Колин Уилсън
Истински престъпно (11)

Когато се оплакваме от нарастващата престъпност, ние говорим като граждани, които приемат за даденост защитата на закона. Полицията патрулира по улиците и пътищата. Кражбите и побоите може и да се увеличават, но поне крадците рискуват свободата си всеки път, когато решат да извършат престъпление.

Ако искаме да разберем историята на изминалите три хиляди години, трябва да положим усилия да използваме въображението си и да се опитаме да забравим представата, че сме защитени от закона. В древна Гърция проблем представляват не само разбойниците, обикалящи по пътищата, и пиратите, кръстосващи моретата, но и фактът, че обикновените граждани стават разбойници и пирати, когато поискат, и не смятат това за ненормално. В „Одисея“ Омир гордо описва как на връщане от Троя корабът му минава край бреговете на Тракия. Там те нахлуват в незащитен град, убиват мъжете и отмъкват жените и стоките. По онова време Гърция не води война с Тракия. Но незащитеният град е лесна плячка за всеки и на уморените от войната гърци им се приисква да изнасилват и да грабят. Това състояние на нещата продължава през по-голямата част от следващите три хиляди години и обяснява защо много средиземноморски градове и села са построени навътре в сушата.

Далеч по-трудно е да се разбере, че „спазващите закона“ страни като Англия са в абсолютно същото положение. Точно преди периода на Черната смърт, както Люк Оуен Пайк описва в „История на престъпността в Англия“, 1873 г., „… всеки ден се палят къщи. Мъже и жени са залавяни и с болка и смърт са изтръгвани откупи… Дори онези, които платят, може да се смятат за щастливци, ако се отърват без ужасяващо осакатяване“. И това не се отнася до времена на война или социални размирици. Според „Миналото и настоящето на Бристол“, 1881 г., от Дж. Ф. Никълс и Джон Тейлър Англия „процъфтява в най-висока степен и е гъсто населена, богата и луксозна…“ (стр. 174). Но въпреки това разбойническите банди приличат на малки армии. Те често слизат в някой град, когато има панаир, превземат го, ограбват къщите, запалват ги, преследват гражданите, които се опитват да им попречат, и се оттеглят. През 1347 — 1348 г. Бристол е завладян от разбойник, който ограбва корабите на пристанището, включително кралските, и издава прокламации като завоевател. Хората му обикалят по улиците, крадат и убиват и се налага кралят да изпрати лорд Томас Бъркли, за да възстанови реда. Когато става известно, че търговец държи в дома си бижута, принадлежащи на кралица Филипа, той е обкръжен от бандата на Адам Прокажения и трябва да им ги предаде, когато запалват къщата му. Съдилищата са почти безсилни. Когато прословут крадец е съден близо до Уинчестър, членовете на бандата му чакат пред съда и нападат всеки, който излезе, и делото се прекратява.

Епохата на джина

Около 1650 г. година един холандски професор по химия на име Силвиус открива, че при дестилацията на царевична каша може да се направи силен — и евтин — алкохол и да му се придаде остър и приятен аромат с плодове на хвойна. Това питие е наречено „джинива“ (френската дума за хвойна) и скоро се съкращава на джин.

Напитката се продава в малки бутилки в дрогериите и холандците скоро осъзнават, че джинива е силен като хубаво бренди и е много по-евтин. Когато през 1688 г. на трона на Джеймс се настаняват Вилям и Мери, поданиците им започват да изнасят новото питие в Англия. И тъй като Англия води спор с Франция и не иска да купува френско бренди, джинива, или джинът, скоро става национално питие. Поради ембаргото върху брендито е приет закон, позволяващ на всеки да произвежда алкохол, и англичаните скоро подобряват холандския оригинал, като дестилират още по-евтина степен на царевична каша, и правят силна алкохолна напитка, която сега би се наричала контрабандно спиртно питие.

(Вероятно това става, когато някой открива, че бирата може да бъде дестилирана и да се получи уиски.) В цяло Англия се появяват магазини за джин. Само на една лондонска улица броят им е шест.

Поданиците на кралица Елизабет пият шери, бира и вино, които са по-евтини. Виното струва четири пенса за четвърт литър. После Джеймс I успява да събере част от парите, които Парламентът отказва да му даде, като налага данък върху различни стоки, включително върху виното и шерито, затова трудещите се англичани от XVII век могат да си позволят само бира. До 1688 г. работническата класа зажаднява за алкохол. Консумацията на джин се повишава — от половин милион галона около 1690 г. до три и половина милиона през 1727 г. и деветнайсет милиона галона в средата на века.

В резултат на това последва вълна от престъпност. На много магазини за джин се появява надпис: „Пий за едно пени, напий се за два пенса, работи безплатно“. Престъпленията за набавяне на пари за джин стават нещо обикновено, като престъпленията за набавяне на пари за наркотици в днешно време. През 1699 г. е приет особено жесток закон. За всяка кражба, ако стойността на стоката надвишава пет шилинга, наказанието е обесване. В същото време всеки, който помогне за залавянето на крадец, се освобождава от данъци и получава награда. Мерките са отчаяни, но такава е и ситуацията. Внезапно Англия се озовава буквално във война с престъпниците. Хроникьорът Нарцис Лутрел споменава за безкрайна поредица от разбойнически грабежи и подобни престъпления. В една събота през 1693 г. разбойник на име Уитни е арестуван в църквата „Сейнт Мартин“. Банда от седмина нахлува в дома на лейди Риъсби на Джерард стрийт, завързва нея и семейството й и претършува къщата. Три карети, идващи от Епсъм, са ограбени и трима разбойници предизвикват скандал в Холбърн, счупват прозорците и наръгват със сабя пазача, оставяйки я в тялото му. Нападението на къщи става нещо обикновено, както е било преди чумната епидемия. Няколко години по-късно известният разбойник Дик Търпин, чиито подвизи съвсем не са толкова романтични като в легендата за него, повежда банда, която се специализира в проникване с взлом в къщи в провинцията, изтезаване на членовете на семействата, за да ги принудят да кажат къде са ценностите им, и изнасилване на прислужници.

Дик Търпин, най-известният британски разбойник, всъщност не извършва знаменитите си пътешествия до Йорк с кобилата си Бони Блак Бес. Нито е учтивият герой, обявен извън закона, както го описва легендата.

Търпин е роден през 1705 година. Той е месар, който започва да краде овце, за да зарежда магазина си. Разкриват го, но той продължава да се препитава с дребни кражби, докато през 1735 г. се включва в прословутата банда от Есекс. Една от цитираните му реплики е към вдовица, която отказва да каже къде са парите й. „Бъди проклета, дърта кучко. Ако не кажеш, ще ти скъсам задника.“ Друг път бандитите заливат с вряла вода фермер и спукват черепа му, докато се редуват да изнасилват прислужницата му.

Когато за всеки разбойник обявяват награда от сто гвинеи, бандата е предадена в една пивница, но Търпин успява да избяга, като скача през прозореца. След това той става разбойник в гората Епинг и един от най-преуспяващите бандити в страната. Търпин се крие в пещера и един ден убива горския пазач, който го открива.

Търпин се оттегля с незаконно придобитата си плячка, заселва се в Йоркшир и се прекръства на Джон Палмър. Арестуват го за това, че е застрелял петел за борба и заради кражба на овце, но никой не се усъмнява в самоличността му. Търпин пише на брат си от затвора в Йорк, молейки го за помощ, но изпраща писмото си без марка. Брат му не познава почерка и отказва да плати шест пенса на пощальона, но местен учител вижда писмото, познава почерка на бившия си ученик и решава да поиска наградата от двеста лири за главата на разбойника. Търпин е осъден на обесване.

В затвора той става знаменитост. Посещават го много хора. Един от тях се кълне, че това не е Дик Търпин. „Обзаложи се с него. Ще платя и на двама ви“ — казва Търпин на тъмничаря. Това е единственото му официално записано изречение.

Когато се качва на ешафода, той предпочита да скочи от стълбата, за да се слее с вечността.

Всичко това представлява интересен контраст с престъпността по времето на кралица Елизабет, когато престъпленията също са много, но съвсем не толкова сериозни. Лондон е пълен с крадци и мошеници. Крадците се срещат веднъж седмично в къщата на водача си, който е и зет на палача. Там, също като на съвет на старейшини, те обсъждат „перспективите“ и обменят информация. По тогавашните описания (Робърт Грийн написва няколко памфлета по този въпрос) лондонската престъпна сцена по времето на Елизабет прилича на Ню Йорк на Деймън Ръниън — плачевна, но доста добродушна. Век по-късно това се променя. Разбойниците изпълват пътищата, крадците действат в градовете, а в съдилищата се явяват жени и деца толкова често, колкото и мъжете. Децата са обучавани да стават джебчии или са изпращани на улицата да печелят пари с проституция. Писателят Хенри Филдинг, който през 1740 г. става мирови съдия, пише за големия брой деца, „страдащи от тази отблъскваща поквара“. Реакцията на правителството е да екзекутира почти всеки нарушител, застанал пред съда. През 1722 г. банда бракониери от Хампшър убива пазач, който ги изненадва.

Бракониерите начернят лицата си, за да не се виждат в мрака. Земевладелците от областта Уолтам, където се случва това, са толкова разтревожени, че успяват да издействат приемането на закон — „Черният закон на Уолтам“, според който почти всеки бракониер е обесван. (Ако законът бе съществувал, когато Шекспир е арестуван за бракониерство от сър Томас Луси, произведенията му щяха да останат ненаписани.) Законът включва списък от над триста други нарушения, включително лов на зайци, за което човек може да бъде обесен.

Но тези мерки не оказват въздействие върху нарастващата престъпност. И това би могло да се очаква, когато голяма част от населението е постоянно пияна. Хенри Филдинг изчислява, че само в Лондон сто хиляди души живеят предимно на джин. Друг наблюдател за три часа пред една кръчма преброява хиляда четиристотин и единайсет човека, които влизат и излизат оттам. Заведенията обикновено представляват навес, пълен с варели с джин. Клиентите отиват там да си купят джин за едно пени и това обяснява огромният им брой. После цели семейства — бащата, майката и децата — сядат на тротоара и се напиват до безсъзнание. Четвърт литър джин струва едно пени, ето защо това не е трудно. Художникът Уилям Хогарт създава две известни гравюри „Бирена улица“ и „Алея на джина“, за да изобличи това зло. В „Вирена улица“ множество весели мъже и жени пият пред кръчма и очевидно водят интелигентна политическа дискусия (на масата има екземпляр от речта на краля). В „Алея на джина“ пияна майка изпуска бебето си и луд храчи по него, а през прозореца на таванската стая се вижда мъж, който се е обесил. Филдинг отбелязва, че джинът „ги лишава от всякакви почтени средства да си го купят и в същото време прогонва чувството на страх и срам и им вдъхва смелост да извършват лоши и опасни неща“. В резултат на това джебчиите, които някога са разчитали на сръчността и бързо подвижните си пръсти, започват да пребиват жертвите си посред бял ден. Писателят Хорас Уолпол е застрелян в лицето от разбойник в Хайд Парк през 1752 година.

Както в Англия, така и на континента наказанията са варварски и стават още по-садистични. Присъдата да бъдат обесени, удавени и разчленени обикновено е запазена за политически престъпници, макар да е прилагана и към някои особено жестоки крадци. Жертвата е влачена с каруца до мястото на екзекуцията, а после полуобесвана. Вътрешностите са изтръгвани, докато човекът още е жив, и изгаряни пред очите му. После тялото е нарязвано на четири парчета. Жените престъпници често са изгаряни живи, защото това се смята за „по-прилично“, отколкото да рискуват да покажат интимните им части, докато висят на въжето. (В това отношение предшествениците ни са били забележително скромни.) Но обикновено и мъжете, и жените са събличани голи до кръста и после налагани с камшик, докато ги водят по улиците към позорния стълб или бесилката. След приемането на закона от 1699 г. крадците са дамгосвани по едната буза. Това вероятно е смятано за проява на милосърдие, тъй като повечето крадци са обесвани. На затворниците, осъдени за обида на речта — може би проповядване на фалшиви религиозни доктрини — пробиват дупки в езика, докато ги държат на позорния стълб. Присъдата на измамника на име Джафет Крук е да му отрежат двете уши, да разцепят носа му и да го горят с нагорещено до червено желязо. Палачът, известен като Хупър Присмехулника, отрязва ушите му с остър нож, вдига ги високо да ги види тълпата и после разрязва ноздрите на Крук с ножица. Но накрая, докато допира нагорещеното желязо до кървящия му нос, Крук скача от стола толкова силно, че Хупър, който е добър човек, решава да не изпълни остатъка от наказанието.

На континента присъдите са още по-жестоки. Езиците на клеветниците са изтръгвани с нажежени до червено клещи. Ненормален тип на име Дамиен, който през 1757 г. се опитва, при това доста нерешително, да наръга с нож Луи XV, е екзекутиран, като е разкъсан на четири части. Той е занесен до мястото на екзекуцията, защото краката му са смазани с чукове. Гръдният му кош е разтворен с нажежени до червено клещи и в раните е излято олово. После краката и ръцете му са завързани за четири коня, които подгонват в различни посоки. Те не се оказват достатъчно силни, за да откъснат краката и ръцете му, затова довеждат още коне. Но въпреки това се налага екзекуторът да отреже отчасти ръцете и краката, преди най-после конете да ги откъснат. Дамиен е в съзнание, докато му остава само една ръка. В началото той с очевидно любопитство наблюдава какво го правят и косите му побеляват по време на екзекуцията.

Попитайте някого да назове някой известен пират, и той сигурно ще каже: „Капитан Кид“. Ко истината е, че Кид никога не е бил пират. Уилям Кид е четирийсетгодишен морски капитан с чисто досие, когато през 1695 г. британското правителство му предлага да оглави „каперска“ експедиция. Каперът плячкосва корабите на страни, с които правителството води война, а по онова време Англия воюва с Франция. Кид трябва да търси и истински пирати — неофициалната разновидност — в Червено море.

Кид залавя и плячкосва два арменски кораба с френска регистрация — нещо, което е законно упълномощен да прави. Собствениците се оплакват в Лондон. Когато пристига в Ню Йорк, за свое изумление Кид разбира, че е обявен за пират. Той протестира, че съвсем не е така (и скрива част от плячката), но е арестуван и върнат в Лондон. През двете години, преди да започне процесът, разрешителните, които трябва да докажат правото му да ограбва арменски кораби, изчезват и Кид е осъден за пиратство, а също и за убийство на член на екипажа, когото ударил с кофа — по време на бунт, както той твърди. Кид е обесен на 23 май 1701 година. Най-известният пират всъщност е невинен човек.

Кражбата на скъпоценните камъни от кралската корона

Друг престъпник, който със сигурност заслужава екзекуция, успява да се спаси, защото английският крал Чарлс II не е отмъстителен.

Прословутият полковник Блъд е роден в Сарни, Каунти Мийт, Ирландия, през 1618 година. Малкото му име е Томас. Дядо му живее в замъка Килнабой и е член на Парламента. Бащата на Блъд притежава ковачница и е преуспяващ ковач. Когато през 1642 г. избухва Гражданската война, Блъд тръгва към Англия, за да се сражава на страната на крал Чарлс I. Но когато става ясно, че силите на Кромуел ще спечелят, той се присъединява към Кръглоглавите. И в резултат на това, когато през 1653 г. Чарлс претърпява поражение, Блъд е назначен за мирови съдия и му подаряват голямо имение.

Благополучието му продължава само седем години. През 1660 г. Чарлс се връща на трона и Блъд е принуден да избяга в Ирландия, където се жени за богата наследница от Ланкашър, която му ражда син. В Ирландия Блъд се включва в заговор заедно с други недоволни привърженици на Кромуел, чиято цел е да превземат замъка в Дъблин и да пленят губернатора лорд Ормънд. Заговорът не успява и Блъд отново трябва да избяга, този път в Холандия. След участието му в множество политически заговори той е вече белязан човек и за главата му е обявена награда. Дръзкото спасяване на съмишленик конспиратор, когото водят в Лондон с ескорт от осем войници, прави Блъд един от най-търсените хора в кралството. Въпреки това през 1670 г. той се връща в Англия и под името Айлоф работи като лекар в Ромфорд.

Блъд още мечтае да отмъсти на лорд Ормънд, който го лишава от собствеността му и смазва заговора. На 28 май 1670 г. Ормънд отива на банкет в Лондонската община, когато неколцина мъже спират каретата му и го измъкват навън. Блъд му казва, че ще го обеси в Тайбърн и изпраща другите да приготвят бесилката. Но кочияшът вдига тревога и слугите се притичат на помощ на Ормънд. Блъд стреля по него и хуква към сенките на Пикадили. (Говори се, че той избягал с помощта на Бъкингамския херцог, който искал да види Ормънд обесен.)

Блъд се връща в Ромфорд и измисля още по-дързък план — да открадне скъпоценните камъни от кралската корона, които се пазят в Тауър в Лондон, зад решетки, в заключена стая в подземието.

Блъд научава, че пазачът е човек на име Талбът Едуардс, който живее със семейството си на горния етаж над стаята със скъпоценните камъни. И така, един ден в началото на 1671 г., преоблечен като свещеник, Блъд влиза да разгледа скъпоценните камъни на кралската корона и се сприятелява с Талбът Едуардс. Следващия път, когато отива, той взима съпругата си. Но докато излизат от подземието, госпожа Блъд изведнъж усеща силна стомашна болка и я завеждат в апартамента на семейство Едуардс да си почине. Няколко дни по-късно благодарният „свещеник“ Блъд се връща с четири чифта бели ръкавици за госпожа Едуардс.

Той скоро става редовен посетител. Талбът Едуардс има хубава дъщеря и се радва, когато Блъд предлага да я запознае с богатия си племенник — идея, която жените също приемат с ентусиазъм.

На 9 май 1671 г. „свещеникът“ Блъд пристига в седем часа сутринта с „племенника“ си и още двама придружители. Докато красивият младеж се запознава с дамите, Блъд предлага да видят скъпоценните камъни на кралската корона. Едуардс решава, че това ще е приятен начин да прекарат времето си и ги завежда долу. Той отключва вратата на помещението, където се пазят скъпоценните камъни и след като влизат, отново заключва. И в същия миг Блъд го удря по главата с дървен чук и Едуардс загубва съзнание.

Крадците изкъртват предпазната решетка и изваждат короната, златното кълбо с кръста и скиптъра. Те сплескват короната с дървения чук и я слагат в чанта, а единият от мъжете напъхва кълбото в бричовете си. Едуардс, който е завързан, опитва да се освободи и Блъд го пронизва със сабята си. Скиптърът е твърде голям, за да се побере в чантата, и единият от съучастниците — Хънт, зетят на Блъд, го огъва с дървения чук.

В този момент синът на Едуардс, който служи във Фландрия, неочаквано се връща. „Племенникът“ на Блъд поглежда през прозореца, вижда го да се приближава, извинява се и слиза долу. Блъд решава, че е време да тръгват, и те оставят скиптъра и побягват.

В същия миг Едуардс идва в съзнание и започва да крещи: „Предателство! Убийство!“. Синът му хуква към подземието, за да провери какво става, и когато вижда баща си да кърви, вдига тревога.

Блъд прострелва часовой, който се опитва да го спре, и после прави малка грешка, издаваща нервността му. Вместо да мине по най-близкия мост, Булуорк Гейт, той променя решението си и се отправя към Айрън Гейт, където е завързан конят му. Въпреки това Блъд за малко не успява да избяга. Часовоите вземат други пазачи за бегълците и ги нападат. За щастие командирът на караула осъзнава грешката и настига Блъд, който в този момент яха коня си. Блъд насочва револвера си и натиска спусъка, но оръжието засича. Пазачът се сбива с Блъд и успява да го надвие. Тримата съучастници също са заловени.

Блъд отказва да отговаря на въпросите и упорито повтаря: „Ще говоря само пред краля“. Той знае, че кралят харесва дръзки престъпници и разчита да се спаси благодарение на ирландския си чар.

И се оказва прав. Блъд е заведен в двореца и разпитан от краля, от принц Рупърт, херцогът на Йорк, и от други членове на кралското семейство. Чарлс се забавлява и се усмихва, когато Блъд отбелязва, че лудорията му не си е заслужавала, тъй като скъпоценните камъни от короната със сигурност не струват сто хиляди лири, както ги оценяват, а по-скоро шест хиляди. После Блъд съчинява разказ за заговор за убийството на краля, в който уж участвал. Той обяснява, че заговорниците се скрили в тръстиките на Батърсий, когато кралят отишъл да се изкъпе в реката, но „величествените ви, необлечени форми бяха толкова страховити, че оръжието падна от ръцете ми“. Кралят може би приема това като ласкателство за природната си надареност и пита: „Какво ще направиш, ако ти подаря живота?“. Блъд веднага отговаря с подходящо изражение на дълбоко смирение: „Ще се старая да го заслужа, Ваше Величество“.

За разочарование на Ормънд Блъд не само е помилван, но и му дават земи в Ирландия с добиви, възлизащи на петстотин лири годишно. Със сипаничавото си лице, къси крака и малки сини очи, той скоро става позната фигура в Централен Лондон и често се явява в съда.

Талбът Едуардс, който се възстановява, също е възнаграден от краля и става известен като човека, обран от полковник Блъд. Той доживява преклонна старост и с удоволствие разказва на посетителите историята за обира.

Падението на Блъд настъпва осем години по-късно, когато през 1679 г. се скарва с предишния си покровител — коварния херцог на Бъкингам. Понякога, вероятно когато се напие, Блъд обвинява херцога в „брутална непочтеност“. Херцогът го съди за десет хиляди лири — сума, която би разорила Блъд. За свое учудване той е обявен за виновен. Но непосредствено след присъдата Блъд се разболява и умира на 24 август 1680 г., на шейсет и две години.

Но дори смъртта му не слага край на историята. Скоро се разнася слух, че Блъд е инсценирал смъртта си, за да не плати глобата, и в ковчега е имало друго тяло. Ковчегът е изкопан в присъствието на съдебен лекар и трупът е идентифициран по време на разследване и отново погребан — разочарование за враговете му, които още се надяват да го видят обесен.

Фермерът Портър и разбойниците

В днешно време, дори в страни с висока престъпност, провинцията е по-безопасна от големите градове. Но през XVIII век в Англия положението навсякъде е едно и също.

През лятото на 1751 г. фермер на име Портър, който живее близо до Пулфорд, Чешър, наема ирландски работници да му помогнат в прибирането на реколтата. Една вечер през август се чува трясък, сякаш някой се опитва да разбие вратата. Фермерът явно я държи заключена за по-безопасно. В къщата нахлуват петима ирландци, хващат фермера и съпругата му, които вечерят, и ги завързват. После заповядват на Портър да каже къде са парите му. Той се опитва да приложи тактиката на протакането, но бандитите заплашват, че ще изтезават и двамата. Една от дъщерите на фермера, която подслушва на вратата, се втурва в стаята, пада на колене и започва да моли да пощадят живота на баща й. Тя отстъпва и казва къде са ценностите му.

Най-малката дъщеря, момиче на тринайсет години, се измъква през задната врата, влиза в конюшнята, извежда кон, яхва го и се отправя към селото. Отива в къщата на брат си и му съобщава какво става. Той и приятелят му се въоръжават — вероятно с ножове и брадви — и забързват към фермата. Успяват да изненадат поста, когото разбойниците са оставили пред къщата, и го убиват. После нахлуват в гостната и виждат, че четиримата бандити са съблекли фермера гол и се опитват да го накарат да седне в огъня, за да каже къде са спестяванията му. Единият крадец мигновено е ударен и изпада в безсъзнание, а другите трима изчезват през прозореца. Спасителите хукват след тях, настигат ги и на моста Честър хващат още двама разбойници. Четвъртият, водачът на бандата, е заловен на кораб край Ливърпул. Престъпниците са осъдени на смърт, но присъдата на най-младия е смекчена на доживотно изселване отвъд океана. Водачът Станли успява да избяга в навечерието на екзекуцията си. На 25 май 1752 г. другите двама, Мак Канъли и Морган, са обесени. Поведението им е „прилично, доколкото може да се очаква от хора с тяхното положение“.

Този вид нахлуване с взлом става нещо обичайно по време на вълната от престъпност през XVIII век. Разбойниците се организират като военни формирования. Те наблюдават дни наред къщата, която ще нападат, докато разберат кога ще бъде най-безопасно да я оберат. За операцията не се изискват особени умения. Атаката се извършва като обсада на град. Случаят на Мак Канъли и Морган показва, че крадците в средата на XVIII век вече са открили метод за изтезание, който става популярен във Франция по време на революцията, когато разбойниците са известни като chauffeurs — огняр. (По-късно професионалните шофьори са наречени с това име, тъй като първите коли се движат с пара, затова шофьорът всъщност е огняр.) Улиците на Лондон стават все по-опасни. Разбойниците действат в парковете и откритите пространства и дебнат във всяка гора и храсталак по главните пътища.

А какво прави полицията, докато става всичко това? Отговорът е, че тогава няма полиция. В европейските страни редът се поддържа от армията. Ето защо по-късно френските полицаи са наречени gens d’armes или жандарми — войници. Но в Англия няма постоянна армия, защото не е нападана от времето на Уилям Завоевателя. И британците силно се съмняват в идеята за полицейска сила, като мислят, че това ще накърни свободата им. Затова в селата има местни пазачи и енорийският цивилен отговорник за реда, обикновено тамошният търговец, върши тази работа в свободното си време. И, както подчертава Патрик Прингъл в увода си към книгата на Годар „Мемоари на един бегач от Боу стрийт“, тази система действа достатъчно добре в провинцията, но се пропуква в големите градове. Ако го ограбят, гражданинът сам трябва да преследва крадеца, като вдигне „олелия“, и ако го хване, съдебните разходи са за негова сметка. Правителството се опитва да компенсира липсата на законност и ред, като въвежда варварски наказания, и в Тайбърн обесват дузина, а понякога и двайсет души едновременно. В списание „Джентълмен“ от 1750 г. е отбелязано: „На 6 юли в Тайбърн бяха екзекутирани Елизабет Банкс за побой на дете, Катерин Конуей за фалшифициране на корабен билет и Маргарет Харви за обиране на господаря си. Всички бяха пияни“. През 1801 г. е обесено тринайсетгодишно момче, защото влиза с взлом в къща и открадва лъжица. А през 1808 г. в Лион са обесени две сестри — на осем и на единайсет години. През 1831 г. е обесено деветгодишно момче, защото запалва къща, а две години по-късно — друго деветгодишно момче, защото пъха пръчка в прозореца на магазин и открадва боя на стойност две пени.

В средата на XVIII век по-заможните хора започват да напускат Лондон, заключват къщите си и взимат със себе си скъпоценностите си, защото очакват, че домовете им ще бъдат разбити и ограбени. И ако някой иска да си възвърне откраднатото имущество, той отива при съмнителни типове, които познават подземния свят, и предлага награда. През XVII век бивша разбойничка на име Мери Фрит, или Мол Кътпърс, отваря магазин на Флийт стрийт, за да продава вещите, откраднати от бандата й джебчии, и най-добрите й клиенти са самите жертви. Бизнесът й е толкова успешен, че оставя без работа всеки търговец на крадени вещи в района. Мол умира богата и уважавана през 1659 г., на седемдесет и пет години. Век по-късно Джонатан Уайлд се залавя със същия бизнес и скоро постига много по-голям успех от Мол Кътпърс. Той става нещо като Ал Капоне на XVIII век и разделя Лондон на райони, където действат различни банди. Всеки крадец или разбойник, който предпочете да работи сам, е намиран и обесван по доказателства, представени от Уайлд. Той притежава къщи в Лондон и в провинцията, както и кораб за превоз на крадени стоки. Уайлд дори има наглостта да поиска от кмета на Лондон да се подвизава свободно в града заради големите си обществени заслуги. Когато е приет закон, забраняващ взимането на пари за връщане на крадени вещи на собствениците им, той намира начин да го заобиколи и забогатява още повече. Накрая го залавят и през 1725 г. Уайлд е обесен. И след година и нещо Лондон се озовава в хватката на вълна от престъпност и става опасно човек да се разхожда в Ковънтри Гардън дори посред бял ден.

Джинът не е единствената причина. Някои смятат, че това се дължи на увеличаващия се брой моряци в Лондон, когато търговията на Британия с останалия свят започна да нараства. Писателят Хенри Филдинг стига най-близо до същността на проблема в памфлет за „увеличаващите се кражби напоследък“. Той обвинява „огромните богатства, които през последните години се изсипват в страната“. Англия се превръща в най-богатата страна в света, но наред с богатството й съществува и отблъскваща мизерия. Естествено, бедните се опитват да отклонят част от това богатство към собствените си джобове. Същото се случва и в древен Рим, и във всяка друга цивилизация, постигнала просперитет и успех.

Лондон е залян от престъпност и това не засяга само бедните. „Мохоките“, дружество, чиито членове се посвещават на амбицията да „наранят колкото е възможно повече от събратята си, хората“, са предимно джентълмени. През свободното си време те принуждават проститутки и възрастни жени да стоят на глава в бъчви, пълни с катран и бодат със сабите си краката им или ги карат да скачат, за да избегнат остриетата, обезобразяват жертвите си, като избождат очите им или сплескват носовете им, причакват прислужници, бият ги и разсичат лицата им. За да достигнат необходимата степен на ентусиазъм за жестоките си игри, те се напиват толкова много, че стават „напълно неспособни на разум или човечност“. Някои мохоки членуват и в „Смелите самци“, които официално отричат съществуването на Бог и всяка неделя ядат ястие, известно като „паят на Светия дух“. Злодеянията на „Смелите самци“ са по-изразено сексуални от онези на мохоките и тъй като практически е невъзможно да ги осъдят за изнасилване и възрастта на информирано съгласие е дванайсет години, са извършвани по-открито. Всъщност мнозина, ако не и всички млади мъже от тази класа се смятат за недосегаеми. Една вечер през двайсетте години на XVIII век Ричард Савидж, който твърди, че е син на графинята на Макълсфийлд, се скарва с някакви хора, докато играят на карти в кафене „Робинсън“, изгубва контрол и пронизва със сабята си единия. Съдят го за убийство, но после го оправдават. В друг случай млад джентълмен на име Плънкет влиза в магазин, за да вземе перуката, която е поръчал, и когато майсторът не се съгласява да намали цената повече от една гвинея, не се поколебава да грабне бръснача от тезгяха и да пререже гърлото му. Безсмислените убийства като тези са чести, както и безредиците и бунтовете…

Нещата започват да се подобряват през 1729 г., когато капитанът Томас де Вейл е назначен за мирови съдия на Уестминстър и Мидълсекс. Десетилетие по-рано той е на път да се разори заради слабостта си към виното, жените и песните и натрупва огромни дългове. Но Де Вейл има благоразумието да се оттегли в село и да живее евтино с по-малко разходи. После се връща в Лондон и започва работа като писар, съставяйки петиции до правителството. Де Вейл не пази в тайна факта, че е приел поста на съдил, защото му предлага възможността да взима подкупи и да задоволява ненаситния си сексуален апетит за млади дами, които не разполагат с други средства, за да го подкупят. Той има двайсет и пет законни и неизвестен брой незаконни деца и до кабинета си държи тайна стая, където бързо се оттегля с всяка привлекателна жена, която се яви пред него и е готова да заплати свободата си в леглото. Въпреки че е сексуален маниак, Де Вейл е способен и трудолюбив магистрат. Десет години след екзекуцията на Джонатан Уайлд членовете на една от най-големите и жестоки банди крадци в Лондон решават да го убият, когато чуват, че той събира доказателства срещу тях. Добре въоръжени групи мъже го причакват всяка нощ край Лестър Фийлдс (сегашният Лестър Скуеър), където се намира кабинетът му. Де Вейл, изглежда, разбира за заговора. Накрая чакането изнервя главорезите, които тайно предават съмишлениците си на съдията и така е разбита една от най-опасните банди в Лондон.

Най-големите победи идват, след като през 1739 г. Де Вейл премества кабинета си в къща на Боу стрийт. Той вече е на петдесет и пет години — възрастен човек, според представите през XVIII век, когато започва да си създава репутация на детектив. Обран е ресторант на Чансъри Роуд и Де Вейл разпитва заподозрян, който твърди, че не знае нищо за това престъпление. Де Вейл, действайки по усет, небрежно иска ножа му и вижда, че острието е счупено. Служителят, когото изпраща в ресторанта, открива липсващото парче от ножа в ключалката и човекът е осъден. Както при повечето добри детективи, успехът на Де Вейл се крие в обострения му инстинкт за поведението на престъпниците.

След смъртта му през 1746 г. постът и къщата му на Боу стрийт са взети от писателя и драматурга Хенри Филдинг, който прави откритието, че литературата и бедността са синоними. Филдинг си изкарва прехраната, като пише политически пиеси, докато на министър-председателя сър Робърт Уолпол му омръзва да го критикуват, и въвежда закон, според който всяка пиеса трябва да бъде одобрена от длъжностно лице, наречено лорд Чембърлейн — институция, вбесявала поколения драматурзи до премахването й през 1968 година. Това слага край на кариерата на Филдинг като драматург и романите „Джоузеф Андрюс“ и „Джонатан Уайлд“ не могат да наваксат загубите му. Ето защо, макар и без желание, Филдинг решава да приеме поста мирови съдия. Враговете му се подиграват на драматурга идеалист, „който се продава“. Но Филдинг няма намерение да забогатява. През няколкото години на служба (през 1748 г. той вече е болен и шест години по-късно умира) Филдинг става най-яростният враг на престъпността, когото Лондон познава.

Проблемът му е лесен. На мястото на всеки крадец и разбойник, изпратен в затвора, има още сто на свобода. Тъй като няма полиция, с изключение на енорийските отговорници за реда, лондонските престъпници не срещат организирана съпротива. Но Де Вейл показва, че бандите могат да бъдат разбити от решителен съдия. Филдинг събира половин дузина приятели с високо гражданско съзнание и организира групи от „ловци на крадци“ — бивши енорийски отговорници за реда, които познават бандитите. За нас тази система изглежда безнадеждно аматьорска. Жертвите на обири и кражби са призовавани да отидат бързо в къщата на Филдинг на Боу стрийт, откъдето ловците на крадци тръгват да преследват нарушителите. Ето защо скоро те стават известни като Бегачите от Боу стрийт. И тъй като са свикнали с имунитет и рядко си правят труда да напускат обичайните си убежища, лондонските крадци са залавяни безпроблемно. Филдинг описва задоволството си, докато чете лондонските вестници, и вижда репортажи за намаляващия брой на крадците, докато накрая кражбите спират. Правителството му дава шестстотин лири и той използва само половината, за да сложи край на вълната от престъпност в Лондон.

Следващият проблем е броят на разбойниците по пътищата край Лондон. И това също се оказва лесно за решаване. По пътищата започват да патрулират тежковъоръжени отговорници за реда, крадците се изнервят и се преместват другаде. Един разбойник, свикнал с безнаказаността толкова много, редовно обирал една и съща пощенска кола в покрайнините на Лондон. Накрая кочияшът качва човек от Бегачите от Боу стрийт и когато престъпникът се появява, размахвайки револвер, ловецът на крадци стрели и отнася половината му челюст. Разбойникът също стреля, но не улучва. Закарват го в болница и после в затвора. Тази случка става, докато мирови съдия е Джон, слепият брат на Филдинг, който продължава да бъде бич за лондонския подземен свят повече от четвърт век след смъртта на писателя.

Великият Видок

На трийсет и четири години, Южен Франсоа Видок е нисък мъж с мускулесто тяло, белязано лице и челюсти като на лъв. Роден в Арас на 24 юли 1775 г., той има неприятности през по-голямата част от живота си. Видок има избухлив нрав и силна воля — качества, които довеждат до множество лични битки и присъди. Несправедливостта го вбесява и опитите му да избяга от затвора са решителни и отчаяни. През 1808 г., когато се озовава в Париж, списъкът на нарушенията му е достатъчен, за да му осигури доживотна присъда. Видок иска среща с М. Анри, шеф на криминалния отдел на парижката полиция, и му прави предложение. Ако му гарантират имунитет, Видок ще действа като информатор срещу група хора, които полицията иска повече от него.

Анри съзнава, че сделката е изгодна, но решава да я направи още по-добра. Той освобождава Видок. И когато след няколко седмици Видок е разобличен от престъпните си съдружници и пак се явява пред шефа на полицията, М. Анри сключва много тежка сделка. Ако го заподозрат, че е информатор на полицията, Видок ще бъде намерен мъртъв. Но Анри знае, че няма избор.

Задачата на Видок е да се сдобие с доказателства срещу крадец на име Бартоломей Лакур, известен на полицията като Коко. Той е откраднал сребро от полицейски служител. Предстои процес, а полицията не разполага с доказателства. И Видок трябва да ги намери.

Това се оказва неочаквано лесно. Поради репутацията си на беглец той е нещо като герой за другите затворници и скоро става неофициален правораздавател. По ирония на съдбата едно от първите му „дела“ е срещу самия Коко, който е заподозрян, че е информатор на полицията. Видок спасява живота му и става негов доверен човек. И не след дълго Коко споделя с него, че няма да го осъдят, защото единственият свидетел е уличен носач, когото полицията не е разпитала. Коко не казва на Видок името на носача, но споменава улицата, на която човекът живее. Видок предава информацията на Анри и носачът скоро е намерен. Коко така и не разбира как са се сдобили с доказателства да го осъдят…

През следващите две години Видок продължава кариерата си на предател. После Анри спазва своята част от сделката и му позволява да „избяга“ на път за съда. Другите затворници са очаровани от последния подвиг на Видок, който очевидно се завръща към старите си навици, прекарвайки дните си в долнопробни винарни. Но престъпниците са озадачени как полицията разбира за най-добрите им планове. Никой не подозира, че виновникът е „великият“ беглец.

Успехът на Видок е толкова голям, че през 1810 г. му дават полицейски участък на име Сюрете. Главната му задача е да създаде мрежа от информатори — метод, който сега повечето полицейски сили смятат за нещо обикновено. Но тази институция е основана от Видок и от 1810 до 1833 г., когато се оттегля, той постига поредица от забележителни успехи.

Един пример ще бъде достатъчен, за да илюстрира методите му. През 1821 г. месар на име Фонтен спира в крайпътна странноприемница и разговаря с двама почтени на вид пътници. Когато разбира, че те отиват на панаира в Корбейл, зарадван, пита дали може да пътува с тях. Той носи голяма сума пари и се страхува да не го оберат. На усамотено място няколко километра по нататък те го пребиват до безсъзнание, наръгват го с нож, взимат парите му и го оставят. На сцената на престъплението полицаите намират част от плик с имената М. Раул и Рош. Видок познава някой си М. Раул, който държи бар в Бариере Рош-Шуар и чиято репутация е зловеща.

Месарят успява да ритне в коляното единия от нападателите и Видок предлага да търсят накуцващ човек. Хората му, които наблюдават бара, скоро виждат накуцващ мъж, отговарящ на описанието на единия разбойник и в чието лице Видок познава престъпник на име Корт, когото преди известно време е арестувал за въоръжен обир. На зазоряване следващата сутрин той отива при Корт, казва му, че е обвинен в контрабанда, и вижда в изражението му облекчение. Корт го поканва да претърси стаята му, но Видок намира оръжия и завежда разбойника в най-близкия жандармерийски участък.

После Видок използва същия метод с Раул. Той му обяснява, че е разобличен за организиране на антиправителствени митинги и разпространяване на памфлети, призоваващи към размирици. Раул го поканва да претърси къщата му. Както Видок предполага, там няма нищо. Но Раул има друг апартамент в Париж. И там, в бюрото, Видок намира другата част на плика. Той арестува Раул и го изпраща в затвора.

Видок продължава да разпитва Корт, като внимава да не спомене за атаката срещу месаря. Накрая Корт признава, че е замесен в убийството на продавач на домашни птици, ограбен за няколко дребни монети. И най-после Видок разкрива, че престъплението, което разследва, е опитът за убийство на месаря. Вече изгубил присъствие на духа, Корт признава и за това, но обвинява Раул в наръгването с нож. След като чува изповедта на съучастника си, Раул също прави самопризнания. Видок успява да си създаде връзки с престъпниците, облекчавайки последните им дни, и те го смятат за приятел.

На петдесет и осем години, Видок отказва да се оттегли в цивилния живот и става първият частен детектив в Европа. Той написва мемоарите си и се сприятелява с писателя Балзак, обезсмъртил го в лицето на зловещия, но изключителен престъпник Вотрен. В замяна Балзак помага на Видок да напише романи, основаващи се на ранния му живот.