за работата им цяла нощ. Но жител на Бостън, който наднича през прозореца и вижда как Дебелия прави стриптийз на масата заедно с няколко момичета, извиква полицията. Предполага се, че Ласки, Адолф Зуков и Йосиф Шенк са платили на областния прокурор и на кмета десет хиляди долара, за да си затворят очите за инцидента.

През 1921 г. Арбъкъл подписва договор за три милиона долара и решава да отпразнува повода в хотел „Сейнт Франсис“ в Сан Франциско. Той пристига в Бей Сити в събота вечерта на 3 септември 1921 г. и наема апартамент и три стаи на дванайсетия етаж в малко вероятния случай, че може да поиска да спи. Следобед на другия ден веселбата е в разгара си. Гостите са петдесет, включително близки приятели от Холивуд, като Лоуел Шърман и Фреди Фишбак и няколко красиви актриси. Арбъкъл, който е разделен със съпругата си, е помолил приятелката си Бамбина Мод Делмон да покани момиче, на което особено много се възхищава — второстепенната актриса Вирджиния Рап. Двете жени отсядат в близкия хотел „Палас“ заедно с импресариото на Вирджиния.

Двайсет и пет годишната Вирджиния Рап е манекен от Чикаго. Тя се прочува, когато ликът й се появява в обявата за мюзикъла „Позволи ми да те наричам мила“. Вирджиния е хубаво момиче, каквито Холивуд харесва за ролята на млекодоячки. Облечена в карирана рокля и с боне на главата, тя изглежда превъплъщение на женската добродетел. Според филмопроизводителя Кенет Ангър (в „Холивудски Вавилон“) този външен вид е подвеждащ. „От Сенет пристигна предложение и тя отиде да работи при него, изпълнявайки малки роли. Вирджиния спеше с всеки и зарази половината компания със срамни въшки. Тази епидемия шокира Сенет, който затвори студиото и накара да го обеззаразят.“ Арбъкъл ухажва безуспешно Вирджиния от пет години. Тя не го смята за привлекателен и по-късно казва: „По-скоро бих легнала с маймуна от джунглата, отколкото да позволя на онзи тлъст октопод да ме опипва“. Но след като Арбъкъл вече е влиятелна фигура във филмовия свят, а Вирджиния още е неизвестна второстепенна актриса, тя е готова да направи някои компромиси, за да подпомогне кариерата си.

В Деня на труда, 5 септември 1921 г., купонът още продължава и Вирджиния пристига, придружена от „телохранител“. Арбъкъл е по пижама, чехли и халат. Повечето гости са в подобно „неглиже“. Вирджиния отказва предложеното й шампанско и приема джин с портокалов сок. Тя пие третото си питие и иска да отиде в тоалетната, която сякаш непрекъснато е заета, когато Арбъкъл я сграбчва и я замъква в спалнята, като намига на приятелите си и отбелязва: „Ето, това чакам“.

След няколко минути от спалнята се чуват писъци. Изведнъж шумът от веселбата стихва. Мод Делмон се опитва да отвори вратата на спалнята и извиква: „Вирджиния, какво става?“. Мод вдига телефонната слушалка и се обажда на управителя. Помощникът му Х. Дж. Бойл нахлува в апартамент 1219 точно когато вратата на спалнята се отваря и се появява Арбъкъл. Шапката на Вирджиния е килната на главата му. Той се усмихва невинно и прави няколко танцови стъпки върху килима. Вирджиния стене в стаята. Доброто настроение на Дебелия сякаш се изпарява. „Накарай я да се облече и я заведи в «Палас» — казва той на Мод и когато Вирджиния започва да пищи, добавя: — Млъкни или ще те изхвърля през прозореца.“

Вирджиния лежи на леглото почти гола. Дрехите й са разхвърляни около нея. „Умирам, умирам — стене тя. — Той ми причини болка.“ Опитват се да я облекат, но блузата й е разкъсана — явно със сила.

Извикват лекар и Вирджиния е преместена в друга стая. Тя още охка. Арбъкъл, изглежда, мисли, че тя се преструва, вероятно за да го изнудва да й предложи роля, и троснато казва: „Млъкни! Винаги си била лоша актриса“.

Вирджиния изпитва болки в продължение на три дни и често изпада в безсъзнание. Преместват я в болница, където умира. Лекарят, който извършва аутопсията, открива, че пикочният й мехур е разкъсан. Резултатът е смърт от перитонит. Ясно е какво се е случило. Арбъкъл се хвърля върху нея с цялата си тежест и пълният й пикочен мехур се спуква. Докладът от аутопсията е предаден на съдебния лекар и полицията разпитва персонала на болницата, за да разбере каква е причината за инцидента. Сутринта вестниците в цялата страна пишат за оргията, завършила с изнасилване и смърт.

Разследването установява, че Арбъкъл носи „криминалната отговорност“ за смъртта на Вирджиния, и препоръчва да бъде обвинен в непредумишлено убийство. Кариерата му е съсипана още преди да започне процесът през ноември. Дебелият, добродушен мъж, който разсмива всички, се оказва „сексуален маниак“. Според слуховете пенисът му бил толкова огромен, че разкъсал пикочния мехур на Вирджиния. Но приятелят му Ал Семинакър ужасява хората, като казва, че Арбъкъл е използвал голямо парче лед, за да проникне във Вирджиния, а според клюките първо я е нападнал с бутилка от шампанско.

Религиозни групи и женски клубове настояват филмите му да бъдат забранени. Но това едва ли е необходимо. Кой би се смял на Арбъкъл, когато си спомни, че този човек с невинно, бебешко лице е разкъсал дрехите на момиче и я е изнасилил? Из страната възникват настроения за „линчуване на Дебелия“. В Уайоминг каубои стрелят в екрана на кино, показващо филм с Арбъкъл. А в Хартфорд, Кънектикът, жени разкъсват екрана.

Арбъкъл е освободен под гаранция. Процесът срещу него започва през ноември. Той отрича да е сторил нещо лошо на Вирджиния. Адвокатите му правят всичко възможно да внушат на съдебните заседатели, че тя е развратница. След четирийсет и три часа размисъл съдебните заседатели решават да оправдаят Арбъкъл с десет срещу два гласа, но не е постигнато единодушие. Този път решението е „виновен“ с десет срещу два гласа и отново не е произнесена присъда. На 12 април 1922 г. третият състав от съдебни заседатели решава, че Арбъкъл е невинен, и председателят добавя: „Оправданието не е достатъчно. Ние имаме чувството, че с него е извършена огромна несправедливост и няма ни най-малкото доказателство, което да го свързва по някакъв начин с извършване на престъпление“. „Невинността ми е доказана“ — казва Арбъкъл на репортерите. Но решението на съда не променя нещата. Комедията зависи от измислен свят, в който никой не причинява реално зло и всичко е шега. Изнасилването, извършено от Дебелия, внася брутален елемент на реалност. Това е истинската причина на Арбъкъл никога да не му бъде простено.

Договорът за три милиона долара е анулиран и завършените филми с него не са пуснати по екраните. Това струва на киностудията един милион долара. Приятелят му Бъстър Кийтън предлага Арбъкъл да промени името си на Уил Би Гуд^[1]. Всъщност Арбъкъл режисира няколко комедийни скечове под името Уилям Гудрич. Той обикаля затънтените селища в Америка, изпълнявайки второстепенни фарсове, но тук-там е освиркван и изгонен от сцената. През 1931 г. във „Фотоплей“ той моли: „Само ме оставете да работя… Мисля, че мога да забавлявам и да радвам хората, които ме гледат“. Арбъкъл, изглежда, не може да проумее, че неприятният инцидент е прогонил желанието на публиката да му се смее.

Той започва да пие много и през 1931 г. е арестуван в Холивуд за шофиране в нетрезво състояние. Но през 1933 г. нещата сякаш се променят. „Уорнър Брадърс“ рискуват и го наемат за няколко кратки комедии. След веселбата по случая в нюйоркски хотел на 28 юни 1933 г. Арбъкъл се прибира в стаята си и умира от сърдечен удар едва четирийсет и шест годишен.

Към края на живота си френският писател Анри Мюрже, автор на „Сцени из бохемския живот“, е видян да стои пред писоар, да бърка в панталона си и да мърмори: „Хайде, надигни се, малък дяволе. Само ще пикаеш“.