Иван Вазов
Кардашев на лов (8)

VIII. Из голямата артерия на столицата

Кардашев мина край гиздавата аркада на джамията и продължи из Витошка улица. До Шарения мост дори нищо не му привлече вниманието. Четирите грамадни бронзови лъвове правеха смешен ефект, клекнали на ъглите на моста, над тая жалка, помийна бара. Едно неволно ухилване трепна на устните му, като си припомни клоуна в Арена Пизи, който бе заревал с глас, че лъвовете нямали езици!

И на връщане улицата имаше същата физиономия. Из една проста кръчма изскачат звукове от цигулки и дайре, приглашани от раздирателни песни на цигани-музиканти; на праговете на някои тунели се мяркат пременени в цветни и зацапани от питие дрехи слугините-черпачки, с изхлузена физиономия и безочлив поглед. На един стобор нанизани редове просташки картини; наваляк любопитни — очевидно с много непридирчив вкус — зяпат пред тях в нямо удивление; отляво, в едно празно място, надгробни плочи, паметници-статуи за продан; един коленичил плачущ ангел там чака от години вече някой сантиментален и неутешим вдовец да го купи…

Стражари със строги лица пазят тишината в улицата, дето се щурат между файтоните минувачи и отбягват наляво и надясно подковите на конете. На някои балкони дами, седнали на разговор или на шев; други се задават отпред с лъснали коси, със зачервенели като божур лица, с бърз ход; те са топили преди малко в топлите вълни на банята своите прелести… Войници, селяни, цигани, псета. Цербер, учтив и любознателен, се здрависва и души с всеки срещнат едноплеменник. Но той ужасно се разсърди и залая с бяс, когато се подадоха из една напречна улица кучеловците. Подир тоя си протест той благоразумно се свираше в краката на господаря си и не отбележи вече нито един телеграфен стълб.

Новите двукатни къщи, отдолу с магазини и кръчми с куриозни надписи, кафенета, локанти, адвокатски писалища, се чредуват с полуразградени дворища, в дъното на които се гушат вехти ниски къщурки, почтени останки от прежната София — София на софианците — в тая по европейски теглена улица.

В дъното й СветиКрал заприщя вида, без да възнагради погледа със своя сив зид и пет несъразмерни с малката му снага купола. По-насам — стройната маса на храма на правоверните, с мавритански прозорци и с изящно източно невисоко минаре, изпъчва единия си хълбок на самия тротоар, до шосето на улицата.

Тоя хълбок по чудо биде пощаден от инженерската праволинейна мания и едвам-що не костува на столицата изгубването на един най-оригинален и великолепен паметник на източното зодчество — истинска красота нейна.

Истина, кметството пак остави печата на своята обновителна деятелност и тоя път — на непростително безвкусие: то вароса светия дом цял и заличи с тая монотонна мазилка тънките лепни и зографски шарения по стените, викалото и вратата, която наумяваше вратите на ханския дворец в Бахчи Сарай.