Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

XLIII. Кюстендилският освободител

Кардашев го изгледа.

В лицето на Матрапанчева, широко, космато, грубо, нямаше интелигентност; едно плоско изражение, някаква тъпост, отпуснатост… Но скъсан, скъсан ужасно.

— Обичаш ли едно пиво, бай Матрапанчев? — попита Кардашев, като пое вестника и го тури в джеба си.

Матрапанчев впери големите си сиви жълтеникави очи в Кардашева, зачуден, че знае името му.

— Благодаря, пиваме.

И той седна на стола при близката маса.

— Аз ви видях днес, ваша милост, на митинга при Свети Крал. Викахте „Долу тираните!“ Нали вие бяхте? — попита Кардашев.

— Аз.

— И в градината също? И после се бихте с другите?

— Бихме се, ето ми и бузата: нараниха ме, дяволите… Ама и аз им дадох да разберат — каза Матрапанчев, като си тури грубия пръст на белега от засъхнала кръв.

Кардашев си спомни Тачевите думи, че Матрапанчев отскоро е фанал да политиканствува.

— Вие мразите правителството?

— Да.

— Защо?

— Тъй.

— Лош ли е?

— Лошо.

— По какво е лошо?

Кардашев искаше да вникне по-дълбоко в мислите на Матрапанчева.

Матрапанчев си изпи полека чашата и не отговори. Той само си изтри пяната от мустаците с кърпата, на която имаше петна от кръв.

— Защо го намирате за лошо? — настоя Кардашев.

— Защото е тиранско. Долу тираните!

— Отдавна ли се занимаваш с политика?

— Ние не се занимаваме с политика. Не е наша работа…

— Как! А гоните правителството?

— Гоня го и ще го гоня до девета рода! То е тиранско правителство!… Коли света по улиците…

И той си побара бузата.

На всяка минута Матрапанчев растеше в очите на писателя.

Той му подаде една папироска.

— Какво е вашето занятие, бай Матрапанчев?

— Нямам сега занятие.

— А какво: вестници ли продаваш?

Той цъкна с устата си.

— Не. Тая вечер ми дадоха няколко броя… да зèма някоя пара…

— Но що правиш сега?

— „Караме килавите на войска“, дето го рекъл оня… Какво правим? Гладуваме! — и великанът се усмихна горчиво.

— Но отнапред какъв сте били?

— Поборник! — отговори Матрапанчев подир малко колебание.

— Поборник? В четите сте били?

Матрапанчев си запали цигарата.

— Не, не в четите.

— В опълчението тогава?

— Не, не съм бил в опълчението.

— А в Сръбско-турската война?

— Не.

Кардашев го изгледа очудено.

— Че какъв поборник тогава?

— Аз бях с русите… Всичко тях описах в прошението си, по тънко!

— В кое прошение?

— Подадох на Народното събрание прошение, за да ми определи поборническа пенсия… Аз нямам що да ям… Окъсан съм…

— Дадоха ли ви?

Матрапанчев се навъси.

— Отфърлиха.

— Защо?

— Не ми се падало пенсия…

Погледът на Матрапанчева светна от гняв. Той се мъчеше да закопчае скъсаното си сетре на гърдите, защото стана хладно.

— Значи, обидиха те… А какви са вашите заслуги?

— Аз бях във време на руската война. Превзех Кюстендил.