Иван Вазов
Кардашев на лов (4)

IV. Кардашеву задават друга тема

Кардашев се намръщи от това „едно — тò“; значи имаше и друго!

Каишев си запали цигарата, изплю шушките тютюн из устата си и продължи:

— Едно — тò. Второ. Да ви помоля за една услуга, понеже вие, като поет… разбирате? За госпожата… искам да й направите нещо.

— Какво?

— Желая да ми напишете една… полиграма в стихове.

Кардашев се усмихна.

— Телеграма?

— Не телеграма… Ние хиляди телеграми сме били досега… В стихове да бъде полиграмата.

— А, епиграмата?

— Да! Епиграма, за госпожата ми, покойната… Заръчал съм й мраморен паметник… Сега желая — вие знайте аз колко съм я обичал — да й издълбаят няколко хубави думици, сиреч една поезийка, ама хубавичка.

— Епитафия искате да кажете!

— Епитафия! Да!

И Каишев, като приближи до Кардашева устата си, из която лъхна пак конячната атмосфера, фана да му говори поверително:

— Колко се обичахме, брате мой! Аз на вази само мога да кажа: тя беше ангел небесен… Плаках, когато умря. Зе я господ и аз останах сам… гледаш ме… Имаше и тяло хубаво… Епитафията напишете, да бъде кратичка, няколко стихчета, разумявате? Но вътре да турите, сиреч, как е била — ангел небесен, как е умряла като едно цвете… какъв любов сме си имали помежду си и че втора няма да намеря като госпожата ми. Аз искам, който чете, да плаче… Четири стихчета само! Турете в тях, че се е поминала на двайсет и петата си година и три месеца точно. Месеците оставете! И селото й: Желява. Името й: Дойна — не забравяй. Много добродушно сърце имаше и много голям разум, сиреч… Четири-пет само… Но аз заради госпожата нарочно ще дойда подир обяд да ви разправя хубаво какъв ни е бил животът, та да земете ноимата… Слушате?