Колин Уилсън
Истински престъпно (22)

Скотланд Ярд: големият скандал с подкупи

Хари Бенсън, един от най-изобретателните мошеници на всички времена, е запомнен главно с водещата си роля в големия скандал за подкупи в Скотланд Ярд през 1877 година.

Бенсън е син на заможен търговец евреин, който притежава офиси във Фабурже Сен Оноре в Париж. Той има очарователни обноски, говори няколко езика и обича да се представя за благородник. Скоро след френско-пруската война през 1870 — 1871 г. Бенсън отива при граф Монтагю, кмет на Шатодюн, и иска дарения за граждани, изпаднали в крайна мизерия от войната. Той събира хиляди лири, но го издава фалшива квитанция и е осъден на година затвор. Животът там е непоносим за него и Бенсън прави опит за самоубийство чрез запалване на дюшека на леглото си в килията. Той остава инвалид и трябва да ходи с патерици до края на живота си.

Когато излиза от затвора, Бенсън подава обява за работа като секретар, споменавайки, че говори няколко езика. Наема го някой си Уилям Кър, изпечен мошеник в измами, свързани с конни надбягвания. Грубият му метод е да офейка бързо с печалбата на клиентите си. Изобретателният Бенсън скоро го убеждава, че има по-добри и не толкова рисковани начини да натрупа състояние. Избраните жертви са членове на френската аристокрация. Кър и Бенсън започват да издават вестник „Спорт“, в който има статии, преведени от британската преса. Там се споменава и за богатия господин Дж. Х. Йънг, който има такъв невероятен успех в избора си кой кон да подкрепи, че британските букмейкъри винаги намаляват облозите, когато имат работа с него. „Спорт“ се изпраща безплатно на десетки френски аристократи, интересуващи се от конни надбягвания, и те нямат причина да се съмняват в евентуална измама.

Една от жертвите е някоя си графиня Гонкур. Тя получава писмо от господин Йънг от Шанклин, остров Уайт, в което той я пита дали е съгласна да му стане посредник в залаганията. Графинята само трябва да изпрати чека, който ще получи от Йънг, до един букмейкър. Ако конят победи, тя ще получи печалбата, ще я изпрати на господин Йънг и ще получи пет процента комисиона. Мадам Гонкур се съгласява и получава чек за неколкостотин лири, който изпраща на букмейкъра от нейно име. После своевременно получава чек за „печалба“ над хиляда лири и след като го изпраща на господин Йънг, получава петдесет и няколко лири комисиона. Това й се струва изумително лесен начин за печелене на пари. Но тя не знае, че не е изпратила чека на букмейкър, а на един от съдружниците на господин Йънг. След като му изпраща още много печалби и получава много комисиони, графинята решава, че господин Йънг очевидно е финансов гений и му поверява десет хиляди лири от собствените си пари, за да бъдат инвестирани от нейно име. И се сбогува с тях.

Макар че през 70-те години на XIX век Скотланд Ярд е сравнително нова институция (създаден е през 1829 г.), методите му за борба с престъпността до голяма степен зависят от информатори от подземния свят, които предават събратята си престъпници. Полицаите са принудени да си създават връзки с мнозина престъпници. Това означава, че нископлатеният полицай — в онези дни седмичната заплата на детектива е едва пет лири шест шилинга и две пенита — може да се поддаде на изкушението да приеме подаръци, услуги и подкупи, за да предпази информаторите. Може би така детективът на име Джон Мийкълджон се сприятелява с Уилям Кър и започва да приема пари от него, за да не продължи разследването на по-ранните измами на престъпника. Главен инспектор Натаниъл Друскович, натурализиран поляк, доверява на Мийкълджон, че има финансови проблеми. Мийкълджон му казва, че познава „бизнесмен“, който може да му помогне. Бизнесменът е Бенсън. Срещу шейсетте лири, които ще даде „назаем“ на Друскович, той иска малко информация — предупреждение, ако Скотланд Ярд възнамерява да го арестува. Скоро в мрежата е привлечен трети детектив — главен инспектор Уилям Палмър. Не след дълго Мийкълджон предупреждава Кър и Бенсън, че Скотланд Ярд затяга примката около вратовете им. Шефът на Мийкълджон, главен инспектор Кларк, е открил фалшиви букмейкърски пунктове и е по следите на „Гарднър и компания“, името, под което действат Кър и съдружниците му.

Сред партньорите му е човек на име Уолтърс, член на банда, която Кларк наскоро е разбил. Бенсън живее в приятен дом на остров Уайт, където има карета, отличен готвач и много слуги. Той пише оттам на Кларк, че има интересна информация за Уолтърс. Бенсън обяснява, че за съжаление е инвалид и не може да отиде в Скотланд Ярд, но ако Кларк е достатъчно любезен да дойде в Шанклин… В онези дни полицаите изпитват страхопочитание пред аристокрацията и се държат с раболепно уважение с богатите заподозрени. Кларк забързва към Шанклин и е смаян от великолепната къща на господин Йънг. Той се притеснява, когато господин Йънг му казва, че Уолтърс говори наляво и надясно, че е подкупил Кларк, и има писмо, което доказва това. Кларк действително е написал писмо на Уолтърс. Той не е особено грамотен човек и лесно може да се изрази по начин, позволяващ погрешно тълкуване. Господин Йънг обещава да вземе писмото и двамата се разделят приятелски. Но Кларк докладва на шефа си, че Йънг е мошеник. Те си пишат и Йънг се обръща към Кларк със „Скъпи мой сър и брат“, защото и двамата са масони. Те се срещат няколко пъти и по-късно Йънг твърди, че е дал на Кларк петдесет лири.

При наличието на тази мрежа от „полицаи шпиони“ бандата Бенсън-Кър би трябвало да е неуловима. Но Бенсън прекалява. Той пише на графиня Дьо Гонкур, че има чудесна и уникална възможност да инвестира голяма сума от нейно име. Тя вече няма готови пари и се обажда на адвоката си господин Ейбрахамс с молба да осребри няколко ценни книжа. Господин Ейбрахамс взима предпазни мерки, свързва се със Скотланд Ярд и ги пита дали знаят нещо за господин Йънг от „Роуз Банк“ в Шанклин. Друскович, който отговаря за измамите на континента, получава съобщението и побързва да предупреди Бенсън, че се задават неприятности. Парижката полиция иска от Скотланд Ярд да засича писмата, съдържащи пари от различни измамени жертви, но Друскович прибира телеграмата. Той съзнава, че играе опасна игра, и се очаква скоро да извърши арест. Друскович моли измамниците да се разкарат от обсега му колкото е възможно по-бързо. Бандата, в която участва Фредерик, братът на Кър, и двама мъже на име Мъри и Бейл, влагат повечето придобити по незаконен начин печалби в най-безопасното място, Английската банка, и разбира се, могат да ги изтеглят безпрепятствено. Единственият проблем обаче е, че банкнотите там са номерирани и за такава голяма сума ще имат поредни номера и следователно ще бъдат лесно проследени. Ако избягат на континента, бандитите ще оставят след себе си диря от банкноти. Бенсън изтегля около шестнайсет хиляди лири от банката и отива в Шотландия, където открива сметка в банка „Клайсдейл“ в Грийнък и изтегля оттам тринайсет хиляди лири в банкноти по сто. Те имат предимството, че не са номерирани, но пак може лесно да бъдат проследени. Бенсън обядва с управителя на банка Клайсдейл, когато получава телеграма от Друскович, с която го предупреждава, че идва да го арестува. Бенсън изчезва, зарязвайки трите хиляди лири в сметката си в Грийнък.

Детективите получават по петстотин лири награда (макар че Кларк не е включен). Мийкълджон мигновено прави грешката да развали една от банкнотите си от сто лири и дава един от офисите на бандата като адреса си. Седмица по-късно той разваля още една банкнота при търговец на вино в Лийдс. Местните полицаи откриват това и тъй като издирват бандата, изпращат телеграма до Скотланд Ярд. Друскович я залавя и я изгаря.

В Скотланд Ярд са озадачени, че въпреки усилията им бандата Бенсън се изплъзва от пръстите им. Подкупените детективи още не са заподозрени. Уилямсън, шефът на Кларк, приписва всичко на лош късмет. Всъщност повечето членове на бандата се крият в Бридж ъв Алън в Шотландия. Когато Ейбрахамс, адвокатът на графинята, ги проследява до Шотландия, детектив Уилям Палмър им изпраща предупредително писмо и те изчезват.

Друскович получава задачата да обиколи набързо страната и да залови мошениците. Той се среща с Кър на гара Каледония в Единбург. Кър му предлага хиляда лири, за да не отиде в Бридж ъв Алън. Налага се Друскович да отхвърли предложението, защото има заповед да отиде там и да вземе някакви писма, адресирани до някой си „господин Жифар“ в хотел „Куинс“. Всъщност господин Жифар е Уилям Кър.

Птичките са отлетели, когато Друскович пристига в Бридж ъв Алън. Уилямсън, естествено, е разочарован. Той с изумление научава, че подчиненият му Мийкълджон е видян в компанията на мошениците в Бридж ъв Алън. И тогава вероятно в Скотланд Ярд надушват, че има нещо гнило… Но Мийкълджон обяснява, че няма представа, че е ял и пил с измамници. Той се запознал случайно с Йънг и го помислил за абсолютно порядъчен джентълмен. Уилямсън приема историята му.

Бандитите имат хиляди лири в банкноти по сто, които не могат да развалят. Мъри е изпратен да осребри чек в една от банките в Шотландия, където са открили сметка. Полицията го чака. Бенсън отива в Ротердам и се опитва да развали банкнота в хотела, но от Скотланд Ярд са уведомили холандската полиция и той е арестуван. Друскович съобщава новината на Кър, който убеждава корумпиран прокурор на име Фрога да изпрати на холандската полиция телеграма с подпис „Скотланд Ярд“, с която заповядва да освободят Бенсън на основание, че арестът му е грешка. Номерът почти успява, но холандските полицаи решават да чакат писмо, потвърждаващо телеграмата. Такова писмо така и не пристига.

Друскович е изпратен в Ротердам, за да прибере арестуваните Бенсън и Бейл. Той не може да направи нищо, освен да ги погледне строго и да измърмори под носа си, че ще направи всичко, което е по силите му. Друскович вече няма възможност да им позволи да избягат. Сега и неговото положение е застрашено. Уилямсън чува за писмото на полицията от Лийдс, че Мийкълджон е развалил там банкнота от сто долара, и иска да знае дали Друскович го е видял. Друскович отрича да знае нещо за писмото и съзнава, че всеки опит да позволи на Бенсън да избяга, е немислим.

Измамниците най-после са арестувани и осъдени. Бенсън получава петнайсет години, а Кър — десет. Щом пристигат в затвора Милбанк, те искат среща с губернатора и му разказват за корумпираните детективи. Скоро след това Друскович, Мийкълджон, Палмър, Кларк и корумпираният прокурор Фрога са арестувани. Извадени са на показ много писма от детективите, които предупреждават мошениците за действията на Скотланд Ярд. Освен това Друскович е видян да разговаря с Бенсън и Кър на гара Сейнт Панкрас в Лондон.

Всички, с изключение на Кларк са осъдени. Доказателствата срещу него са неубедителни. Друскович, Мийкълджон и Палмър получават по две години тежък физически труд — максималната присъда за заговор за възпрепятстване на правосъдието.

Кларк се пенсионира. Мийкълджон става частен детектив. Палмър използва спестяванията си, за да стане кръчмар. Не е известно какво е станало с Друскович. Фрога умира в приют за бедни.

На двамата главни мошеници предстоят успешни години. Бенсън и Кър са освободени предсрочно за добро поведение. Те се събират отново, прекосяват Атлантическия океан и стават рекламни агенти на минна компания. Бенсън се връща в Белгия и продължава бизнеса, издавайки акции за несъществуващи мини, но белгийската полиция получава информация за него от Скотланд Ярд и го арестува. В квартирата му са намерени огромни количества пощенски записи и чекове, очевидно изпратени му от лековерни инвеститори. Той прекарва две години в затвора и после се премества в Швейцария. Там Бенсън отново се представя за богат борсов посредник. Той се запознава в хотела с момиче, чийто баща е пенсиониран генерал и лекар от индийската армия. Бенсън убеждава момичето да се омъжи за него и принуждава баща й да му продаде акциите си, а постъпленията от седем хиляди лири дава за „инвестиране“. После се опитва да забегне в Америка. Тъстът му помага на полицията да го арестува в Бремен, но решава да не го съди, когато Бенсън му връща пет хиляди лири. Бижутата, които Бенсън е подарил на годеницата си, се оказват фалшиви.

Последният му голям удар е в Америка. Очакват певицата Аделина Пати да пристигне в Америка на турне. Представяйки се с името Ейби, Бенсън подкупва митничарите да го пуснат на кораба преди комисията по посрещането на Пати и й се представя като председателя й. Когато комисията пристига, той води задълбочен разговор с нея и те предполагат, че е импресариото й. Пати оставя кораба на негово разположение. Бенсън отива в Мексико и продава хиляди фалшиви билети за концертите на Пати. Той е арестуван, когато се връща в Щатите, и е предаден на съда. Бенсън очевидно не може да понесе мисълта, че ще остане дълго в затвора, скача от висок балкон, пада от петнайсет метра и счупва гръбнака си. Той умира на четирийсет години.

Един от най-големите финансови скандали в историята е прословутият „Мехур от Южно море“, схема, измислена от писателя Даниел Дефо и започната от Робърт Харли, графът на Оксфорд, през 1720 година. Идеята е да се внесат африкански роби, които да работят в плантациите на Южна Америка, но акциите се продават толкова добре, че тази част на плана така и не се осъществява — по онова време никой не разбира идеята на „кредита“. След като събират осем милиона и половина лири и доверието започва да спада, акционерите започват да продават и компанията рухва. Хиляди хора са разорени и десетки се самоубиват. Директорите на компанията плащат огромни глоби. Скандалът издига на власт вигите, които дотогава са в опозиция, за следващите четири десетилетия.

Скандалът „Тийпот Доум“: шайката от Охайо ограбва Америка

Уорън Гамалиъл Хардинг вероятно е най-лошият президент на САЩ. Най-доброто, което може да се каже за него, е, че скандалът „Тийпот Доум“, избухнал след смъртта му, не е негово дело, а резултат от неуспеха му да направи нещо друго, освен да играе покер и да люби любовницата си в стая зад Овалния кабинет.

Единственото ценно нещо на Уорън Хардинг е хубавото, грубовато лице и квадратната челюст, които му придават вид на президент. Той е роден в градчето Корсика, Охайо, през 1865 година. Хардинг прави нерешителни опити да стане учител и адвокат и накрая купува издателство на вестник, което е на път да се разори. По същото време той се запознава с Флорънс Клинг де Улф, дъщеря на виден гражданин. Тя се омъжва за него въпреки ожесточената съпротива на баща й. Флорънс е движещата сила в брака им, защото Хардинг е мързелив, добродушен и доверчив. Благодарение на усилията й „Стар“ от Марион става преуспяващ вестник.

Като издател Хардинг се запознава с много политици, включително с Хари Дохърти, на когото липсва индивидуалността да постигне политическите амбиции, за които мечтае. Но Хардинг има вид на политик и с помощта на Дохърти като ръководител на кампанията му скоро става щатски сенатор от листата на републиканците, а после вицегубернатор на Охайо. Той иска да спре дотук, но съпругата му и Дохърти продължават да го притискат, докато за негово изумление Хардинг е избран с огромно мнозинство в Сената на Съединените щати.

Хардинг не се интересува от политика. Той прекарва повече време на игрището за голф или да гледа баскетбол, отколкото в Сената. Той си намира и любовница — ученичка на име Нан Бритън от Марион, безнадеждно влюбена в него. Тя се премества в Ню Йорк и двамата започват да се срещат тайно. Скоро Нан забременява и му ражда дъщеря.

През 1920 г. трябва да се проведат избори за президент. През 1919 г. Удроу Уилсън получава нервна криза и няма намерение отново да се кандидатира. Републиканците нямат фаворит. На конгреса в Чикаго през юни нито един от тримата главни конкуренти не спечелва мнозинство. И „черната овца“ Хардинг изглежда приемлива алтернатива. Питат го дали в живота му има скандал, който би поставил в неудобно положение партията. Той категорично отрича и е номиниран на десетото гласуване. През ноември Хардинг побеждава кандидата на демократите Джеймс М. Кокс и става двайсет и деветият президент на Съединените щати. Ако го изберат за президент, виждам само една дума, изписана над главата му — „трагедия“ — измърморва съпругата му на конгреса.

Ситуацията наподобява фарс. Не е необходимо президентите да бъдат интелектуални гиганти, но Хардинг е интелектуално джудже. Той е объркан от задачите, с които трябва да се справя — следвоенното разоръжаване, световните валутни проблеми, тарифи и предложения за данъци. Хардинг е досущ ученик, който вижда лист с уравнения от квантовата физика. Той кани всичките си приятели в Белия дом, където пият и играят покер в кабинета му. Нан Бритън пристига и двамата се усамотяват в забранена за външни лица стая. Хардинг обича да седи с разкопчано сако, с крака на бюрото и плювалник до него, в стая, замъглена от тютюнев дим.

В това време всичките му политически приятели, „шайката от Охайо“, се преместват във Вашингтон и правят нещо като алтернативен Бял дом на К стрийт. Хари Дохърти, вече министър на правосъдието, продава назначения в правителството и други услуги, използвайки гешефтар на име Джеси Смит като посредник. Смит е грубоват и простодушен човек, който обича да пее: „Мили боже, как се вливат парите“.

Друг член на шайката от Охайо е министърът на вътрешните работи Албърт Фол. Той жадува да сложи ръка на огромния петролен резерв, известен като Тийпот Доум, парцел земя в Уайоминг, на север от град Каспар. Удроу Уилсън решава, че Тийпот Доум трябва да бъде пазен в резерв в случай на извънредна ситуация от национален мащаб, и залежите са под контрола на военноморската флота. Фол убеждава военния министър, а после и президента да прехвърлят арендата на Министерството на вътрешните работи. Сетне петролният резерв тайно е даден под аренда на Хари Ф. Синклер, президент на „Мамут Ойл Къмпани“, за над четиринайсет милиона долара. Друг петролен резерв в Елк Хилс, Калифорния, е даден под аренда на друг приятел, Едуард Дохени, за сто хиляди долара. Скоро Фол е в състояние да плати данъците си за девет години назад, които дължи за ранчо в Ню Мексико, и да го напълни с породист добитък. Чарлс Р. Форбс, друг приятел на Хардинг, е шеф на Бюрото за ветерани и отговаря за закупуването на запаси за болници за бивши военнослужещи и за сключването на договори с нови болници. Болничните запаси, купени с народни пари, веднага се продават като излишък от резерва. Милиони хавлии на цена трийсет и четири цента са продадени по трийсет и шест цента дузината и чаршафи за долар и трийсет и пет цента — за двайсет и седем цента двата. Форбс получава огромни суми за сключване на договори с болници. Той получава и „комисиони“ от търговци на недвижими имоти, от които купува земи за болниците за много повече пари, отколкото струват.

Рано или късно тази империя на корупцията трябва да се срути под собствената си тежест. Журналистите във Вашингтон започват да намекват все повече и по-открито за онова, което става. По време на Дохърти канцеларията на министъра на правосъдието става известна като министерство на лесната добродетел. Най-после слуховете стигат до ушите на Хардинг. Здравословното му състояние се влошава — несъмнено заради употребата на бърбън — и нервите му започват да не издържат. Посетител в Белия дом обърква коридорите и стъписан вижда Хардинг, който е сграбчил един човек за гърлото и крещи: „Подъл плъх! Мръсно, двулично копеле!“. Човекът е Чарлс Форбс, шеф на Бюрото за ветерани. Скоро след това Форбс отива в Париж и подава оставка „по здравословни причини“.

Посредникът Джеси Смит е изпратен обратно в Охайо, защото обича да говори твърде открито. Хардинг го привиква в Белия дом и ужасен слуша, докато Смит му разказва за степента на корупцията. Когато приключва, Смит пита президента какво ще стане сега. „Върви си вкъщи — отговаря Хардинг. — Утре ще бъдеш арестуван.“ Смит се прибира в хотела и се застрелва.

Хардинг трябва да посети Аляска и решава, че моментът може би е подходящ да избяга от Вашингтон — говори се за разследване от страна на Конгреса. Чарлс Крамър, дясната ръка на Форбс, също се застрелва и броят на оставките нараства. Хардинг се връща от Аляска и се разболява. Диагнозата на лекаря му е хранително отравяне с раци. На 2 август 1923 г. Хардинг умира от пневмония. Съпругата му умира следващата година. Скандалът „Тийпот Доум“ избухва и Нан Бритън налива масло в огъня, като написва бестселър за аферата си с Хардинг, озаглавен „Дъщерята на президента“.

Дружеството за почитане на паметта на Хардинг събира седемстотин хиляди долара за мемориал в Марион, където е погребан президентът, и решава паметникът да представлява огромен мраморен цилиндър с колони. Други предпочитат дизайн, наподобяващ сфера. Но тази идея е отхвърлена, когато някой подчертава, че ще му трябва само чучур и дръжка, за да прилича на чайник^[1].

„Самоубийството“ на Роберто Калви

Сутринта на 18 юни, петък, 1982 г. пощальон, вървящ по Блакфрайърс Бридж в Лондон, поглежда надолу и вижда тяло, което виси на подпорите. Полицаите пристигат и измъкват трупа на възпълничък мъж на около шейсет години, с големи червени тухли в джобовете и около петнайсет хиляди долара в различна валута в портфейла. Паспортът му го идентифицира като Джан Роберто Калвини, но на чека, издаден от италианските власти, пише, че е Роберто Калви, председател и изпълнителен директор на Банко Амбросиано в Милано.

Предишната година Калви е осъден на четири години затвор за нелегален износ на двайсет милиона долара в италиански лири и е освободен в очакване на обжалване. Седмица преди трупът му да бъде намерен, Калви изчезва от апартамента си в Рим.

На 23 юли лондонският съдебен лекар решава, че смъртта на Калви е настъпила следствие на самоубийство. Но дотогава е изровена много информация за финансовите съдружници на Калви и решението на съдебния лекар изглежда все по-малко вероятно…

Калви започва работа в Банко Амбросиано на двайсет и шест години. Той е отличен лингвист и помага за сключването на международни сделки. Някои от схемите му донасят на банката много пари и Калви бързо се издига — след двайсет години той става главен управител. Мнозина го смятат за студен и безмилостен. Съпругата му твърди, че Калви е стеснителен. Той е обсебен от идеята за sottogoverno — подмолно взаимодействие между тайни агенции и явната политическа власт — и носи като Библия в куфарчето си „Кръстникът“ на Марио Пузо.

Калви е амбициозен и въпреки успеха си знае, че не може да спечели толкова пари, колкото иска, като ръководи католическа банка. Би трябвало да се занимава с акции. Единственият проблем е, че италианският закон не позволява на банките да притежават акции. Предполага се, че изкушението да източват парите на другите хора в акционерни дружества би било твърде голямо. Калви, изглежда, стига до задънена улица в кариерата си.

В края на 60-те години той се запознава с Мишел Синдона, един от най-успешните финансисти в Италия. Синдона е натрупал състояние от търговия на черния пазар през Втората световна война. В края на петдесетте години мафиотските фамилии в Ню Йорк се обръщат към него с молба да изпере част от печалбата им от наркотици чрез инвестиции в Италия. Синдона има финансови връзки и във Ватикана. Той е назначен за главен финансов съветник, uomo di fiducia, на Ватиканската банка, когато през 1963 г. приятелят му кардинал Монтини става папа.

Синдона е много полезен за Ватиканската банка, защото борави с въпроси, които изглеждат твърде светски за финансовото крило на религиозната институция. Когато антирелигиозни групировки, като например комунистите, искат бизнес с Ватикана, Синдона води преговорите. Той е светското подставено лице. Синдона се опитва да разтрогне неподходящите връзки и да вложи парите в безобидни акционерни дружества в чужбина. Компания, собственост на Ватикана, построява комплекса Уотъргейт.

Най-силната връзка на Синдона с Ватикана е епископ Пол Маркинкус, секретар на Ватиканската банка и телохранител на папата. Маркинкус е едър американец, роден като Ал Капоне в бруклинското предградие Чичеро. Връзката му със Синдона е изключително изгодна и за църквата, и за съветника му.

Когато в края на шейсетте години се запознава с Калви, Синдона веднага познава в него амбициозен човек. Освен това усеща, че Калви няма да има нищо против да се замеси в не особено почтени сделки. Синдона, собственик на много банки, е преодолял забраната да има акции, създавайки компании във „финансов рай“ като Лихтенщайн и Люксембург, като ги използва за фасада на собствените си сделки. Двамата с Калви започват да избягват строгия надзор на италианските власти по един и същ начин. И когато Калви отваря банка в Южна Америка, италианските банкови наблюдатели разбират за нея от вестниците.

Калви и Синдона печелят много пари от чуждестранни акционерни дружества. Италианската банка сякаш няма желание да се намесва в бизнеса им. Но петролната криза през 1973 г. слага край на световния финансов колониализъм на Синдона. Той смята да купи няколко големи банкови институции в Италия и да ги слее в най-големия финансов силов блок в страната. Световната криза, създадена от цените на петрола, които се повишават, удря лошо Синдона. Банката му „Франклин“ рухва и това е най-големият банков провал в американската история. Синдона е обвинен в нарушаване на американските финансови закони. Говори се, че Ватиканът загубва шейсет милиона долара. Маркинкус побързва да заяви, че не познава Синдона.

В това време Калви преуспява. Той е заместил Синдона като uomo di fiducia във Ватиканската банка и дори е купил банка от тях, „Банко Католико дел Венето“. Калви възнамерява да купи и „Банко Амбросиано“ чрез марионетните си компании в чужбина. През 1975 г. той става председател и фактически собственик на „Банко Амбросиано“.

По същото време Калви се замесва с италианската масонска ложа „П–2“. Личио Джели, Великия майстор на ложата, му предлага членство и на 23 август 1975 г. Калви е приет. „П–2“ или „Пропаганда Две“ е изключително силен съюз между членове на правителството, бизнесмени и други влиятелни хора. Джели, загадъчна фигура, е нещо като свръхмафиотски бос и прави услуги дори на най-високопоставени личности в страната. Калви, чийто главен интерес е sottogoverno, естествено гледа на членството си в „П–2“ като на основен инструмент на власт.

Докато Калви е във възход, Синдона има проблеми. Калви не гори от желание да помогне финансово на стария си партньор — той му е осигурил четирийсет милиона долара, с които Синдона купува банка „Франклин“ — и не иска да дава повече пари. Синдона анонимно информира Италианската банка за някои „съмнителни“ сделки, сключени между Ватикана и Калви. Италианската банка започва разследване на финансите на Калви.

Калви има и по-голям проблем. През август 1978 г. папа Павел VI умира. На неговото място идва Албино Лучано, папа Йоан Павел I. През 1974 г. Лучано е възразил срещу купуването на „Банко Венето“ от Калви и след като идва на власт, твърдо възнамерява да разследва сделките на Ватиканската банка, сключени от Калви и Синдона. Но папа Йоан Павел I умира само трийсет и три дни след като е заел поста. Кардинал Вийо, член на „П–2“, прибира веднага от нощното му шкафче лекарствата, които папата е взимал по време на внезапното си заболяване. Призивите за аутопсия са пренебрегнати и тялото набързо е балсамирано и погребано. Предполага се, че Лучано е бил отровен. Каквато и да е причината, смъртта му трябва да е била голямо облекчение за Калви.

Разследването на Италианската банка е преустановено, когато управителят й и главният следовател, отговарящи за разнищването на сметките на Калви, са арестувани. По ирония на съдбата обвинението е, че не са разследвали достатъчно криминалните деяния на банките под юрисдикцията им. Така Калви е спасен от опасността резултатите от разследването да станат публично достояние.

В същото време адвокат, който отговаря за ликвидацията на италианските банки на Синдона, прави интересни разкрития за Калви и Ватиканската банка. Той установява, че продажбата на „Банко Венето“ включва комисиона на стойност шест милиона и половина долара, изплатена на Маркинкус и Калви. На следващия ден след като разказва за откритието си на писателя Джанфранко Модоло, адвокатът е застрелян на улицата.

В това време в Съединените щати срещу Синдона са предявени обвинения. Той е признат за виновен за шейсет и пет измами и е осъден на двайсет и пет години затвор. Макар че Синдона е член на „П–2“, те не могат да направят нищо за него в Америка. Пък и „П–2“ има свои проблеми.

Мино Пекорели, член на „П–2“, е публикувал статии, в които се намеква за данъчна измама, извършена от Джели и петролен магнат, свързана с дизелово гориво. Джели е намерил начин да продава дизелово гориво за домашно отопление, обложено с нисък данък, като гориво за моторни превозни средства, което има висок данък. Спечелените пари се изпират през Синдона и Ватиканската банка. Пекорели не съзнава пълния мащаб на скандала. Когато брат, член на „П–2“ се опитва да купи мълчанието му, за Пекорели става ясно, че може да натрупа много пари, ако изнудва масоните. Той публикува статия, в която разкрива, че по време на войната Джели е шпионирал за комунистите, и загатва за степента на влиянието на „П–2“. Няколко часа след като вестникът със статията стига до павилионите, Пекорели е убит, застрелян два пъти в устата, докато се качва в колата си.

Започват разкрития за тайната организация. През 1981 г. двама магистрати, разследващи връзката на Синдона с мафията, попадат на името Личио Джели и заповядват къщата му да бъде претърсена. В сейфа има списък с членове на „П–2“. Отначало следователите мислят, че „П–2“ е план за преврат. Скоро ги осенява прозрението, че „П–2“ наистина е преврат и вече контролира дейността на държавата.

Джели долита от Италия. Скандалът довежда до свалянето на министър-председателя Арнолдо Форлани. Калви, чието име е в списъка на „П–2“, е арестуван.

Две сделки с акции, сключени от Калви, довеждат до незаконен износ на милиарди италиански лири. Калви се опитва да предпази „Банко Амбросиано“ от фалит, като се сдобива със законни чуждестранни инвестиции и инвестира в италианския бизнес, но всички пътища изглеждат затворени. Италианската банка, винаги заплашвана, когато разследва финансите на Калви, надушва кръв и иска подробности за чуждестранните марионетни компании на Калви. Когато от „Банко Амбросиано“ го питат дали може да видят подробностите за тези компании, Калви категорично отказва и управителният съвет го изключва с четири срещу десет гласа. Сутринта на 11 юни Калви изчезва.

Не е известно защо го прави и какво се надява да постигне. По всяка вероятност се е надявал да събере материали в своя защита. Известно е, че през последната седмица от живота си той пътува из Европа, свързва се със съдружник на име Силвано Витор и получава фалшив паспорт на името на Джан Роберто Калвини. Швейцарският бизнесмен Ханс Кунц му урежда тайна квартира в Лондон, в сграда „Челси Клойстърс“. Витор и Калви отлитат за Лондон, за да я проверят. Оттам Калви се обажда на съпругата си и изглежда изпълнен с надежда, като казва, че се е появило нещо, което ще помогне на защитата му. Но всъщност Калви е изключително нервен, отказва да напусне стаята и настоява Витор да тропа на вратата по предварително уговорен начин, преди да влезе.

Във вторник, 17 юни 1982 г., делови съдружник на Калви на име Карбони пристига в „Челси Клойстърс“ и иска да говори с него. Калви отказва и изпраща Витор. Когато Витор се връща, Калви е изчезнал. Няколко часа по-късно Калви е намерен обесен под моста Блакфрайърс.

Екип на Би Би Си, разследващ смъртта му, установява, че братът на Карбони се е регистрирал в хотел в Женева предишната нощ. Вечерта след смъртта на Калви от Женева излита частен самолет, който каца на Гатуик, където стои само деветдесет минути. На връщане на борда има дипломатическо куфарче. Калви никога не пътува без куфарчето си, но то не е намерено в хотелската стая, нито на мястото на „самоубийството“ му. Според Би Би Си в куфарчето е имало документи за сделките на Калви с Ватикана и с „П–2“. Куфарчето така и не е намерено.

През юни 1983 г. второто разследване на смъртта на Калви в Лондон не излиза със становище. Вдовицата на Калви получава три милиона долара от застраховката му.

Ако Калви е убит, тогава кой е извършителят? Трудно е да се отговори на този въпрос, защото много хора биха искали да го отстранят от пътя си. Съпругата му смята, че убийството е организирано от Ватикана. Италианският министър-председател Бетино Кракси неофициално казва, че Калви е убит от престъпници, свързани с „П–2“. Сигурно е, че ако Калви беше съден, процесът щеше да разкрие много подробности за огромното италианско sottogoverno. И по-скоро това, а не убийството му, представлява истински скандал.

Когато човек проучи скритото, тайно влияние, задвижило събитията в тази история, става лесно да се разбере обсебеността на Калви от „Кръстникът“.