Иван Вазов
Кардашев на лов (23)

XXIII. Не обичайте!

Здрависаха се.

— Би рекъл някой, че сме си дали рандеву при тия гробища, инак тая случайност е необяснима — каза Холски, като се усмихна със своята добра, приветлива, честна усмивка.

— Какво дирите при мъртвите, философе? — попита шеговито Кардашев.

— Това, което и вие, господин мечтателю — отговори Холски.

— Самотията?

— Да.

— Именно днес не я търся, а напротив, посветил съм тоя ден цял на лутане из вълните на житейското блато. Тук съм случайно…

— Виждам, без да ми казваш, че си газил из блато — каза насмешливо Холски, като гледаше оцапаните при затъването крака на Кардашева.

Кардашев се изсмя и му обясни причината на това.

— Аз ида тук не като бежанец, а като гост и поклонник на тоя отстранен кът. Той ми е станал любим. Аз живея тъдява близко и всеки ден почти правя разходката си тука, при тия мъховити еврейски гробища. Оттука и видът е хубав… Погледни тия плочи. Знаеш ли каква рудница за философски размишления са те?… Помисли си само какво количество еврейски животи — животи на верига поколения — спят вечния си сън! Колко сили, енергия, злини, любов, глупост са намерили конечната истина, същински покой под тая тиха пръст!…

— Злини, любов, глупост? Защо това поставяне любовта между злината и глупостта? Случайно ли е?

— Любовта е една злина за човечеството и една глупост от най-фаталните. При тия двете тя е тука плеоназъм — каза Холски.

Кардашев го погледна зачуден.

— Как, твоето въззрение на любовта е такова? Любовта, която от Адама до днес движи вселената и дава смисъл на нашето съществувание?

— На вас, поетите, любовта в света може да е много потребна като главно градиво в творенията ви; но на човечеството не трябва. Човек има нужда не от любов, но от разум и от сметки, за да бъде честит. Любовта е враг на покоя и доброчестината човешка. На любовта трябва да се тури карантина, както на холерата и чумата, от които тя прави по-големи опустошения… Защо ме гледаш така? Мило е, но ужасно е това чувство любовта. Един чуден пламък в сърцето, но пламък, който, като всеки пламък, топи, гори. Каква горест, какви болки ни докарва то; колко жертви зема! Любов, привързаност — това е начало на страдания. Любимото винаги рискуваме да загубим и щом го изгубим, мъчим се, ставаме злочести!… Животът без обич ще бъде празен, казваш? Съгласен съм; но тая празнота е благодатна, ще ни олекне с един товар по-малко и в така тежкия и мъчния и така обременения живот. Нямаме любов — нямаме най-много тегла и страдания, завист и отчаяния! Колко любими неща забравяме, прежаляваме и нищо! Нека прежаляваме отнапред, за да не страдаме отпосле много по-дълго, много по-болно…

Искаш да се насладиш полово? — Стори го, без да се привързваш и увързваш с предмета на наслаждението си, мъжко си било, женско си било. Природата ни е наложила да се плодим, нека й даваме нейното! Можем да пристояваме за плода си, що дължим на природата, но нека е това машинално, както храним коня, кравата, прасето, назначено да умре.

Нашият век е къс. От шейсет години живот, средно число, двайсет години са сън; в осталите четирийсет години, кой е могъл да наброи поне четирийсет дни, прекарани тихо, без болки и милости за любим, без плач и без тъга за загуби и без тревоги — от бъдащи загуби на любими: жена, деца, братя, любовница, имот? Има ли един такъв честит?

Каква е целта на нашия живот? Да бъдем честити? Да! За да станем такива, трябва да страдаме колкото се може по-малко… Любовта влачи подире си страданията. Нека се откажем да обичаме, нека нашите отношения с окръжаващите нас условия и общество да бъдат наредени по чиста сметка, без да влагаме в тях каквато и да било сърдечност, чувства и афекти.

— Ти само едно забравяш, Холски: великият закон на природата. Ние и да се не сетим, тя ни кара да любим. Любим, защото сме създадени да любим!… Кажи какво ще правиш природата?

— Природата си има цел, тя е посадила това чувство и у най-ситните мушици и инфузории. Ней трябва любовта, за да се плодят и множат тварите и да се поддържа съществуванието им. Обаче това, което е потребно и целесъобразно за природата, за нас често пъти, гледано от точка на чистия разум и от практична точка, никак не се явява целесъобразно. Защо е на природата това съществувание на тварите? Неизпитано е още, но нам е известно, че тая любов ни прави да страдаме, следователно не ни понася и ние трябва да се откажем от това чувство, вместо да го галим и възпитаваме в себе си. Ние се мъчим, копнеем, умираме за любов и от любов. На природата това е нищо. Ако умрем, други след нас ще дойдат да се мъчат, копнеят и умират. Но за нас нищо ли е това?

Нека се борим с тоя покровител жесток — природата! В много неща ние сме надвили, превили сме природата и постоянно я превиваме за своя полза. Тя едно иска, а ние друго направим. В Англия скотовъдците са направили у воловете и у други добитък да не растат рога, за да отива тяхната материя на другите им по-полезни състави. Можем прочее и в любовта да надвием природата в своя полза. Ние сме дадени за щастие, а го не намираме; но не затуй, че го няма, но защото не знаем да го намерим, обградени както сме, налегнати отвсякъде със законите и щенията на природата, закони и щения добри само за нея, за нейните цели. Любовта е потребна на природата, нам е потребно щастието или поне мирът, нестраданието! Аз казвам: долу любовта!

Холски продължаваше да брани своето учение с голяма разпаленост. Фанатически партизани имат не само великите истини, но и величествените парадокси, какъвто беше Холскевият. Вселената без любов! Човекът без сърце! Отнет идеала на религията — на великата религия на любите друг друга! — животът преобърнат на една монотонна Сахара — има ли нещо по-зашеметително, по-светоломно?

Кардашев слабо и рядко възразяваше на Холски, за него беше интересно не да каже онова, което всеки би казал на Холски, но да слуша онова, което никой не мисли — една бленоуплашна утопия, подкрепяна с една чудесна и безподобна смес от здравомислие и софистика…