Колин Уилсън
Истински престъпно (17)

Том Кийтинг: смеещият се мошеник

За кратко време Том Кийтинг е най-известният художник в Англия. В края на 70-те години на XX век почти няма вестник или телевизионен канал, в който да не присъства. Той е в стихията си. Също като Ван Мейхейрен преди него, Том Кийтинг посвещава живота си на създаване на фалшиви произведения на изкуството и не среща големи трудности в избраната професия.

Но Ван Мейхейрен живее по алтернативни правила. Той лесно може да направи кариера, но нарочно обръща гръб на обществото и се залавя да го подиграва и интензивно, дори злобно, да го експлоатира. Кийтинг, от друга страна, е много по-откровен. Той не започва да фалшифицира картини, защото има зъб на обществото, а защото може. Тази работа му носи повече пари от всичко друго и му доставя удоволствие.

Между двамата има прилика. И Кийтинг, и Ван Мейхейрен притежават вроден талант. Присъждането на златния медал на Ван Мейхейрен може да се сравни със стипендията на Кийтинг в престижния колеж Голдсмит в Ню Крос. И двамата започват кариерата си като перспективни художници. И двамата осъзнават, че съдбата на художника не е завидна. В случая с холандеца мнозина критици се оказват толкова корумпирани, че му искат пари, за да пишат добри отзиви за произведенията му. Що се отнася до англичанина, Кийтинг така и не се примирява с факта, че картина, която може да продаде, да речем, за пет лири, на другия ден ще продаде за петстотин, когато я покаже в шикозната художествена галерия „Мейфеър“.

Но приликите свършват дотук.

Том Кийтинг е роден през 1917 г. в голямо и бедно семейство от лондонското предградие Форест Хил. Баща му, художник и декоратор по професия, чичовците, братята и братовчедите му са занаятчии и не е неочаквано, че Том притежава дарбата да рисува. Едва седемгодишен, той печели конкурс по рисуване, използвайки кутията с боички, която е получил за преплуване на една дължина под вода в местния басейн.

По време на депресията семейството е в бедствено положение. Те едва се изхранват, камо ли да насърчават любимото занимание на едно малко момче. На четиринайсет години, Том е принуден да напусне училище и да се грижи за прехраната си. Интересът му към изкуството е очевиден и работейки тук-там, предимно за баща си, той учи калиграфия и комерсиално изкуство в „Кройдън“ и после в „Камбъръл“. И ако не беше избухването на Втората световна война, Том можеше да се занимава с безперспективни неща до края на живота си.

Изпращат го в Далечния изток като огняр в Кралската флота и по време на атака с торпедо срещу кораба, на който работи, е ранен, в резултат на което остава инвалид и е уволнен от флотата. Службата му там му дава възможност да получи стипендия и две години той учи в колежа „Голдсмит“. Това е възможността, от която Кийтинг се нуждае — за пръв животът му предоставя шанс да се впусне в кариера, която да го удовлетвори финансово и интелектуално.

За съжаление, макар че техническите му способности са добре развити, той няма богато въображение. Липсва му способността да прави нещо друго, освен да имитира. Преподавателите в „Голдсмит“ разбират това, не му предлагат място в колежа и Кийтинг не завършва курса. Към тази несполука се прибавя и липсата на средства. Кийтинг започва да работи като независим художник и много скоро предлага да направи изложба на картините си. Но за тази цел са необходими рамки, а Том не може да си позволи този лукс.

Какво е общото между Мики Маус, Роналд Макдоналд и граф Дракула? Всички те твърдят, че са безработни. Това са някои от по-безочливите, фалшиви имена, използвани за получаване на помощи за безработни, които в момента ощетяват британската социална система с 34 милиона лири годишно.

Ето защо той намира истинското си призвание почти по погрешка. Кийтинг се нуждае от редовно заплащане и единствената възможност, която му се предоставя, е да работи като реставратор на картини. Правейки тази стъпка, той навлиза в свят, съвсем различен от онзи, в който е бил дотогава. Присъствието му е посрещнато радушно в някои от най-луксозните, красиви и величествени домове в Англия. Кийтинг става редовен посетител в замъците и жилищата в Шотландия. Работата му се коментира от елита на обществото. Том е в стихията си. Самочувствието му нараства и той става нагъл, дързък и безочлив, съвсем различен от тихия, песимистично настроен, мрачен човек, какъвто е преди войната. Кийтинг е твърдо решен да се възползва от късмета си и няколко години енергично изучава уменията, които по-късно ще вложи във фалшификатите си. Той вижда как картините може да бъдат променени, за да допаднат на вкуса на купувачите, и колко лесно става това. Кийтинг осъзнава факта, че благодарение на тези промени картини без никаква стойност може да бъдат продадени за хиляди лири.

Конкретната причина защо Кийтинг започва да фалшифицира произведения на изкуството вероятно никога няма да стане известна. Самият Том дава различни обяснения, някои по-правдоподобни от другите. Веднъж той твърди, че го е сторил, защото не може повече да търпи експлоатацията на художниците от страна на търговците. Не без основание той пита защо търговците грабват цялата печалба, а художникът остава без пукнат грош. Друг път, когато е лекомислено настроен, той заявява, че е вдъхновен от велики художници като Рембранд и Гоя, и дори, че една от картините му се е нарисувала сама!

През 1964 г. той започва общ бизнес с приятелката си Джейн Кели привидно като реставратор на картини. Производителността му е феноменална и само за една седмица той успява да нарисува шестнайсет картини. И точно продукцията му го отличава от Ван Мейхейрен, който пет години изучава и рисува първия си фалшификат. Кийтинг не работи по поръчки. Изкуството му е показано в завършен вид. „Купи пет и получи една безплатно“ би бил подходящ девиз. Опитът го учи, че стига да дава на пазара това, което се търси, никой няма да провери произхода на стоката.

Погледът на Кийтинг се спира на малко известния, но предприемчив художник Самюъл Палмър. Творческият период на Палмър е от края на двайсетте до края на трийсетте години на XIX век, но най-хубавото за целта на Кийтинг е, че Палмър продължава да рисува до седемдесетте години и за него е известно съвсем малко. Кийтинг се свързва с Уилям Блейк, който отново е популярен след продължително отхвърляне, осигурява си обществения интерес и разполагайки с необходимите картини за период от почти петдесет години, разполага с абсолютна свобода.

Но проблемът, който възниква, не е свързан с производството, а с разпространението. Кийтинг може и да рисува по шестнайсет картини за два почивни дни, но как да ги продава на прилична цена? Той прави фалшификати почти на всяка картина, станала популярна през последните два века, и ги продава, но не печели много пари. Това го поставя на изпитание за известно време, но през 1970 г. Кийтинг и Джейн Кели са готови.

Зетят на дядото на Джейн е съвременник на Палмър и след като го изпращат на Изток, купува няколко картини от самия художник. Платната грижливо са предавани от поколение на поколение и след смъртта на дядото на Джейн, който прекарва живота си в Цейлон, са завещани на нея. Джейн се обръща към галерии „Леджър“, които надушват огромна печалба и нетърпеливо купуват първата картина на Палмър за 9400 лири и проявяват интерес към другите. През 1970 и 1971 г. Джейн им занася още три творби на Палмър и всеки път те ги купуват, без да спорят, въпреки възраженията на някои среди, че картините не са такива, каквито изглеждат.

През декември 1992 г. набожни хора от бедняшкото предградие Ла Систерна в Сантяго виждат чудо със собствените си очи. Всъщност всички в Чили са запленени, докато семейство Нунес разказва как са намерили шеста по ред порцеланова статуя на Девата, която плаче с кървави сълзи.

Както би могло да се предположи, разочарованието не закъснява: макар първоначалните проверки да потвърждават чудото, впоследствие се оказва, че кръвта е на господин Нунес. Членовете на семейството отричат, но магията е развалена и чудото за плачещата Дева вече не е първата новина в медиите.

Кийтинг рискува много повече и предизвиква съмнения, когато през 1974 г. предлага още творби на Палмър за шейсет хиляди лири. Броят на недоверчивите се увеличава. И за Кийтинг се оказва невъзможно да ги продаде. Въпреки това той предлага на пазара още фалшификати и продава някои, но не на цената, която Ван Мейхейрен би получил. И ловът започва. Картините му са проверени и се оказва, че са съвременни. През 1976 г. Джералдин Норман, кореспондент на „Таймс“ по изкуствата, го посочва като източник на фалшификатите.

За разлика от Ван Мейхейрен, който би бил унищожен, ако експертите бяха разкрили измамата му, Кийтинг се радва на разобличаването. Вечно търсещ лесен начин за печелене на пари, той съзира шанса, свързва се с Норман и признава всичко. Съвместната им книга се появява през 1977 г., няколко дни преди ареста му, който става вероятен в момента, когато го разкриват.

Ако мисли, че славата му ще достигне апогея си по време на ареста му, Кийтинг греши. И не е трудно да разберем защо. Той се държи превзето, почти като шоумен. Когато го питат колко чужденци е измамил, оценката му варира между двама и две хиляди и петстотин! Той признава, че не е знаел на кого продава произведенията си на изкуството. Всички са на мнение, че Кийтинг е рисувал в стила на над сто художници, вариращи от Дега и Рембранд до Гоя. Ако не друго, той поне е страхотно трудолюбив.

Мащабът на измамата може би засилва репутацията му, но с нищо не допринася за света на изкуството като цяло. За британската публика и дори за някои от членовете на парламента Кийтинг е използвал повърхностната, алчна и малобройна клика, контролираща изкуството в страната. Този корумпиран и хищен дух е разобличен пред очите на всички. Но въпреки всичко Кийтинг е нарушил закона и трябва да очаква съответното наказание заедно с бившата си вече приятелка Джейн (Кели) Морис. Процесът върви към края си, когато той претърпява злополука с мотоциклет. Заради безсмислеността да съди умиращ човек съдът го освобождава в началото на 1979 година. Джейн получава условна присъда.

През 1704 г. с огромно одобрение е публикувано „Историческо и географско описание на Формоза“. Авторът Джордж Псалманазар разказва за народ, живеел до стогодишна възраст, като пиел змийска кръв и ядял сурово месо, наказвал убийците, като ги обесвал с главата надолу и ги застрелвал със стрели, докато умират — сякаш това не е било достатъчно — и всяка година принасял в жертва осемнайсет хиляди млади момчета, за да умилостиви боговете. Всичко това, разбира се, са чисти измислици, но несъмнено интригуващи.

Какво прави един бивш фалшификатор, след като е разобличен? Ван Мейхейрен умира скоро след разкриването му. А Кийтинг продължава с бизнеса си и рисува фалшификати по поръчка! И търсенето на уменията и способността му да пресъздава истинската същност на изкуството е толкова голямо, че дори му дават възможност да запише сериал как се рисуват шедьоври на импресионисти. Той умира през септември 1984 г., след като е завършил сериала и е на върха на славата, на която се радва и никога не е очаквал.

Особеното тук е, че много от картините му са продадени на търг веднага след смъртта му. Както несъмнено Кийтинг би очаквал, смъртта му вдъхва нов живот в цената на картините. Първоначалната оценка от неколкостотин лири за картина е разбита на пух и прах, когато алчните купувачи, в някои случаи същите хора, които са го обвинявали по време на процеса, се смесват с членове на публиката, за да се сдобият с произведение на прочутия Кийтинг. Продадени са двеста и четири картини на обща стойност двеста и петдесет хиляди долара — почти пет пъти повече от цената, на която биха се продали преди месец.

Клифърд Ървинг: биографията на Хауърд Хюз

През юни 1971 г. един писател е осъден на затвор, след като подписва договор за близо един милион долара с голямо издателство. Какво е престъплението му? Той твърди, че е написал биографията на един от най-богатите и влиятелни хора в Америка — Хауърд Хюз, но всъщност съчинява цялата история.

Клифърд Ървинг е за света на книгите онова, което Ван Мейхейрен и Кийтинг са за света на изобразителното изкуство. И тримата са разочаровани от кариерата си, знаят много неща за фалшификаторството и измамата, решени са да прегрешат и да се подиграят на специалистите в съответните области. Освен това те имат нюх към финансовата награда. Но има една голяма разлика, която прави измамата на Ървинг изключително дръзка и завладяваща. Докато Ван Мейхейрен и Кийтинг се съсредоточават върху възпроизвеждането на отдавна покойни художници, Ървинг пише фалшива биография на жив човек.

При това не на обикновен човек. В края на краищата, кой не е чувал за Хауърд Хюз? Макар че през 90-те години на XX век той отдавна не е най-богатият човек на света, името му още има хипнотично въздействие. Хауърд Хюз е обграден със загадъчност. В апогея си, той е един от най-влиятелните хора в света, но за него се знае съвсем малко. И това е причината за избора на темата на Ървинг. През 70-те години Хюз е най-богатият човек в света и има дялове в петролни полета, авиолинии и много други видове бизнес.

Падането на комунистическия блок разкрива богати възможности не само за прозорливи бизнесмени, но и за измамници. В средата на 1992 г. първите страници на немските вестници съобщават за най-новото откритие — архивен филм, показващ тялото на Адолф Хитлер в двора на берлинското консулство. Старите теории, че той е бил или убит, или се е отровил, за да не го заловят, започват да се отхвърлят, когато „Шпигел“ съобщава, че трупът е на германски войник, чиято единствена прилика с фюрера са мустаците!

Съществува постоянен интерес, който се засилва от публикуването на писмо, написано от самия Хюз, до двама оцелели от безмилостната реорганизация на Ти Дабъл Ю Ей (авиолинията му) в края на 60-те години. Но Хюз се е оттеглил от публичния живот и никой журналист не е успял да изтръгне нито дума от него през последните тринайсет години. Хюз съзнава огромната реклама и продажбите, които би му донесло публикуването на биографията му, и дори създава компания, чиято единствена грижа е да унищожава в зародиш тези потенциални бомби с часовникови механизми.

Накратко, Ървинг поема голям риск да баламосва достатъчно дълго, за да даде на света каквото иска и да си вземе наградата. Той рискува свободата си на висока цена. Ървинг смята, че почти няма какво да изгуби. На четирийсет години, той опитва късмета си като писател, но не получава възторга, на който се надява. Животът му е сравнително сигурен, но Ървинг го мисли за отчайващ и търси идея, която би го издигнала над обикновените хора. Инстинктът му подсказва, че биографията на Хауард Хюз е тази идея и той безразсъдно се впуска в проекта. В края на краищата, колкото по-невероятно е написаното, толкова повече ще му повярват. И до известна степен Ървинг има право. Предизвикателството му го довежда осезаемо близо до целта, но накрая той сам се проваля.

Ето как идеята хрумва на Ървинг… В края на 1970 г. той седи в къщата си в Ибица и работи върху най-новия си проект за „Макгро Хил“, известно американско издателство, когато го осенява гениална мисъл. Ървинг има издател и остава само да го убеди да се съгласи да публикува книгата му. Тъй като „Макгро Хил“ ще се възползват от шанса да публикуват биографията на Хауард Хюз, липсва единствено съгласието на Хюз. Но нали наскоро в пресата е публикувано писмо, написано от Хюз?

Дали писмото може да бъде използвано с благоприятен резултат? Разбира се. Ървинг се свързва с приятеля и колега си писателя Ричард Съскайнд, за да обсадят как да осъществят плана му. Няколко дни по-късно, след внимателен анализ на кореспонденцията на Хюз, Ървинг се сдобива с три писма, в които великият мъж заявява горещото си одобрение за биографии, написана от Ървинг. Причината за този изумителен обрат от страна на Хюз е твърде неубедителна — някога той се запознава с бащата на Ървинг и си спомня малка проява на галантност от негова страна. Вероятно измамата би била заподозряна много по-рано, ако всички в „Макгро Хил“ не са били увлечени от вълна на еуфория след получаването на писмата. Човек би си помислил, че самото съществуване на компанията на Хюз, занимаваща се единствено да възпрепятства издаването на биографията му, би попречила на тази постъпка, но съвсем не е така. Ървинг получава указания да действа с пълна пара. Част от измамата му се осъществява без проблем.

Някои фалшификатори са толкова убедителни, че лесно може да им се повярва. През 1917 г. Х. Л. Менкен написва хумористично произведение за историята на ваната. Той смята, че читателите на нюйоркския „Ивнинг Мейл“ са достатъчно наблюдателни, за да забележат измамата, особено след като прочетат частта за данъците върху ваните. Но това не става. И всеки, който прочита статията, е напълно убеден, че това е истина, дори след като Менкен признава измамата си!

Но въпреки всичко Ървинг трябва да напише книга, а няма начин да получи точна информация. Широката публика не знае много за Хюз, но е глупаво Ървинг да се надява, че може да напише пълна измислица и да не бъде хванат незабавно от онези, които познават богаташа, макар и малко. Проектът изглежда обречен, но в този момент Ървинг изважда изумителен късмет. Негов познат, Станли Мейър, се обръща към Ървинг с молба да препише не какво да е, а биография на Хюз, написана от бившия му телохранител Ной Дитрих. Без да си помръдне пръста, Ървинг има на разположение каквото иска. Биографията съдържа подробности от най-интимно естество и разкази от младостта на Хюз като авиатор и инженер и дори за времето, което е прекарал в Холивуд. Несъмнено това е божи дар. Ървинг задържа биографията достатъчно дълго, за да я преснима и после учтиво отказва предложението на Мейър. По чудо всичко върви по плана.

Но още не е подписан договор. Колкото и да са нетърпеливи, хората от издателство „Макгро Хил“ трябва да се уверят, че Ървинг има договор с Хюз и започва изследователската си дейност. Ето защо Ървинг създава база в Ню Йорк, разбира се, с парите на „Макгро Хил“ и се преструва, че се среща с Хюз за няколко кратки, подготвителни дискусии, по време на които разговарят как е научил фактите от живота на милионера. Ървинг казва на нетърпеливите издатели, че книгата ще се основава на поредица от интервюта, записани на магнетофон, и господин Хюз, който се стеснява от публичността и е потаен по природа, ще избере мястото, където ще присъстват само двамата. „Макгро Хил“ се хващат на въдицата и през март Ървинг подписва договор за 750 хиляди долара.

През месеците до декември 1971 г. той вероятно седи вкъщи, пие шампанско и се радва на късмета си. Но за пред света Ървинг взима над сто интервюта от Хауард Хюз на странни и необичайни места и часове на деня. Една от срещите явно се състои в пет часа сутринта на паркинг в Палм Спрингс. Той смята, че работодателите му не само ще повярват на тази загадъчност, но и едва ли ще отидат да го проверят. Ървинг обаче не е съвсем прав в това предположение, защото всъщност пътуванията му са анализирани и е установено, че физически е невъзможно да бъде на всички места, които описва и по това време. Но всичко това тепърва предстои, а за момента нещата вървят гладко. Ървинг завършва ръкописа и го дава на нетърпеливите издатели.

„Макгро Хил“ отчаяно искат тази книга и не са толкова усърдни в проучванията си за действията на Ървинг, както би трябвало да бъдат. Но би било погрешно да се предположи, че се впускат прибързано и безразсъдно в проекта. Те наемат неколцина графолози, които да проверят първите три писма, които са им представени. Макар експертите да не са единодушни, никой от тях не изказва мнение, че писмата са фалшиви. Освен това издателите настояват Ървинг да се подложи на тест с детектора на лъжата и той го издържа успешно. Вероятно някой по-лошокачествен ръкопис би предупредил издателството за измамата. Но ръкописът е по-добър, отколкото те се надяват. Всъщност е толкова добър, че списание „Лайф“, което вече се е съгласило да издаде биографията в поредица, решава да пусне и серия от статии за живота на Ървинг. Пък и удължаващата се опашка от кинорежисьори, телевизионни и издателски магнати пред вратата на „Макгро Хил“ ги разубеждава да отхвърлят книгата. Дори отказът на самия Хюз не отслабва увереността им.

Макар да е изумително, Ървинг постига целта си. Книгата му е приета и той вече е получил сто хиляди долара. По всичко личи, че Ървинг няма какво повече да прави, освен да седи и да чака парите да се трупат. Но за съжаление той е малко безразсъден в действията си. Първо, репортер от „Лайф“ проверява подробностите за пътуванията на Ървинг и Хюз. После швейцарска банка обявява, че господин Хауард Хюз, който преди няколко месеца е открил сметка, е жена — всъщност съпругата на Ървинг! Накрая друг писател на свободна практика, Джим Фелан, който също е видял опита за биография на Дитрих, разбира откъде Ървинг е черпил информация и незабавно се свързва с „Макгро Хил“. Финалното броене до разобличаването започва и само някой със свръхчовешки сили би издържал. Но Ървинг не е такъв и признава вината си още преди издателите да се срещнат с господин Фелан. Макар че ако искаме да бъдем справедливи, Ървин е разобличен заради лошия си късмет — толкова голям, колкото добрия му късмет преди това.

Там, където има пари, има и измама. И никой не е усъвършенствал по-добре изкуството на измамата от Уилям Харкинс, майсторът фалшификатор на чекове. „Ню Йорк Таймс“ пише, че кариерата му е „толкова фантастична, че сякаш е творение на обезумяло въображение“. Методът му е елементарен, но ефективен. Харкинс посещава „по работа“ някоя компания, открадва празни и анулирани чекове и си тръгва. След като разучава подписа на анулираните чекове, той отива в някоя банка и осребрява откраднатите празни чекове, фалшифицирайки съответния подпис. Има ли нещо по-лесно?

Журналист на име Маккулък от известно време се съмнява в биографията и няколко месеца по-рано се залавя да докаже, че книгата е фалшификат. Разследването му го навежда на мисълта, че източникът на Ървинг не е Хюз, а човек на име Мейър. Той смята, че единственият начин да разбере истината, е като разговаря с Ървинг. Но журналистът не е допуснат да го види, защото писателят вече е под строга охрана, затова е принуден да остави устно съобщение, което Ървинг своевременно получава. Маккулък казва, че знае всичко за Мейър и ще изобличи Ървинг като мошеник. Той обаче е далеч от истината. Маккулък не говори за Станли Мейър и биографията на Ной Дитрих, а за съвсем друг човек. Но Ървинг е в състояние на нервно напрежение и като чува името Мейър, решава, че е разобличен. И когато по-късно журналистът идва отново, Ървинг го чака с изповедта си.

Скоро след това Ървинг и съучастникът му Ричард Съскайнд са арестувани с много шум и публичност. В продължение на няколко месеца Ървинг е тема на всички разговори и ако не друго, добавя леко разнообразие към ежедневието на Америка. През юни 1971 г. той е осъден на две и половина години затвор, а Съскайнд получава само няколко месеца. Краят е тъжен, но заслужен.

Уилям Хенри Айърланд: вторият Шекспир

Известен английски драматург разказва за убийството на добър крал от зъл тиранин, за любовта на тиранина към законния наследник и за последвалите коварни борби, преди редът да бъде възстановен. Кой може да е той, освен Шекспир? Разбира се, това иска Уилям Хенри Айърланд да мислят хората, когато започва да пише в края на XVIII век. Или по-точно, това иска Уилям Хенри да мисли баща му. Защото тази измама не е направена за пари. Няма огорчение от литературните критици или от обществото. Единственото, което Уилям Хенри иска да докаже, е, че е достоен син и наследник на баща си Самюъл, който в качеството си на продавач на антикварни книги обожава Шекспир и не дава пукната пара за сина си.

Болногледачът Едуин Бейрън от болница „Букиднон“ на Филипините твърди, че ще има бебе. Нещо повече, той заблуждава всички. Антонио Перике, министърът на здравеопазването, предлага да плати разноските по раждането, а лекарите в болницата казват на репортерите, че усещат как бебето рита. Интересът към тази биологична аномалия е толкова голям, че Едуин е на път да забогатее, но съдът поисква пълен медицински преглед и истината излиза наяве.

Причината да знаем за тази фалшификация, както и за други, извършени от Айърланд, е свързана с екзалтираното почитание към Барда през XVIII век и ентусиазмът, с който се посреща всеки спомен от Шекспир, колкото и да е малък. Завещанието му е открито през 1747 г. и е посрещнато с огромна радост. Десет години по-късно, черница, посадена от Шекспир, е насечена и разпределена между развълнуваната тълпа. Всяка година се организират безброй Шекспирови фестивали, най-големият от които се провежда в Стратфорд и в Друри Лейн, Лондон. Естествено, откриването на нова пиеса би трябвало да има важен и траен отзвук.

Следователно климатът за измама е идеален. Но дали Айърланд е готов за задачата? В края на краищата, когато не се отрича от него, баща му го смята за глупак без никакъв талант. През детството на Уилям Хенри баща му не само отказва да повярва, че момчето е негово, но заплашва да разкрие истинския му баща, за да го постави на място. Независимо дали мнението му за способностите на Уилям Хенри е правилно или не, трудно е да се повярва, че един истински литературен талант може да процъфти в такава тиранична атмосфера. Но за щастие Уилям Хенри получава образованието си предимно в следреволюционна Франция — общество, където се водят множество интелектуални дебати и където се ражда желанието му да стане писател.

Изключително трудно е дори за специалистите да се различи фалшификатът от оригинала. Но Ернст Блок вярва, че е намерил отговора. „Фалшификатът може да се различи от оригинала по това, че изглежда по-истински.“

През 1793 г., докато пътува с баща си, който без желание го взима със себе си, Уилям Хенри съзира шанса си да постигне и двете си амбиции — да спечели уважението на баща си и да стане писател. Една вечер Самюъл възхвалява надълго и нашироко добродетелите на Шекспир и споменава какво голямо постижение би било да намери дори част от ръкопис на Барда. И Уилям Хенри решава да направи това откритие.

Година по-късно Уилям Хенри представя нотариален акт за имот близо до стария театър „Глоуб“. Значимостта му се основава на факта, че договорът е между актьора Джон Хеминг и Уилям Шекспир. Хенри Айърланд подписва Хеминг с лявата си ръка! Но специалистите обявяват документа за автентичен и през следващите няколко месеца са открити поредица от неща на Шекспир. Източникът им е един господин X, който се срамува от публичността, и е помолил Уилям Хенри да прегледа книжата му. Добре измислено оправдание. Ако някой бе проверил, измамата на Уилям Хенри щеше да бъде разкрита още преди да е започнала. Но както става с мнозина измамници, късметът е на страната на смелите. Радостният Самюъл прибира на съхранение откритията и скоро всички започват да говорят за тях.

Новите реликви покриват разнообразни теми и са много по-значими от първото откритие. Някои хвърлят светлина върху личния живот на драматурга, разкривайки кореспонденцията му с графа на Саутхамптън, любовната му поезия, посветена на Ан Хатауей, и дори писмо от Елизабет I. Основната част обаче е от професионалния му живот. Открити са два театрални договора, оригинални ръкописи на „Хамлет“, „Крал Лир“ и „Професия на вярата“, който трогва до сълзи Бозуел. И като връх на всичко се появява неизвестна дотогава пиеса — „Вортигерн“.

Интересът в страната нараства. Хиляди хора се стичат да видят изложбата, която Самюъл Айърланд прави от съкровищата си. Много специалисти, включително Бозуел и поетът лауреат Хенри Пай, заявяват, че вещите са автентични, и дори кралското семейство проявява интерес към тях. В такава еуфорична атмосфера фактът, че мнозина големи литературни критици, особено Едмънд Малоун, не ги признават за автентични, е без значение. Уилям Хенри дава на хората каквото искат, и те вярват.

Двама мъже, Кембъл — актьор и управител на театъра „Друри Лейн“, и Шеридан — собственикът, решават да поставят „Вортигерн“ през 1795 г. Те смятат, че пиесата е фалшификат, при това не много добър, но приходите ще бъдат големи. Театърът ще бъде пълен, каквато и да е крайната присъда. Но късметът на Айърланд започва да му изневерява. През декември 1795 г. се появява автентичен подпис на Джон Хеминг. Не е за учудване, че подписът е съвсем различен от този на Айърланд. Това обаче не е разобличаващо доказателство, защото подписът лесно може да се фалшифицира, но посява семето на съмнението, което се подхранва от произведението на Едмънд Малоун „Разследване на достоверността на пиесите, приписвани на Шекспир“, където има цяла част, посветена на „Вортигерн“ и противоречията в пиесата.

През януари 1796 г. бившите поддръжници на Айърланд променят лоялността си. „Оракъл“ и „Мънтли Мирор“ отхвърлят откритията. Нещо по-важно, тълпите, стичащи се към изложбата, намаляват. Продукцията на „Вортигерн“ се отлага за март или април същата година и възниква спор защо Айърланд е показал екземпляра в съвременна форма на писане. Кембъл и Шеридан долавят промяната на вятъра, започват да искат обратно парите си и заявяват, че ще продължат само ако се намери оригиналният ръкопис. По всичко личи, че измамата на Айърланд ще бъде разкрита. Той не може да намери оригинален ръкопис, нито да докаже, че подписът на Хеминг е фалшив, или да отговори на въпроса, повдигнат от Малоун.

Третото, изглежда, е последният гвоздей в ковчега. Малоун анализира внимателно писмата, особено онова, което уж е от Елизабет I, в което „кралицата пише“, че очаква графа на Лестър в театър „Глоуб“, когато по време на написването на писмото той е мъртъв от шест години.

Но когато всичко изглежда изгубено, идва помощ от кралското семейство. Херцогът на Кларънс, чиято любовница Доротея Джордан играе главната женска роля във „Вортигерн“, възкликва, че произведенията определено са сътворени от ръката на Шекспир, и театър „Друри Лейн“ трябва да побърза с постановката на новата пиеса. Старият ръкопис ще бъде представен своевременно, но за момента ще се използва съвременният. Навремето това сигурно е приличало на божествена намеса, макар че като се има предвид евентуалната съдба на пиесата, за Айърланд би било по-добре, ако херцогът бе мълчал.

Наскоро станах жертва на измама. Признавам, че не беше сериозна, но все пак беше измама. Исках да пътувам с лондонското метро от Оксфорд Съркъс до Виктория, пуснах монета от една лира в автомата и зачаках билета си. Лирата беше изхвърлена. Опитах отново, но резултатът беше същият. След третия отказ се приближих ядосано до служителя и се оплаках, че автоматът за билети е повреден. Той ме изслуша търпеливо и сетне поиска да види монетата, която при по-внимателно вглеждане се оказа фалшива. Покритието й се бе изтъркало и повърхността беше очукана. Спестявайки ми изчервяването, човекът любезно ми обясни, че напоследък има поток от фалшиви монети от една лира. И действително официалната статистика показва, че през юли 1993 г. само лондонското метро е получило над двайсет хиляди от тези монети.

Премиерата е насрочена за 2 април — няколко седмици преди публикуването на книгата на Малоун. Така на пиесата ще се осигури необходимото време, за да оцелее. Но в действителност това не се случва, защото книгата на Малоун излиза на 31 март. Вниманието се насочва към пиесата и въпреки че Самюъл Айърланд, който остава убеден в автентичността на откритията, дори след признанията на Уилям Хенри, не е обезпокоен и добавя бележка под линия, призовавайки публиката да бъде съдия. Този път наистина настъпва началото на края. Въпреки подкрепата за „Вортигерн“ в последната минута от двайсетина светила в литературата, пиесата е провалена и от актьорите, и от публиката. Постановката оцелява през първото действие, но после Кембъл и актьорите объркват репликите си и предизвикват зрителите към все по-силни изблици пя подигравки. Това е първото и последното представление на „Вортигерн“. Публиката дава оценката си, като подлага на жестоко унижение херцога на Кларънс, замервайки го с портокали, докато той пиянски се опитва да защити пиесата.

През следващите дни книгата на Молаун дава още примери за противоречия и неточности — грешки и правописа, анахронизми и невъзможни дати и срещи. Измамата е разобличена. Но не и измамникът.

Ако мотивите му бяха същите като на Ървинг или на Кийтинг, или на Ван Мейхейрен, Уилям Айърланд можеше да смята, че е успял. Но фалшификациите му са направени с единствената цел да спечели уважението на човека, който след двайсет и една години не го признава за свой син и не оценява таланта му. Това е толкова отчайващо и обидно, че Уилям Хенри повече не може да пази тайната си. Той иска да покаже на баща си колко е умен и да получи признание. През май 1796 г. той съобщава на Самюъл Айърланд, че може да се закълне в откритията и знае самоличността на господин X. За негово горчиво разочарование баща му не реагира. Накрая Уилям Хенри не издържа и се разкрива като автора. За съжаление дори това не успява да спечели баща му, защото произведенията, които Уилям Хенри е фалшифицирал, са станали най-скъпото нещо в живота на Самюъл. Следва кратка кавга и бащата отхвърля както критиките на Малоун, така и Уилям Хенри. Двамата не си проговарят до края на живота си.

За разлика от Ървинг, Кийтинг и Ван Мейхейрен Айърланд не е осъден на затвор. Но участта му е по-страшна. Тримата други фалшификатори стават фолклорни герои и са признати за майстори в изкуството си, докато неговите творби — той вече е написал „Хенри II“ и се готви да започне „Уилям Завоевателя“, когато в онази априлска вечер „Вортигерн“ се проваля с гръм и трясък — не виждат бял свят. Той наистина е трагична фигура.