Колин Уилсън
Истински престъпно (16)

Бен Джонсън: мошениците винаги се провалят

На 30 декември 1961 г. във Фалмът, Ямайка, се ражда една легенда. До 1977-а, само година след като емигрира в Канада, той вече е привлякъл вниманието на най-добрите треньори по лека атлетика в страната. Талантът му е изумителен и решителността му да печели — ожесточена. Специалистите предричат, че макар и млад, този спортист скоро ще покори света на леката атлетика. Името му, разбира се, е Бен Джонсън, а треньорът — Чарли Франсис. Двамата са твърдо решени да спечелят най-голямата награда — златния олимпийски медал на сто метра гладко бягане.

Франсис го притиска до краен предел и до 1980 г. Джонсън постига такъв прогрес, че се квалифицира за Олимпийските игри в Москва. В отговор на злополучната инвазия на Съветския съюз в Афганистан обаче, Канада бойкотира игрите и Джонсън остава у дома. И вероятно така е по-добре, защото той още не е напълно готов. Панамериканските игри за пръв път го изправят срещу Карл Луис, който финишира пръв, а Джонсън една шести.

Поражението принуждава Джонсън да се върне на тренировките с подновена мотивация. Той е видял стандарта, който трябва да постигне, и смята, че е способен да го направи. И наистина, периодът 1980 — 1984 г. е време на постоянен, макар и недраматичен прогрес. През 1981 г. Джонсън става шампион на Канада, през 1982 г. финишира втори след Алън Уелс в игрите на Обединеното кралство, през 1983 г. стига до полуфинали в световното първенство, а в годината на Олимпийските игри грабва бронзовия медал в Лос Анджелис.

Макар че Джонсън става все по-добър, Луис продължава да финишира преди него и това го дразни. Запален от желание да победи американеца, Джонсън се хвърля в тренировките с маниакална обсебеност. И скоро надеждите му се оправдават. Само година след Олимпийските игри Джонсън за пръв път побеждава Луис. Скоро след това той печели световната купа и категорично заявява, че единствено талантът му ще го направи най-бързия човек на планетата. Първо, той лесно побеждава на игрите на Обединеното кралство през 1986 и през цялата година сериозно заплашва световния рекорд. После, в началото на 1987 г., Джонсън смайва Луис и другите състезатели, като поставя нов световен рекорд в зала на шейсет метра. Луис, коронованият принц на спринта от дълго време, изглежда все по-разстроен. Джонсън печели световната титла с главозамайващ рекорд — 9.83 секунди.

Но канадецът не е доволен. Какъв е смисълът да бъдеш най-бързият човек на света, ако не си спечелил най-голямата награда — златния олимпийски медал?

1988 година трябва да донесе венеца на славата му. Луис може и да си извади поука от поражението и да се завърне по-бърз от всякога, но Джонсън решава да не отстъпи короната.

Но това не е отстъпление. Луис наистина се връща по-бърз и кипящ от агресивност. През цялата година двамата атлети се редуват да побеждават и започва да става ясно, че носителят на златния медал ще бъде онзи, който съумее най-дълго да запази хладнокръвие. Но после, само няколко седмици преди началото на Олимпийските игри, Джонсън изгубва форма толкова драматично, че възникват съмнения в способността му да спечели медал. Моментът е критичен за атлета. Той трябва да събере всичката сила на характера и вярата си, за да преодолее кризата. Джонсън дължи успеха единствено на себе си и отговорът му е херкулесов. Той постига 9,79 секунди — нов световен рекорд — и златен олимпийски медал. Мечтите му са осъществени и мястото му в книгите за световните рекорди — осигурено. Бен Джонсън винаги ще бъде известен като най-бързият спринтьор в света.

Колко подобни разкази, мислите, че съществуват в навечерието на 25 септември 1988 година? Стотици, а може би и хиляди. Няма съмнение, че дуелът между Джонсън и Луис е приковал вниманието на целия свят. Победата на Джонсън смайва хората. Фактът, че той намалява преди финала, е изумителен. Джонсън би отбелязал по-добро постижение, ако е искал. Той е най-бързият на всички времена, но би могъл да е още по-бърз. Хората се питат какво ще стане в бъдеще.

Но, както се оказва, славата на Джонсън е краткотрайна. На 27 септември говорителят на Международния олимпийски комитет Мишел Вердие прави изявление, което шокира спортния свят. Урината на Бен Джонсън, взета след финала като рутинна процедура, съдържа следи от забранен анаболен стероид. В резултат на това олимпийската титла му е отнета.

Светът е стъписан. Човекът, който само пред два дни е приветстван като въплъщение на честната надпревара, е разобличен като измамник. Забележителната му форма след Олимпийските игри в Лос Анджелис не е постигната с душевната сила и убеденост, че той е най-добрият. Многократните му изявления, че единствено талантът му ще го направи най-добрият, са приети като мръсни лъжи — звуци, предназначени за медиите. Джонсън изневерява на доверието, което му е възложено, и му предстои да получи наградата — в края на онзи съдбовен септемврийски ден Международната федерация по лека атлетика и канадското правителство му забраняват да участва в международни състезания.

Лишен от златния олимпийски медал и от двата световни рекорда, които е постигнал предишната година, Джонсън е заличен от книгите на рекордите.

Денят е тъжен. Хуан Антонио Самаранч, председателят на Олимпийската федерация, представя подходящо обобщение. „Това е удар за Олимпийските игри и за Олимпийското движение.“

Известно време Джонсън е представлявал най-доброто в човешкия дух, а сега е разобличен като долен комарджия, алчен за голямата награда.

Лари Хайдербрехт, мениджърът на Джонсън, се опитва да обжалва решението. „Бен очевидно е възмутен от новината и ще обжалва — заявява той и добавя: — Бен не взима наркотици.“ Опитът да се припише вината на загадъчно трето лице е неубедителен. Бен Джонсън би постъпил много по-добре, ако се бе оттеглил мълчаливо.

Олимпийският идеал въплъщава почтеност, смелост и всеотдайност. Но Спридон Белокас има други идеи. Годината е 1896, състезанието е маратон и анаболните стероиди още не са открити и не се използват за по-добро представяне на атлетите. Какво прави Спридон? Наема кон и карета, разбира се. Щом се скрива от погледа на тълпата, той се качва в каретата и пътува удобно. Но въпреки тази помощ Спридон финишира едва трети, скоро е разобличен и бронзовият медал му е отнет.

Въпросът е не как е измамил, а защо. И по тази тема се размишлява надълго и нашироко. Хвалебствията секват и на тяхно място се появяват статия след статия, анализиращи мотивите му. Теориите изобилстват, но е ясно защо Бен Джонсън е лъгал. Всяка олимпийска титла гарантира на атлета слава, а златото на сто метра — богатство. Несъмнено мениджърът, господин Хайдербрехт, е информирал Бен Джонсън, че с олимпийската си победа ще спечели пет милиона лири. Джонсън е простодушен, но не чак толкова.

Причината за разкриването му обаче все още не е ясна. Много преди Олимпийските игри възникват съмнения за физическата форма на Джонсън, особено по време на Световния шампионат през 1987 г., но нищо не е доказано.

Тогава защо го хващат година по-късно? Отново се пишат безброй статии по въпроса и се изказват безброй предположения. Най-вероятната причина е той да не е изчислил точно времето на действие на стероидите. Формата му започва да се влошава преди Олимпийските игри и на 17 и 21 август и Карл Луис, и Калвин Смит го побеждават. По всяка вероятност Джонсън изпада в паника и си слага инжекция малко преди Олимпийските игри. Джонсън, изглежда, е заловен не защото е бил нечестен, а защото не е изпълнил правилно инструкциите.

Ако приемем тази хипотеза, тогава възниква един много грозен акт — мошениците невинаги се провалят и хващат само безразсъдните. Истина ли е това?

Бен Джонсън може и да променя непозволено състоянието на тялото си, но Стела Уолш от Полша отива още по-далеч. Тя е шампион на сто метра гладко бягане на Олимпийските игри през 1932 година. В продължение почти на петдесет години името й е неопетнено. Но през 1980 г. Стела влиза в банка в Кливланд и става жертва на куршума на крадец. И на аутопсията истината излиза наяве. Стела е мъж.

Подробното проучване на фактите показва, че е така. След залавянето на Джонсън Международната федерация по лека атлетика приема проблема за наркотиците в спорта много по-сериозно и са наложени строги проверки. Мерките имат ефект най-вече в женската лека атлетика. Суперзвезди, като Катрин Крабе, световен шампион на сто и на двеста метра през 1991 г., и Татяна Доровских, шампион през същата година на три хиляди метра, са лишени от участие в състезания. Но по-важното е, че следва невероятен срив в представянето. Например Петра Фелке през 1988 г. хвърля копието на осемдесет метра, постигайки изумителен световен рекорд. Около 1992 г. най-доброто постижение е с десет метра по-малко от това разстояние. Същото е във всички дисциплини. Рекордите на Флорънс Грифит Джойнър от 10,49 секунди на сто метра и 21,34 секунди на двеста метра, поставени също през 1988 г., изглеждат недостижими. Дължината на гюле и на диск спадат с десет процента, а разстоянията от четиристотин, хиляда и петстотин и десет хиляди метра се пробягват много по-бавно, отколкото през 1988 година. Какви изводи може да направим, освен че измамниците наистина успяват?

Какъв всъщност е Бен Джонсън? Глупак, защото е измамил, или глупак, че е бил хванат? Съблазнително е да го опишем като най-големия измамник в атлетиката, но как е възможно това да е истина, като има десетки, вероятно стотици атлети, които са извършили същото престъпление, но не са заловени? Бен Джонсън е само пример колко далеч биха отишли хората, за да бъдат най-добрите. Но всъщност не сме ли ние, публиката, малко лицемерни в желанието си за абсолютна честност в спорта? „В любовта и във войната всички средства са позволени“ — гласи изтърканото клише. Защо в спорта да е различно? Измамите в спорта не започват и не свършват през 1988 г., а стават непрекъснато. Бен Джонсън не е първият дисквалифициран олимпийски медалист — по-точно е четирийсет и третият — и със сигурност няма да бъде последният. Но за кратко време той е идеал за подражание и вдъхновение. Бен Джонсън е центърът на онази чудесна, окриляваща заблуда, че всички сме по-низши и спортът е различен и по-висш от света, в който живеем. Престъплението му е, че Бен Джонсън разбива тази илюзия.

Говори ли ви нещо името Борис Онишенко? Би трябвало. Защото този гениален състезател по петобой е един от най-известните мошеници в историята на Олимпийските игри. Разтревожен от лошата си форма във фехтовката, той решава да провали състезанието. Онишенко манипулира по електронен начин рапирата си, така че да отбележи попадение, когато докосне бутона. Разгневените опоненти протестират, че са невинни, но не могат да докажат вината му, докато го хващат да нагласява екипировката си. Това със сигурност прави леки тренировките му.

Отборът на Марсилия: Архитекти на собственото си падение?

Кой атлет завършва шести на финала на Олимпийските игри през 1992 година?

Кой футболен отбор завършва седми след „Лийдс Юнайтед“ в сезона 1991 — 1992 година?

Трудни въпроси. Но така функционира спортът — в черно и бяло. Няма глупави въпроси, нито деморализиращи компромиси. Има победители, които са почитани като богове, и губещи, чиито имена никой не си спомня. Това състояние на нещата важи еднакво както за индивидуалните, така и за екипните спортове. Може и да не е справедливо, но е непреодолимо.

Щом победата е толкова важна, не е учудващо да открием, че не само индивидуалните състезатели, но и цели отбори са готови да променят шанса в своя полза. Атлетите постигат това с употреба на забранени стимуланти, а футболните отбори — с подкупи. Но крайният резултат е един и същ — да спечелят с измама.

Няма по-добър пример за тази практика от Франция. През последните двайсет години там възникват стотици скандали. През май 1971 г. „Сен Етиен“ гневно обвинява „Марсилия“, че се е опитал да подкупи френските национали Жорж Карну и Бернар Боскер, след като „Марсилия“ печели френската титла. През декември 1977 г. „Пари Сен-Жермен“ е толкова отчаян в желанието си да привлече играчи с високи качества в клуба, че продава билети за мачовете си на черния пазар, за да увеличи възможностите си за подкупи. През 1982 г. същият клуб е хванат с черна каса, която да изплаща недекларирани суми на девет от звездите им, един от които по-късно е футболният мениджър на Франция Мишел Платини^[1]. Председателят на клуба мосю Роше е хвърлен в затвора.

И сякаш тези престъпления не са достатъчни, но и президентът на „Бордо“ Клод Бес признава, че клубът плаща на проститутки, за да „се грижат“ за официалните лица след европейските мачове. Същият човек по-късно е признат за виновен, че е докарал клуба до дългове, възлизащи на трийсет милиона лири, и впоследствие е осъден на затвор за измама. Някой може да си помисли, че най-лошото е свършило, но това би било погрешно предположение. „Марсилия“ се завръща на първите страници на вестниците през 1991 г., когато източници твърдят, че клубът се е опитал да уреди мачовете срещу „Каен“, „Брест“, „Сен-Етиен“ и „Бордо“, които по-късно са отстранени от първенството заради финансови нарушения. Твърденията не се доказват, но са достатъчни, за да отнемат за година правата на собственика на клуба Бернар Тапи и да накарат футболистите да стачкуват.

Списъкът на нарушенията е дълъг и не се прави нищо, за да се подобри футболният облик на Франция в Европа. В края на сезона през 1992 г. французите печелят не един европейски трофей благодарение на злодеяния и макиавелски интриги. Всички се надяват, че 1993 г. ще бъде различна. Но аферата през тази година надминава всички предишни скандали във Франция.

Ето каква е историята. „Марсилия“ е нещо много повече от футболен клуб. Отборът се извисява с една глава над съперниците си. Те имат най-много суперзвезди, пари и поддръжници. „Марсилия“ печели френското първенство всяка година от 1989-а (дори силният „Ливърпул“ не може да се похвали с такъв рекорд) и е ръководен от най-скандалния предприемач във Франция, Бернар Тапи. Девизът на придобивките му е успех, успех и пак успех. Защото Тапи не познава нищо друго освен успеха и като шеф на компания, и като министър във френското правителство. Той не купува футболния клуб от любов, а за да постигне успех, което за Тапи означава европейска титла.

Брайън Гленвил е журналист с мисия — изучаване на италианците и лудориите им на футболната арена. Той разкрива безброй измами. Но никоя не е толкова екстравагантна, колкото опитът на „Рома“ да спечели благоразположението на съдията преди полуфинала за европейската купа срещу „Дънди Юнайтед“.

Те изпращат подкуп от петдесет хиляди италиански лири на рефера, който, не само че го получава след мача, но и не разбира какво е и го връща.

Когато през 1986 г. той купува „Марсилия“, е ясно, че ще трябва да чака по-дълго от обикновено за наградата, за която жадува. Официалните лица на клуба вероятно усещат нетърпението му и решават леко да наклонят везните в своя полза. Може би вече са си проправили пътя към успеха с подкупи? Кой знае? Но те решават да улеснят нещата за отбора да спечели шампионската лига, давайки подкупи и уреждайки мачове, и да се съсредоточат върху най-важната цел — европейската купа.

Но макар че в тази афера движещата сила несъмнено е желанието на Тапи да отнесе най-голямата европейска футболна награда, работата се извършва от хиляди персонажи, подходящи за филм на Сесил Б. Демил. Главните действащи лица са генералният мениджър Жан Пиер Берн и полузащитникът на „Марсилия“ Жан Жак Ейдели.

А сега за самия скандал. Накратко, футболен клуб „Марсилия“ е обвинен, че е купил победата си с един на нула срещу „Валенсиен“ на 20 май 1993 г., с която взима петата си поредна титла в лигата. Според обвинението мисълта, че няма да полагат големи усилия, им позволява да се съсредоточат върху предстоящия финал за европейската купа в Мюнхен.

На пръв поглед обвиненията изглеждат нелепи. „Валенсиен“ има лош сезон и не представлява реална заплаха за „Марсилия“. Но тези обвинения не идват от непотвърдени източници, а от един от футболистите, който е приел подкуп. Кристоф Робер, нападателят на „Валенсиен“, признава, че е взел подкуп от Жан Жак Ейдели, полузащитник на „Марсилия“, след като с него първо е разговарял генералният мениджър на „Марсилия“ Жан Пиер Берн. Той добавя, че съотборниците му Жак Гласман, защитник, и Жорж Буручага, полузащитник, също са подкупени.

След самопризнанията му полицаите незабавно претърсват къщата на лелята на Робер и разкопават градината — не защото са изгубили ума си, а защото там Робер е скрил подкупа от двеста и петдесет хиляди франка (близо трийсет и пет хиляди лири). После, на 6 юли, главните герои в този разказ са задържани и прибрани за разпит. Започва медийното събитие на годината.

Измамите, свързани с уреждане на мачове, не се извършват само от пристрастените към славата футболни клубове. Засегнат е и международният футбол. Но в един от случаите залогът не е Световната купа, а Президентската купа на Южна Корея. По време на турнира австралийски отбор твърди, че играчи от Румъния са им предложили подкуп, за да предотвратят загуба от очевидно по-слаб съперник (участ, от която редовно страда отборът на Англия). Австралийците, разбира се, отказват — подкупът и без това е само три хиляди лири — и въпреки всичко загубват мача.

Фактът, че е бил предложен подкуп, е потвърден от Буручага, полузащитник на „Валенсиен“, и накрая (но едва след като съпругата му признава) — и от Ейдели. Но обвинението среща затруднения, защото обвиненията в активна корупция са успешно отхвърлени от Жан Пиер Берн — освободен в края на юли — и Жак Гласман, защитникът на „Валенсиен“, който отрича да знае нещо за заговора. И нещата остават така до написването на тази книга. Несъмнено един ден истината ще излезе наяве, макар и късно, и ще бъдат взети съответните законови мерки.

Но освен съдебното дело „Марсилия“ вече търпи последствията от обвиненията. Благодарение на бързата реакция на УЕФА, която забранява на клуба да участва в състезанието за европейската купа, а не на френските футболни власти, които позволяват на „Марсилия“ да започне новия сезон на 24 юли, сякаш нищо не се е случило.

Каква ирония, че полагайки толкова усилия (с почтени и непочтени средства), за да постигне целта си, клубът загубва шанса да повтори успеха си. Вероятно „Марсилия“ е архитектът и на славата, и на унижението си.

Но каква е реакцията на французите към тази афера? Няма съмнение, че е имало подкуп, макар и в малки размери, с който „Марсилия“ си помага да спечели първенството. Сигурно се надигат гняв и възмущение срещу измамата? Ами… и да, и не. От хората, намиращи се далеч от лагера на „Марсилия“, идва горещо одобрение за разследването и искрени призиви да бъде изкоренена корупцията във френския футбол. Ноел льо Грае, президентът на френската лига, дори заявява, че ще се „справи с тази гангрена“. Но за жителите на Марсилия кризата е парижки заговор срещу града им, футболния отбор и Тапи, собственика на клуба. Вместо да нахлуят в стадиона на „Марсилия“ и да поискат правосъдие, местните жители излизат на улиците на града на шумна и предизвикателна демонстрация на солидарност. Доказвайки максимата, че стига да даваш на хората каквото искат, те с готовност ще си затварят очите пред използваните средства, поддръжниците отхвърлят обвиненията, като подчертават успехите на „Марсилия“ през последните няколко години. Те питат защо един преуспяващ клуб би прибегнал до подкупи, подминавайки въпроса как преди всичко клубът се е добрал до тези успехи.

„Кой е негодникът в черно?“ Очарователно скандиране, чувано по множество английски футболни стадиони. Реферите обикновено са смятани за некомпетентни, когато направят скандална грешка, но всъщност са податливи на подкупи като играчите. В Португалия президентът на „Пенафиел“ и рефер на ФИФА са уличени в скандал за подкуп и две години по-късно, през 1993 г., шефът на португалската съдийска асоциация заявява, че може би стотици официални лица взимат подкупи всяка седмица. Руският съдия Алексей Спирин е последният, който е хванат. Той е зачеркнат от списъка на УЕФА, защото приема подкуп от отбора на Торино в мача им срещу Норкьопинг от Швеция.

Футболният клуб „Марсилия“ е обвинен, че използва нечестни методи, за да спечели победа, но вместо порицание получава овации и подкрепа. Дали някога аферата щеше да излезе на бял свят, ако не беше разобличена от пресата? Както признава Ерик дьо Монголфие, общественият обвинител по делото, пресата му е гарант, че случаят ще бъде разнищен докрай.

За съжаление този манталитет не е присъщ само за „Марсилия“ или за Франция. Вгледа ли се във футболния свят, човек ще види, че отборите са готови да си проправят с подкупи пътя до успеха и поддръжниците им са готови да защитават този успех на каквато и да е цена. Липсват срамът и разочарованието, които са толкова очевидни, когато Бен Джонсън е обвинен в употреба на допинг. Има само отчаяна потребност от победа.

Потребност, за която клубовете са готови да се погрижат. В Италия например Лучано Гаучи, президент на футболния клуб на Перуджа, редовно предлага на реферите коне в замяна срещу услугите им. В Кипър и четирите клуба в лигата плащат на опонентите си за победата във финалния мач на сезона и това кара вестниците да публикуват празни места там, където трябва да са футболните репортажи. А в Полша в подкупи и уреждане на мачове са замесени толкова много отбори, че когато на „Легия Варшава“ е отнета титлата, шампион става не отборът, класирал се на второ място — ЛКС „Лодс“, защото вече е отстранен от надпреварата, а третият — „Лех Познан“.

Какво място отреждат на футбола всичките тези интриги и машинации? Дали продължаването на играта, за добро или лошо, е остаряла концепция? Ако измамите и фалшификациите, извършени от клубовете, са подкрепяни от привържениците, тогава наистина ли това са измами и фалшификации? В края на краищата, за измамата е необходим извършител и не можеш да извършиш измама, ако няма кого да измамиш. Онова, което се смята за престъпно, само засилва драмата. Ако не друго, то поне скандалите са направили футбола по-популярен отпреди. Играта може и да не е морално почтена, но е магнетична.

„Уайт Сокс“ от Чикаго и световните серии през 1919 г.

Да говорим за бейзбол и едновременно за честна игра, би било наивно. От самото си зараждане корупцията е присъща за този спорт. Комарджиите открито се хвалят, че могат да контролират игрите с топка със същата лекота, с която контролират конните надбягвания. Инцидентът със зрители, на които е платено, за да осигурят грешки на терена и да замерват с камъни играчите, чакащи висока топка, са нещо обикновено в ранните дни на бейзбола и американската публика сякаш скоро загубва способността си да се шокира от уреждането на мачове и подкупи. Или поне до прословутите Световни серии през 1919 година.

Проведени скоро след края на Първата световна война, Световните серии трябва да бъдат щастлив празник и утвърждаване на достойнството да си американец. От „Уайт Сокс“ от Чикаго, най-голямата сила в бейзбола, се очаква да превъзхождат по класа и форма „Редс“ от Синсинати, които по собствено признание само участват. Говори се, че привържениците на Чикаго се редят на опашка не само да видят дали любимият им отбор ще спечели, но и как ще стане това. Те съвсем не подозират за най-големия скандал в историята на бейзбола — „Уайт Сокс“ са решили да изгубят Сериите.

Войната се е отразила на развлекателния бизнес, най-важната част на който е бейзболът. И когато през 1919 г. играта е възобновена, коланите трябва да бъдат затегнати. Играчите от всеки отбор са принудени да се примирят не само с по-ниски надници, но и по-дълъг сезон. Отборът на Чикаго е най-засегнат, защото е ръководен от най-стиснатия собственик в страната, Чарлс Албърт Комиски. Докато сезонът тече и превъзходството им става все по-явно, недоволството нараства и довежда до гневни заплахи за стачки през юли същата година. Стачката е предотвратена, но огорчението преобладава. Всички играчи мърморят недоволно, но един от тях решава да поеме нещата в свои ръце.

Името му е Чик Гандил. Той е възмутен най-вече от ниските надници, свикнал е да бъде в светлината на прожекторите и иска охолен живот. Известно време Гандил се пита дали някой от другите играчи споделя чувствата му и по време на юлската криза разбира, че е така. Един човек гневно изразява недоволството си — Еди Чикоте, питчърът. Краят на забележителната му кариера наближава, но въпреки това му плащат по-малко, отколкото на новоприетите играчи в други клубове. Гандил осъзнава, че ако измисли достатъчно добра измама и убеди Чикоте да се присъедини към него, ще ги последват и останалите, защото го уважават и му се възхищават.

До края на сезона Гандил обмисля измамата, но щом „Уайт Сокс“ щурмуват Световните серии като фаворити, той разбира, че се е появила идеалната възможност. Три седмици преди да започнат Световните серии, той кани известния комарджия, букмейкър и специалист по бейзбола Джоузеф Съливан Спорта да го посети в хотел „Бъкминстър“. Когато Съливан пристига, Гандил му прави просто предложение — ако Съливан събере аванс от осемдесет хиляди долара в брой, Гандил ще гарантира достатъчен брой играчи, които да провалят отбора в Сериите. Предложението е твърде хубаво, за да получи отказ. Въпреки че няма достъп до такава голяма сума, Съливан с готовност се съгласява. Двамата си стискат ръцете, за да скрепят сделката, и всеки тръгва по своя път — Гандил да агитира играчите, а Съливан — да намери парите.

Задачата на Гандил се оказва по-лесна. Той вече има ясна представа кой би искал да се присъедини към него и на 21 септември 1919 г. ги кани на вечеря. Участниците са: Еди Чикоте, питчър, Ризбърг Шведа, шортстопер, Фред Макмълин, играч в маркираното пространство, Клод Уилямс Левичаря, питчър, Джордж Уийвър Бук, трети хийтър, Джо Джаксън Босия, четвърти хийтър и Оскар Фелш Щастливия, пети хийтър. Седем играчи, които могат да постигнат победа или да провалят отбора. Гандил не го увърта. Той им казва за Съливан и за сумата от осемдесет хиляди долара. Необходимо е само да загубят Сериите. Сделката не получава веднага одобрение, но до края на вечерта всички се съгласяват с условията.

За разлика от Гандил Съливан познава само един човек, който би могъл да осигури необходимите средства. Името му е Артър Ротстейн, организатор на най-големите хазартни операции в Америка. Съливан се нуждае от време, за да измисли как да изкуши Ротстейн да участва в измамата, и за момента протака.

Това уреждане на нещата може би изглежда някак несериозно. Но никой от замесените играчи не мисли, че поема риск, уреждайки да провали отбора в Сериите, защото са сигурни, че няма да ги хванат. В бейзбола непрекъснато се уреждат мачове. Това е част от работата им. И не е за чудене, че скоро други комарджии, най-вече Бил Бърнс Сънливия, чуват за подготовката. Прякорът му е Сънливия, защото има вид на заспал и заради представянето му във висшата лига. През 1917 г. след незабележителна кариера в бейзбола той се залавя с петролен бизнес и за година успява да спечели малко състояние. Бърнс научава за плана на Гандил да провали отбора в Сериите, вижда втора възможност за бързо забогатяване и също предлага да даде пари. Той разбира, че Съливан ще осигури осемдесет хиляди долара, затова предлага сто хиляди.

През 1985 г. клуб „Волга“ от Горки е разформиран от Съветския комитет по спорта, но не защото подкупва други отбори или официални лица, а себе си. Младите играчи толкова много искат да бъдат включени в игра, че започват да подкупват треньора си. Този съвет им е предложен от стари играчи, които намекват, че е отколешна традиция. Не е изненадващо, че когато полицията разследва клуба, се установява, че същите стари играчи получават дял от подкупа на мениджъра.

Гандил не е на себе си от радост. Главното му притеснение е било да намери парите и сега, две седмици преди началото на Сериите, има двама души, които са готови да му ги платят. Всичко изглежда твърде хубаво, за да е истина, и действително е така. Нито Съливан, нито Бърнс имат толкова много пари и Съливан не познава друг потенциален поддръжник освен Арнълд Ротстейн. Цялото начинание е на път да се провали, освен ако единият от двамата комарджии, които не са близки с Ротстейн, не го убеди да осигури сумата.

Бърнс, изменяйки на прякора си, действа пръв. На 23 септември той и партньорът му Били Махарг се обръщат към Ротстейн по време на конно състезание в Ямайка и се опитват да си осигурят помощта му. Ротстейн дори не пожелава да се срещне с тях и изпраща близкия си приятел, бившия световен шампион по борба в категория „перо“ Ейб Ател, за да чуе какво имат да казват. Заинтригуван, Ател се среща с Ротстейн на вечеря в ресторант „Рубенс“ и усилено рекламира плана. Според него замисълът не може да се провали. Ротстейн обаче не е толкова сигурен. Той не знае нищо за Бърнс и за партньора му Махарг и се притеснява за броя на хората, които вече пряко са замесени или знаят за подготовката. Въпреки настояванията на Ател, отговорът му е „не“. Чул за решението на Ротстейн, Бърнс опитва един последен, директен подход. И когато пак не успява, се отказва. Планът на Гандил започва да се проваля.

Съливан обаче продължава да действа и е готов да опита късмета си. На 26 септември той се обажда в дома на главния комарджия и за негова изненада Ротстейн се съгласява да се срещнат на другия ден. Нещо повече, срещата приключва успешно. Ротстейн е имал време да обмисли плана и въпреки резервите си се съгласява да изпрати друг свой близък приятел, Нат Еванс, заедно със Съливан, за да се срещне с играчите.

На 29 септември, само два дни преди да започнат Сериите, Еванс, пътувайки като господин Браун, и Съливан пристигат в хотел „Уорнър“. Те идват точно навреме, защото играчите са загубили надежда, че ще получат нещо по-конкретно от обещания, и настроението им е мрачно. Еванс заявява, че ще плати, след като загубят Сериите. Но накрая се договарят. Играчите ще получат в аванс четирийсет хиляди долара, а другата половина ще бъде сложена в сейфа в хотел „Конгрес“ в Чикаго и ще им бъде дадена, след като загубят Сериите. Планът на Гандил е спасен, при това от Съливан. Изглежда, Бърнс може само да се ядосва и да мисли какво би могло да стане.

Само че той не смята да прави нищо подобно. Защото мисли, че не друг, а той е успял да спечели подкрепата на Ротстейн. В деня преди Еванс и Съливан да се срещнат с играчите, Ейб Ател се обажда на Бърнс и научава, че Ротстейн е преосмислил позицията си и ще изпълни целия план. Но не иска да го безпокоят за нищо и контактите ще се осъществяват чрез Ател. Това звучи като музика за Бърнс, който отново мечтае за долари и се свързва с играчите, за да им разкаже за успеха си.

И така три дни преди да започнат Сериите, играчите, изглежда, са в най-изгодни позиции от всички. След като чакат на тръни повече от седмица, Съливан изведнъж им прави категорично предложение, незабавно последвано и от оферта на Бърнс. И пак всичко е твърде хубаво, за да е истина. Поради две причини. Първо, телефонното обаждане на Ател е измама. Дребният човек е хипнотизиран от богатството, с което ще се сдобие, и след отказа на Ротстейн решава да продължи със замисъла. Забавя се да позвъни на Бърнс от страх. Ротстейн не обича да го лъжат и по всяка вероятност ще поръча да го убият. Не е необходимо да се споменава, че Ател няма пари. Второ, след като получава предплатата от четирийсет хиляди долара, Съливан задържа за себе си трийсет хиляди и дава на Гандил само десет хиляди — някакви си седемдесет хиляди по-малко, отколкото са се уговорили на първата им среща само преди две седмици.

Гандил е вбесен, но вече е отишъл твърде далеч и не може да спре. Той приема десетте хиляди долара и ги дава на Чикоте, за да не го ядоса. Гандил знае, че ако Чикоте се откаже, планът ще се провали. Гандил решава, че десетте хиляди са повече, отколкото Бърнс може да даде. Ето защо той се извинява на другите играчи и се приготвя да направи така, че да изгубят Сериите.

Но истинските победители в тази конспирация няма да бъдат играчите. Движени от разбираемо чувство на неудовлетвореност, те се възползват от единствената възможност, която имат, но това ги отвежда в свят, където са твърде наивни, за да се конкурират. Комарджиите ги използват. Ротстейн може и да гарантира на играчите осемдесет хиляди долара, но в задкулисните облози залага три пъти повече за победата на Синсинати. Той очаква да спечели цяло състояние и съвсем не го е грижа за играчите, които ще му помогнат да го спечели. Същото може да се каже и за Съливан, Бърнс, Ател и безброй други — всички твърдо решени да спечелят от най-лошо пазената тайна в бейзбола.

Максималната надница на футболистите, която от много години съществува в Англия, наскоро бе премахната, когато Тони Кей, Питър Суон и Дейвид Лейн от „Шефийлд Уенсди“, млади мъже с изключителни перспективи, заедно с множество играчи от по-низшите дивизии решават, че надниците им трябва бъдат увеличени. Те се споразумяват да уреждат резултатите на мачовете, в които участват. Отначало успяват, но стават нехайни и скоро ги разкриват и ги хвърлят в затвора, където прекарват остатъка от футболната си кариера.

На теория все още е възможно играчите да променят решението си и това вероятно би било най-разумната постъпка, но обещанията за богатство са твърде съблазнителни. Въпреки възраженията си, те решават да загубят първия мач и да видят какво ще стане. И така, на 1 октомври 1919 г. „Редс“ от Синсинати постигат невероятна победа — 9:1.

Но парите не се появяват. Съливан започва да отбягва играчите, а Ател, единственият източник на пари за Бърнс, изчезва. Той спечелва малко състояние, залагайки на победата на Синсинати, но не е готов да даде на играчите заслужената награда и застрашава плана.

Ядосани и притеснени, бейзболистите променят решението си и макар че падат и във втория мач, измамата сякаш се приближава към края си. Сега не са достатъчни дори десетте хиляди долара от Бърнс, които той успява много трудно да изкопчи от Ател. Играчите разбират, че комарджиите ги лъжат, и гордостта им е накърнена. „Редс“ съвсем не са толкова добри, колкото „Уайт Сокс“, но водят с 2:0 победи в Сериите и получават аплодисментите на цяла Америка.

Освен това, докато се връщат в Чикаго след втория мач, те трябва да търпят подигравките на Ринг Ларднър, най-популярният и влиятелен спортен журналист по онова време. Унижени и ядосани, бейзболистите са отвратени от интригите и лъжите. Те са спортисти и в третия мач от Сериите ще покажат на себе си и на Америка на какво са способни.

Съливан наблюдава ужасен как „Уайт Сокс“ печелят третия мач. Ротстейн още мисли, че планът е в действие, и залага на загубата на отбора на Чикаго. Съливан съзнава, че ще има огромни неприятности, ако главният комарджия разбере, че играчите не са получили четирийсетте хиляди долара, които е изпратил. Единственият начин да предотврати това е, като отново задейства плана. След отчаяни молби той събира двайсет хиляди долара и отива при Гандил, който го посреща с ледена усмивка. Гандил знае, че Съливан го е измамил, и никак не е доволен. Той му казва, че играчите са решили да спечелят Сериите, но когато вижда парите, решителността му се изпарява. Планът отново е в действие. Гандил не взима нищо за себе си и дава по пет хиляди на Ризбърг Шведа, Фелш Щастливия, Уилямс Левичаря и Джо Джаксън Босия.

И така „Уайт Сокс“ претърпяват третата и четвъртата си загуба в девет мача. Планът върви гладко. По един или друг начин играчите са получили четирийсетте си хиляди долара и комарджиите успешно са заложили на „Редс“ от Синсинати.

Но в отчаянието си да изпълни докрай плана, Съливан обещава още двайсет хиляди долара, ако „Уайт Сокс“ загубят и следващите два мача. Той, разбира се, няма намерение да плати и отсъства, когато играчите губят тези два мача. Освен това бейзболистите осъзнават, че биха изкарали повече пари, ако бяха спечелили Сериите, вместо да паднат. Негодуванието и гневът, че са използвани, съчетани с отчаяното им желание да победят, ги подтикват отново да се откажат от плана.

Съвземането на „Уайт Сокс“ е зашеметяващо. Отборът, който претърпява жестоки загуби в четири от първите пет мача и е отписан напълно, нанася удар с изумителна сила. Победата в шестия мач е последвана от поразителен триумф в седмия. Спечелването на Сериите отново е възможно и „Уайт Сокс“ пак е железният фаворит.

Но Артър Ротстейн не е доволен. Той е заложил 270 хиляди долара на „Редс“ и не иска да види победа на „Уайт Сокс“ в последната минута. Телефонира на Съливан, гневно иска удовлетворение и дава ясно да се разбере, че ако Чикаго спечели, Съливан ще умре. Ужасяващата същност на света, в който наивните, нискообразовани играчи се озовават, най-после се разкрива. Сега освен гордостта им е заложено нещо много повече.

Съливан реагира бързо и агресивно. Той посочва Уилямс Левичаря като слабата брънка във веригата, защото е известно, че е всеотдаен на съпругата си. В нощта преди деветия мач Съливан притиска Уилямс и го заплашва със смърт, ако не провали мача. Питчърът не се нуждае от повече убеждаване и съдбата на Сериите е решена. На другия ден Уилямс проваля играта и отборът на Синсинати става краен победител.

И така планът, който ту се запъва, ту започва отново, е осъществен. Всички комарджии са доволни. Съливан е спечелил петдесет хиляди долара, а печалбата на Ротстейн е десет пъти по-голяма.

Но играчите не са възнаградени. Макар че Съливан дава на Гандил четирийсетте хиляди долара, които през цялото време стоят в сейфа на хотел „Конгрес“, само Гандил и Ризбърг се възползват от парите. На другите им омръзват интригите и те играят, за да спечелят последния мач. Всички, с изключение на Уилямс. Ето защо, когато загубват, те си събират багажа и си тръгват по-бедни, отколкото ако бяха спечелили. Единственото им желание е да забравят за заговора и да се съсредоточат върху победата в Световните серии през 1920 г.

През септември 1991 г. алжирският бегач Абес Техамл постига победа в маратона в Брюксел. Начинът, по който побеждава — той изглежда забележително свеж на финала — е сигнал за появата му на световната сцена. След такова убедително представяне на какво още е способен този човек? Но след няколко минути мненията се променят, когато се разбира, че треньорът му е пробягал последните петнайсет километра вместо него!

Но не е толкова лесно — много хора заявяват, че има измама. Чарлс Комиски, собственикът на „Уайт Сокс“, е принуден да направи нещо. Макар да няма намерение да рови неприятните истини, и като знае, че ще отрежат приходите за клуба, той предлага двайсет хиляди долара за информация за вероятна измама. Освен това Комиски идентифицира играчите, които вероятно са замесени, и задържа чековете със заплатите им, докато случаят се изясни. Късметът отново изневерява на играчите, те все още не се сещат, че тази афера може да има сериозни последици. Работата, разбира се, е лоша, но винаги има следващ сезон. И през ноември 1919 г. сензацията утихва, играчите получават чековете си и усилията на Комиски, изглежда, убеждават всички, че Сериите са загубени честно.

Но за тяхно съжаление двама мъже объркват нещата. Първият е журналистът Хю Фулъртън, който на 15 декември същата година публикува първата от серия разобличаващи статии за бейзбола. Заглавието в „Ню Йорк Уърлд“ гласи: „Комарджии ли управляват бейзболната лига с участието на играчите?“.

Статиите не са опасни нито за Комиски, нито за играчите, но темата присъства в новините и Банкрофт Джонсън, пламенен опонент на Комиски и президент на Американската лига, получава желаната възможност да съсипе Комиски. Джонсън е вторият човек и е опасен.

Стотици унгарски футболисти мислят, че са организирали черна каса. Не е необходимо да споменаваме, че никой от тях не става милионер, защото скоро ги арестуват и отнемат състезателните им права. Мнозина играчи, предимно от по-низшите дивизии, по-късно са изпратени в затвора.

В Чехословакия „Збрьовка“ от Бърно се опитват да дадат подкуп, за да влязат в А група. За съжаление това само осигурява присъда от петнайсет месеца затвор на президента на клуба.

Около 7 септември 1920 г. постоянната публичност вече е призовала съдебните заседатели да разследват Световните серии през 1919 г. Банкрофт Джонсън иска да види Комиски съсипан повече от всичко друго на света — всъщност повече, отколкото да запази непокътната фасадата на бейзбола. Той вече е извършил собствено разследване и знае голяма част от подробностите за измамата предишната година. Щом чува, че съдебните заседатели са се събрали, Банкрофт Джонсън посещава съдията Макдоналд и му разказва всичко.

В резултат на това са изпратени призовки до Комиски и до играчите и на 22 октомври съдебните заседатели съобщават имената на осемте играчи заедно с Ател, Бърнс и Съливан като заговорници в конспирация да провалят отбора в Сериите. Новината е ужасна както за бейзболистите, чиито състезателни права са отнети, така и за Комиски. Планът на Джонсън се осъществява. Той съсипва Комиски, като унищожава клуба му.

Комиски обаче е в състояние да преживее удара, докато играчите са разорени. Въпреки последвалото освобождаване от криминални обвинения, те са отстранени от бейзбола. Нещо по-лошо, измамата, по време на която те са се чувствали неловко, е обогатила други и е съсипала тях.

Както Оскар Фелш Щастливия заявява: „Шегата беше за наша сметка“.