Иван Вазов
Кардашев на лов (17)

XVII. Благополучно начало

Половина час се бе минало, откак Кардашев влезе в черкова. Недоумението, шушуканията, смущението растяха. Годеницата, окръжена от дами, които я придумваха нещо, за да я ободряват или укрепяват, стоеше попарена. Тя рядко и крадешком поподигаше засрамени очи към тълпата; Кардашев забеляза, че в тях лъщяха сълзи. Той се възмущаваше от протакането на тия нравствени изтезания за годеницата, прицел на толкова жестоки любопитни очи, макар и с изражение на симпатия…

По едно време стана някакъв шум, очите се обърнаха към вратата.

— Иде! — раздадоха се гласове.

Кардашев и той погледна към входа.

Действително, идеха някои, навалякът се отдръпваше, за да отвори път.

Бляскав, победоносен, красив, във великолепната си униформа на кавалерийски офицер, зададе се годеникът, приветствуван от щастливи усмихвания, от горещи ръкувания.

След него, бъдещият му дядо, с някаква пресилена радост на лицето, което беше побледняло и разстроено. Но никой не забеляза бащата, всички очи се впиха в младата красива двойка, която веднага застана на средата пред облечените в златни одежди свещеници.

Зафана се обредът на бракосъчетанието.

* * *

Кардашев падаше от небето.

Той не вярваше на очите си!

Какво значеше всичко това?

Успяха да придумат майора — да подаде ръка на девойката, която го не щеше, и девойката — да я приеме, при всичко, че й беше противен? Страхът пред скандала възтържествува над ония здрави човешки чувства, които одеве поставиха тъй високо пред очите му майора като човек и като войник? И отгде черпи той самообладание, за да показва такова победоносно и щастливо лице пред народа! Такова беше то и у годеницата сега! Тя не беше одевешната жертва: някакво самодоволство и суета, и надменност се четяха в тая физиономия, преди малко унищожена от страдание и срам. Възможно ли е да стигне до такава безнадеждна степен човешкото лицемерие и фалшивост!

Кардашев се обърна към съседа си, за да размени с него мислите си.

Той видя, че друго лице стои сега на трона — съседът му беше се приближил до купа при младоженците. Новият му съсед излезе познайник. Той беше г-н Ж…, чиновник от министерството на търговията и земеделието.

Той се здрависа с него и попита направо:

— Каква комедия се разиграва тука, моля ви, обадете ми, ако знаете!

Ж. се навъси.

— Тука се разиграва комедия, а одеве в къщата на Панчоркова произхождаше мерзост.

— Мерзост?

— Да, най-подлото безчовечие!

Кардашев гледаше опулен.

— Вие познавате отблизо, значи, всичкия секрет на тая работа, която от един час насам ме е зашеметила и слисала?

Ж. го погледна вторачено…

— Как да не знам, когато сам присъствувах на разправията! Аз съм близък роднина на бащата на годеницата!

Кардашев бързаше обаче да узнае по-скоро подробностите?

— Защо се бави толкова време годеникът?

Ж. го погледна с гняв в очите, па отговори:

— Това е една срамотна маневра; по-добре да се не говори за нея.

И той неволно се прекръсти, понеже се кръстеха и другите.

— Значи всичко е било клюки и безчестна интрига, за да се развали сватбата? Аз сега си обяснявам и намирам естествена вече радостта на момъка и момата.

— Какви клюки и интриги говорите? — попита с очудване чиновникът. — Тука нищо подобно няма. Всичкото безобразие произлезе от страна на годеника. Представете си, господин Кардашев: сватбата тръгва за черква с булката, с кума; файтонът стои пред портата на годеника, за да тръгне и той към черква. Бави се нещо, не тръгва. Чакат го тука — сватбата, попове, народ — не иде. Иде от негова страна човек и вика дядо му, т.е. бащата на годеницата. Ние тръгваме заедно с него — право у майора. Намираме го готов. — Що се маете? Хайде! — Веднага — казва. Па се обръща към бащата без забикалка: — Дядо, дружба — дружба, служба — служба, да си говорим открито. Трябват ми сега, на тази минута, две хиляди наполеона! — Г-н С. се чуди какво е това нещо! Не иска да вярва ушите си. Майорът, като се разсърди, като тупна с крака: — Две хиляди наполеона! — изкряска той — да ми начетеш тука, сега ей!… Инак иди си земи дъщеря си и я заведи у вас. Аз без пари жена не земам!… Търси други глупци…

— А бе, що е, бе? Нямам тия пари сега… по-малко… Всичко, каквото имам, е ваше, е твое! Що правиш ти!

— Две хиляди наполеона, бодка по-долу не бива!

Клетият С. заплака. Прободе го с нож тоя човек…

— И вие го не заплюхте и не си излязохте? — издума възмутеният до глъбините на душата си Кардашев.

„Венчается раб божий Денко и раба божия Магдалина и Во имя Отца и Сина и святаго Духа, амин!“ — пееше свещеникът в това време.

Ж. си закълчи пръстите злобно.

— И аз мислех така, но на мястото на г-на С. да бяхме, и вие и аз щяхме да сторим като него. Тури се в положението му, пред такъв един нечут и невиден скандал и срам!

— И той брои?

— Едвам можа да земе и дотъкми от няколко места две хиляди наполеона, които донесе и ги начете на масата на годеника… Когато това се свърши — друга беда: припадна му, заливахме го с вода, та така го свестихме… Ето от кои причини се забави днес венчанието. Мерзост над мерзостите…

Кардашев негодуваше.

— Поведението на този господин е поведение на един разбойник зад пусия, който тегли пушката на минувача и му казва: „Кесията или живота!“

„Венчается раб божий“… — пееше пак провлечено попът.

— И госпожицата не се възмути от тая гнусота?

— Скриха от нея.

— Но тя, нещастната, не знае, че тоя господин я зема не за нея, а за златото на баща й! Виж как е щастлива!

— Да, той умя да я обае. Всички мислеха, че й е привързан искрено и честно. Кой подозираше кроежа?

— Публиката нищо не знае?

— Не. Аз ви моля това да таите. Аз ви го казах поверително… Нека поне доде мине сватбата да се не узнава тая варварщина…

„Исаия, ликуй“… запяха тържествено свещениците и се зафана обикалянето на младоженците около венчалния аналой.