Включено в книгата
Оригинално заглавие
World Famous Crimes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Дами измамници

Доктор Джеймс Бари: лекарят жена

Не всички измамници, мошеници и самозванци са мъже. Истина е, че жените в тази област са по-малко. Това не доказва, че вероятността да се отдадат на такава дейност е по-малка, а че успяват повече в постигането на целите си. Така например през целия си живот доктор Джеймс Бари се преструва на мъж и въпреки това не я разкриват, поне официално.

Измамата й обаче се различава от онези, описани в тази книга. Тя не се залавя да взима пари от нищо неподозиращи хора, нито се подиграва с властниците. Престъплението й, ако може да се нарече така, е, че иска да стане лекар. А в XIX век основното изискване за тази професия е да си мъж. И Бари става мъж.

Тя е родена през 1799 година. Подробностите около ранните й години са мъгляви. На шест-седем години отива с баща си в Лондон. Родителите й са ирландци. Бари може би е племенница на художника Джеймс Бари. Едно е сигурно — тя е свикнала на богатство и привилегии. Ежедневието я сблъсква с предизвикателни и вълнуващи възможности, които Бари иска да изследва. И така, тя напуска Лондон, отива в университета в Единбург и живее като мъж.

Трябва да се възхитим на смелостта й. Бари е едва десет-единайсетгодишна, когато оставя семейството си и отива в непознат град. Фактът, че се представя за момче, сигурно увеличава проблемите й. Но тя не е съвсем сама. Членовете на семейството й са някои от най-високопоставените аристократи в страната и един от тях, лорд Бюкан, й става настойник по време на образованието й. Не е сигурно дали той знае, че Бари е момиче, а не умно момче, но дори да е така, лорд Бюкан не я издава. Джеймс Бари е отличен ученик и завършва на дванайсет години. Детето чудо веднага е назначено в лондонска болница, където работи като асистент при някои от най-добрите хирурзи по онова време. Талантът на Бари процъфтява и скоро е открит от армията.

През 1816 г. тя е изпратена в Южна Африка и скоро става личен лекар на лорд Чарлс Съмърсет, губернатор на Кейп Таун. Това е висок пост за толкова млад човек — Бари е едва седемнайсетгодишна — и вероятно отново е успяла с помощта на наставника си лорд Бюкан или някой друг влиятелен член на семейството като например фамилията Боуфорт. Но е очевидно, че е способна успешно да изпълнява задълженията си.

Но тези задължения не отнемат цялото й време. Бари настоява за построяването на нова колония за прокажени, променя официалното отношение към психопатите, регистрирайки ги като болни, а не престъпници, и разпространява идеята за здравословното хранене, насърчавайки всеки, когото срещне, да яде повече плодове и зеленчуци. Тези постижения, съчетани с колоритен и експанзивен характер, скоро я издигат на поста медицински инспектор на провинцията.

Няма да е вярно, ако твърдим, че не са възниквали подозрения за пола й, защото клюкарите в колонията непрекъснато говорят за нея. Те забелязват слабата й фигура и женственото телосложение и се питат какви точно са взаимоотношенията й с губернатора лорд Чарлс Съмърсет. Тя му е личен лекар в продължение на шест години и той трябва да е разбрал истината, ако не я е знаел от самото начало, и вероятно нежността и привързаността му към нея й позволяват да играе толкова добре ролята на мъж. Защото е очевидно, че лорд Съмърсет я защитава при всякакви обстоятелства.

Бари работи с религиозен фанатизъм и е готова да направи всичко, за да реформира мудната и корумпирана служба. За всеобщо негодувание, тя сменя неквалифицираните и некомпетентните аптекари, на които е позволено да продължат работата си, защото всички ги харесват. През 1825 г. Бари отказва да освидетелства пиян затворник за невменяем и оплакването й за неправилно процедиране в случая предизвиква секретаря на губернатора да я хвърли в затвора, но по-късно я помилва. За съжаление предизвикателният й дух я довежда до професионална гибел. Идеите й може и да са добри, но Бари дразни колегите си и това прави кариерата й трудна. По-късно, през 1825 г., Медицинската колегия я сваля от поста инспектор и когато Бари оказва съпротива, я уволнява.

Тя обаче остава непреклонна. Както винаги уверена в способностите си, Бари става известна в цялата страна, когато спасява майка и бебето й с Цезарово сечение — метод, за който е прочела само няколко месеца по-рано. И до ден-днешен семейство Мюник кръщават първото момче на всяко поколение Джеймс Бари.

Но вероятно тя преиграва ролята си и става повече мъж от мъжете. Кариерата й е белязана от постоянни конфронтации — независимо дали когато се грижи за пациентите, или извършва административни услуги — и накрая я прецакват. Когато най-висшият медицински пост в армията се освобождава, въпреки бляскавия й талант Бари не е включена в списъка с кандидатите. Каква ирония, че представянето й като мъж й дава възможност да се радва на взискателния и безпощаден стил на живот, който толкова много иска, и в края на краищата, довежда до изключването й от висшите ешелони.

Дните й завършват в принудителна изолация, след като Бари е съкратена поради болест от последния си пост като главен инспектор на болниците в Канада. След почти петдесет години активна служба тя прекарва останалото десетилетие от живота си, като посещава приятели и пътува, без нито веднъж да захвърли маската си. Едва когато през 1865 г. умира и приготвят тялото за погребението, става ясно, че Джеймс Бари е жена.

Стела Нюбъро (1773 — 1843 г.) е странна жена. Тя е родена в семейство на селяни в Модилиана, Тоскана, и се омъжва два пъти — първо за английски лорд, а после за руски барон, домогвайки се до обществено положение в периферията на европейската аристокрация. Но Стела има по-високи амбиции. Тя твърди, че като новородена, баща й я е разменил с Луи-Филип Орлеански, който скоро ще стане крал на франция. Не е учудващо, че той не желае да се откаже от уважаваното си обществено положение, особено след като Стела няма никакви доказателства, и мечтата й не се сбъдва. Но тя продължава кампанията до смъртта си и нарича Луи-Филип „неволен узурпатор на права, които няма да може да запази, без да изпитва вина“.

Софи Лойд: това момче е вълшебник!

XX век е период на неограничени възможности, епоха, когато талантът е свободен да процъфтява, и е ера на безпрецедентен прогрес във всяка област. Мъжете и жените имат равни права. Има жени счетоводители, адвокати и лекари. Кой е най-известният министър-председател на Англия след Втората световна война? Не Харолд Уилсън или Тед Хийт, а Маргарет Тачър…

Затова каква причина би имала някоя жена да отрича пола си в днешно време? За съжаление — дълговековната причина. През XX век перспективите за жените може и да са се увеличили, но до равенството има още много.

И това се доказва от историята на Софи Лойд през 1989 година.

Целта й е леснопостижима. В края на краищата, тя само иска да влезе в Дружеството на фокусниците и както всеки знае, ако имаш талант, си вътре. Това озадачава Софи. Струва й се странно, че не консервативни хора, а група артисти може да бъдат толкова тесногръди. Всъщност този факт я вбесява. И така, в съюз с импресариото си Джени Уинстанли, Софи се залавя да получи членство. Целта й не е толкова дългосрочна като тази на Джеймс Бари. Тя възнамерява да работи като нея, но подготовката й не е толкова сложна. Софи не разчита за подкрепа на влиятелни личности като лорд Бюкан или губернатора на Южна Африка. Измамата й трябва да бъде пълна и убедителна не само за невъоръженото око, но и за безпощадния обектив на камерата.

Джеймс Греъм е гениален измамник. Той прекарва по-голямата част от живота си, печелейки добри пари, като рекламира „леглото, което ви прави фертилни“. Греъм твърди, че леглото носи „незабавно зачеване на всеки джентълмен и дамата му, които желаят потомство“ и всичко това струва само петдесет лири на нощ (в края на XVIII век тази сума е доста голяма). Забележително е как Греъм е убеждавал хората да му вярват, но тъй като леглото е шедьовър — широко четири и дълго три метра, подпряно на четирийсет колони от цветно стъкло и с голямо огледало отгоре, непрекъснато има желаещи да го изпробват.

Първо, Софи трябва да си измисли убедителна самоличност. Тъй като е дребна и крехка, логичният избор е да играе ролята на слабо, неатлетично момче. За да не говори много, това момче трябва да е тихо и интровертно и талантът му да се вижда само на сцената. Дотук всичко изглежда правдоподобно. Много момчета мразят спорта и разговорът им се състои от едносрични думи.

После Софи изучава как се държат мъжете, какво правят с ръцете си и как говорят и общуват един с друг. За плановете й е изключително важно тя да се движи и да говори като мъж, особено когато я гледат съсредоточено на сцената. Миговете след представлението, когато я канят да седне в бара, за да обсъди тънкостите на изкуството си, ще бъдат най-трудните.

След като решава как ще се държи и действа, Софи трябва да направи така, че убедително да прилича на шестнайсетгодишно момче. Тя се гримира старателно преди представлението, слага си перука и очила, специални подплънки, за да изглежда лицето й по-пълно, и стегнат корсаж. Всъщност единственото, което не може да прикрие, са ръцете и трябва да внимава да не ги показва колкото е възможно по-дълго. Това съвсем не е проблем, докато е на сцената. В края на краищата, зрителите ще се съсредоточат върху фокуса, а не в ръцете й. Но после в бара ще трябва да държи ръцете си в джобовете толкова дълго, че ще изглежда необичайно.

Подготовката е завършена. Софи се прекръства на Реймънд и след като си измисля семейна история, разкази за училище и фамилни спорове, е готова да започне да атакува Дружеството на фокусниците. Успехът не идва веднага. Представлението на Реймънд трябва да бъде показано на открито. Основните неща са научени предварително, но единственият начин да намери фокус, достатъчно добър, за да бъде допусната в Дружеството на фокусниците, е да изпробва триковете си пред публика. Реймънд обикаля Лондон една година и постепенно усъвършенства фокусите си и печели подкрепата на публиката.

В края на този период в репортажите за работата му, макар и никога изпълнени с вълнение, се споменава, че може би Реймънд заслужава да опита да влезе в Дружеството на фокусниците. Репортажите хвалят повече момчето, отколкото фокусите му. Софи почти успява в целта си. Последното препятствие е изпитът, който трябва да положи пред двеста зрители и представител на Дружеството на фокусниците. Софи се гримира старателно два часа, но не е необходимо да се притеснява, защото представянето й е успешно и Реймънд е приет в Дружеството на фокусниците.

Измамницата отново тържествува. Тя е доказала поне на себе си абсурдността на мислене на силните на деня. Но от известно време Дружеството на фокусниците е атакувано, че членовете му са само мъже, и скоро след приемането на Реймънд се съгласява да включи и жени. Единственото условие е те да докажат, че са добри. Софи решава да стане първата жена член на Дружеството. Това би означавало да признае за измамата си, но всички ще я видят откъм смешната й страна. Защо не?

За съжаление членовете на Дружеството на фокусниците само са се огънали под натиска да променят правилата. Те всъщност нямат намерение да приемат жени. Ето защо, когато Софи Лойд потропва на вратата им, настоявайки да я приемат, те се изсмиват в лицето й и усмивките им замръзват, после изчезват, когато им разказва за фокусника Реймънд. Вместо да признаят, че са били измамени и да я похвалят за уменията във фокусническото изкуство, те трясват вратата под носа й. Дружеството на фокусниците гневно отнема лиценза на Реймънд и отказва достъп на Софи. Като се замислим, в края на краищата, измамата е професията на Дружеството на фокусниците.

Желанието да се преоткрият, гори в много хора. Но Мери Уилкокс е една крачка по-напред. Тя наистина се преоткрива — като принцеса Карабу от Явасу. Измамата й скоро е разкрита, но тъй като в действията й няма нищо незаконно, Мери е оставена на мира или поне щеше да бъде, ако не представлява такава голяма атракция. Хиляди хора се стичат да я видят и да чуят разказите й за церемониите и фестивалите, на които е била патрон, и фактът, че Мери съчинява всичко това, не притеснява никого.

Терез Юмбер: безпаричната милионерка

Терез Юмбер вероятно печели наградата „измамник жена на всички времена“. Защото историята й на преструвки и измама е достойна за всяка голяма сцена. Планът й да заеме място сред най-богатите и влиятелни хора във Франция през XIX век успява, когато запечатва сейф и заявява, че там има състояние, което скоро ще наследи. Кредиторите започват да се редят пред вратата й, за да й дадат пари.

Идеята дори не е оригинална. Баща й, мосю Оринак, също обича да лъже. И не подбира на кого да разказва лъжите си. Особено много обича да смайва слушателите си с факта, че е благородник и домът му не е малката къщичка, където живее, а огромен замък в Оверн. За съжаление той се скарал жестоко с родителите си и те го изгонили. Но след смъртта му децата му ще наследят замъка, титлата и богатството на Д’Оринак. Като доказателство той показва сандък с месингови кабари, където са документите, необходими на децата му, за да претендират за наследството. След като Оринак умира и отварят сандъка, оказва се, че там има само една тухла.

Не е ясно дали Терез е вярвала на баща си и е била толкова ужасена от лъжите му, че започва да разказва небивалици с надеждата един ден да получи богатството си, или само иска да продължи семейната традиция. Но има други, по-убедителни причини.

След смъртта на баща й през 1874 г. семейството — Терез е най-голямото от четирите деца — е принудено да се премести в Тулуза, за да се издържа. Майката отваря малък магазин за ленени платове, а Терез, която не е особено привлекателна, работи като перачка. За дете, възпитано в мечти и по-големи очаквания, това е смазващ удар. Защото тя знае, че ако продължава да бъде перачка, ще завърши дните си неомъжена и бедна. Нещо повече, Терез трябва да издържа братята си Емил и Ромен и сестра си Мари. Тя трябва да направи нещо за всички тях. Само трябва да намери подходящия мъж.

И докато работи като перачка в къщата на Густав Юмбер, преуспяващ адвокат и по онова време кмет на Тулуза, Терез намира идеалния мъж — сина му Фредерик. Той не само е мекушав и несигурен, но и отчаяно се нуждае да говори с някого. Фредерик е чувствителна и творческа личност и иска да прекара дните си в спокойни занимания, но строгият му баща настоява да стане адвокат. Той иска Фредерик да върви по стъпките му. Това е ужасно за него. Терез мънка съчувствено, милва намръщеното му чело и казва, че ще му помогне. Тя омайва Фредерик с измислиците, че мила, възрастна дама, мадмоазел Дьо Марио, й е завещала замък, голямо имение и огромно богатство. Щом Терез навърши двайсет и една години, всичко ще бъде нейно. И тя ще го даде на скъпия Фредерик.

Баща й е използвал този номер хиляди пъти през живота си и това не го е довело доникъде. Но Терез избира хитро мишената си. Фредерик е омагьосан. За пръв път в живота му има човек, който се интересува от чувствата му, и Терез е готова да похарчи всичките си пари, за да му помогне. Той й предлага брак. И когато баща му възразява на основание, че Терез мами Фредерик и няма пукнат грош, двамата избягват, оженват се тайно и се преместват в Париж.

Терез благодари на съдбата и иска да живее охолно. Това е простимо, но тя няма намерение да бъде предпазлива. В Париж животът им става все по-екстравагантен. Те вечерят в най-скъпите ресторанти, взимат най-хубавите места в театъра и придобиват имущество с изумителна скорост. Стилът им на живот е далеч под възможностите им и скоро започват неприятностите с кредиторите. Дори Фредерик разбира, че няма никаква мадмоазел, нито замък. Играта загрубява, но Густав Юмбер, вече министър на правосъдието, който не може да си позволи скандали, се намесва и изплаща дълговете им. Терез и Фредерик са спасени. Парите в брой успокояват нервите на кредиторите и Терез забелязва, че те са по-нетърпеливи от всякога да дадат заеми на семейство Юмбер. Това е ситуация, която трябва да бъде използвана.

Няколко месеца по-късно се оказва, че Терез е наследила милиони от богат американец на име Крофорд. Защо ли? Като млада Терез пътувала с влака за Париж, когато случайно се заприказвала с господин Крофорд, който бил във Франция на почивка. Тя му препоръчвала кои забележителности да разгледа, когато той се оплакал, че не се чувства добре. Терез го прибрала в къщата си и се грижила за него, докато оздравял. Заболяването му било по-сериозно, отколкото изглеждало на пръв поглед. Господин Крофорд й бил толкова благодарен, че своевременно я включил в завещанието си, без тя да знае. Или по-точно, той включил в завещанието си сестра й Мари, момиче, което не е виждал.

На този етап може да се предположи, че възникват съмнения, особено като се има предвид несъществуващата мадмоазел Дьо Марио и замъка й.

Освен това Терез няма да вземе никакви пари веднага, защото има условия, които трябва да бъдат изпълнени. Първо, наследството трябва да бъде разделено на три. Мари и двама братовчеди на господин Крофорд ще получат по една трета от имението. Второ, наследството не трябва да се пипа до двайсет и първия рожден ден на Мари. И последно, но не и по важност, завещанието няма да е валидно, ако един от братовчедите не се ожени за Мари.

Но Терез познава публиката си. Тя заявява, че макар парите още да не са нейни, са й оставени всички необходими нотариални актове и ценни книжа. Нужно е само търпение. Мари скоро ще навърши двайсет и една години и всеки от братовчедите на Крофорд ще поиска за съпруга такова очарователно момиче.

Терез знае как да направи така, че всички да повярват на историята й. Време е да изиграе коза си. Двамата с Фредерик наскоро са се преместили във великолепна къща на Авеню де ла Гран Арме. Съпътствана от шумна публичност, Терез поставя огнеупорен сейф в спалнята, наема провинциален съдия за нотариус и слага документите и ценните книжа в сейфа. Магистратът свидетелства, че процедурата е спазена и Терез запечатва сейфа с восък. Сейфът ще бъде отворен на двайсет и първия рожден ден на Мари. Наследството е в сигурни ръце.

Това е гениален ход. Всички съмнения за достоверността на твърденията й се изпаряват и Терез може да взима назаем колкото пари иска. Двамата с Фредерик харчат огромни суми, пред които предишната екстравагантност бледнее. Те си купуват три къщи в провинцията, яхта, безброй шапки и дрехи и хиляди други неща. Те взимат назаем общо петдесет милиона франка, позовавайки се на празен сейф. Мосю Оринак би се смял от сърце.

През 1917 г. две момичета, Франсес Райт и Айси Грифитс изрязват от списание няколко снимки на вълшебни феи, взимат фотоапарат и снимат Айси сред тях. Това е само малко развлечение и те скоро забравят за снимките. Но неизвестно как се разчува, че са заснели истински вълшебни феи. И изведнъж двете стават известни като Вълшебниците от Котингли.

Франсес и Айси сигурно са съзнавали, че истината скоро ще излезе наяве, но се забавляват, като мълчат и гледат какво ще стане. И трябва много да са се смели, когато експерт след експерт се редят на опашка, за да потвърдят автентичността на малките същества. Всъщност те са приветствани толкова възторжено, че още дълго време много хора вярват, че са истински, докато най-после през 1976 г. двете жени нарушават мълчанието си.

Всъщност в сейфа няма нищо ценно. Нотариалните актове и ценните книжа, които Терез слага там, са фалшификати, направени от братята й.

Измамата се разраства. Терез продължава да взима назаем пари и скоро става толкова богата, че е в състояние да взима още повече. Първоначалните петдесет милиона франка й помагат да вземе назаем почти два пъти повече. Освен това, ако някой кредитор изрази съмнение, че дългът ще бъде изплатен, условията на завещанието, които по-рано са могли да я разобличат, сега работят в нейна полза. Появяват се различни законови, процедурни пречки, които забавят процеса на отварянето на завещанието и обясняват протакането — братовчедите на Крофорд се карат кой да се ожени за Мари, а тя заявява, че не желае да се омъжи за нито един от американците. Терез Юмбер е в стихията си. Но тя не се задоволява да взима пари само от богати и алчни парижки банкери, а откъдето може. Ето защо Терез основава застрахователна компания „Ренте Виаджере“.

Предназначена за селяните, дребните бизнесмени и други хора, които не са в състояние да спестят големи суми за последните си дни, компанията успява не само защото предлага големи печалби от малки инвестиции, а защото я виждат да се грижи за делата си бързо и без суетене. За съжаление на вложителите, „Ренте Виаджере“ е измама. Всички получени депозити и плащания са оставени неосигурени и суми, които трябва да се изплатят, се взимат директно от постъпващите вноски. По време на съществуването си компанията взима над четирийсет милиона франка, повечето от които отиват в личната банкова сметки на Терез.

Но без Терез да подозира, вятърът се обръща. В историята й има едно слабо място — семейство Крофорд. Загадка е защо никой не си прави труда да провери дали това семейство съществува, но най-после някой го прави. Мосю Делат, банкер от Лион, отива в Америка, разбира истината и пише на свой приятел, описвайки откритието си. Отначало приятелят не предприема нищо, но когато убиват мосю Делат, отива при Терез и я заплашва, че ще разкрие истината. Терез успява да го убеди да мълчи, но не може да попречи на други хора да последват подозренията му. Особено на Жул Биза, длъжностно лице във Френската банка. Той не отива при Терез.

Заинтригуван от делата на „Ренте Виаджере“, Биза започва да прави проучвания и открива, че докато компанията твърди, че инвестира в ценни книжа със златно покритие, внимателното разследване показва друго. Той едва не си замълчава, защото ще загуби в личен план от катастрофалните разкрития. Всяка банка във Франция е дала пари на мадам Юмбер. Но Биза отива лично при министър-председателя Валдек-Русо. Финалното броене за мадам Юмбер започва.

Марта Ханау е жена със сърцето на Терез Юмбер. След като изгражда успешна бизнес империя, тя затвърждава успеха си, като създава мрежа от малки списания, които манипулират цените на акциите и инвестициите в нейна полза. Освен че е измамница, Марта е умна жена. Когато най-после я хвърлят в затвора, тя прави гладна стачка за три седмици, избягва и сетне се връща в затвора с такси!

Но тя е станала толкова влиятелна, че Валдек-Русо не предприема открити действия срещу Терез. Той предпочита да подрони позициите й, като пуска новината за финансовите й нарушения в „Льо Матен“. Това не би притеснило особено Терез, но съдбата започва да се обръща срещу нея. Преди тя да успее да отрече нещо, адвокатът й, мосю Дьо Буи, привидно убеден като всеки в невинността й, решава да действа. Той обявява, че сейфът ще бъде отворен. Истината ще излезе наяве.

Терез сигурно насилва късмета си. Способността й да убеждава е толкова голяма, че довежда до падението й. Разобличаването й е сигурно, защото тя не може да направи нищо, за да предотврати отварянето на сейфа. Датата е определена и цяла Франция е в напрегнато очакване. Терез започва да планира бягство. На 8 май, два дни преди отварянето на сейфа, къщата й загадъчно изгаря и семейство Юмбер избягват. Вероятно Терез мисли, че пожарът ще унищожи доказателствата, но пренебрегва един дребен детайл — сейфът наистина е огнеупорен! Сейфът остава непокътнат и на 10 май е извадено съдържанието му — шепа хартии без никаква стойност.

Седем месеца по-късно властите залавят Фредерик, Терез, братята и сестра й. Всички са обвинени в съучастничество в измама, макар че най-често се повтаря името на Терез. В началото на 1903 г. натискът се засилва и през март Мари отсъства от процеса под предлог, че се е побъркала и няма да може да отговаря свързано на въпросите. Терез вече е спечелила едно дело — арменец я обвинява в клевета — и действията й осигуряват подкрепата на публиката. Тя е енергична жена и, изглежда, ще продължи да се бори. Но това не се случва. Вторият процес, който започва на 8 август 1903 г., показва сломен и съсипан човек, който не оказва никаква съпротива на обвинението. Две седмици по-късно Терез е осъдена на пет години затвор за престъпленията си — присъда, много по-лека от очакваната, но която въпреки всичко я изпълва със страх. Фредерик, Емил, Ромен и Мари също са признати за виновни по различни обвинения.

Така завършва една от най-невероятните измами на всички времена. В продължение на двайсет години Терез се радва на живот, какъвто само кралска особа може да очаква. Но дните й след затвора не преминават нито в разкош, нито вълнуващо и тя умира на преклонна възраст и забравена.

Ана Андерсън: принцеса от приказките?

Случаят на Ана Андерсън е труден за категоризация, защото е невъзможно да бъде разкрита истината около нея.

Докато е в психиатрична болница в Германия, тя твърди, че е принцеса Анастасия, най-малкото дете на руския цар. Шейсет години по-късно това твърдение все още не е опровергано.

Дали Андерсън е само самозванка и търси печалба? Ако е така, тя претърпява пълен провал, защото шейсетте години на спорове не й донасят финансова награда. Дали е била психичноболна? Или е казвала истината?

И в трите твърдения има нещо вярно. Андерсън наистина би спечелила състояние, ако твърдението й бе признато. Тя изпада в няколко нервни кризи и прекарва дълги периоди в психиатрични клиники. От друга страна, историята й е правдоподобна и потвърдена в много отношения. Но е невъзможно да се каже каква всъщност е истината.

Историята на последното царско семейство в Русия е забулена в съмнения и противоречия, дължащи се на кървавия хаос, предизвикан от Руската революция и по-точно в дните и месеците след смяната на властта. Не може да се отрече, че царят и семейството му са взети в плен. Те представляват неудобство и бъдеща заплаха за болшевиките. Но след това събитията не са ясни. Революцията не е военна операция и болшевиките се нуждаят от време, за да организират ефикасно командване. През това време цари хаос. В страната скитат неконтролируеми банди, които правят каквото искат. В тази обстановка с царското семейство би могло да се случи всичко.

Цар Николай, съпругата му Александра и петте им деца заедно с неколцина други членове на императорската фамилия са разстреляни и наръгани с щикове в нощта на 16 юли 1918 г. в Екатеринбург. Това е и официалната версия от разследването на болшевиките, в чийто интерес е всички вероятни претенденти за трона да бъдат отстранени. Но съдейки по официалните изявления на съветското правителство в годините след революцията, едва ли е изненадващо, че има твърде много други мнения за събитията през 1918 г., които варират от абсурдни до правдоподобни, и общо взето, съдържат убеждението, че един или повече членове на царското семейство са избегнали смъртта чрез предателство и лъжи в пленническия лагер. Най-правдоподобният вариант от тези разкази предполага, че неколцина членове на фамилията са успели да се измъкнат от болшевиките и са заминали на запад, към град Перм, откъдето после са избягали.

Ето защо, когато млада жена в психиатрична клиника в Германия започва да твърди, че е член на руското императорско семейство, би трябвало да изслушат историята й, особено след като в нея има известна истина. Андерсън разказва, че е била спасена от млад мъж (за когото по-късно се е оженила и има дете) и пътува с него до Румъния, където той умира в размириците в Букурещ. Самотна и отчаяна, тя се добира до Германия в опит да намери убежище при роднините на мъжа си. През 1920 г., след като не успява да ги намери, Ана прави опит за самоубийство, но берлинската полиция я спасява и я закарва в психиатричната клиника „Далдорф“. Разказът й е убедителен, въпреки че в него има слаби места и е озадачаващо защо тя разказва историята си, след като друга психичноболна я е помислила за член на руското царско семейство.

Търсенето й на признание обаче започва едва през 1928 г. — точка, която мнозина коментатори използват, за да докажат, че Ана Андерсън е измамница. Но тя е силно обезпокоена от събитията в края на десетилетието — независимо дали е оцеляла след екзекуцията на Романови — и през следващите години изпада в пристъпи на изострено психично заболяване. През този период тя настойчиво поддържа твърдението си, но не е в състояние да го докаже. През 1928 г. Ана вече е здрава и готова да действа. През октомври същата година тя извършва широко рекламирано пътуване до Америка и препотвърждава настояването си за признание. Медийният интерес към нея е толкова голям, че официално признатите членове на фамилията Романови са принудени да дадат публично опровержение, наричайки Ана „принцесата от приказките“.

Невъзмутима, тя създава компания „Гранадор“, регистрирана през 1929 г. с единствената цел да докаже твърденията си. През следващата година Ана спечелва забележителни поддръжници, като принцеса Сесили от Германия, принц Фредерик Сакс-Олтенбург и Сигизмунд от Прусия, племенника на цар Николай. Дори Олга, сестрата на царя, и съпругата на учителя по руски език на семейството отначало я приемат и променят мнението си едва след като официално признатите Романови им упражняват огромен натиск. Разбира се, те може би искат да запазят за себе си богатството на последния руски цар.

Поддръжниците имат причини да отстояват твърденията на Ана. Тя много прилича на Анастасия, която те са познавали преди революцията. Ана знае интимни подробности, изключително болезнени за всички. Например веднъж армейски капитан си спомня посещенията на Анастасия в болницата преди революцията и споменава един особено неучтив пациент. „А, мъжът с джобовете“ — възкликва Ана. Отначало капитанът е озадачен. Но после си спомня, че с този прякор двамата са наричали пациента. Никой друг не го знае. Освен това тя знае за тайно пътуване с цел примирие до Санкт Петербург, което германският й чичо извършва в средата на Първата световна война. Поради очевидни причини пътуването е пазено в строга тайна и само най-близките членове на семейството знаят за него.

Въпреки всичко в разказа й има слаби места и съществува една важна причина да не се вярва на твърденията й. Ана Андерсън не говори руски. За това може да се изтъкнат различни причини. Тя е блокирала знанията си по езика заради ужасните страдания, които е преживяла. Или е свикнала да говори повече на други езици след дългото отсъствие от родината си. Но всички тези обяснения са неубедителни. Хората не могат да повярват, че една руска принцеса не говори руски.

През 1933 г. съдбата й изглежда решена, въпреки че още се водят спорове. Германското правителство издава сертификати за наследството на официално признатите роднини на царя. Това само по себе си не е важно, защото богатството на Романови е другаде, но в сертификатите пише, че Анастасия е мъртва. Кой би повярвал на Ана сега? Пет години по-късно тя опитва да си възвърне инициативата, като предприема съдебни действия срещу херцогинята на Мекленбург, която представлява всички притежатели на сертификати, но макар да не изгубва делото, продължило трийсет години, Ана не спечелва нищо. Решението, произнесено през 1970 г., няма последици.

Разумно заключение. Но най-новите научни методи може би ще успеят да докажат истината…

През септември 1992 г. изтъкнатият руски учен и съдебномедицински патолог доктор Павел Иванов пристига в Британия с фрагменти от раменни и бедрени кости, ексхумирани от погребалната яма в Екатеринбург, открити наскоро. Група учени от Олдърмастън, специалисти по ДНК, изследват костите. Те сравняват намерената в останките ДНК с онази на официално признатите роднини на Романови — принц Филип, чиято баба е сестра на царя — и доказват, че профилите на ДНК съвпадат и костите са на член от аристократично семейство, най-вероятно Романови.

Учените съзнават, че костите може да са фалшиви, и са много предпазливи за откритието си. Но те убедително защитават тезата си, подчертавайки, че костите са на тела, свързани по майчина линия с Романови. Останките са на подходящата възраст и пол и са от аристократичен произход, защото зъбите имат златни и платинени пломби. През юли 1993 г. учените дават пресконференция. Ето какви са откритията им, описани в „Гардиан“ на 10 юли — „Доказано е извън всякакво съмнение, че пет от деветте скелета, ексхумирани от яма в Екатеринбург, Източна Русия, са на последния цар, царица и трима членове на руското императорско семейство“. Резултатите са внушителни, макар и не съвсем убедителни. В края на краищата, в ямата има девет трупа, четири от които остават неидентифицирани. И когато ги притискат за истинската загадка — Анастасия, учените признават, че не знаят дали тя е загинала заедно със семейството си, или е избягала. Ако бъде открит друг масов гроб с непокътнати кости, тогава може да бъде решена и тази мистериозна загадка.

Но преди науката да реши случая, може да направим някои обобщения. Ана Андерсън получава подкрепата на учудващо малко членове на семейство Романови и близките им приятели. Тя заявява претенциите си едва след като й подсказва психичноболна в клиниката. Ана очевидно е психически нестабилна не само през двайсетте години на XX век, голяма част от които прекарва в клиники, но и през целия си живот. Тя не знае руски и може да е чула от други източници няколкото интимни подробности, които разказва. Накратко, всички доказателства сочат, че Ана Андерсън е заблудена измамница. Този извод е подкрепен от собствената й забележка през 1979 г., че цялата история е глупост и трябва да бъде изхвърлена в кошчето за боклук.