Иван Вазов
Кардашев на лов (7)

VII. Гръмливи новини и истински събития

Търговската улица на тоя час беше още по-оживена. В хора на другите шумове влизаха сега и ухораздирателните крясъци на рояк вестникопродавци, под мишницата с едвам сега излезли от пресата вестници, вместо снощи, по реда си. Улицата ехтеше от названията на вестниците, сподирени със съблазнителни обаждания.

— Независимост! Важни новини, много важни!…

— Купете си Пазител народен! Кабинетът паднал!…

— Народен другар! Революция в Сухиндол!

— Известител! Ужасно клане в Гаганица!

— Господин Кардашев, купете си: много важни новини!

— Моя вестник, господин Кардашев! (Тия дяволи познаваха Кардашева, понеже бяха един вид от еснафа.)

Няколко хлапака начугулиха литератора и той, за да се отърве от тяхната лепкава любезност, набъка си джебовете с листове. Той не полюбопитствува да отвори ни един, при всичката възбудителна прелест на новините за политически трусове и катастрофи. Той знаеше по опит, че тия новини бяха едно благородно състезание между редактори за доказване богатството на фантазия и изобретателност и простимо агитационно средство за гонене партийни цели. Кардашев обаче и рядко четеше вестник.

По-нататък той се натъкна на друг рояк разгласители на Сухиндолски революции и Гаганишки ужаси. Кардашев отфърли решително предложенията им да си купи втори екземпляри от вестниците, както и услугите на две лустраджийчета, на които естетическото чувство се докачи от вида на опрашените му обувки. При рибната бакалница, близо до кафене „Македония“, той се спря. Тука беше кипежът на явния и пазарския живот на столицата. Тълпи минувачи от вси страни се срещаха, кръстосваха, спираха, разотиваха, сменяни от нови талази човешки върволяк. Кардашев сблъска гърба си с друг гръб, обърнат към неговия. Той се извърна да се извини на обладателя му — тогава позна господина Сайкова, държащ в ръка, увит в хартия, голям къс сомова риба, кървава още.

— Добър ден!

— Добър ден, господин Сайков.

— Що дирите тука? Риба ли? Препоръчвам ви: чудесен сом! — и Сайков подигна лакомата си покупка.

— Благодаря, не ща да купувам риба.

— А какво чакате тука? Или любопитствувате?

— Да, няма какво да правя, излязох да си позяпам.

— Знаете ли? Симеон Григоров тая нощ се самоубил?

— Чух това. Мизерна смърт… Ти как знаеш?

Сайков му разправи, че Григоров изгубил на комар.

— Какво ново по политиката? — притури той.

Кардашев посочи усмихнато вестникопродавците, които ревяха своите гръмоносни новини.

Сайков махна с ръка презрително.

— Ха, чу ли случката, която вчера станала между Жаравков и редактора на „Свободен печат“?

— Конков?

— Да. Ти знаеш, че Конков е върл радикал. Той реве до бога за неограничена свобода на печата, той е против всеки закон, който я стеснява, та и въобще против закони и съдилища. — Имаме анархисти, как? — Завчера напечатал една тежка клевета против Жаравкова. Жаравков, какъвто го знаеш, че е джаснат, среща го при Панах и му налага гърба с бастуна си. Как мислиш, че си отвръща Конков за тая обида?

— Върнал му тоягите с юмруци, по български.

— Не.

— Извикал го на дуел? Удари го в глезена?

— Не.

— А какво?

— Извикал го на… съд!

— За боя? Какво има чудно в това? Това е правилно.

— Това е подло!

— Защо?

— Конков, когато фърляше мръсните си клевети въз Жаравкова, знаеше добре, че се радваше на пълна безнаказаност. Законът за печата го туряше на заслон. Той се криеше зад гърба на един отговорник — човек от слама! Жаравков не прие да се унизи да му се отплати със същата монета, тоест с печатни псувни, а му отговори грубиянски насред улицата с бастуня си, какъвто държеше и редакторът. Тоз последният, знаещ, че немощен против печатните псувни, законът може да накаже ударите с бастун, които са заслужени, обръща се към съда, той да отмъсти за синилата, получени от гърба му… Това е кавалерско?

— И това е българско! — усмихна се Кардашев.

— Право, право! — изсмя се Сайков, като се прощаваше с него. — Хай да те водя нататък.

— Аз оттам ида.

— Какво ще правиш самичък тука?

— Ще зяпам.

— В петъчен ден бъди тука, тогава е пазар, има богат материал за наблюдения; впрочем, днес е сряда. Тоя пост е пак добър.

— Защо в сряда, а не в четвъртък например? — попита Кардашев.

Сайков смигна и посочи банята насреща.

— Сряда е женският ден за къпане през неделята. Стой тука, има приятни мордички да видиш…

— Не мога да кажа, че не си досетлив човек, Сайков! — усмихна се Кардашев.

Сайков се приближи до него поверително.

— Оная сряда банята е била театър на една оригинална домашна история. Ти чу ли?

— Не. Любопитен съм.

— Играещата госпожа Зоева дала рандеву на господина N. в една кабина на банята — това посред пладне.

— Невъзможно!

— Не говори тая дума, когато е приказка за женска интрижка. Господин Зоев, мъжът, научава се, насиля вратата и влиза в кабината. Тогава…

— Е? — извика залюбопитствувалият Кардашев.

— Ти помисли, че Зоев е пръснал някоя глава с револвера си? Успокой се: той отива право в митрополията и иска развод.

— Пак по български — изсмя се Кардашев.

— Но аз се забавих за министерството, сбогом!

И Сайков тичешката отмина.

— Пак по български — повтори си Кардашев. — Всичко у нас има развязка ординарна, пошла, обикновена. Иди търси романтизъм и рицарски доблести в нашата действителност. Куршумът, що тъй глупаво проби главата на безмозъчния Григоров, с много уместност и логика би се явил тука, в кабината… Един бит редактор и един изневерен мъж измиват срама си по най-хрисим и благоразумен начин. Тия два анекдота от Сайкова можат да послужат прекрасно за комедийки, но не за по-сериозно нещо. Това, което аз диря, не намирам; а сатирическите теми сами ми се окачват на перото.