Иван Вазов
Кардашев на лов (6)

VI. Една приятна вест в „Червен рак“

Той седна на една маса и като се увери през прозорците, че Каишев изгуби дирите му, успокои се и фана да разглежда какво имаше около него.

— Слава богу — думаше си той, — тоя смешен случай с Цербера — така наричаше кучето си, което се бе сгушило под стола, още разтреперано от халката, що го бе давила — избави ме от ноктите на Каишева. Какъв дявол ми трябваше мен да знам неговите перетържки и гешефтарства, в коя черква се е венчал някой си Калъч, вагабонтин, с роднината си и какво тяло имала неговата умряла жена… Много ми влизат в работа всичките тия помии! Па да можех да извлеча нещо за целта си. Но каква нова идея може да се роди от беседата с един Каишев? Този човек е цял излян от нищожество! Той навярно ще ме подири у дома, за да ми доизкаже за Дойна… Аз не мога да му затворя вратата си, по-добре е да се не връщам за обяд.

В кафенето имаше разен свят.

Българи, евреи, чужденци; пушек, глъчки.

Огледът, който направи Кардашев, не му каза нищо ново. Сè тия разговори по дребулиите на деня и злодумства по политиката, се тия плоски, лишени от изражение лица и груби смехове и спиртни погледи, и прозевки на ленив и непотребен живот. Тука дори и сатирата не би намерила храна. Той напразно напъваше всичкото си внимание: нито една фраза от чуваните не изобличаваше сериозен или съдържателен разговор. Плоскост и безцветност. Един скандал би бил по-плодовит с наблюдения поучителни, с психологически изводи.

Той допи пивото си, плати и стана. В тая минута привлече слуха му един разговор на съседната маса. Той чу следващата част от него:

— Ама Григоров ли бе? Начо ли? — питаше един.

— Не, Симеон Григоров… Бог да го прости! — отговори друг.

— И тая нощ? — питаше първият.

— Да, по три часа. Със собствения си револвер.

— А коя е причината на самоубийството?

На другата маса се раздадоха глъчки, смехове, та Кардашев не можа да зачуе продължението на разговора.

Той пак седна, на една друга маса — понеже мястото му на неговата бе заето вече — с намерение да разбере по-добре трагедията, която се случи тая нощ.

Той познаваше Симеона Григоров, самоубития. Момък богат, образован, с мил характер и прелестни маниери. Защо се е самоубил в тая ранна възраст?

— Бездруго, тука се крие една вътрешна трагедия — помисли си Кардашев; — Григоров бе така добре поставен в обществото, обладаваше едно завидно положение — причината на отчаяното му решение да прекрати дните си сам не може да бъде друго освен нравствена — какво именно? Любов, непременно. Само това чувство е способно да тикне към такива решения един такъв човек!… Нещастна любов! Бездруго… Аз имах право да се не отчайвам от външната безцветност на столичния живот… Не е само грубият материализъм на Каишовци, който движи душите. Ето един герой, една изпъкнала фигура, сиреч богата тема, каквато аз търся за потресаещи изображения на душевна борба. Тук няма дребнавост, а има дълбок жизнен трагизъм; тук, преди разломената от куршум глава, има едно счупено сърце.

Но Кардашев жаднееше по-скоро да се увери във верността на предположението си и след това да иде у дома си и да се залови с обмисляне фабулата и развитието на разказа си. Той чувствуваше вече огъня на вдъхновението.

А злокобната новина беше обладала вече цялото кафене. Лицата се бяха оживили, очите светнали, вниманията напрегнати за още по-застървителни подробности. Григоровото самоубийство внесе една вълна от свежест в монотонията на Червен рак.

Той стана и се приближи до масата, дето пръв път чу за самоубийството.

— Извинете — обърна се той към едного от беседниците там, — знае ли се причината за Григоровото самоубийство?

— Това разправяхме сега, господин Кардашев — отговори той, доволен, че му се дава случай десетия път негли тая заран да разкаже лакомата новина, — кой мислеше, че Григоров за такава глупава причина ще се убие? Тая нощ играли на комар. Той играеше. Освен че изгубил всичко, Григоров дал и две полици за петдесет хиляди лева… Той беше богат човек и можеше да ги посрещне. Но кой знае как, отчаял се за тая голяма загуба, като се върнал у тях, и гръмнал револвера си в устата… Това сам е обяснил в едно писмо, което се намерило на стола му.

Кардашев се фана за главата при това обяснение и излезе.

Вдъхновението му охладня мигновено. Какъв мизерен герой? Де тука характер! Де тука борба? Де сила на страстите! Иди се ползувай от такава пошлост!

Убил се, че изгубил на комар!… Не, Каишев е по-симпатичен.

Той излезе.