Иван Вазов
Кардашев на лов (14)

XIV. Братемойев става опасен

Нотариусът продължи:

— Аз съм горещ ваш почитател, господин Кардашев; вие ме не знаете почти, но аз всичко знам, каквото печатате. Под моята нотариуска черупка се крие друго нещо. Да.

— Много ми е приятно.

— Четох и вашата последна повест; та за нея именно желаех да се разговорим… Много хубава е, чудесна е. Вие можете да вярвате сиреч на нас, и ние през плет поне сме видели какво е нещо литературата, па и комплименти нямам навик да правя… Само ще ми позволите една бележка да ви направя. — Не бележка, а едно мнение, тъй да кажа, един вид съвет… Извинете.

И Братемойев си поглади несъществуващите косми на главата.

— Моля, говорете, аз ви слушам с благодарност.

— Отдавна дето искам да ви направя бележката е тая: най-накрая на повестта си вие убивате в разсипаната воденица и троицата герои. Те умират всичките!

— Да.

— И никой не е чул във воденицата техните разговори, които се разговарят преди да умрат?

— Естествено, никой други не е бил там свидетел.

Нотариусът си поглади пак голото теме.

— Ето де се явява недоумението: как вие знаете, че са приказвали и вършили тъй, както описвате, когато никой не е видял, ни чул, за да ви предаде после? Защото, ако бяхте турили някой таен свидетел на приключението във воденицата, читателят ще предположи, че той е разправял на автора работата… Както стои сега, ражда се един вид съмнение към автора… Не е ли право?

Кардашев гледаше в недоумение събрата си.

— Но моята повест е плод на чиста фантазия! — извика писателят.

— Знам, знам — пресече го Братемойев, — фантазия и ние знаем, но тъй се ражда недоверие, излазя един вид, как да кажа: неистина, сиреч… Вие извинявайте, аз като приятел и поклонник… Сега позволете ми един мой скромен съвет, за как да се изправи това…

— Любопитен съм — каза писателят, който от очудване падаше в изстъпление.

— Вашата повест, чувам, скоро ще има ново издание. Ох, хубавия Берберчо! (Нотариусът поглади главата на Цербера, опрял предни крака на коляното му, като да чуе и той важния съвет.) Ето, в новото издание, може да се поправи този единствен кусур в прекрасното ви, тоест, съчинение. Притурете, че момиченцето Софийка, което забравихте в града, дошло е най-после при воденицата и зад една дупка на зида е гледало вътре, а после останало живо и незакачено от турските куршуми, които убиват троицата души във воденицата. Тогава читателят лесно ще предположи, че от момиченцето сте чули по-после всичко и напълно ще ви повярва… Трябва юридическо лице! Аз ви моля да имате пред вид…

— Аз буквално ще следвам вашия мъдър съвет, господин Братемойев.

— Няма защо… Ние, като почитатели ваши… Колкото за стихотворенията ми (той изтегли чекмеджето и зе да тършува), аз имам тука, по нещастие, една тетрадка само. Заповядайте да ви я прочета: няма никой!

Кардашев стана и си зе шапката. Сега срещата с Каишева му се видя цвете.

— Извинете, бързам, бай Братемойев! Друг път ще се насладим…

И той подаде ръка на нотариуса и изскокна из вратата, готов да се сдаде на капитулация Каишеву.

Той се озърна очуден в коридора.

Каишев беше изчезнал.

Той си издъхна отдълбоко, с безкрайно облекчение и побърза да се отдалечи от този опасен край на столицата. Извика файтон и полетя по посока на Свети Крал, за да иде да обядва у тях си, преследван от лая на кучето си, което припкаше след колата, и от отчаяните махания на една жълта шапка в улица Цар Борис.