Иван Вазов
Кардашев на лов (29)

XXIX. Една сила

— Вече става банално да присъствувам и на тоя митинг — каза си Кардашев и се напъти към дома си, за да зафане още при пресните впечатления своя психологически разказ, който имаше вече и название: Една сила.

При звънарницата той видя приятеля си Тачева, бивши журналист, сега адвокат, а в празните си часове — и писател, човек духовит и приказлив.

— Тачев, добър ден — каза Кардашев. — В тоя митинг силно впечатление ми направи Карафинков, аз съм просто възхитен от него!

И Кардашев улови под ръка Тачева и продължи да отива с него из Алабинска улица.

— Да! Карафинков обладава силен ораторски талант.

— Прибави: и велико сърце! — допълни Кардашев.

Тачев го погледна въпросително.

— Да, велико сърце и велика душа; без това той не би така дълбоко покъртил нашите… Тоя човек ме очарова, той се издигна високо до облаците, той стои над тълпата. Ако ми позволиш, аз ще го назова още и велик характер, което е много нещо у нас!

— Много величия — забележи усмихнато Тачев. — А можеш ли ми каза защо е и последното?

— Как, ти не цениш всичката гражданска доблест, която има в постъпката му? Той днес, като се качваше на трибуната да осъди правителството, правеше в същото време и самопожертвувание… той се жертвуваше!

— В какво? — попита адвокатът.

— Той знаеше, че губи положението си, службата си, оставаше на пътя!… Смееш се! Или мислиш, че министърът му ще го потупа по рамото и ще му каже „Аферим! Продължавай!…“, задето половина час го позори пред толкова свят! Карафинков не направи сговор със съвестта си — той настоя за убежденията си. Той пръв подписа отчислението си. Ако тука не видиш величие на характер и кураж, любопитен съм де ще го намериш…

Тачев се превиваше от смях.

— Възторгавай се, възторгавай се!… Карафинков вече е отчислен преди три недели!

И Тачев следваше да се кикоти, като крепеше очилата си, които движението на мишците на лицето му изпъждаше от носа.

Кардашев се запря смаян.

За него това известие беше гръм от ведро небе.

Сега Карафинков му се яви в съвсем ново осветление. Обясни си той другояче сега и негодуванието му, и безпощадността на ударите му против правителството.

Тачев се укроти от смеха си и обясни:

— Ето що значи да се изолира човек съвсем от политиката. Ти не знаеше това, понеже не четеш вестници. Карафинков го отчислиха изведнъж, без да е дал повод да мислят, че съчувствува на опозицията. Той, освен службата си, нищо друго не знаеше, политическите му убеждения му ги диктуваше интересът му и той добре го пазеше. Всичките увлечения, закононарушения, произволи от правителството, тъй преувеличено представени и тъй строго осъдени от него, са ставали при неговото служене в министерството, тъй ги е знаел, одобрявал и даже измислял, и е турял и своя подпис на разпорежданията, които са ги поръчвали и узаконявали… Той не се е възмущавал тогава. Той нямаше и да гъкне, ако не беше изстудено топлото му място. Той е озлобен и вика. Като знам всичко това, аз не можах да се възхитя от Карафинковата реч, защото знаех какъв дребен нисък бе двигателят й. Аз не вярвам в неговия либерализъм, моля и тебе да не вярваш, че у него има нещо велико. Повече бяха искрени другите оратори: ако и те са заинтересовани, то поне не хулят неща, които сами са одобрявали с подписа си. Карафинков е само добро агитационно оръдие, но мизерна личност като гражданин и човек…

Кардашев скърцаше със зъби и нищо не казваше.

Само си мислеше:

— Пак низкото, мръсното своекористие! Пак тоя дух на българска дребнавост ми се изпречва и тука, и в черквата, и в полето… Той дава биенето на пулса! Което и обществено явление и да разчовъркаш, изпод тънката му прикривка излиза се тоя груб, тесногръд, пълзящ егоизъм!… Одеве венчаха едного — и знаем защо; сега гледам там, че погребалната колесница влачи към Орландовци един мъртвец; ако идех да го попитам и той би ми отговорил, че е умрял по някоя сметка, както по сметка навярно плачат и наследниците му, които го изпращат…

Тачев си подаде ръката.

— Къде?

— Хай да те водя в Народното събрание.

— Какво има днес?

— Не знам, но съм се наканил. Хайде.

Кардашев помисли.

— Да идем!